Освобождението на Атлантида

Глава 26

Усети присъствието на Джъстис преди да го чуе. Сякаш изведнъж в стаята нахлу топлина, която я обгърна и донесе със себе си аромата на солена вода и морски въздух. Чисто облекчение, комбинирано с пълна удовлетвореност премина през напрегнатите й нерви, успокоявайки я. Сякаш вече можеше да усети дъха му в косите си и да чуе думите, които й шептеше.

Реакцията й към пристигането на Джъстис бе проста и радостна, което я изплаши повече, отколкото биха я стреснали змиите, които преди малко обсъждаха. Тялото и сърцето й копнееха за него, също както цвете за слънцето. Как бе успял така лесно да премине през защитите й?

Внезапно силното му тяло се допря до гърба й и той обви ръце около нея.

- Дори и след всичко, което преживя по моя вина, продължаваш да се бориш за мен, ми амара. С нищо не съм те заслужил, но никога няма да те пусна да си отидеш - прошепна в ухото й.

Тя се скова и се опита да се отдръпне от него, защото примитивното собственическо отношение, което налагаше върху нея активира всичките й аларми, но ръцете му бяха като стомана и я държаха на място, притисната към топлината на стегнатото му тяло. Опитът да се бори с него би коствал достойнството й, а и нямаше да успокои Конлан и Вен, които гледаха към Джъстис със смесица от радост и предпазлива резервираност.

Тя познаваше Джъстис, познаваше го по-добре, отколкото някога бе познавала друг, макар че се срещнаха съвсем скоро. Бе живяла с неговото присъствие в продължение на години. С помощта на виденията си бе успяла да прозре ужасния му и самотен живот. Нямаше да навреди на никого, ако го накараше да повярва, че е изцяло на негова страна и че не се страхува от него.

Всъщност не бе съвсем сигурна дали наистина не е така. Ако биха могли да използват Звездата на Артемида...

- Това е. Трябва да използваме Звездата - избухна тя. - Може да му помогне. Видях го във видението си.

Конлан и Вен си размениха няколко погледа и тя долови скептицизма им.

- Не ми вярвате.

Конлан поклати глава:

- Не е толкова лесно. Въпреки че съществуват предания, според които Звездата може да излекува разрушен ум, независимо дали от битка, нараняване или болест, никой от нас не знае дали тези истории са истина. Звездата е част от седем скъпоценни камъка, разпръснати по цялата земя преди Катаклизма. Само два от тези камъка се завърнаха при нас, и то се случи наскоро.

- Нямаме идея къде биха могли да се намират - добави Вен. - И въпреки, че има реален шанс да си права за Звездата, част от историята ти е невъзможна! Нерей не може да е имал жена.

- Знам, знам. Жрец, обет за безбрачие - отвърна им тя и завъртя очи. - Времената се променят. Вие сами признахте, че не знаете къде е Звездата. Не може ли жрец на Посейдон да се е оженил и вие просто да не знаете за това? Лиам ми каза, че Нерей е живял преди осем милиона години. Не мисля, че преди толкова години са могли да запечатат щастливата двойка на снимка, нали така?

Джъстис най-накрая отпусна прегръдката си, този път Кийли успя внимателно да се измъкне от него и започна да се разхожда, докато размишляваше на глас.

- Както и да е. Не е само Звездата на Артемида. Трябва да намерите всички скъпоценни камъни, за да може Атлантида да се въздигне. Разбира се, ако искате това да се случи. Между другото, под кой океан се намираме? На каква дълбочина сме? Защо подводниците не са ни засекли? Или военноморски самолети, или сателитните изображения?

Тя погледна към Джъстис, но той не срещна погледа й, защото се взираше в свитите си юмруци, сякаш в момента водеше поредната вътрешна битка. Само се надяваше той да продължава да побеждава, защото не знаеше какво ще се случи, ако нереидът успее да поеме контрола. Най-вече, след като Джъстис носеше меча си, прибран в ножницата на гърба му Нереид на свобода, при това въоръжен.

Нищо добро нямаше да излезе от това.

