Освобождението на Атлантида

Глава 34

Кийли изпадна в шок, когато зърна гледката разкрила се пред тях, след като Джъстис спря да тича и я свали на земята. Малкото селце, или каквото бе останало от него, се бе превърнало в руини, тлееше на места, а на други продължаваше да гори.

- Какво се е случило тук? - прошепна тя.

- Предполагам, че въпросът не е какво, а кой - Джъстис й отвърна вяло, почернелите му от ярост очи, оглеждаха периметъра. - Доста широко разпространен вампирски трик, изгарят жертвата, когато тя реши да се крие. Вампирите, както би трябвало да знаеш, не могат да прекрачат прага на свещени места, затова първо опожаряват църквите.

Забеляза най-големия пушек и Кийли ахна, когато видя обгорените останки на голям дървен кръст.

- Но... хората? Мислиш ли, че са хванали всичките? - без да забележи по бузите й започнаха да се стичат сълзи, мислейки си за селяните, които са изгорени живи.

Непогрешимият звук от презареждане на пушка дойде зад тях.

- Не, сеньора, не успяха да хванат всички ни. Да не би вие и вашият приятел да възнамерявате да ни довършите?

Джъстис изръмжа поредица от думи толкова груби и гърлени, че Кийли реши, че никога не би искала да разбере какво точно значеха.

Завъртя се като застана между нея и мъжа с пушката.

- Не сме ваши врагове, но ако заплашите жена ми, то набезите на кръвопийците ще са нищо в сравнение с това, което ще сторя на теб и на твоето. - изръмжа Джъстис. - Как се казваш и какво е името на селото ти?

Кийли погледна през рамото на Джъстис и огледа мъжа с пушката. Беше слаб и висок с разчорлена коса, която падаше пред очите му. Носеше разпокъсани дънки и раздърпана риза, през които се виждаше бронзовата му кожа. Чертите на лицето му ясно показваха, че бе наследник на маите.

Мъжът вдигна рамене или защото хич не беше впечатлен, или пък прекалено притеснен от заплахите на Джъстис.

- Името ми е Алехандро, а вие се намирате в Лас Пинтурас. А що се отнася до останалото, заплахите ти изобщо не ме впечатляват, дори и да носиш меч. Но, не наранявам жени, не съм като онези копелета вампирите, които ни нападат непрекъснато.

- Защо все още сте тук? - попита Джъстис. - Глупаци сте, ако мислите, че те няма да продължат да ви атакуваш.

Очите на Алехандро се вледениха.

- Да не мислиш, че нямаше да преместя хората си, ако имах тази възможност? Първото нещо, което направиха, когато ни нападнаха бе да унищожат превозните ни средства. - Той посочи към горяща купчина желязо, която бе скрита зад една от сградите. - Имаме радио и повикахме помощ, но явно насилието тези дни е нараснало и ние не сме от голяма важност.

- Ще им помогнем, нали? - попита Кийли като сложи ръка в тази на Джъстис. - Трябва да им помогнем с каквото можем.

Джъстис не отговори, а само кимна. Безизразното му лице не издаваше истинските му чувства. Кийли колебливо се опита да стигне до него, използвайки емоциите и ума си, но не срещна нищо друго освен мрак. Беше затворил ума си за нея, а тя не знаеше нищо за сливането на души, за да се опита да се пребори с щита, който бе поставил около съзнанието си. Премести ръката си и стисна неговата, а слабото напрежение по пръстите му я успокои. Просто бе заел бойна позиция, това трябваше да е.

Не би могла да го съди, виждайки разрушенията около себе си.

Алехандро огледа добре Кийли и Джъстис и това което бе видял в тях явно го успокои, защото свали оръжието си.

- Не са опасни. Вече можете да излезете.

Първо един, след това още един, докато накрая около двадесет възрастни мъже и жени не се показаха от мястото, в което се криеха зад горящите сгради. След като обградиха Кийли и Джъстис, колебливо се появиха и още шест деца, които се присъединиха към родителите си.

Сърцето на Кийли се стегна, когато видя ужасените им личица.

- Няма да ви нараним - увери ги тя и продължи на испански. - Somos amigos¹⁴.

Малко момиченце на около пет или шест, избута възрастните, застана пред Кийли и я погледна с огромни си тъмни очи, а в ръцете си държеше мръсно, дебело животно. Нито един от тях не я повика, всъщност повечето я гледаха подозрително. Една възрастна жена дори се изплю на земята, сякаш гонеше дявола. Момиченцето се стресна, а Кийли побесня и имаше желанието да шамароса суеверната жена, с лице на прилеп.

- Елени - извика Алехандро остро. - Не се приближавай толкова до тях.

- Но Джъстис ще изгаси пожарите с водата си - каза Елени. - И д-р, Кийли ще ни помогне да намерим мама.

Кийли ахна.

- Как така знае имената ни?

- Елени често... знае някои неща - каза Алехандро на английски. - Тя не говори английски, затова ще използвам вашия език, за да ви обясня, че баща й загина преди години, а майка й е мъртва от няколко седмици. Вампирите я взеха, но оставиха главата й. Опитваме се да й обясним, но тя или не иска, или не може да ни разбере.

