Освобождението на Атлантида

Глава 20

Атлантида, пещерата

Кийли се опитваше да се върне в съзнание, като се бореше с последиците от най-силното видение, което някога бе преживявала. Силата му можеше да се сравни с ужасен махмурлук, след като бе изпила завидно количество текила. Беше в капан - нещо не й даваше да изплува. Нещо или някой.

Отвори рязко очи и погледна към лицето му Лицето, което познаваше от години макар да се бяха срещнали преди няколко часа. Веднага докосна фигурката на риба, която бе в безопасност под блузата й.

Образът му като дете се появи в съзнанието й и я обърка. Не можеше да се сдържи, нуждаеше се да докосне лицето му Джъстис трепна при допира, но след това се отпусна и затегна прегръдката си около нея. Осъзна, че лежи в скута му и се питаше защо не й изглеждаше грешно.

Част от нея знаеше, че трябва да се дръпне. А останала искаше да остане така в прегръдките му още дълго време.

Чувстваше се защитена в тази опасна ситуация, въпреки че всичко бе налудничаво. Но бе изживяла живота му заедно с него, макар и като страничен наблюдател и вече знаеше много повече за воина, в чиито скут лежеше.

- Добре ли си? - гласът му бе дрезгав, а тъмните му очи - неочаквано топли и нежни. -Беше в безсъзнание за няколко часа. Ако съм те наранил по някакъв начин...

Остави изречението недовършено, но чертите на лицето му станаха по-сурови, изпълнени със самообвинение.

- Не - успя да отвърне. - Беше мечът ти. Нямаше как да знаеш, че получавам видения, когато докосвам предмети. Най-вече древни артефакти, събрали в себе си толкова енергия и насилие. Никога досега не съм реагирала по начина, по които реагирах на меча.

Погледна към меча и оголи зъби, на път да изръмжи в негова посока, но вместо това премигна.

- Способна си да разчиташ историята на предметите. Вече хиляди години смятаме този талант за изчезнал.

- Лиам го нарече по същия начин. Предполагам, че името само по себе си е подходящо. Има талант наречен психометрия, който има общо с това, че когато човек докосне предмет, свързан с него, миналото се отпечатва в съзнанието му. Но това, което мога аз е особено. Най-често ставам свидетел на една сцена, която притежава най-емоционалния отглас на предмета. Пълна сцена с действия и диалози.

- Значи не можеш.

- Не мога да взема блузата на изчезнало дете и да разбера къде е то, например - каза,

спомняйки си болката и безсилието, когато веднъж се опита да направи такова нещо. Опита се да превърне дарбата си в ценна за обществото, вместо да става свидетел на случки от миналото, които не можеше да докаже. - Това, което виждам е, да речем, когато детето за първи път се среща с новото си кученце, докато носи блузата, заради поглъщащата радост, която се отразява в тъканта. Или болката и страданието, ако кучето е умряло.

- Разбирам и съжалявам.

- Няма нищо. Трябва да призная, че е един вид облекчение да го споделя на някого, който ми вярва. Не искам да свърша в еквивалента на лудница в Атлантида.

Придърпа я по-близо до себе си, така че да може да отпусне глава на гърдите му. Ударите на сърцето му успокоиха съзнанието й.

- Под лудница имаш предвид болница за душевно болни? Някога заплашвали ли са да те затворят на подобно място само защото притежаваш дарба необичайна за хората?

Затегна прегръдката си, като отговор на заплахата, а тя издаде звук, за да изкаже протеста си. Тогава той я отпусна и тя си пое въздух.

- Не точно заплаха. Може да се определи като дълга история, разказваща за времето ми, прекарано в различни институции. Детството ми, нека просто да кажем, че не беше чак толкова забавно.

И докато седеше в скута му, без значение колко съблазнително и комфортно се чувстваше, осъзна, че тази поза не й дава сила. Защото внезапно бе започнала да разказва неща, които никога досега не е споделяла, а не искаше да започва да го прави и сега.

Размърда се и постави ръка на гърдите му, но замръзна, когато усети възбудата му. Ахна и я обля топлина, която разтопи защитите й. Очевидно я желаеше и една част от нея искаше да скочи и да извика, за да покаже радостта си.

Само че, той бе прекарал толкова време в Пустошта. Не знаеше какво представлява, но не звучеше като място на което отиваш, за да се срещнеш с момиче. А това превръщаше Кийли в удобна за момента жена, която му беше под ръка. Нищо повече. Смути се и страните й порозовяха.