Сякаш чул мислите й, Джъстис й се усмихна за кратко в опит да я успокои. Опитваше се да й каже, че печели битката, а за да му покаже подкрепата и вярата си в него, тя му отвърна с една сияйна усмивка.

Никак не й беше трудно да му се усмихне, без значение от обстоятелствата. Бе толкова красив, че изпитваше болка, докато го гледаше, дори и облечен така просто с бяла блуза и черни панталони. Изглеждаше сякаш му е писано да носи царствени роби или да бъде изваян от мрамор и поставен на пиедестал. Позволи си да прекара няколко минути, загледана в него, изпивайки го с очи.

Косата му отново бе сплетена на плитка и за момент, тя си представи какво ли ще е чувството, ако я разплетеше бавно. Усещането как тези сини, копринени кичури галят пръстите й и падат като завеса върху тялото й.

Връхлетяха я горещи вълни и тя рязко се обърна към една от близките стени, преструвайки се, че я изучва, за да не могат мъжете да забележат издайническата й руменина. След няколко вдишвания, върна безизразната маска на лицето си и се обърна към тях. Все още искаше да получи отговор на въпросите си.

- Е?

Конлан седна на масата и си наля кафе. Забеляза, че използваше голяма, здрава чаша, а не крехкия порцелан. Може би са й сервирали в порцелана за гости.

Или съзнанието й се опитваше да отвлече вниманието й от мисли затова, че спори с принца на Атлантида и се намира някъде дълбоко под морското равнище.

Браво на теб, Кийли.

- Това са въпроси, чиито отговори ще получиш, но не и днес - отговори тихо Конлан, но в гласа му се долавяше стоманена нотка. Определено с това й намекваше: „Не насилвай късмета си!“. - Не сме оцелели хиляди години като сме разкривали тайните си така лесно, дори и на брилянтни учени като теб.

- Очарователен, дори когато не ми дава това, което искам. Момчета, вие сте много добри -отбеляза тя и подсили гласа си с доза възхищение. Нямаше значение. Беше търпелива. Можеше да чака.

- А що се отнася до видението ти, макар инстинктите да ми казват, че говориш истината или поне тази, в която ти вярваш, ще бъда лош лидер, ако приема думите ти така лесно. И то за нещо толкова важно - бавно каза Конлан. - Но ако има начин да ми докажеш валидността на виденията си...

- Да - отвърна Кийли. - Разбира се, ако вие.

- В никакъв случай - намеси се Джъстис грубо. - Причинихме достатъчно на Кийли. Няма да позволим отново да я нараните.

Кийли се завъртя към него и сърцето й заби уплашено. Усети го в гласа му, да не говорим за използването на множествено число. Нереидът се бе върнал и яростта на Джъстис, породена от потенциалната заплаха за живота й, бе опасно близо до това да разруши крехкия му контрол. Тя се приближи към него с намерението да му помогне или да го успокои, но със светкавична скорост той се озова в другия край на стаята, все още стискайки юмруци.

- Недей - изръмжа към нея, а думите му бяха подсилени със звучен акцент, който бе чувала и преди. Да, от устните на майка му в тронната зала по време на видението й. После той насочи цялата си ярост към братята си. - От векове виждаме Кийли във виденията ни. Тя е наша и вие няма да я нараните.

Преди Кийли да успее да помръдне, по някакъв начин Вен застана между нея и Джъстис. Говореше спокойно, сякаш се опитваше да успокои подивяло животно.

Или пък брат, който се е побъркал, когато е развалил проклятието.

- Джъстис, знаеш че не желаем да я нараним. Знаеш, че искаме да дадем всичко от себе си, за да ти помогнем. И на двамата ли говоря? Да не си като Сибил¹¹?

За тяхна пълна изненада, Джъстис отметна глава назад и започна да се смее. Беше топъл, сърдечен, нормален смях и в него нямаше нищо студено или необичайно.

Бурна вълна от облекчение удари Кийли и краката й се подкосиха от силата й. Беше успял. Бе възвърнал контрола си.

Когато Джъстис спря да се смее, погледна към Вен и се ухили.

- Ти и проклетите ти филми. Нереидът не принадлежи към категорията, в която спадат „Сибил“ и „Зората на мъртвите“ . Може би това е трикът. Трябва да се боря с другата част от душата си като използвам нискобюджетни филми.

