Освобождението на Атлантида

Глава 19

Регионалната щабквартира на бунтовниците, Сейнт Луис

Аларик пристъпи от портала в сцена на контролиран хаос и веднага се огледа за атланти. Алексий, чиято златиста коса бе сплъстена от кръвта, полепнала по нея, стоеше близо до голата стена на складовите помещения на щабквартирата и раздаваше заповеди на въоръжените хора, които ходеха напред-назад. Повечето от тях накуцваха или носеха ранените си другари.

Аларик се намръщи, когато вдиша парливия остатъчен аромат на барут, който се носеше във въздуха. Кристоф се облегна на една, покрита с графити стена, наведе се и се подпря на бедрата си с ръце. Аларик забеляза слабия остатъчен синьо-зелен блясък около Кристоф. Воинът вероятно бе използвал огромно количество енергия.

Не можеше да види Денал. Нито пък Райзън, Джак или Куин. Разкъсващо чувство стегна гърдите му, когато си помисли за Куин, но отказа да позволи да го превземе. Тя щеше да е добре. Трябваше да е така.

Ако Куин умреше, то тогава той нямаше да има причина да съществува.

Независимо, че му даде да разбере, че в неговото бъдеще няма място за нея, само мисълта, че е жива някъде там - правеше пустошта, която той наричаше живот, по-поносима.

Аларик бе върховен жрец, пленник на прищевките на боговете. Тя - лидер на бунтовниците, измъчвана от спомените за жестоки дела. Няма начин да са заедно, в каквато и да е потенциална реалност, която им предлагаше надежда за това.

Но мисълта за смъртта й разбиваше всички надежди, защото не би могъл да я преживее. Започна да се разхожда, а когато Алексий зърна лицето му, прекрати заповедите си и се обърна към него.

- Жива е, Аларик. Раниха я, но раната е повърхностна - каза той с грубовато, но ясно доловимо съчувствие в гласа.

Обзе го странно за него безсилие и трябваше да се бори със собствените си дробове, за да успее да си поеме въздух.

- Колко повърхностна? - изръмжа. - Кажи ми! Веднага!

- Успокой се. Само драскотина е. Един прекалено ентусиазиран шейпшифтър я одраска с нокти. Денал я закърпи и тримата, заедно с Джак, тръгнаха след водачите на вампирите. Само да разузнаят, разбира се. Ще се опитат да разберат къде се крият, за да можем по-късно да ги нападнем с пълна сила. Изпратиха Райзън някъде другаде.

Аларик присви очи.

- Не ми говори за този предател.

Джак и Куин бяха партньори от години. Заедно наставляваха бунтовниците в Северна Америка, освен това Джак беше най-свирепият шейпшифтър, когото Аларик някога бе

познавал. Все пак шейпшифтърите тигри никога не са били известни с кроткия си нрав.

Джак бе дързък и самоуверен и Аларик подозираше, че тигърът е започнал да изпитва по-дълбоки чувства към Куин, различни от приятелските. Напомни си, че това не му влиза в работата, макар и болката да го разкъсваше на парчета.

Отърси се от отровните мисли. Алексий беше ранен, а жрецът, който би трябвало да го излекува, се жалваше като захвърлено коте.

- Главата ти. Колко е зле?

Алексий дръпна глава назад, за да не може Аларик да я погледне.

- Нищо. Просто драскотина. Нали знаеш колко много кървят раните на главата? Този път дори не припаднах.

Аларик сключи погледа си с този на Алексий, докато призоваваше силите си на лечител.

- Ако имах време да хваля упорити воини, бих започнал с теб след като знам как ти и останалата част от Седемте искате да покажете колко сте свирепи и неудържими. Трябваш ни цял, така че стой мирен преди да съм загубил и последната си капка търпение.

Показвайки зле прикрития си лош характер, Алексий изсумтя нещо като „жреците все се намесват“, под носа си, но направи това, което Аларик бе наредил. Раната определено не беше драскотина и Алексий трябваше да е радостен, задето се бе измъкнал, без да изгуби съзнание. Аларик бързо излекува раната, огледа още веднъж, за да е сигурен, че цялата мръсотия и кръв са изчистени и призова вода, която да почисти главата му

След като приключи, Алексий отстъпи назад, все още мърморейки си под носа, но погледна към Аларик и се засмя.

- Да си призная, чувствам се много по-добре. Явно вие, плъховете в храмовете си имате своите предимства.

