Освобождението на Атлантида

Глава 27

Храмът на Посейдон, Атлантида

Кийли бе неспособна да говори. Бе изгубила ума и дума, буквално вцепенена от гледките, които я заобикаляха. Отвън храмът бе достатъчно вдъхновяващ, със своите шлифовани мраморни, златни и медни инкрустации. Но тук... отвътре... надскачаше мечтите на всеки археолог.

Влизаха в зала след зала, след зала, пълни с исторически богатства. Едно от помещенията бе покрито от пода, до тавана със злато и инкрустирани скъпоценни камъни. Джъстис й каза, че това са дарове към Посейдон, давани през годините. „Старата част“, както се бе изразил той, беше зала, с големината на игрище.

Старата част. В гърлото й се заклещи буца, само като си помисли за това. Минаха през друга зала, която от стена до стена бе обсипана с древно изглеждащи куфари, пълни, по нейна преценка с невероятни неща.

Зали след зали, украсени със статуи, вероятно на по хиляди години. Коридорът, по който вървяха, бе обграден от двете страни с най-невероятните произведения на изкуството, които някога бе виждала. Един от приятелите й, който беше уредник на музей щеше да получи сърдечен удар, ако видеше тези красоти.

Библиотека бе толкова голяма, колкото стадиона в Охайо. Докато минаваха пред входа, очите й се разшириха, когато видя стотици мъже и жени, облечени в роби да работят върху дългите маси. Джъстис небрежно спомена, че работят върху възстановяването на спасените свитъци от библиотеката в Александрия.

Александрия.

Спасени свитъци.

От Александрия.

Едва не припадна на място. За нейно щастие бе силно момиче и само й се зави свят.

Защото, това са само свитъци. Спасени от Александрия. Вероятно това бе най-голямото откритие на изгубени артефакти в. в историята.

В стомаха й сякаш пърхаха пеперуди и тя се насили да мисли за изпитанието, което й предстоеше вместо за свитъци, изкуство и стари вещи. Също така трябваше да внимава да не се препъне, докато Джъстис я влачеше по един безкрайно дълъг коридор, следвайки Конлан и Вен, със скорост, която само атлатите могат да достигнат.

- Хей! Тренирам, също така и тичам, но ме дразните с това темпо. Може ли да поспрем, за да мога да си поема малко въздух?

Джъстис забави крачка, но дори не я погледна. Лицето му бе мрачно, а чертите сурови, точно като на статуите, които подминаваха. Всъщност несъмнено имаше прилика с тях. Гордото, почти арогантно изражение. Елегантният нос и скули.

- Всички тези статуи са на атланти, така ли?

Той спря рязко и Кийли се блъсна с лице в гърба му.

- Хей! Не е зле следващият път да ме предупредиш!

Той се завъртя и я прониза с погледа си.

- На път си да рискуваш живота си, а искаш да обсъждаме статуи.

Тя ахна, когато зърна свирепата синьо-зелена светлина в центъра на черните му зеници. Дори и след като очевидно и двете му същности бяха налице, вече не се чувстваше заплашена. Вече не.

- Ако не си забравил, аз съм учен. Любопитна съм. Рисковете на професията.

Преди Джъстис да й отговори, Вен извика, някъде от около шест метра по-навътре по коридора.

- Идвате ли, или не? Колкото по-скоро приключим с това...

Не довърши изречението, но Кийли не се нуждаеше от преводач. Колкото по-скоро се убедят в думите й, толкова по-скоро ще вземат мерки, за да намерят Звездата на Артемида и да излекуват ума на Джъстис, така че Атлантида да се въздигне и да донесе със себе си мир и малки пухкави зайчета на цялото човечество.

Или нещо подобно.

Осъзна, че страхът, стресът и това, че можеше да избухне във всеки момент, не й се отразяваха добре и я замайваха. Истерия: думата, която можеше да опише деня й.

Джъстис стисна зъбите си, сграбчи ръката й и тръгна към братята си, като я дърпаше след себе си.

- Идваме. Не ни притискай.

