Освобождението на Атлантида

Глава 8

Бостън

Алексий гледаше втренчено към Бренан, който продължаваше да реди заплахи за убийства като молитва.

- Убий ги! Убий ги всичките.

Бренан вдигна ръце, насочвайки смъртоносните си звезди към група хора, сгушени и треперещи в ъгъла. Това му движение накара Алексий да се раздвижи. Той претича през стаята и хвана Бренан за раменете, като с периферното си зрение забеляза, че Кристоф заема отбранителна позиция пред хората.

За да защити хората, от Бренан.

Побъркана работа.

- Бренан! Спри веднага! - извика Алексий и докато все още държеше воина за раменете, го разтърси. Бледозеленият цвят в очите на Бренан го нямаше - на негово място се бе настанил сребрист огън. И когато погледна към Алексий, по лицето му не се виждаше дори и един знак, който да покаже, че го разпознава.

За секунда, макар че съзнанието му отказваше да приеме тази идея, Алексий си помисли, че ще трябва да се бие с мъжа, който бе спасявал живота му безброй пъти. Ръцете на Бренан се стегнаха и той се опита да се измъкне от хватката на воина. Стисна очи много бавно и когато ги отвори те се бяха върнали обратно към зеления си цвят. Тогава започна да разсъждава трезво.

- Алексий? Какво... - гласът на воина заглъхна, когато съзнанието му изплува зад дълбините в очите му. - Лидерът? Къде е той? Избяга ли?

Алексий пусна приятеля си и отстъпи, все още неспокоен, като постави ръце на дръжките на кинжалите си.

- Не точно!

Кристоф се запъти към тях с меч в пълна готовност, но с усмивка на лице.

- Направи го на пух и прах. Което по принцип бих преживял, но този ни трябваше жив, за да разберем дали знае нещо за Джъстис. Какво си мислеше?

Един от хората се надигна несигурно на крака и си пое дълбоко въздух, като се опита да си възвърне поне някакво подобие на контрол. Приличаше на морска крава и Алексий се почуди, защо само грозните хора участваха в секти, в които трябва да са голи.

Красивите без съмнение имаха за вършене по-приятни занимания. Изпита срам като се има предвид колко такива събирания бе посетил през последните четири месеца.

Морската крава наметна слой на помпозност като наметало и пречисти гърлото си с драматична нотка. Може би бе началник на някоя индустрия, когато, разбира се, бе облечен. Ако можеше бордът на директорите му да го видят сега.

- Погледнете тук, вие тримата. Не знам какво си мислите, че правите, но това е частно парти, така че ще се обадя на...

- Я да млъкваш, малка пишка - озъби му се Кристоф. - Нека ти дам един съвет, отсега нататък е по-добре да стоиш с гащи. - Почти небрежно махна с ръка по посока на мъжа, на когото му притъмня и тихо падна на земята в безсъзнание.

Алексий хвърли поглед към Кристоф и не се изненада, когато видя очите на воина да светят в тъмнозелено, със силата на мощта, която преминаваше през него.

- Мамка му, а защо, докато сме тук, не се погрижим за всичко? - измърмори Кристоф. Пое си дълбоко въздух и вдигна ръце във въздуха, като през това време прошепна древно заклинание, след което направи жест сякаш почиства мястото. Като вълна, която се разбива в брега, хората в стаята паднаха много грациозно на пода.

Алексий присви очи.

- В безсъзнание са, нали? Нали не си убил всички хора в тази стая?

Кристоф се разсмя

- Хей, тази идея никак не е лоша. Какво? Тридесет идиота по-малко, които да защитаваме от тях самите.

Алексий едва не изръмжа в негова посока.

- Глупак, ако си.

- Спокойно! Просто ги приспах за известно време. Но ще се събудят с ужасен махмурлук. Това е най-малкото, което можах да направя.

Бренан прибра звездите в един от тайните джобове на якето си и се загледа в кървящите рани на ръцете си.

- Какво се е случило? Защо кървя? Наистина ли съм убил единствения вампир, който можеше да ни помогне да намерим Джъстис?

Алексий издиша шумно и отвърна.

