Освобождението на Атлантида

Глава 41

Джъстис все още се смееше силно, наслаждавайки се на мощта, която премиваше през тялото му, когато стигна входа на храма. Двамата вампири, които стояха пред него му се присмяха.

- Смей се, смъртни, защото нашият лидер ще те убие бавно.

- Браво. Оригинално, но с малка нотка на мелодрама - каза и се сети за Вен и обичайния му отговор в такива ситуации. - Сега ми дайте детето.

- По-добре се дръпни и коленичи, глупак такъв - по-грозният от вампирите се обърна към него. - Сега ще дойде.

- Не коленича пред никой друг освен пред Посейдон - каза спокойно и извади меча си. Яростта на Посейдон блестеше като полирано сребро под светлината на луната. - Доведете ми детето или ще умрете, проклинайки имената си.

Вампирите се спогледаха несигурно, вероятно усетили обещанието в гласа му Но след това се чуха гласове, които идваха от входа и рояк вампири излязоха от храма.

Наброяваха повече, отколкото си бе представял. Бяха близо стотина, плюс-минус една дузина.

Той бе мъртъв.

Но в името на всички богове, поне можеше да блъфира.

- Доведете ми момичето веднага! - повтори той, този път говорейки на пауна, пременен в псевдоантично облекло на маите. Може би си мислеше, че го правеше да изглежда по-важен. Дори царствен.

Джъстиш изобщо не се интересуваше как изглежда. Просто искаше Елени.

- Доведете ми момичето. Веднага! Или ще предизвикам такава шокова вълна, каквато никога досега не сте виждали и всички ще се превърнете в капеща купчина слуз.

Паунът оголи зъби.

- Аз съм Гултеп’кан, а ти ще се кланяш в краката ми.

Джъстис вдигна рамене.

- Не ме интересуват крака, величие или каквото и да е друго. Аз се кланям само и единствено на Посейдон и то не чак толкова често.

- Вашият бог на моретата е жалък в сравнение с величествената Анубиса - присмя се Гултеп’кан.

- Познавам богинята ви, от близо и доста лично - отвърна Джъстис с отвращение. - Но можем по-късно да играем на играта чии бог е по-велик. Точно сега имате десет секунди да ми доведете детето, живо и невредимо, или ще се изправите пред истинската смърт, макар и толкова късно.

Очите на Гултеп’кан съвсем леко трепнаха, но на Джъстис му бе достатъчно да разбере, че вампирът се хвана на блъфа му

- Доведете момичето - нареди Гултеп’кан. - Аз съм могъщият Гултеп’кан и аз бях този, който предложи размяната, затова нареждам да изпълните заповедите ми.

Да, това бе доста добър начин да запази честта си. На Джъстис не му пукаше как се случва, важното бе да се получи. Засега вампирите стояха на разстояние. Очевидно бяха подочули какво се е случило с приятелчетата им миналата нощ.

Но блъфа му нямаше да издържи дълго, ако не подсилеше заплахите си с малко действия. Не знаеше, дали ако пусне шоковата вълна тя нямаше също така да убие и Елени. Миналата нощ покоси единствено вампирите, но можеше да е само щастлива случайност. Докато не се научеше да разбира и контролира силата си, обединената си мощ, нямаше да рискува живота й като я използва. Ако все още бе жива.

След като наум преброи до девет, чу най-чудния глас на света. Този на Елени.

- Синьор Джъстис! Ти дойде! Знаех, че ще дойдеш!

Един от вампирите излезе през входа на храма, като влачеше Елени за малката рокля, после след знак на Гултеп’кан я пусна. Тя се затича към Джъстис толкова бързо, колкото малките й крачета можеха и се хвърли в прегръдките му Прегърна я бързо, а след това я свали на земята, за да освободи ръката си, която държеше меча.

Елени доверчиво го хвана за ръката и погледна към него.

- Мога ли да гледам, когато правиш красивите водопади?

Джъстис стисна ръката й.

- Елени, точно сега нямам време за игри. Искам да се върнеш в селото, точно зад този хребет, разбра ли? - посочи нагоре към склона, точно където лежаха Кийли и Алехандро, скрити от погледите на вампирите.

- Но аз искам да остана и да ти помогна - отвърна малката.

Джъстис се опита да прояви търпение с детето, макар че няколко дузини вампири се приближаваха все повече до тях. Сложи камъка в ръката й и затвори пръстите й около него.