Не. Хиляди пъти не.

След като не можеше да се мери с него физически, спря с опитите да се измъкне от него.

- Моля те, пусни ме, за да мога да стана - помоли го тихо.

Няколко секунди мъжът не помръдваше. След това издиша шумно и тя почувства топлината на дъха му в косата си. После я пусна, а тя се дръпна от него, след което бързо намери ръкавиците и си ги сложи на треперещите си ръце.

- Благодаря ти, задето ме хвана, когато потънах в бездната от видения.

- Моля те, не ми благодари, след като с моите действия те тласнах към това болезнено преживяване - изръмжа той, изправи се на крака и започна да се разхожда напред-назад. -Само ако знаех... човек способен да разчита предметите, принуден да докосне неподготвен инструмент, събрал през вековете толкова много насилие. Не зная как изобщо успя да го понесеш.

Изрече нещо на езика от нейното видение. От чутото си личеше, че мъжът бе използвал голям набор от псувни на древния език на алантите. Независимо от обстоятелствата, се усмихна. Ученият в нея искаше да намери лаптоп или писалка, за да си запише.

Беше много по-добре от изгубената библиотека в Александрия. Пред нея стоеше жив носител на отдавна умрял език. Фрази като „дете в сладкарница“ или „прасе в калта“ се завъртяха в съзнанието й. Това бе откритието на десетилетието, ако не й на века.

Ако оцелееше.

Тази мисъл я изправи на крака. С него трябваше да са на едно ниво.

- Беше доста трудно - призна си, като осъзна, че изповедта й бе най-сдържаното изказване на годината. - Но не всичко бе пропито с насилие. Поне не изпълнено с битки. Сцената с майка ти...

Той се обърна към нея.

- Майка ми ли каза?

Тя почти се дръпна назад, когато видя очите му. Отново светеха в синьо-зелен цвят едва ли не подивели. Изгарящи.

- Какво знаеш за майка ни? - затича се към нея и този път тя се дръпна назад. Пред нея сега стоеше воинът; цялата нежност, на която бе свидетел преди малко я нямаше, сякаш бе мираж. - Кажи ни! Кажи ни всичко!

Отново говореше за себе си в множествено число. Обмисли няколко варианта, но в крайна сметка реши да пробва с най-простия. Истината.

- Да, видях майка ти. Опитах се да й помогна, но. той. той - спря да говори и поклати глава в знак на отрицание.

Не искаше да му разказва тази история. Нито сега, нито изобщо. Не и когато Джъстис отново започна да говори за себе си в множествено число. Кой знаеше коя бе тази втора личност и какъв бе нейният произход.

Чудеше се дали някой ден ще може да се излекува.

Той коленичи на пода пред нея, но на лицето му не бе изписана ярост, а по-скоро любопитство, примесено със страхопочитание.

- Кажи ни - повтори. Но този път бе молба, а не заповед. - Моля те, разкажи ни.

Не можеше да му устои. Не можеше да не се предаде на молбата, изписана на лицето му. Не можеше да устои на изгубеното дете в гласа му.

Клекна до него, хвана го за ръка и му разказа всичко, без да я е грижа за сълзите, които се стичаха по лицето й.

* * *

Слушаше Кийли с нарастващо усещане за печал. И загуба. През целия си живот винаги бе държал под контрол болката и яростта, които изпитваше. Дори и след като по-големият му брат, биологичният син на мъжа и жената, които Джъстис смяташе за свои родители, му бе казал истината в пристъп на раздразнение. Истината, че е осиновен. И че истинските му родители не са го искали.

Никой не го е искал.

Но брат му бе наказан заради лъжите си, а Джъстис бе успокоен от жената, която подозираше, че не му е кръвна роднина. Въпреки опитите й го да убеди, той бе достатъчно голям, за да забележи, че никой от тях на приличаше на него. Макар че, да бъде честен, никога не бе срещал атлант със синя коса, прекара няколко години в търсене на истината. Около десетия си рожден ден се отказа и воден от ярост, обръсна главата си.

Наболата му синя брада беше още по-зле. Непрекъснато бе със счупени ребра, заради боевете, в които попадаше благодарение на брадата си и нейния цвят.

Когато кралят му бе признал истината, се почувства успокоен. Сладко-горчиво, пълно с болка и объркване, но все пак успокоение. Не беше луд. Пасваше някъде. Принадлежеше някъде.