- Да. Уби го. Изпадна в някакъв срив и се побърка - повтаряше, че хората трябва да умрат. Ако не греша, голямо количество емоция ти се стовари на главата.

Бренан вдигна вежда, но освен това нямаше и най-малка следа от изненада, която да помрачи спокойствието, върнало се на изражението му.

- Невъзможно. Не съм усещал никакви емоции от хиляди години.

Треперещ, но решителен женски глас, идващ от най-далечния ъгъл на стаята, ги прекъсна.

- Тогава си много добър с преструвките.

Воините обърнаха лица към заплахата едновременно и насочиха оръжията си към фигурата, която ги наблюдаваше зад големия червен кожен диван. Човешка жена, облечена в нищо друго освен разкъсан плат, се изправи и вгледа в тях предизвикателно. Косата й бе заплетена около рамената й, едното й око бе подуто и в синини, сякаш бе удряна силно в лицето. Независимо от състоянието, в което се намираше, тя притежаваше покоряваща красота, която привлече Алексий и го караше да желае да й помогне по някакъв начин.

Вдигна брадичка и огледа всеки един от тях поотделно.

- Освен ако не съм чула добре или съм луда, мисля, че споменахте, че сте от Атлантида и мразите тези чудовища точно толкова, колкото ги мразя и аз. Какво ще кажете да направим сделка? Вие ще ми помогнете да напиша статията на живота си, а аз ще ви помогна да намерите приятеля си.

Кристоф отново се засмя и свали меча си.

- Да бе! Ти си гола, пребита, намираш се в тази стая и очакваш да ти повярваме, че си репортер. И ти като останалите си побъркана и извратена.

- Може и да е така - бавно каза Алексий. - Но защо тя е единственият човек, който е в съзнание?

Бренан издаде странен ръмжащ звук и тръгна напред, но Алексий протегна ръка, за да го спре. Бренан спря на място, но не отмести поглед от жената.

Тя поклати глава. Дългите й пръсти стискаха здраво тънкия плат, който държеше пред гърдите си.

- Не, вие не разбирате. Аз съм...

- Всичко е наред - успокои я Кристоф похотливо. - Споменах ли, че си падам по побъркани и извратени неща. Определено трябва да се опознаем по-добре някой път.

Ръмженето, излизащо от устните на Бренан, се превърна в рев и тогава той се освободи от хватката на Алексий, после изблъска Кристоф в другия край на стаята.

- Вие на разбирате - повтори жената, а в гласа й се долавяше съвсем малко раздразнение, но и същата решителност, докато погледът й се местеше между воините. - Аз работя за Бостън Хералд. Знам къде е приятелят ви. Чух ги да си говорят, че той се намира на място, което те наричаха Пустошта.

Алексий изруга.

- Ако Джъстис наистина е там, не можем да се надяваме да го намерим. Единственият начин е.

- Черна магия. Имам познати. Вижте, нека да намеря дрехите си и да се опитаме да поговорим. Името ми е Тиарнан Бътлър и съм. - внезапно спря на средата на изречението, зави й се свят и започна да пада. Или магията на Кристоф току-що я бе връхлетяла със закъснение и не показваше колко е ранена, или преживеният шок най-накрая й се отразяваше.

Преди Алексий дори да успее да се помръдне, Бренан прекоси разстоянието, като метеоритен дъжд, минаващ през мъгла. Хвана жената и я вдигна на ръце, след което се обърна с лице към Алексий и Кристоф, оголил зъби. Онзи гняв и омраза отново бяха на лицето му, борейки се с чистите и смъртоносни емоции, като изваден меч.

Чувства, които Алексий никога не бе виждал Бренан да показва.

Но пък определено ги бе виждал на друг. Когато принц Конлан погледнеше към Райли, бъдещата си съпруга.

Собственически инстинкт.

- По дяволите! - измърмори отново.

- Бренан, пусни горката човешка жена на земята - каза Кристоф ухилен, все едно за него всичко бе шега. - Тя е.

- Моя - отвърна му Бренан решително. - Тя е моя. Доближиш ли се до нея, ще умреш

Алексий свали меча си и го прибра в ножницата, след това въздъхна и погледна нагоре към

тавана.

