Освобождението на Атлантида

Глава 12

Сърцето на Кийли туптеше в ритъма на стъпките на лудия, идващ към нея от изкривения пейзаж, който сякаш бе излязъл от евтин графичен роман. Приближаваше се все повече и идваше за нея. Лудостта се виждаше в очите му в един водовъртеж от цветове, които не можеха да съществуват. Синьо, зелено и сребристо продължаваха да преливат в очите му, докато на нея не й се зави свят, едва ли не хипнотизирана, и отмести погледа си.

Без значение от лудостта в очите му, в него имаше нещо. Нещо така познато...

Ледени тръпки се спуснаха по гърба й. Това изобщо не влизаше в програмата, която тя внимателно бе подредила в ума си, по време на петте или шестте минути преди да пристъпи в Атлантида. Бе си представяла разрушени храмове, може би няколко наистина, ама наистина възрастни хора, които да обикалят наоколо като пазачи. С други думи да прилича на археологически разкопки в процес на действие.

Вместо това, бе попаднала в центъра на древно бойно поле, върнато към живот. В комплект с магия, лудост и осакатяване.

Един от воините - Венджънс - се обърна и извика нещо в нейна посока и Кийли отстъпи една крачка назад и тогава осъзна, че виковете му не са насочени към нея. Нисичка, къдрава блондинка, облечена с дънки и потник, тичаше зад нея.

Венджънс скочи към жената и истински ужас помрачи лицето му

- Моментът не е подходящ, Ерин - изръмжа той. - Искам да си в безопасност в палата. Веднага. Може да вземеш тези двете с теб.

Само че вместо да се почувства леко заплашена, жената се засмя.

- Аларик каза, че е възможно да се нуждаете от моята помощ - отвърна тя. - И кога това твое държание е давало резултати?

Венджънс насочи силата на погледа си към мъжа, който стоеше до трансформирания портал.

- Аларик, какво, в името на деветте кръга на ада, си мислеше, че да забъркаш и Ерин в това?

Мъжът, който се обърна към тях, за да отговори, бе най-страховитият човек, когато Кийли някого бе виждала. Определено бе мъж на място и както останалите излъчваше сексуален магнетизъм на расов жребец. Силата на чара му всъщност, разбиваше всички класации.

Но този бе различен.

Докато Конлан оставяше впечатление на царствена особа, а Венджънс на груб и винаги в готовност воин, нещо в страховито зелените и светещи очи на този и грубите му черти, говореха за мрачни дела, извършени в тъмни алеи. Този мъж щеше да пролее кръвта ти, без дори да разбереш, че си ранен и щеше да се наслаждава.

Побиха я тръпки и внезапно се почувства по-ужасена, отколкото някога е била.

- Нямаш право да оспорваш преценката ми, лорд Венджънс - отвърна мъжът, очевидно

Аларик. - Ако има някакъв шанс да измъкнем Джъстис от Пустошта, то тази възможност е в ръцете на Ерин и стихийната й магия.

Вен спря по средата на изръмжаване и наклони глава настрани въпросително.

- Наистина ли мислиш, че това може да проработи? Всеки път, когато се опита да канализира стихийна магия в Атлантида, резултатите са, нека да кажем, неочаквани. Не мисля, че ще успее да измъкне Джъстис и синята му коса от там.

Хуморът изчезна от лицето на Ерин, сякаш изтрит от невидима ръка.

- Не ми се подигравай, Вен. Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за да върна брат ти, ще го сторя. Дължа му го след всичко, което направи за мен... за нас.

Докато Вен и Ерин спореха, Кийли по необясними причини бе привлечена от портала и от лудия, който идваше към нея. Той викаше и викаше, но не можеше да разбере какво. Нищо не се чуваше от тяхната страна. И тогава по някакъв начин осъзна какво е.

Знаеше кой е той.

Какво бе казал Вен? Синята му коса! Синя. Коса.

Беше той. Воинът от виденията й. Затвори очи, когато ръката й несъзнателно докосна дървената фигурка, която носеше като талисман. Не може да е истина. Талисманът й датираше от повече от два века. Невъзможно.

И все пак., все пак. Ето я и нея, в сърцето на Атлантида.

Отвори очи и отново погледна към него, неочаквано привлечена от мъжа със силата на лунното притегляне. Този път бе сигурна.

Той беше. Нейният воин. И той крещеше името й.

Ужасът, които я обзе, бе така силен, че я изтощи и странна слабост обзе крайниците й. Винаги аналитичен, умът й изучваше отклика й сякаш отдалеч. Такава ли бе реакцията на жертвата при вида на хищника, който се приближава към нея със заострени нокти и оголил зъби?