- Ти си много смело момиче, но най-много ще ми помогнеш като изпълняваш това, което казвам. Моля те, дай това на Кийли. Направи го заради мен. Сега, моля те намери...

- Кийли и Алехандро, знам. Те са точно на онзи хълм - каза искрено като здраво стискаше камъка. - Ще ми позволят ли да презареждам пушките им?

Невинният въпрос, роден от дарбата й на медиум, връхлетя вампирите като мълния през вода.

- Осмеляваш се да променяш условията на нашата размяна? - изрева Гултеп’кан. - Убийте ги!

- Бягай, веднага, Елени! - Джъстис извика оглушително. - Аз ще те пазя, докато избягаш. Бягай!

Елени побягна. Той чистеше пътя за нея, мечът му донасяше смъртта на всеки вампир, който се опитваше да мине през него. Сражава се така както никога преди, но те бяха прекалено много. Идваха от всички страни, удряха, хапеха и дъвчеха и скоро прокървя от множеството си рани, но успя да ги държи далече от Елени.

- Ние сме тук - иззвъня гласът на Кийли и Джъстис я видя да се показва зад близкото дърво, с пушка на рамо. - Елени, ела при мен. Тичай по-бързо!

Гултеп’кан изрева командата си и неговите подчинени се втурнаха във всички посоки.

- Хванете я! Хванете детето! Убийте Джъстис преди отново да е стоварил цялата ярост на

земята върху главите ни.

Четирима от тях се насочиха към Джъстис, хванаха го за ръцете и краката и забиха зъби в тялото му Воинът отметна глава назад и нададе вик, пропит с болка и ярост, но те бяха силни вампири, а той кървеше от многобройни рани. Един срещу четирима бе прекалено.

Друг измъкна меча от ръцете му, но дръжката запали ръката на кръвопиеца и огънят се разпростря по цялото му тяло, докато се превърна в пламтяща купчина пепел, върху която падна мечът му

Джъстис се измъчваше, докато гледаше как голяма част от вампирите се насочват към хълма, към Кийли и Елени.

- Кийли! - изрева. - Махай се от там.

Докато той гледаше натам, Елени стигна до Кийли и веднага се сви на топка в краката й. И тогава последваха оглушителните гърмежи на пушките: веднъж, два пъти, а после Джъстис видя и Алехандро. Докато наблюдаваше, всички селяни се показаха от скривалищата си, готови отново да открият огън.

Отчаянието го обзе и той осъзна, че те смятат, че така защитават Кийли. Действията им щяха до доведат до собствената им смърт и тази на Кийли.

* * *

Сърцето на Кийли започна да бие отново, когато Елени стига до нея, в безопасност и на пръв поглед невредима. Но отново спря да бие, когато осъзна, че Джъстис бе залят с море от вампири, които не спираха да хапят и дъвчат плътта му

Нямаше как някой да оцелее след това.

С треперещи ръце тя нагласи по-добре приклада на оръжието на рамото си, прицели се към един от вампирите около Джъстис и стреля. Изстрелът едва не е я оглуши, но само се дръпна инстинктивно. Когато отвори очи съзря обезглавеното тяло на вампира, което тупна на земята.

Чу се още един изстрел и главата на друг вампир се превърна на пихтия.

Алехандро.

Тя се обърна към него, а той вдигна палец нагоре и й се усмихна.

- Ако ще сме на път да изгубим, нека поне ги затрудним - извика.

Кийли само кимна, не можеше да губи енергия в говорене и отново се прицели.

* * *

За няколко секунди, двамата от вампирите, които го държаха се срещнаха с истинската смърт. Джъстис се ухили, когато видя Кийли и Алехандро, рамо до рамо да стрелят срещу вампирите.

Двама срещу един не беше никак зле, нищо, че кръвта от раната на главата му се стичаше по лицето. Падна на земята и повлече със себе си останалите си нападатели. Беше прост трик, счупи врата на единия и се претърколи пред другия, за да вземе меча си, а след това разряза гърлото му

Гултеп’кан се хвърли в битката, освирепелите му очи светеха в червено, докато

отстраняваше собствените си вампири, за да се добере до Джъстис.

- Собственоръчно ще те убия - изрева.

- Ела и ме хвани - подразни го Джъстис.