- Супер. Просто отлично. И така имаме окървавени хора в безсъзнание, Джъстис вероятно е в Пустошта, а Бренан губи мъничкия си ум. Добре дошли в моя кошмар.

Леден въздух премина през стаята и прие формата на върховния жрец на Посейдон.

Аларик, облечен в черно - видът му бе облекчен единствено от блестящата сребристозелена светлина в очите му, символизираща неговата сила - прецени ситуацията само с един поглед.

- Извадил си късмет, воине. Специалист съм по кошмарите.

Аларик вдигна ръце и запрати пулсираща синьозелена енергийна сфера директно към Бренан, който полетя във въздуха, все още държейки жената. Но той, независимо под влиянието на каквато и да е черна магия, която предизвикваше гнева му, не можеше да се сравнява с Аларик. Блестящата светлина обгради воина и пленницата му, и ги снижи надолу, докато не се озоваха на няколко сантиметра от пода, неспособни да помръднат.

Аларик наклони глава и Алексий се забърза, за да вдигне жената, която се намираше в обятията на Бренан. Веднага след като я измъкна, замръзналите мускули на воина се отпуснаха. Внимателно я положи на канапето и придърпа плата на облеклото й, за да закрие извивките й, които се бяха разкрили при преместването. Беше прекрасна, но водеше със себе си бедите.

Защо тези двамата винаги действаха заедно, когато бяха замесени жени?

- Какво се е случило тук - попита Аларик.

Алексий го вкара в крак със ситуацията.

- И така, тази Тиарнан, каза, че знае начин да намерим Джъстис, но се нуждаем от черна магия - завърши Алексий. - Какво мислиш?

Аларик затвори очи за няколко секунди, след това бавно поклати глава.

- Посейдон отказва да ми даде съвет как да разреша този проблем, но знам, че само магия, свързана със смърт може да отвори Пустошта. Трябва да решим в движение, но Конлан и Вен няма да се успокоят, докато не спасят своя... брат.

- Все още не мога да повярвам, че Джъстис им е брат - каза Кристоф. - Доста невероятна тайна е криел през годините.

- Така работи проклятието му - отвърна Аларик. - Бе прокълнат никога да не разкрива тайната си, освен ако не иска да убие всяко живо същество, което е чуло истината за произхода му

Алексий тръсна глава

- Но той не уби никого, който го е чул по време на последната битка с Калигула. Никога не съм си мислел да те попитам, дори и след като го търсим толкова време. Какво се случва, когато развалиш проклятие?

Очите на Аларик помръкнаха, зеленият цвят потъмня, докато не стана катраненочерен.

- Умираш, Алексий. Умираш или полудяваш напълно.

- Тогава какво търсим? - попита Кристоф, но подигравателната му усмивка и настроение се бяха изпарили. - Какво ще намерим, ако някога успеем да открием нахождението му?

- Това е въпрос, чиито отговор дори и аз се страхувам да дам - отвърна му Аларик. - И Посейдон няма да отговори на въпросите ми.

За няколко минути стаята потъна в тишина, докато времето и ужасяващите отговори увеличаваха напрежението между тях. Аларик поклати глава и посочи към празното пространство през счупения прозорец. На мястото започна да се образува преливаща от цветове овална форма.

- Сега ще се върнем в Атлантида, където ще се опитам да разбера каква е тази тъмна сила, която е взела превес над Бренан.

- А жената? - попита Алексий, докато все още я гледаше.

- Тя също идва, трябва да разберем какво точно знае.

След тези думи, Аларик влезе в портала и Бренан все още замръзнал на място, мина през него като дърпан на каишка.

Кристоф огледа мястото за последен път и попита:

- Как ли ще си обяснят станалото, след като се събудят?

Скочи в портала, докато все още се смееше, като остави Алексий последен. Той вдигна Тиарнан и я пренесе. Докато прекрачваше прага на портала погледна към бледото й посинено лице.

- Милейди, надявам се, че казвате истината. Защото, ако скоро не намерим Джъстис, след това само Посейдон може да му помогне.

Докато порталът се затваряше зад него, думите на Алексий, думи които бяха светотатство, ехтяха в мрака.

- А боговете? Нека си остане между нас, не винаги може да се разчита на тях.