Когато стигнаха до входа, той отново спря. Този път погледът, който насочи към нея бе изпълнен с твърда решителност, обвита с лед.

- Не трябва да се подлагаш този тест. Ако се нуждаят от доказателство за виденията ти, то тогава да вървят по дяволите. Те ще са тези, които ще страдат, заради нежеланието да ти повярват. Няма за какво да доказваш нищо на никого. Ще ги принудим да те пуснат да си отидеш от Атлантида и ние ще тръгнем с теб.

Погледна към него с изненада, но тогава осъзна какво всъщност казваше. Откритието едва не я разби на парчета. Отказваше се от дома и семейството си, от целия си свят, за да я защити.

Воинът, който се бори с такава ярост срещу това други да се жертват за него, бе готов да се откаже от всичко заради нея. Идваше й в повече, затова се скри зад хумора.

- Знаеш ли, ще се впишеш перфектно в кампуса на университета, най-вече с тази синя коса, но първо трябваше да ме попиташ дали можеш да се пренесеш в дома ми - каза тя и се опита да се усмихне. - Не си точно улична котка, а и апартаментът ми е малък.

Джъстис присви очи и издаде ниско заплашително ръмжене.

- Ти ни принадлежиш, Кийли. Може би не трябва да се шегуваш, в момент, когато контролът ни над спокойствието и баланса е несигурен.

Кийли въздъхна, но не каза нищо. Отново говореше за обявявания и принадлежност. Когато преминеше през това изпитание и успееше да помогне на него и на Атлантида, с Джъстис им предстоеше разговор, свързан с разбиранията в двадесет и първи век. Или пък щеше да му прати мил имейл, след като се намира на безопасните няколко хиляди километра.

В безопасност.

Не, че се страхуваше от него. Но нереидът й бе непознат и определено беше по-добре, ако той и тя не се намираха в един и същи часови пояс.

Реши да не обръща внимание на мислите си, а да продължи напред. Към Вен и залата, в която предполагаше, че се намира Тризъбеца.

Считаше ли се за богохулство, ако без разрешение докоснеш свещените предмети на боговете, дори и ако не вярваш в тях? Докосна дървената рибка, която висеше на врата й и за миг съжали, че не е добавила и златно кръстче. Символ на нейната вяра. Въпреки че, рибата можеше да има двойно значение. Рибите не бяха ли символ на Християнството? В крайна сметка Исус е нахранил онези хора само с две риби.

За кратко затвори очи и отправи молитва, с която се молеше да оцелее след това, което я очакваше. Да оцелее, за да може да помогне на Джъстис. Сякаш успял да чуе мислите й, той стисна леко ръката й и между тях пламна силна топлина. Тя потрепна, когато чувството премина през тялото й и в съзнанието й се появи споменът за целувката им в пещерата. Беше толкова силен и интензивен, че тя се препъна.

Споменът донесе още повече топлина, но не сексуална или чувствена. Беше топлината на чистата радост. Като вкуса на ледена лимонада по време на разкопки в горещата пустиня, гледката на великолепните цветове на залеза над сините вълни на океана. Звукът на хиляди камбани в смеха на едно дете.

Топлината, която чувстваш, когато се завръщаш у дома. В онзи дом, за който винаги е мечтала, но никога не е имала.

Той я хвана преди да падне и тя поклати глава, когато видя недоумението в очите му. Как можеше да му обясни, че сърцето й е избрало този миг, измежду всички неподходящи и неудобни моменти, за да падне от ръба с безстрашие?

Пое си дълбоко дъх и отново сложи маската на изтъкнат учен, нежно издърпа ръката си от неговата и тръгна към входа, за да се изправи срещу онова, което се криеше там.

* * *

Джъстис и нереидът наблюдаваха през споделените си очи, докато Кийли бавно обикаляше пиедестала, на който стоеше Тризъбеца, поставен върху тъмносиня възглавничка. От доста време не правеше нищо. Просто обикаляше пиедестала, без да сваля очи от Тризъбеца и петте празни дупки, където би трябвало да стоят изчезналите скъпоценни камъни.

