Освобождението на Атлантида

Глава 10

Атлантида

Докато последните светлини от затварящия се портал трептяха, Алексий се замисли, че групата, която току-що влезе в Атлантида, е най-странната срещана някога. Усети как дробовете му се разширяват, сякаш казвайки му, че вече може да се отпусне.

Вече бе у дома.

Богато украсената мраморна платформа, на която стъпиха бе обградена със засадени на гъсто дървета, растения и цветя, каквито бе виждал извън Атлантида единствено в Амазонската джунгла. Изящни орхидеи в невиждани цветове, се простираха на метър и половина височина, цъфнали в невероятно количество в различни нюанси на лилавото. Нюанси, които само дворцовите градинари могат да назоват.

Дървета, натрупани със симфония от цветове, преливащи от топло кафяви, до блестящо сребристи клони. Докато бе в плен, точно тези градини бяха неговото убежище. Душата му напускаше тялото му и той си представяше как върви по пътеките в дворцовите градини, и болката, която причиняваха на тялото му не го достигаше.

- С нас ли си, Алексий? - саркастичният глас на Кристоф го откъсна от спомени, които Алексий не желаеше да го навестяват отново и осъзна, че все още държеше, загърнатата само с един плат, посинена жена.

Аларик спря, лицето му бе сурово. Едната му ръка бе вдигната по посока на Бренан, който се носеше във въздуха зад него. Кристоф се усмихна на шестимата пазачи на портите, които леко се приведоха и заеха позиция, в очакване на предстоящите заповеди.

- Можете да се изправите - нареди им Аларик с тих, но излъчващ власт, глас. - Лорд Бренан временно е... обезвреден.

По-висшият от пазачите кимна на жреца.

- Както кажете. Да уведомим ли принца?

Аларик погледна в далечината и след това съвсем леко повдигна рамене.

- Принц Конлан и брат му са поели път насам. Може би сега, след като се намира в Атлантида, лорд Бренан ще дойде на себе си.

Алексий се върна две крачки назад, все още носейки Тиарнан, докато Аларик направи полукръг с ръка и прошепна под носа си древно заклинание. Бренан отвори очи и веднага зае бойна позиция като оглеждаше района за потенциална опасност.

- Атлантида? Как се озовах тук? Ксинон, човеците, жената?

Аларик внимателно престъпи между Бренан и Алексий.

- Да, намираш се Атлантида. Може би ще бъдеш така добър да ни обясниш действията си спрямо тази жена?

Бренан бавно поклати глава.

- Не знам за какво говориш. Имаше много жени между отстъпниците. Има ли някоя специална, която да изисква помощта ми?

Алексий, който се намираше зад Аларик, пристъпи напред, но все още бе на безопасно разстояние от воина. Тиарнан се свестяваше, като неспокойно се местеше в ръцете му.

- Да, може и така да се каже, Бренан. Тази, която обяви за своя и заплаши да ни убиеш, заради нея. Спомняш ли си?

Кристоф, който съвсем небрежно премяташе в ръцете си една зелена сфера от чиста енергия, погледна към Бренан.

- Спомени, моменти. Трябва да бие някакъв зверски гонг в този твой мозък, лишен от емоции. Нека да не забравяме и хората, които се опита да убиеш без видима причина. Не че съм против това. Според мен най-добрият човек е мъртвият такъв. Безмозъчни овце. Но, да, свещена мисия, бла-бла-бла. Нали?

Преди Алексий да успее да порицае Кристоф заради проявената наглост, Тиарнан отвори очи и погледна към него.

- Какво? О, да. - Пое си дълбоко въздух, като действието направи доста интересни неща с извивките й, скрити под плата и когато отново проговори гласът й бе доста спокоен, предвид ситуацията. - Би ли ме пуснал, моля? Мисля, че ми прилошава.

Алексий припряно я пусна на земята, а тя стъпи нестабилно и после клекна. Подпря се с едната си ръка на тревата, а с другата държеше оскъдното си облекло. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и изглежда успя да успокои нервния си стомах. Когато най-сетне вдигна глава, огледа воините, които бяха образували кръг около нея, също наблюдавайки я. Бавно се изправи и отказа помощта на Алексий, който й бе подал ръка, за да я вдигне. Брадичката й се вдигаше все по-нагоре и по-нагоре, докато оглеждаше наоколо, зяпнала с отворена уста в знак на пълна възхита.

Алексий проследи погледа й и откри, че се взира в почти прозрачния купол около Атлантида. Или отвъд него, към дълбоките и тъмни течения на океана, под които са скрити Седемте острова.

Най-накрая проговори с глас, дрезгав и завладяващ.