Пространството между тях се разчисти, също както училищния двор, когато Джъстис се биеше като дете. Това се казваше кръговрат на живота. Беше започнал да се бие с побойници на ринг, а ето че животът му щеше да свърши по този начин.

Но щеше да вземе Гултеп’кан със себе си.

Завъртя се съвсем леко, за да може да види Кийли. Вампирите, които се бяха насочили към нея сега се връщаха, за да наблюдават как гадният задник, който им беше лидер, помиташе джунглата с Джъстис.

- Прочети камъка - извика с цяло гърло. - И изчезвай от тук. Веднага!

Светкавично движение в ъгъла на периферното му зрение го разтревожи и се обърна бързо, но не достатъчно, за да избегне кинжала на Гултеп’кан. Намушка го в ребрата и се дръпна назад. Джъстис измъкна кинжала от гърдите си и го хвърли на земята, започвайки да се смее отново.

- Само на това ли си способен? Големият лош вампир, който иска да стане бог, а всичко, което имаш е малък нож.

Гултеп’кан, разярен до краен предел, нададе вой и изрева, хвърляйки се към него. Джъстис блокира удара и успя да рани вампира в корема.

- Заради това ще умреш бавно - изрева вампирът и държеше нещо, което приличаше на червата му.

Джъстис отново се засмя, просто защото можеше. Раните най-накрая си казваха думата, като преодоляваха притока на сила, идваща от адреналина. Ухапванията на вампирите не можеха да го наранят, но не и загубата на кръв. Препъна се, внезапно чувствайки се замаян и всички вампири го приеха като сигнал. Нахвърлиха му се и той падна под натиска на ръце, крака и разкъсващи плътта му зъби.

Последното, което чу бе отслабващият глас на нереида. Не трябва да умираме по този начин.

* * *

Кийли видя как Джъстис пада на земята под, както изглеждаше, стотици вампири и се свлече надолу, стиснала силно пушката. Г ърдите й сякаш се разкъсаха и тя извика от болка.

Елени се изправи и се облегна до нея, като я прегърна силно.

- Не плачи, Кийли. Богът на водата идва, но първо Джъстис ще направи онези красиви сини водопади.

Детето притисна нещо в ръцете на Кийли и тя автоматично го стисна. Камък. Елени бе травматизирана, говореше й измислици, а сега й даде камък, за да я успокои. Кийли не знаеше дали да се смее или да плаче.

И тогава пълната сила на любовта на Джъстис премине от камъка в нея, толкова силна, че проникна през ръкавицата. Любовта му я понесе нагоре по теченията.

- Не. Искам. Да. Умирам. По. Този. Начин. - Джъстис изсъска през зъби, като изтръгна един от тях от себе си, хващайки го за челюстта. Кучешките зъби на вампира откъснаха малко кожа, но поне гадините останаха с един по-малко. Сръчка друг с лакът и внезапно, за един кратък момент ръцете му бяха свободни.

Вдигна ги във въздуха и изрева една-единствена дума. Дума на древния език на нереидите. Дума, която дори не знаеше, че съществува в речника му, но се зароди в сърцето и душата му, опасна, остра и смъртоносна.

Думата сама по себе си притежаваше сила и му стана ясна, когато излезе от устните му, а той се носеше във въздуха над мястото на което лежеше, умиращ.

Убит.

Наблюдаваше, как животоспасяващата му кръв изтича през многото му рани и шокова вълна, видимо призована от тази дума, се изля на концентрирани кръгове, обливайки света около него в кристални и сребристи нюанси.

Около него, над него и дори някъде под него, вампирите започнаха да експлодират и да се превръщат не в обикновените локви слуз, а във фонтани от чиста вода.

Надигна глава и видя, че навсякъде около него се случваше същото нещо. Маниатюрни гейзери с чиста вода избликваха там, където преди е имало вампир. Последен бе Гултеп’кан, който продължаваше да се противи до самия край.

- Достоен жест - каза Джъстис и главата му тупна на земята след като врата му не можеше да издържа вече тежестта й. Обърна се към малкия хълм и видя Кийли, своята любима, която гореше като пламък. Беше прегърнала Елени, но гледаше надолу към него.

Значи са оцелели. И двете. Това бе достатъчно.

Джъстис се усмихна леко, изпълнен с разкаяние и съжаление. Беше ги спасил.

Това му бе достатъчно.