Беше синът на краля. Кралят на Атлантида! Но спокойствието и радостта се превърнаха в пепел, когато кралят му бе казал за Посейдон и проклятието. Джъстис никога не можеше да разкрие истината, освен ако не искаше всички чули за това да паднат под острието на меча му.

Най-лошото бе, че кралят, неговият баща, никога не го бе искал. Собственият му баща го изрита настрана. Бе му казал, че майка му също не го е искала и с това потвърди дълбоките и мрачни страхове на момчето. Че не е достоен, дори за любовта на родителите си.

Зарадва се, когато го избраха да влезе в академията, в която се тренират воините. Постоянните физически упражнения бяха цивилизованият начин да изкара всичката ярост, която се таеше в душата му Ръмжеше и показваше неподчинението си на своите учители и събратя воини като едно диво животно. И не само това: тестваше границите на своята издръжливост дори отвъд. Доста отвъд. Лечителите се отвращаваха от вида му след всяка тренировка.

И тогава, в един съвсем обикновен ден, всичко се промени. Бе срещнал Конлан и Вен. Хареса ги. Възхищаваше им се, въпреки че ги мразеше, задето имат всичко, което и той трябваше да има. Имаха семейство. Място на което да принадлежат.

И сега тази жена, която можеше да чете предметите, този човек, който изобразяваше спасението на неговата душа, му казваше, че не е бил нежелан. Майка му го е искала. Прошепна името й. Ейвлин.

Нереидът, който до момента мълчеше, произнесе името на майка им сричка по сричка.

- Ейвлин.

Силната болка връхлетя и двете половини на душата му Ейвлин, бе древно име, използвано от нереидите, което значеше „обичана от богинята“. Каква ирония само?

Кийли замлъкна, след като довърши разказа за видението си. Видение, което бе преживяла. Видение, описващо живота му

- Джъстис! Звучи много тъпо, но добре ли си?

Нежната загриженост в гласа й едва не го пречупи, а вековете, изпълнени с битки така и не успяха. Звучеше загрижена за него. За него, след като трябваше да го мрази за това, което й бе сторил. Задето я бе отвлякъл и изложил на опасност и страдание.

Той бе чудовище. Без значение от какво се нуждаеше той, тя заслужаваше повече.

Няма по-добър от нас, извика нереидът.

Джъстис се опита да затръшне вратата в съзнанието си, която ги разделяше, но успя само отчасти. Ръцете на Кийли потрепнаха и той осъзна, че ги стиска прекалено силно.

- Не съм сигурен какво изпитвам в този момент. Но независимо от новините, ти благодаря. Благодаря ти, че ми даде истината. Истина, която не знаех.

- Майка ти те обичаше и те искаше - каза Кийли. - Чувствата й бяха толкова силни, Джъстис. Това, което са ти казали, че си нежелан, е лъжа. Една голяма, тлъста лъжа, изречена от страхливец.

Усмихна се, чувайки яростта в гласа й. Тя изпитваше изблик на гняв. Топлина се разля по цялото му тяло като си го помисли. Дали някой през целия му живот, е попадал в гневен изблик заради него? Те разчитаха на него, сражаваха се заедно с него, спасяваха живота му.

Но изблик на гняв - не, никога.

Само Кийли бе показвала това.

- Значи си му казала - прошепна. - Казала си на краля на Атлантида, че греши. Бих дал, всичко което притежавам, за да мога да го видя.

Тя се усмихна в отговор и споделеният хумор преобърна нещо в гърдите на Джъстис. Знаеше, че я желае. Бе приел, че жадува за нея. Но може би имаше и още. Вероятно тя разрушаваше бариерите, които той отдавна бе създал около чувствата си.

Шокът отекна в съзнанието му и тогава се появи нереидът.

Да, пусни я. Тя ни каза истината. Моята, нашата майка е била жена воин, както всички девици нереиди. Борела се е за нас и е изгубила живота си за нас. По някакъв начин се свърза с нас чрез Кийли. Не е ли достатъчно, за да повярваме, че тази жена ни принадлежи?

Джъстис отново погледна към Кийли, но този път я видя през очите на нереида. Красотата й бе по-остра, по-чувствена. Зеленото в очите й светеше като най-ценния нефрит. Устните й бяха така греховни, сякаш го молеха да ги улови в капана на своите. Пулсът на врата й го впечатли. Желаеше да вкуси кожата й. Копнееше да проследи линията на шията й и да стигне до прекрасните й гърди, скрити зад блузата.