- Свети Пулицър, Батман. Това е историята на живота ми!

Жрецът присви очи.

- История, която може би няма да доживееш, за да разказваш - започна, но бе прекъснат от дълбоко, почти животинско ръмжене.

- Нараниш ли я, ще умреш, жрецо! - извика Бренан и се засили към Аларик с кинжали, насочени към него. - Тя ми принадлежи!

В пространството, измерено със скока на Бренан, едновременно се случиха три неща. Първо, Тиарнан се отпусна на земята, очите й се разшириха и тя пребледня. Второ, Аларик отново вдигна ръка и хвана Бренан, приковавайки го на място. Трето, и най-неочаквано, един портал, който изобщо не приличаше на такъв, а по-скоро на прозорец, разкри съществуването си като светеше със светлина, не по-голяма от парче стъкло.

Докато наблюдаваха обаче прозорецът, или порталът се разшири до нужните размери, за да може един мъж да премине. Беше полупрозрачен по някакъв зловещ начин, а гледката от него изглеждаше сякаш е от един от деветте кръга на ада. Червеникавооранжева светлина мрачно пулсираше над скалист, безлюден пейзаж, който изглеждаше като създаден от изригващ вулкан или пък от игра на хвърляне на камъни от отегчени богове. Там нямаше нищо живо, нито дърво, растение, та дори и същество.

Забиха поглед в нещото, всеки един от тях извади меча си, готов за най-лошото. Алексий затегна захвата около дръжките на кинжалите си. Винаги готов за най-лошото, дори и живял през толкова много векове. За съжаление, обхвата на понятието „най-лошото“ с всяка година се увеличаваше.

- Изглежда като прозорец, който показва самата лудост - каза Кристоф, докато клатеше глава, отказвайки да повярва.

- И все пак, ако е лудост, има поне двама обитатели - отвърна Аларик и посочи горния ляв ъгъл на полупрозрачния портал.

Алексий успя да види две дребни фигури, които се движеха бавно някъде в далечината през трансформирания прозорец. Една от фигурите се движеше почти болезнено, но държеше някакъв предмет, от който струеше светлина.

- Това е меч - каза Алексий. - И виж. Виж плитката, която се клатушка зад него. Това е Джъстис! Трябва да е Джъстис!

Аларик се огледа наоколо, след това се приближи до пазачите на портите и нареди на двама от тях.

- Вие двамата, отведете Бренан в двореца. Ако трябва го носете на гръб. Сложете го в стаите за лечение и под никакви обстоятелства не му позволявайте да излезе от там - отсече той и Бренан се просна на земята в безсъзнание.

Пазачите се втурнаха напред, за да го хванат, но Аларик не изчака, за да се увери, че ще изпълнят нарежданията му.

- Ако това наистина е Джъстис, и в случай, че това което човешката жена каза, е вярно, то гледаме право в Пустошта. Предположенията в тази ситуация са прекалено много, което никак не ме успокоява.

- Ами, ако е покварен? - попита Кристоф, ръцете му все още здраво стискаха дръжките на кинжалите. - Ами, ако води армията на Анубиса? Как може да отвори прозорец директно в Атлантида? Куполът пази Седемте острова от черна магия.

Жената прекъсна предположенията им и се изправи на крака.

- Той е в Пустошта! - каза Тиарнан. - Видях как един добър човек плати с живота си за тази информация. Не заслужаваше това, което му причиниха - сълзите започнаха да се стичат от двете страни на лицето й, но тя не им обърна внимание. - Вашият воин е там, и ако това е той, трябва да се подготвите за нещо много лошо.

Кристоф й отвърна подигравателно.

- Да бе, сякаш ти вярваме, отстъпнико!

Аларик го прекъсна само с един жест.

- Жено, той е прав, нямаме причина да ти вярваме. Когато разрешим ситуацията, ще научим повече един за друг. Дотогава, освен ако не разполагаш с повече информация, която да ни помогне да решим проблема, запази мълчание.

- Името ми е Тиарнан, а не жено - отвърна тя с открито неподчинение, но след това измърмори нещо, което звучеше като Пулицър! Пулицър! Пулицър! и наклони глава към Аларик. - Само още едно нещо и вероятно си наясно, след като си големият шеф по тези места. Единственият начин да се влезе или излезе от Пустошта е чрез магия, свързана с жертвоприношение, и не, нямам предвид животни - каза, потвърждавайки думите на Аларик от по-рано. - Човек трябва да умре, за да може друг да избяга от там - живот за живот. Така че, освен ако вие или той не планирате да жертвате някого, никой няма да прекрачи входа.