Поклати глава наляво, а след това надясно в опит да се отърси от странната умора, която я бе обзела. След това осъзна, че Конлан говори.

- Решавай сега - отсече. - Нямаме време, Вен. Ако Ерин не успее да канализира стихийната магия и да се опита да отвори портала, единствената възможност, която ни остава, е магия с жертвоприношение. И ако се стигне до там, ще жертвам себе си. Той спаси живота на жена ми и този на детето ми - мога да направя поне това.

Настъпи мъртвешка тишина. Дори и Кийли, незапозната с тяхната култура, осъзна тежестта на думите, които принцът бе изрекъл. Щеше да жертва себе си, за да спаси нейния воин. Не, не нейния воин, а воина, които изглежда бе хванат в капан в Пустошта.

- Не! На теб ти е писано да си крал, идиот такъв! - извика Вен. - Да не забрави бебето, което е на път. Ако някой ще умира, то това ще съм аз. Той е и мой брат и стана жертва на богинята на вампирите заради мен.

Най-смъртоносните мъже, които някога бе виждала, независимо че за тях изглеждаше нещо обикновено, заеха бойна позиция, готови да се бият за правото да бъдат този, който ще умре. Толкова си приличаха, сякаш бяха близнаци.

Приковаха погледи един в друг, с очи в почти еднакъв нюанс. Стиснаха челюсти по еднакъв начин. Мускулите и раменете им се сковаха, докато се готвеха да се нападнат.

- Престанете, идиоти - извика Ерин като се затича и спря до Кийли. - Спорът ви не води към нищо добро. Най-вече за Джъстис. Трябва да решим проблема. Днес никой няма да умира.

Кийли се почувства замаяна и едва се държеше на краката си. През последния час бе сменила хубавия си, успокояващ, чисто нов офис в Охайо с място, където полудели хора се биеха за честта кой да се самоубие, за да спаси още по-луди хора, които идваха към тях през портал, който не можеше да съществува и всичко заради богинята на вампирите, която също не можеше да съществува.

- Разбира се, че се намирам в Атлантида! - извика силно, гледайки втренчено купола над главата си. - Или е това, или преживявам психически срив.

Ерин я потупа по ръката.

- Няма проблем. Първият път винаги ни действа така. На нас - клетите човеци.

След това действията й определено бяха в разрез с израза, който използва за себе си и Кийли - „клети човеци“. Ерин вдигна ръце във въздуха, отметна глава назад и започна да пее. В песента нямаше думи, а само мелодия така наслоена с мрак и мощ, сякаш не идваше от човешко същество.

Нотите се вплитаха с емоциите на Кийли, като изкарваха на повърхността отдавна забравени спомени за болка и отчаяние. Мрак премина през съзнанието й, спомени за безнадеждността на живот, изживян напразно, неосъществен потенциал, пропилени възможности. Съжаление и още по-силна болка от угризенията, се настаниха в съзнанието й, преодолявайки защитата й през вълните на песента. Всеки удар, който бе нанесла и всеки, който бе понесла, се завъртяха около нея под формата на изпарение, изпълнено с разкаяние и нещастие.

Искаше да умре. Заслужаваше да умре. Защо те все още дишаха? Осъзна, че е стиснала в юмрук шепа трева, чиито цвят преливаше от яркозелено към скучноватото сиво, същите, както цветовете на жалкия й свят.

Рязък глас разкъса мъглата, която стискаше душата й с острите си нокти.

- Достатъчно! Ерин, това е достатъчно! Песента не въздейства по никакъв начин на стихийната магия, но за сметка на това действа доста силно на всички хора, намиращи се около теб.

Кийли премигна няколко пъти, когато песента приключи, идвайки на себе си. Осъзна, че този, който бе проговорил, бе Аларик, защото той я бе хванал за раменете и я разтърсваше. Обгради ги сребристо синя светлина, но когато мъжът отстъпи назад, Кийли съзна, че тази светлина е идвала само от Ерин.

По някакъв начин тя бе призовала отчаянието и го бе довела в реалността. Здравей и добре дошла в центъра за вълшебни приказки.

Кийли се препъна и падна на колене. Огледа се наоколо и забеляза, че е пристигнало подкрепление. Още една дузина или повече воини, но всички те веднага паднаха на земята. Когато започна да се обръща към портала, осъзна, че един от новодошлите воини, с решителност изписана на лицето, се бе подпрял на копието си.

Острата част. И го притискаше към гърдите си.

Изпищя и се затича като знаеше, че няма да успее да стигне до него навреме.