- Радвам се, че съм полезен - отвърна му Аларик сухо. - Поне ти се въздържа да се цупиш, за разлика от Денал...

Денал. Мисълта за воина, които бе тръгнал с Куин, вледени кръвта му Беше ли достатъчно добър в битка, за да защити Куин, ако тя се нуждаеше? Опита се да изкаже всичките си притеснения с една дума, но гласът му внезапно загрубя.

- Денал?

Алексий поклати глава.

- Дори не го споменавай. Всички го смятаме за младок, но не забравяй, че даде живота си, за да спаси бъдещата кралица и съпруга на Конлан. Върна се само защото тя също жертва живота си. Битките, на които стана свидетел, го състариха, направиха го по-опитен. И не само това, Конлан и Вен не са го избрали да стане част от Седемте без причина.

Преди Аларик да му отговори, един от бунтовниците се приближи към него. Беше жена с тъмни очи и лек загар.

- Трябва да заведем ранените в болницата. Сигурен ли си, че можем да тръгваме?

Жената едва обърна внимание на Аларик, но за сметка на това обърна пълен с уважение

поглед към Алексий. Носеше лък и стрели, сякаш бе свикнала с тежестта им върху тялото си, а на двете й дълги бедра бяха прикрепени ками, чиито дръжки се виждаха одалеч.

- Всичко е наред, Грейс. Джак се погрижи за шейпшифтърите, които блокираха джиповете преди двамата с Куин да тръгнат заедно с Денал. Кажи на останалите, че се изтегляме. Ти ще караш, аз ще нося пушката.

Тя кимна и си тръгна, а Алексий продължи да я гледа втренчено.

- Все още смятам за грешно жените да използват оръжия и да влизат в битки - каза толкова тихо, че Аларик едва разбра думите му.

- Но те го правят за бъдещето си, за това на децата си. Защото светът им е покварен от вампири и подивели шейпшифтъри. Коя сила е по-могъща от тази на майката, която се грижи за детето си?

Алексий кимна и продължи да наблюдава жената, която се приближи към останалите и им нареди да съберат ранените. Най-сетне отмести погледа си и го насочи към Аларик.

- Трябва да вървим. Трябва да ги защитим, ако се случи нещо по пътя за болницата.

- Нуждаеш ли се от мен? - Аларик вдигна ръка и в дланта му се образува блестяща топка, изпълнена със синьо-зелена енергия. - Ще се радвам да дам на нападателите един-два урока, използвайки силата на Посейдон. - Гневът и неудовлетворението от последните няколко дни изгаряха съзнанието му

Алексий го погледна втренчено с присвити очи и отметна сплъстената си коса, която падаше пред лицето му.

- Това, от което се нуждая е душ. Ако имам пет минути в повече, ще призова гръмотевична буря и ще изстържа смрадта на кръв от тялото си. Дано тези копелета се пържат в деветте кръга на ада. Не може да продължаваме да се бием с тях на толкова фронтове без подкрепление. Конлан и Вен трябва да задействат плана си, за да увеличат броя на воините, които се обучават.

Аларик се съгласи, но само кимна. Не беше нито времето, нито мястото за обсъждане на военни стратегии.

Жената, Грейс, отново се приближи към тях, но този път носеше пистолет, насочен към пода. Дори и Аларик, който не разбираше от човешки оръжия, можеше да разпознае първокласно такова, когато го види.

- Време е. Мишел ще продължи да кърви, ако не я оперират - каза тя.

- Ако ми позволите, ще я излекувам - предложи Аларик.

Жената изглежда бе изненадана от предложението му.

- Не съм сигурна.

- Само колкото да й помогнеш да стигне до болницата, Аларик - каза Алексий. - Трябва да запазиш силите си, в случай че Куин...

За Аларик тези думи бяха като удар в гърдите, но запрати тази емоция в най-дълбокото кътче на душата си. Куин щеше да оцелее. Ще излекува тази жена, а Куин ще е наред.

Коленичи до носилката и направи движение с ръка над ранената жена. Беше слабичка, не по-висока от дете с къси черни къдрици. Височината и тъмните й коси за момент му напомниха за Куин и тогава видя лицето й върху това на жената. Светлосините й очи се отвориха и Мишел погледна към него някак развеселено, независимо от ужасяващата рана, която имаше на гърлото си.