Вен леко се премести, за да може Джъстис да вижда Кийли.

- Виждаш ли? Всички тези години, вие глупаци такива ми се подигравахте за отличния ми вкус за качествени филми, а излиза, че точно той може да ви спаси от загубата на разсъдъка ви.

Конлан скръсти ръце пред гърдите си и погледна към Кийли.

- А си мислех, че да имам един малък брат е достатъчно лошо. А сега имам двама. Може да абдикирам и да се преместя във Фиджи. Там е спокойно.

Кийли затвори уста, която явно бе отворила, когато почувства болката в капачките на коленете си. Гледаше ги невярващо и прикри устните си с ръка.

- Шегувате ли се? Разумът на Джъстис и съдбата на Атлантида са поставени на карта, а вие си правите лоши шеги?

- Ние сме мъже - отвърна Джъстис, който все още се смееше. - Това правим.

Беше най-разумното нещо, което бе казвал, откакто се беше запознала с него, а усмивката на лицето му промени чертите му от мрачни и зловещи към неустоими и убийствено секси, които можеха да я накарат да падне в краката му гола и готова за него. Не можеше да направи нищо друго освен да стои там и да му се усмихва като студентка, хлътнала по професора си. Нямаше представа колко време е минало, докато са стояли и са се усмихвали един на друг, но, разбира се, както всички хубави неща в живота й и това приключи твърде бързо.

Конлан изпи кафето си и сложи чашата на подноса.

- Съставих план, който ще ни помогне да се убедим в истинността на виденията ти, а и също така ще ни даде информация за останалите скъпоценни камъни, д-р Макдърмът. Ти ще се опиташ да прочетеш историята на Тризъбеца.

Кийли се спъна и се опря в стената, като се свлече надолу, докато задникът й не докосна пода.

- О, страхотно. Няма проблем. За следващия си номер, ще си имам работа със свещен обект, източник на силата на бог. - Не успя да се сдържи и се засмя. - След като мечът на Посейдон едва не ме... мамка му Мисля, че е по-добре да ме наричате Кийли вместо д-р Макдърмът. Защо да сме официални, след като скоро ще съм мъртва?

* * *

Нереидът отново се опита да се освободи и Джъстис без капка жалост го захвърли в дълбините на съзнанието си, но самата мисъл, че Кийли е изложена на опасност, заплашваше да смаже самоконтрола му и да го разбие на хиляди парчета.

- Тя няма да докосва Тризъбеца, ти, забравен от бога син на калмар - изрева той съпротивата си, докато отчаяно се опитваше да не изважда меча си. - Брат или не, ще те убия, ако по някакъв начин се опиташ да я нараниш

Конлан, удари с юмрук в масата, но преди да му отговори Вен започна да се смее и така малко разсея напрежението в стаята.

- Син на калмар? Сериозно? Никак не е зле. Получаваш точки за гнусна картина, приятел.

Кийли, чиято глава подскачаше наляво-надясно, опитвайки се да гледа към всеки един от тях едновременно, внезапно също започна да се смее.

- Знам, че не съм глупава, но единственото, за което мога да се сетя в момента, е

Скуидуорд— от Спондж Боб. Знаете ли, че те имат филм наречен Спондж Боб: пътуването в Атлантида? Един от американските ми колеги в Луперкале имаше син и той го гледаше непрестанно. Трябва да си вземете едно копие, момчета.

Вен подсвирна.

- Спондж Боб: пътуването в Атлантида. Браво. Трябва да го взема следващия път, когато отида до повърхността. Доставките на ЮПС не са добри по тези места.

Джъстис, вече по-спокоен, все още не виждаше нищо смешно в ситуацията.

- Шегуваш се, когато животът ти е в опасност?

Кийли премигна и след това му се усмихна.

- Аз съм археолог. Това правим ние.

Като чу да използва собствените му думи срещу него, Джъстис усети как една скрита, замръзнала в дълбините на сърцето му врата се отключва. Това, че тази жена притежаваше такъв изумителен кураж в лицето на опасността при такива фантастични и странни обстоятелства, и че все още успяваше да се шегува, го удиви.