Бръчките върху на красивото лице на Алехандро се задълбочиха, а яростта в очите му обещаваше отмъщение. Изражението на Джъстис бе почти същото. Двамата воини бяха като отражение на другия, независимо че ги разделяха различни култури.

Или пък не. Ако атлантите са се заселили в земите на маите преди единадесет хиляди години. тя поклати глава и реши да остави разсъжденията за по-късно. Сега не беше моментът да губи фокус.

Елени издаде тих звук и погледна към Кийли, а очите й бяха като кладенци пълни със загуба и тъга. Момиченцето не направи крачка към нея, а само се сви сякаш очаквайки удар. Кийли не можеше да откъсне очи от това бедно дете, което й напомняше на друго момиченце.

Малко момиче, чиито родители се страхуваха от способностите й.

Но поне Кийли имаше родители, макар че не успяваха да й осигурят емоционална подкрепа. А горката Елени бе изгубила и двамата. Кийли падна на колене и протегна ръка към момиченцето, което на драго сърце дойде при нея и постави малката си главичка на рамото на жената, вдигайки животинката, за да може Кийли да я види.

Стомахът й се сви, когато осъзна, че това не бе никакво животно, а разпокъсан, добре износен, окървавен чехъл.

- Мама остави чехъла си, виждаш ли? - каза Елени доверчиво. - Притеснявам се, че краката й ще изстинат.

Лас Пинтурас, по залез слънце

Джъстис занесе последния товар с използваеми стоки в единствената къща, която бе сравнително невредима след атаката на вампирите и я даде на жената, която подреждаше припасите. Повечето консерви бяха оцелели. Няколко обгорени по краищата, но пак използваеми одеяла. Няколко лични вещи, които селяните бяха измъкнали изпод руините.

Или поне изпод това, което пожарът не бе превърнал в пепел. Върна се назад и погледна към селото или по-точно към това, което бе останало от него. Отвращението, което изпита, изпепели стомаха му като киселина. Нямаше друга възможност, освен да призове водата и да потуши огъня. Ако не го бе сторил, те щяха да изгубят всичко. Но му призля, когато видя малкото момче, което държеше в ръце подгизналата си колекция от изгорели наполовина бейзболни карти.

Или пък гледката изтръгна орган от гърдите му, не че щеше да си признае.

Тези хора му напомняха на колонистите в Америка, с които се биеше рамо до рамо, нощта, в която бе изработил рибката на Кийли. Бяха смели и твърдоглави, също както и тези хора. Бяха готови да изживеят животите си тук в джунглата, далеч от законите изковани от хора или правителства. Изхранваха се със земеделие и се гордееха с това. Алехандро може би бе най-гордият от тях. Той работеше като за десетима, разпореждаше се и придумваше хората да действат по-бързо, за да могат да спасят каквото могат, да барикадират сградата и да скрият жените и децата преди мракът отново да падне. Горд и храбър. От Алехандро щеше да излезе страхотен воин.

Те се глупаци, изкикоти се нереидът. Така и не дойде помощ от отдела за разузнаване на паранормална дейност на Гватемала. Те не са нищо друго освен стръв за кръвопийците.

- Свързали са се с тях едва тази сутрин след като вампирите са се изтеглили - каза Джъстис. Тогава осъзнава, че току-що си бе отговорил на глас. - Добре, мисля че вече съм готов за защитните стаи в храма. Сигурен съм.

Кийли премина през изгорената земя и застана до него. Лицето й бе изцапано с прах и пепел, но за него тя светеше като пламък. Бе вързала косата си, за да не пада пред лицето й, а на него му се искаше да я пусне и да зарови лице в копринените й кичури. Да вдиша сладкия й аромат, след като толкова часове носът и дробовете му поемаха миризмата на изгоряло.

- Да не спомена защитни стаи в храм? Какви са? - попита тя с любопитството на винаги задаващия въпроси учен.

Джъстис не можеше да се сдържи и сведе глава, за да я целуне. Усещане толкова силно се завихри в него, че воинът имаше чувството, че напрежението ще го пръсне. Нямаше нищо по-важно от Кийли, от днес насетне нямаше да пропусне и ден, без да благодари на боговете, че го срещнаха с нея. Обви ръце около нея и я дръпна толкова близо, че усещаше ударите на сърцето й срещу гърдите си.

Но воин, който се готвеше за битка, трябваше да планира стратегията с главата, а не със сърцето си, ето защо с нежелание я пусна.

- Искам да те измъкна от тук - повтори той поне за двадесети път, откакто бяха пристигнали. - Опитвах се да отворя портала, но той не отвръща на зова ми. Може би съм прекалено повреден и магията на атлантите вече не може да ме разпознае.

- Никога - каза тя решително и изпрати към него своята топлина и подкрепа. Тя вярваше в него и дори и в това да нямаше никакъв смисъл, той благодари на Посейдон.