- Ще умра, нали? Прекрасно. Това е първата ми мисия и някой трябваше да ме захапе за врата - опита се да се пошегува, а свежият й британски акцент го изненада. - Проклетите вампири са дори по-лоши от тези в Лондон.

Хуморът й докосна отдавна заровена дълбоко частица в душата му и той се усмихна.

- Няма да умреш днес. Смятай помощта ми за моя начин да подобря дипломатическите отношения межди страните ни.

Призова силата си и както винаги благодари на Посейдон за дадената му мощ и честта да го направи негов върховен жрец. Докато синьо-зелената енергия премина през тялото му към пръстите и от там към жената, зеещата рана на врата й се затвори и цветът се върна по бузите й.

След като вече бе излекувана, жената коленичи на земята и му се усмихна.

- Ако всички посланици изглеждаха като теб, скъпи, щеше да има много повече международни връзки. Има ли някакъв шанс да си свободен за чаша чай, сега след като мога да изпия нещо без то да изтече от дупката в гърлото ми?

Без никой да го очаква Аларик се засмя гръмко и бързо сложи ръка пред устата си.

- Може би някой друг път, смелчага.

Преди Аларик да се изправи, тя го хвана за ръката и лицето й стана сериозно.

- Благодаря ти! Не мислех, че ще успея да стигна до болницата..., така че благодаря. Ако някога се нуждаеш от нещо, обади ми се. Грейс може да ме намери.

В странни времена, много рядко се случваха моменти, в които човек бе направил нещо, което даваше надежда на Аларик за бъдещето на човешката раса. Този бе един от тях.

Не можеше да не се възхити на куража й. Изправи се и след това се поклони, докато другите й помагаха да се надигне.

- Винаги съм благодарен, когато намеря съюзник, най-вече толкова храбър. Благодаря ви, милейди.

Грейс падна на колене до Мишел и я прегърна, после погледна към Аларик, а очите й бяха пълни със сълзи.

- Благодаря ти! Всичко. Каквото и да поискаш, по всяко време. Разчитай на мен.

Внезапно чувствайки се некомфортно от излишната проява на благодарност, Аларик

наклони глава и се насочи към вратата, и към Алексий, който се усмихваше странно в посока на Грейс и Мишел.

- Грейс, трябва да тръгваме веднага. Много от нашите хора са с леки наранявания, но се нуждаят от спешна помощ. По-добре да ги заведем в болницата, отколкото да изцеждаме силите на Аларик - даде командата си Алексий. - Аларик, ти също трябва да тръгваш Дръж ме в течение какво си открил и дали се нуждаеш от помощта ми.

Аларик кимна, защото не бе способен да реши какво ще прави от тук нататък.

Алексий даде знак на първата група.

- Да тръгваме.

Грейс вдигна оръжието, докато с другата ръка поддържаше Мишел и поведе групата. Останалите, които носеха ранените, се отправиха след нея.

Алексий извади кинжалите си и тръгна след тях, но се спря и се обърна към побратима си.

- Аларик, върви след нея. След като пи от кръвта на Даниъл, Куин е различна. Изгубена. Тя заслужава повече от това да я изоставаш и без значение дали си жрец или не, го знаеш

Аларик почти изгуби контрол, когато си спомни за вампира, понякога техен съюзник, Даниел, който също така се наричаше Дракос. Той бе спасил живота на Куин, като я бе свързал със себе си. Аларик запрати енергийна сфера в най-далечната стена и гледаше с мрачно удовлетворение, когато прозорците в стаята експлодираха.

- Куин Доусън заслужава повече от това, което мога да й дам, без значение дали е

обвързана с вампир.

- Само три, Аларик. Нужни са само три преливания на кръв, за да стане човек вампир. Той спаси живота й, когато го направи. Но не забравяй, че беше само веднъж - Алексий поклати глава, очевидно отвратен. - Няма време за това. Прави каквото сметнеш за добре. Аз тръгвам.

Изтича, с насочени напред оръжия, след последния човек. Аларик го последва, но се спря.

Направи още една крачка и пак спря. Може би за първи път през последните векове не можеше да реши.

Всеки негов инстинкт крещеше и го подканваше да тръгне след Куин. Логиката му казваше, че трябва да помогне на Алексий. Чувствата се бореха с разума. Копнежът с рационалността.

Чувствата сритаха задника на логиката.

Щеше да тръгне след Куин.