Тя го удиви. Бе повече от интелект и красота. Притежаваше кураж, състрадание и хумор отвъд очакваното.

Никога нямаше да позволи някой да я нарани.

- Ще докосне Тризъбеца само през трупа ми - каза равно той.

- Браво. Съдържателно, но все пак мелодраматично - намеси се Вен. - Обаче не решава проблема ни. Ако не си разбрал, твоята жена току-що ни заля с новини, които могат да означават унищожение на целия ни свят.

- Не съм негова жена - сопна се Кийли.

- Да, докторе. Продължавай да си го повтаряш - контрира я Вен. - Нуждаем се от отговори. Ако успее не само да ни докаже думите си, но и да ни даде повече информация...

- Никога - изръмжа Джъстис. - Не сте я виждали. Изпада в транс, който прилича на кома. Пулсът й се забавя и почти не се усеща, а кожата й се вледенява. И това само след като докосна меча ми. Ако докосне Тризъбеца, ще умре. Мамка му, дори и тези, които не притежаваха нейните сили умряха, когато го направиха. Магията на Посейдон е променлива и смъртоносна.

- Предложи нещо друго тогава - извика Конлан. - Предложи ми възможност, която ще ни помогне да разберем това нещо. Д-р Макдърмът току-що ни каза.

- Аз съм в стаята - извика Кийли в отговор и се изправи на крака. - В стаята съм. Престанете да говорите за мен, сякаш не съм тук, вие, сбирщина. кралски пещерни човеци.

Тишина. И тримата я гледаха в шок, изглежда забравили, че тя стоеше там. Джъстис бе разкъсван от желание да се засмее или да преметне добре оформения й задник през рамо и да я изведе от там.

- Така е по-добре - каза тя. Вече не крещеше, но не значеше, че е спокойна. - За ваша информация мога да докосвам предметите, които аз реша, но нямам желание да се самоубия. Обаче имам предложение, ако някой от вас твърдоглавци желае да ме изслуша.

- Целите сме в слух - каза Вен бавно.

- Тризъбеца. Стои ли в някакъв калъф или нещо подобно? В миналото, когато един предмет пазеше прекалено силни емоции и аз не можех да ги понеса, докосвах калъфа или кутия, дори пръстта, където е бил намерен.

- Брилянтно. Нищо чудно, че си най-известният археолог - отвърна Вен.

- Не - отвърна Джъстис. - Прекалено е опасно.

- Перфектно - добави Конлан. - Тризъбеца стои на копринена възглавничка. След като Аларик го няма, за да ни я донесе, предлагам ние да отидем там.

Видя ли? Игнорираха те. Държат се с теб, сякаш си нищо и ще изложат жена ни на опасност.

Действието бе много добре изпълнено. Бавно, без да казва нищо, Джъстис извади меча си. Непогрешимият звук, който издаде мечът, когато го измъкна от кожената ножница, изсвистя във въздуха, което веднага свали температурата с няколко градуса.

- Кийли - заяви той и тръгна към нея, като бе насочил меча в посока на братята си, - няма да ходи в храма на Посейдон. Няма да й позволим да поеме този риск.

За нещастие, допусна тактическата грешка да погледне в ярко зелените очи на Кийли.

Разбирането и решителността, която видя в очите й едва не го повалиха на земята. Дори и нереидът замлъкна.

Кийли сложи ръка на неговата.

- Ако има шанс да ти помогна, да помогна и на двама ви, ще рискувам - каза му нежно. -Не го разбирам, но за кратко време стана важна част от живота ми. Джъстис, в живота ми няма много такива хора. Моля те, не искай от мен да съм страхливка, след като моят страх може да ви коства много.

Той бе победен. Воинът, който бе покорил хиляди врагове и бе преживял безброй кървави битки, бе сразен от нежните дума на една човешка жена. Искаше да рискува себе си, за да спаси него.

Не можеше да се сдържи и не му пукаше, че Вен и Конлан бяха в стаята. Хвана я със свободната си ръка и я придърпа към себе си, а след това я дари с бърза, но изпълнена с желание целувка и едва ли не се насили да спре, когато меката топлината на тялото й го накара да забрави опасността, пред която бяха изправени.