Кристоф вдигна един от кинжалите си и направи крачка към Тиарнан, устните му се изпънаха в опасна усмивка.

- Е, колко удобно, че имаме жертва, която вече е подготвена и няма къде другаде да ходи.

Алексий извади меча си и застана пред жената.

- Аз знам, че се шегуваш, но тя не. Млъкни и се отдалечи от нея, освен ако не искаш сериозно да ме вбесиш. Защото, Кристоф, имам, както някои биха го нарекли, катастрофално лош ден.

Смеейки се, Кристоф се завъртя, за да погледне отново през портала. Двете фигури се бяха приближили и почти можеха да различат чертите на мъжа, който водеше.

- Не може да е Джъстис - каза Алексий. - Мога да го разпозная дори и от по-далеч, и то само по походката. Никой друг не пристъпва с такава вродена арогантност като него, сякаш светът му принадлежи. Този мъж докарва прическата и плитката му, но тази бродеща походка не може да принадлежи на Джъстис.

Без да отмества поглед от портала, Аларик отговори тихо:

- Самият ти ходеше по същия начин, докато се лекуваше от причиненото ти от Анубиса. Смъртоносните рани могат да унищожат дори и най-непоклатимата дързост.

Неспособен да измисли ясен отговор на произнесената от Аларик истина, Алексий стисна зъби и обмисли възможностите им. Докато наблюдаваха, двете фигури се приближиха до блещукащия трансформиран прозорец.

- Добре, винаги си повтарял, че най-простото решение е вярното - успя да каже най-накрая.

- Думите са на Окам, но, да, така е - отвърна Аларик. - И какво искаш да кажеш с това?

- Имам предвид, че все още не сме се опитали да минем през това нещо. Може би е толкова просто, колкото да прекрачим прага.

- Да бе, защото няма шанс да паднем в капан, нали? - Кристоф извъртя очи. - И изобщо няма никаква възможност това да е игричка на Анубиса, гласяща „изпържете атлантите“.

- Жената, Тиарнан, е права. Ако тази гледка е към Пустошта, няма как да влезем, без да използваме черна магия за жертвоприношение. А аз не горя от желание да умирам, за да може да се осъществи това, нито пък да докосвам нещо, създадено от Анубиса.

Алексий се изкушаваше, независимо че досега жрецът никога не бе грешал. Джъстис бе повече от приятел, повече от брат.

Те бяха Воините на Посейдон и не изоставяха хората си.

Алексий бе прекарал последните месеци, докато търсеше безспирно Джъстис, мислейки какво ли са стрували на воина вековете, прекарани в мълчание. Как развалянето на проклятието е разрушило съзнанието му

Какво ли бе направила Анубиса, за да го измъчва допълнително. Мисловните щитове, които Алексий бе поставил, за да защитят съзнанието му от спомените, прекарани като неин пленник, поддадоха. Но воинът стисна ръце в юмруци, докато стените не се превърнаха отново в непревземаеми.

- Ще се опитам, Аларик. Ще пробвам тази бариера.

Преди Аларик да успее да го спре, Алексий долепи длан до наподобяващата вълни повърхност на портала. Бе връхлетян от ужасяващо количество енергия, което го запрати десетки метри назад. Докато лежеше на земята и премигваше, забеляза дима, но не и откъде идваше. Зашеметен и безмълвен, с въздух изтръгнат от дробовете, Алексий вдигна ръката, с която бе докоснал бариерата. Сетивата му крещяха от болка, сякаш бе държал ръката си в най-горещия огън, в най-дълбокия от деветте кръга на ада. И ето че имаше само остатъчни наранявания: почернели пръсти и пушещи нокти. Независимо от това димът ставаше по-силен.

- Глупак - изръмжа Аларик. - Трябва ли да се обръщам към теб като към един от най-неопитните и необучени воини? - Жрецът вдигна ръка в жест, сякаш разрязва въздуха над Алексий. Струя ледена вода се стрелна във въздуха и удари воина през лицето, обливайки главата му.

Алексий скочи от земята, като се препъна няколко пъти, докато изтриваше водата от лицето си.

- Това пък за какво беше?

Кристоф започна да се смее.

- Косата ти гореше, мой човек. Аларик вероятно не е искал да обезобрази и другата страна на красивото ти лице.

Алексий почти неволно наведе глава, така че мократа му коса да падне напред и да закрие грозно белязаната лява част на лицето му.

- Един ден ще прекалиш, Кристоф - изръмжа в негова посока. - Тогава аз ще бъда този, който ще ти даде урок.

Тиарнан, която почти бяха забравили, прочисти гърлото си.