- Не! Заради музиката е, само заради нея е. Някой да го спре!

Стреснат, воинът погледна към нея. В същия момент един от другите мъже бутна копието от ръката му. Кийли тичаше прекалено бързо и не можеше да спре. Плъзна се точно между тях двамата и ги просна на земята. Докато лежеше там по гръб, неспособна да си поеме дъх, започна да се смее. Веднъж започнала, не можеше да спре.

Две лица се изпречиха пред погледа й и гледаха право към нея. Двамата воини, които бутна с не чак толкова грациозния си подход, изглеждаха притеснени, което не й помогна да спре да се смее.

- Трябва да е нервен срив. Напоследък работя прекалено много и мозъкът ми иска да излезе във ваканция. Това е фантазия, ето защо съм заобиколена от магия, вампири и страхотни мъже. О, Господи! - успя да каже между няколко болезнени опита да си поеме въздух.

Единият се засмя, а другият, този които бе на път да се превърне в шишче, остана сериозен.

- Не знам защо музиката ми подейства по този начин, милейди - каза той. - Задължен съм ви за вечни времена, затова, че ме спасихте от мен самия.

Протегна ръка, за да й помогне да се изправи. Докато я вдигаше на крака, тя отчаяно се опита да възвърне контрола върху себе си. Когато престана да се смее, чу различен звук.

Този път определено не беше музика. Беше ужасяващ, изгарящ душата вой.

- Изглежда, че магията ти е помогнала дотолкова, че да премахне звуковата бариера - каза Аларик на Ерин, която се бе преместила и стоеше до Вен. - Но не мисля, че това може да се смята за подобрение.

- Никога досега не съм чувал такива звуци да излизат от Джъстис - каза Вен. - Каквото и да е направила Анубиса с него... - остави изречението недовършено, като се премести, за да защити Ерин и извади кинжалите си. - Време е за парти! Нека да се надяваме, че има поне капка здрав разум и че ти можеш да го спреш преди да се е наранил, Аларик.

Когато Кийли погледна към портала, и последната нотка приповдигнато настроение в нея изчезна, сякаш никога не е съществувало. Защото воинът, този който останалите наричаха Джъстис, бе достигнал портала и ужасното му викане бе приключило, като че ли някой го е изключил.

Гледаше право в очите й, лицето му се стегна сякаш я предизвикваше да го погледне.

От близо беше по-ужасяващ Под кръвта, мръсотията и разрошената коса, видя, че прилича на братята си, с изключение на синята коса. Под всичката тази мръсотия, знаеше, че е синя. Знаеше, че е красива. Бе я виждала чиста и блестяща толкова много пъти, докато той изработваше дървената фигура.

Красота бе точната дума, осъзна тя, докато бе хваната в капана на погледа му Джъстис притежаваше тъмна красота, сякаш паднал ангел, превърнал се в хищник, крачеше по земята. Но имаше повече от това, отвъд физическите характеристики, нещо в присъствието му, в очите му, което събуждаше първичната й страна по начин, който се бе случвал единствено във виденията й.

Връзката бе толкова силна, че Кийли се препъна, забравяйки как да диша. Цялото й тяло бе под напрежение, погълнато от това, което той можеше да каже или направи.

Но мъжът стоеше, без да казва и дума, просто я гледаше, докато ужасяващото същество зад него бавно се приближаваше. Тогава Джъстис вдигна меча си и го насочи към нея, гледаше отвъд братята си, Аларик и всички останали сякаш изобщо не съществуваха. Джъстис просто я наблюдаваше, лицето му бе мрачно и се взираше в нея по такъв начин сякаш я познаваше и я ненавиждаше. Тя се опита да каже нещо, но бе неспособна да пророни и дума.

Мъжът също не продума, а постоя така още няколко минути.

Конлан погледна към Кийли после се обърна към брат си.

- Джъстис. Чуваш ли ни?

Воинът погледна към принца, но по никакъв начин не показа, че разбира думите му преди отново да върне погледа си на Кийли. След още време, изпълнено с мълчание, през което никой не знаеше какво да каже или да направи, Джъстис проговори с рязък и хриплив глас.

- Ти си нея. Ти си Кийли.

Думите изразяваха факт, а не въпрос. Осъзна, че кима сякаш принудена да отговори.

- Да. - Гласът й бе почти като шепот. - Аз съм Кийли.

Усмивката, която последва, бе бавна и опасна, а белотата на зъбите му бе в шокиращ контраст с мрака, който го заобикаляше.

- Ние сме Джъстис - каза той. - И ти ни принадлежиш.