- Не мога да се свържа и с Конлан и Аларик - призна й. - Те са прекалено далеч или са се обърнали срещу мен. Знаят, че сме тук, ти им каза, че Звездата се намира в Сан Бартоло. Не мога да повярвам, че не са ни се притекли на помощ, освен ако наистина не съм прокуден.

- Ти си част от семейството им. Няма да се откажат от теб - отвърна му тя. Мисъл премина през съзнанието й, мисъл която й носеше болка, но тя тръсна глава и я прогони. -Имам опит със семейства и изоставяне, а твоите братя бяха готови да умрат заради теб. Не ги изоставяй, защото те не са го сторили. Чувствам го.

Надеждата се опита да запали слаб огън, но той я разби безмилостно. По-добре да си изненадан, отколкото да живееш с болката от разбитите очаквания.

- Ще го обсъдим някой друг път, ми амара. Ако вампирите се върнат, няма да мога да преживея мисълта, ти да си някъде тук, изложена на опасност. Ако те наранят, ще залея земята с ярост и мъст. Вероятно дори и тези селяни няма да са в безопасност около мен.

Кийли скръсти ръце пред гърдите си и вдигна брадичка.

- Имам ти доверие. Цял следобед им помагаше и никога няма да ги нараниш. Не ме карай отново да водим онзи разговор. Няма да ходя никъде, докато не можеш да измъкнеш всички ни от тук, а ти сам призна, че силите ти са изчезнали.

Наистина. Използвал бе енергията си, за да транспортира ранено дете и неговата майка до най-близкия медицински център, а честото използване на новите му сили го изтощи до такава степен, че едва не се изгуби в енергийния поток на връщане. Ако частиците му са разхвърляни из цялата вселена, никога нямаше да бъде отново цял и себе си.

Никога повече нямаше да може да намери Кийли. Ужасът от тази алтернатива го разразя като нож. Повече нямаше да използва силите си, освен ако не бе напълно сигурен, че е възвърнал енергията си.

Кийли положи ръка върху неговата.

- Ако можеше да пътуваш като мъгла, или пък да вървиш с онази свръх бързина, или каквото и да е друго, което би помогнало да преместим тези хора, би било страхотно. Но не си свръхчовек.

Внезапно спря да говори и се засмя, но умората й си личеше.

- Предполагам, че си свръхчовек, нали? Средно статистически човек не може да върши нещата, на които ти си способен. Елени дори те нарича сеньор Супермен.

- Така ли, ами наметалото ми е в химическото - отвърна ожесточено той. - Не съм супергерой, Кийли. Аз съм чудовище. Част от мен смята тези хора за глупави овце, които заслужават да бъдат изоставени.

Тя се приближи до него и сложи ръце на бузите му, като придърпа главата му към своята.

- Но няма да го направиш и изборът е този, който те различава от чудовището.

Докато му се усмихваше, приближи лицето си към неговото и бавно го целуна. Остави я да поеме инициативата и стоеше напълно неподвижно, свръхчувствителен за всяко едно докосване на устните й. Целуваше устните, брадичката и челюстта му, докато горещината от милувките й не го изгори като мълния и той не можеше да издържа повече. Вдигна я на ръце и прекоси долината възможно най-бързо, като спря на място няколко метра навътре сред дърветата, за да не могат да ги виждат.

- Джъстис - ахна Кийли, но той я вдигна нагоре, като я опря с гръб към дървото и пое устата й със своята. Целуваше я и всяка частичка финес и нежност го напусна, така че беше груб и нескопосан като ученик.

Желаеше я повече от всяка друга. Как можеше да бъде толкова невъздържан? Привличането бе толкова голямо, така съкрушително и ако скоро не я съблечеше и направеше своя, болката щеше да го завладее и да го прати отново към лудостта и мрака. Цялото му внимание бе съсредоточено в устните му, които поглъщаха нейните и члена му, който подскочи срещу нея.

Трябваше да я вземе или щеше да е изгубен завинаги.

Но той бе спасен, бе цял. Тя беше неговият здрав разум, сърцето и душата му След като отвръщаше на целувките му, значи всичко беше наред. Топлият вкус на устните й, сладки от чашата топъл шоколад, която бе изпила с оскъдната им вечеря го дразнеше и измъчваше и минаваше през него със силата на морски вихрушки.

Тялото му се разтърси от огромните размери на желанието му и той вдигна глава, за да си поеме въздух.

- Кийли, нуждая се... имам нужда от...

- Сеньор Джъстис - тихият глас дойде зад него, но на ума му му отне малко повече от минута да се избистри и да осъзнае какво се случваше.

- Джъстис, пусни ме на земята - Кийли прошепна нетърпеливо. - Това е Елени.

За минута я стисна по-силно, но след това я пусна с нежелание, докато дишаше тежко и се опитваше да възвърне равновесието си. Кийли изтича до детето и клекна пред нея.

- Добре ли си, Елени? - попита Кийли с прекрасен испански акцент. - Наред ли е всичко?

Елини притисна онзи жалък чехъл и поклати глава.

- Те идват, Кийли. Лошите се връщат и почти са пристигнали.

¹⁴ Somos amigos – Ние сме приятели (пр. от испански език). – Б.пр.