- Не искам да ви развалям купона, но приятелят ви се приближава. Ако все още може да се нарече ваш приятел, след като е прекарал известно време в Пустошта. И какво е онова нещо, което го следва?

Алексий отново се приближи към портала и видя това, което бе станало болезнено ясно през последните няколко минути.

- Джъстис е! - изкрещя.

Усещането по врата му, подобно на лазене на мравки, бе единственото, което го предупреди преди върховният им принц Конлан и брат му, лорд Венджънс, да си проправят път към портала. Напрежението на практика вибрираше около тях, когато двамата за първи път видяха Джъстис. Воинът бе обявил, че е техен брат малко преди доброволно да стане жертва на богинята на вампирите. Джъстис бе спасил живота на Вен и този на певицата на скъпоценни камъни - Ерин, която бе избраницата на Вен и лечител. С тази жертва, също така спаси живота на нероденото дете на принц Конлан.

Лорд Джъстис бе герой.

Въпреки това, може би се бе превърнал в предател. Нямаше начин да са сигурни, преди Аларик да го провери.

Сякаш прочел мислите на Алексий, жрецът тихо и много бързо обясни настоящата ситуация на Вен и Конлан. Тъмносините като обсидиан очи на Конлан се спряха на Тиарнан и той учтиво й кимна.

- Ако казвате истината, лейди, ще бъдете възнаградена. Ще бъдете добре дошла в

Атлантида.

Странно изражение, близо до мръщене, премина през лицето й, след като чу думите му, но само кимна в отговор.

Вен хвърли поглед към Алексий и Кристоф, с който им нареди да я държат под око. Самият той едва я забеляза - цялото му внимание бе насочено към портала и черната му магия.

- Истина, награда, да, каквото й да е. Но засега искам да попитам, какво, по дяволите, ще правим?

Аларик приключи разказа си, а Вен постави ръце на дръжките на кинжалите си.

- Черна магия с жертвоприношение! Шегуваш ли се с мен? - извика през смях. - Просто страхотно! Най-накрая намерихме Джъстис и то жив, а трябва да убием, за да си го върнем.

Принц Конлан изгледа брат си.

- Никой няма да умира днес - сопна се той и насочи вниманието си към Аларик. - Какви са възможностите ни?

- Ако имах каквото и да е идея, вече щях да съм ви осведомил - отвърна жрецът, гласът му бе така ледено студен, че Алексий се запита как Конлан не е замръзнал. Аларик бе свикнал да разрешава всеки проблем и да има право на последната дума по време на криза. Алексий осъзна, че жрецът се побъркваше, защото не можеше да се справи със сегашната.

- Може би - предложи Кристоф, - след като Джъстис е този, който отваря такъв портал за първи път в историята на Атлантида, има някаква идея.

- Какво е онова нещо, което го следва? - попита Вен.

- Леле, ще ми се аз да бях попитала първа! - сухо подметна Тиарнан.

Алексий не успя да потисне усмивката си. Тази жена притежаваше кураж, поне това можеше да й се признае.

Докато двамата се приближаваха, все повече се разкриваше фигурата, която следваше Джъстис. Изглеждаше като човек, но противно деформиран. Докато следваше стъпките на воина, рядко вдигаше глава, вместо това гледаше пътя пред себе си.

- Може би сме късметлии - добави Кристоф. - Може би Джъстис си е довел жертвата.

Единствено лек проблясък в периферното им зрение, бе предупреждението, което

получиха преди от другата страна на мраморната платформа да се отвори атлантски портал, който започна да трепери и да се увеличава в обичайната си яйцевидна сфера.

С потенциална опасност от две страни, Алексий се затича и застана пред Тиарнан с извадени кинжали. Принц Конлан и останалите воини също заеха бойна позиция, а Аларик призова силите си, издигайки се върху облак от синьозелена енергия.

Докато от едната страна Джъстис наближаваше, от другия портал излязоха двама души.

Алексий разпозна Лиам, един от най-опасните и ефективните воини на Посейдон, който водеше още една човешка жена със себе си. Тази имаше огненочервена коса и най-наситено зелените очи, които някога бе виждал у човек. Бе облечена небрежно и притискаше към гърдите си износена раница. И странно, по негово мнение, носеше ръкавици. Лиам гледаше към нея, докато минаваха през портала.

- Добре дошла в Атлантида, д-р Макдърмът - каза й.

Зашеметяващите очи на жената се разшириха и челюстта й се стегна, но не показа следи на притеснение при гледката на няколко въоръжени воина и полугола жена. Просто

премигна няколко пъти и помаха на останалите, след което погледна към Лиам.

- Да си призная, г-н МакХоти, това е едно от най-интересните ми партита за посрещане.