Никой от тях, обаче не искаше да наруши концентрацията й. Имаше нещо странно в стойката й: мускулите й бяха стегнати до такава степен, че от време на време потрепваха, а гърдите й едва се надигаха от плитките й вдишвания. Ако не беше виждал виденията й щеше да сметне, че е изпаднала в транс.

Но той бе свидетел какво се случва, когато имаше видение и перспективата отново да преживее травма на толкова високо ниво, страхът от това, което можеше да й се случи, го ужасяваше до мозъка на костите му Беше му дала дума, че може да го направи, че ще успее да го понесе.

Дори и той, който ревностно я защитаваше, трябваше да признае, че възглавничката не е била свидетел на битки или кръвопролития. Затова думите й имаха смисъл. Освен това Кийли му бе обещала, че ако той е там да държи ръката й и й покаже подкрепата си, тя ще се справи.

Джъстис не можеше да не й отговори със същото. Да прояви кураж също като нея. Но трябваше да го направят възможно най-скоро, ако не искаха собствената му смелост да рухне, без значение, че съдбата му и тази на Атлантида, зависеха от разкриването на местоположението на Звездата на Артемида.

Най-после престана да обикаля и спря, с наведена глава, а огнената й коса скриваше лицето й. Пръстите му копнееха да отместят копринените кичури от челото й, докато я придърпваше по-близо до себе си.

Ръцете му жадуваха да я прегърнат и никога да не я пускат. Да разчита на силата й, докато водеше вътрешните си битки. Тя бе частицата разум в неговата лудост, искрицата светлина в неговия мрак.

Тя беше неговата Кийли. Нашата Кийли, прошепна нереидът. Наша и само наша, завинаги. Остави я да изпълни тази малка задача и след това ще напуснем това място, докато не съберем сила и не се върнем, за да го завоюваме. Това ни се пада по право, след като несъмнено сме наследници на трона на Атлантида.

Джъстис се стъписа от думите му, но използва цялата си сила, за да го прати в най-затънтеното кътче на съзнанието си. Не знаеше колко дълго можеше да удържи фронта, но никога нямаше да се вслуша в предателските планове на жлъчния непознат, който живееше в съзнанието му.

В душата му.

Не бе само обречен, но и прокълнат. А единствената надежда, че ще оцелее и ще запази поне малка част от разума си непокътната, лежеше в ръцете на тази човешка жена.

- Готова съм - каза тя тихо. Толкова тихо, че едва я чу. - Сега ще сваля ръкавицата си и ще я докосна, но само с една ръка. Понякога това намалява силата на удара. Не съм сигурна защо е така.

Бавно и неохотно, свали ръкавицата от лявата си ръка и я пусна на земята. Докато се обръщаше към Джъстис се усмихна колебливо.

- Хей, искаш ли да държиш ръката ми?

Тя вдигна дясната си ръка, която все още бе с ръкавица и той скочи, за да я хване.

- Винаги - отвърна й той.

В зелените й очи за момент проблесна пламъкът на щастието или надеждата. След това отново потъмняха с мрачна решителност.

- Добре, да го направим.

Затвори очи и няколко пъти вдиша дълбоко, очевидно облекчаваше напрежението в тялото си, докато се подготвяше. После рязко отвори очи и му се усмихна.

- Имам чувството, че сега трябва да кажа нещо важно или възвишено, но не мога да измисля нищо.

Преди Джъстис да й отговори, тя протегна ръка и хвана ръба на възглавничката, колкото се може по-далеч от Тризъбеца. Очите й се разшириха и зениците й бяха обградени от бяла ивица. Ръката й го стисна конвулсивно и чиста енергия премина през тялото й. Толкова силна, че го запрати в другия край на залата. Джъстис падна по гръб, но се изправи на секундата.

Кийли крещеше толкова високо с неистова болка в гласа. Воинът се чувстваше така, сякаш киселина прогаряше стомаха му и се втурна през залата, за да е по-близо до нея. Вен, който стабилно ругаеше на родния им език, също се насочи към Кийли. Конлан сграбчи възглавничката, за да я измъкне от ръцете й.