- Не мога да изразя с думи, колко много ме радват думите ти, ми амара, но трябва да го забраня - бавно я избута зад себе си и се обърна към братята си, с меч в готовност. -Откажете ми и в тази стая братът ще се изправи срещу брат.

Лицето на Конлан доби суров израз.

- Надявах се, че няма да стигне до там. - Той кимна веднъж и тясна, блестяща ивица от синьо-зелена светлина разряза стаята, идвайки иззад Кийли.

Преди Джъстис да успее да помръдне, енергията го обгради, хващайки го в капан. Яростта се стовари върху него и той повика на помощ нереида, за да се измъкне, но Конлан и Вен вдигнаха ръце и добавиха силите си към нещото, което бе нанесло първия удар.

Беше вързан, неспособен дори и да говори, макар и да се бореше ожесточено, докато призоваваше както силите си на атлант, така и тези на нереида. Нереидът крещеше, показвайки неподчинението си, но не можеше да направи нищо срещу комбинираната атака.

- Какво правите? Наранявате ли го? Спрете! - крещеше Кийли. - Спрете! Ще направя всичко, което искате, стига само да го пуснете. Не виждате ли, че преживява тежък момент, опитвайки се да контролира нереида в себе си, и без вие да го предавате по този начин.

Съжаление заля лицето на Вен и тогава Джъстис разбра какво всъщност правят с него и защо. Яростта изпепели откритието му, правейки го на пух и прах, и той се разтресе под силата на завръщащата се лудост.

- Ако го освободим, той няма да ти позволи да ни помогнеш. Сама го чу, Кийли - отвърна Вен.

- Ако не го пуснете, няма да прочета историята дори и на един проклет предмет. Никога. Разбрахте ли ме? Никога - извика тя, докато сълзите се стичаха по лицето й. След това се обърна към Джъстис. - Послушай ме, моля те. Мога да се справя. Мога да докосна възглавничката, иначе не бих го предложила. Но искам ти да си добре, за да можеш да ме държиш за ръка, докато го правя. Моля те, Джъстис, нуждая се от теб.

Джъстис дойде на себе си, когато видя сълзите й. Плачеше за него.

Нуждаеше се от него.

Внезапно, той спря да се бори. И веднага можеше да говори, сякаш магията, която го държеше, бе разпознала одобрението му.

- Няма да се борим с вас, ако ни обещаете, че ще бъдат взети всички мерки за безопасността й - обърна се към Конлан.

Брат му кимна и свали ръцете си надолу, като така освободи връзката си с магията, която държеше Джъстис. Вен, който стоеше до него, направи същото. Най-накрая, Кристоф се материализира от ъгъла и силата, която бе насочена към Джъстис изчезна. Една мрачна част от Джъстис се зарадва, когато видя пребледнялото лице на Кристоф. Никак не им е било лесно да го удържат и тримата.

Прибра меча си и разпери ръце, едва смеейки да се надява. Кийли се поколеба за момент, преди да тръгне към него. Сложи ръце на кръста му и зарови разплаканото си лице в гърдите му. Държеше я толкова близо - едва на дъх разстояние и така нежно - като скъпоценна надежда.

За него тя бе всичко: и надеждата, която пазеше, и дъхът, който си поемаше.

- Тогава ще го позволим - каза на Конлан и Вен. - Ще отидем в храма и ще видите с очите си истината в нейните видения. След това ще напуснем Атлантида и никога повече няма да ни притеснявате.

- Но ние сме семейство - каза Вен и болката му се усещаше във всяка една негова дума, но Джъстис не позволи това да му повлияе.

- Никога не сме били семейство. Днес, с постъпката си, отново го доказахте. И се считайте за предупредени: ако отново се опитате да ни заложите капан, няма да ни хванете толкова лесно. Давам ви думата и на атланта, и на нереида.

Вен понечи да отговори, но Конлан го прекъсна с един жест.

- Към храма - каза той изморено. - Всичко с времето си.

¹¹ Сибил – американски филм, в който главната героиня страда от раздвоение на личността. – Б.пр.