Но някакъв вид напълно прозрачна енергия, наподобяваща щит, като никоя друга, която Джъстис някога бе срещал, ги запрати назад и те паднаха по задници на студения мраморен под.

Кийли, която все още стискаше възглавницата толкова силно, че пръстите й побеляха, трепереше и се поклащаше, продължавайки да крещи. Очите й се завъртяха нагоре, до такава степен, че Джъстис не можеше да види нищо друго, освен бялата им част. Това го побърка и той отново се затича към нея.

Трябваше да я достигне. Трябваше да я защити. Бе й обещал винаги да държи ръката й и престъпваше клетвата си.

Защитната енергия отново го атакува, но този път главата му се удари в стена, която се намираше на три метра от него. Опипа с ръка раната и когато я погледна по нея имаше кръв, но това нямаше да го спре. Независимо дали щеше да отнеме стотици или хиляди пъти. Ако трябваше щеше да прекоси деветте кръга на ада, че чак и отвъд, за да спаси Кийли. Ако ли не, поне щеше да е загубил живота си, докато се е опитвал.

Внезапно, писъците спряха. Неочакваната тишина ги разрязваше като най-острия нож. Очите й възвърнаха нормалния си цвят, но изумруденият огън, който ги огряваше показваше, че нещо или някого гледа през очите на Кийли.

- Той го взе - каза Кийли с ясен и силен глас, независимо от гърчовете, които разтърсиха тялото й. - Райзън взе Тризъбеца, за да може да стане крал. Родът Микена. Родът на Микена ще управлява. Посейдон го наказа заради невежеството му. Той... нещо свързано с ръката му. Вампирите взеха ръката на Райзън.

- Откъде знае това? - попита Конлан, с подсилен от страхопочитание глас.

- Джъстис може да й е казал - отвърна Вен, но Джъстис видя съмнението, изписано по лицето на брат му. Започваха да вярват.

Очевидно Кийли преживя още един шок, защото отметна глава назад, а жилите по врата й се изпънаха. И все пак, гласът й бе толкова премерено ритмичен. Изобщо не показваше стреса, на които бе подложено тялото й, вместо това в думите й имаше рима.

- Атлантида трябва да се потопи под вълните, за да преживее Катаклизма. Рагнарок¹³. Гибелта на боговете. Изгарянето. Ние отново ще се въздигнем. Ще изпратим най-добрите и най-будните от нас и ще ги внедрим в човешкото общество. Ще ги изпратим във всичките краища на света. Всяка една от тези седем групи ще вземе скъпоценен камък от Тризъбеца на Посейдон. Драконовото яйце. Сърцето на нереидата. Звездата на Артемида. Проклятието на вампирите. Сирената. Императорът. И най-накрая - Гордостта на Посейдон. Само когато всички те са отново заедно, Атлантида ще може да се въздигне. Ако скъпоценните камъни не са заедно и Седемте острова се опитат да се издигнат на повърхността, без значение от магията или технологиите на бъдещето, Атлантида ще бъде унищожена.

Когато изрече последните думи, пусна възглавницата и се свлече на пода, в несвяст. Джъстис скочи, за да я хване и тя падна в прегръдките му без изобщо да се съпротивлява. Енергийният щит бе изчезнал също толкова бързо, колкото се бе появил.

- Сега вярвате ли ми? - обърна се ядосано към братята си, докато държеше жената в обятията си. - Сега вярвате ли, че виденията й говорят истината?

Конлан и Вен кимнаха тържествено. Прости думи, но бяха достатъчни да ги убедят.

Толкова прости думи, изречени ясно и гладко, но не на английски. Или на някой друг език, който Кийли би могла да знае.

Изрече ги със смразяващо и безупречно произношение. Използваше езика на древните атланти.

Отсега нататък никой нямаше да се съмнява в думите й.

¹³ Рагнарок – според скандинавската митология, Рагнарок ще доведе до смъртта на всички богове. В превод значи „залезът на боговете“. – Б.пр.