И да го направи с устни и с ръце.

Да, да, прошепна нереидът. Тя е наша. Вземи я. Вземи я сега.

Джъстис се наклони напред, хванат в мрежата на разпалените си желания. Очите на Кийли се разшириха, но тя не се възпротиви нито пък се опита да го избегне. Вместо това, отвори устни и си пое дъх.

Желанието се надигна в него. Диво и сурово. Пенисът му се втвърди до болка и той се питаше дали напрежението няма да го подлуди. Нуждаеше се от нея.

Трябваше да я вземе.

Вдигна ръце и най-накрая, най-накрая ги вплете в божествената й коса, а тя въздъхна или от облекчение, или защото му се предаде. Не знаеше кое от двете е, но не го инетерсуваше.

Не и докато му позволяваше да я вкуси.

Двете страни на разкъсаната му душа се събраха, обединени от една-единствена нужда.

- Кийли! - изръмжа, стигнал до ръба. - Моля те, позволи ми да те целуна. Само... веднъж - прошепна той, макар и да знаеше, че е лъжа. Никога нямаше да може да се наситни на вкуса на устните й.

Никога.

Тя се поколеба и пред него зейна мрачна бездна. Ако му откажеше, щеше ли да е способен да уважи желанията й? Или щеше да загуби себе си и душата си в бездната и да я вземе, да я насили, да ограби тази жена, от която толкова се нуждаеше?

Продължи с колебанията, и независимо че крещящата болка го разрязваше, воинът се спря. Спря и двамата вътре в себе си. Отдръпна се, въпреки че нереидът изрева оглушително.

Преди да измъкне ръцете си от косите й, тя положи ръце върху неговите. Погледна дълбоко в очите му. Отвори устни и ги овлажни с език.

- Да - прошепна. - Да, може. Само веднъж.

После вдигна глава и колебливо докосна устните му с нейните.

И той бе изгубен.

Пожар, копнеж и изгарящ екстаз го поразиха още при първия допир на нежните й устни. Потръпна и се опита да стои мирен, за да не я изплаши, но когато и тя затрепери в прегръдките му и се приближи към него, всички надежди за проява на малко разум изчезнаха.

Натискът от тежестта й върху пениса му предизвика свирепо ръмжене, а стонът с който му отговори още повече го възпламени. Тя обгърна врата му с ръце и го целуна, отвърна на целувката му, и той изгуби връзка с логиката и разума, докато се носеше по вълните на чистото желание.

Джъстис я целуна така, както преди това никога не бе целувал и реалността изчезна пред погледа му, когато се хвърли във фантазиите със скоростта на ракета. Тя имаше вкуса на мед, плодове и най-доброто вино.

Имаше вкуса на спасение.

Воден от нуждата си да я притежава, Джъстис продължи да я целува. За него това бе всичко, което някога бе искал, но някак не беше достатъчно. Искаше я гола. Гола, топла и готова под него. Искаше да бъде в нейното влажно и горещо тяло. Желаеше да вкуси всеки сантиметър от кожата й, докато не сложи отпечатъка си върху нея.

Откъсна устни от нейните, задъхан, неспособен да си поеме въздух, а в ума му не се въртеше друга мисъл освен тази да разкъса дрехите й. Тя го гледаше замаяна с широко отворени очи. Устните й бяха подути от целувката, а косата сплетена около нея в диви, огнени облаци. Изглеждаше като току-що станала от леглото му, след като цяла нощ са се любили диво.

В името на всички богове, смяташе да й даде точно това.

С две ръце хвана блузата й на път да я разкъса, но бе прекъснат от странен шум.

Странен, ръмжащ шум. Премигна и забеляза леката руменина по страните на Кийли.

- Хм, това съм аз - каза и прехапа устни. - Или по-скоро стомахът ми, къркореше. Умирам от глад.

Седеше там в скута му, зачервена и желана. И внезапно срамежлива. Странно и непознато чувство се зароди и си проправи път през него, докато не излезе под формата на звук. Отне му малко повече време да осъзнае, че беше смях. Първият му истински смях след толкова много години.

Кийли наведе глава и леко се усмихна.

- Колко досадно, нали? Ти ме целуваш по начин, който може да се определи като „разклати основите на моята вселена“, а аз мисля за стомаха си. Но наистина съм гладна. -Усмивката й изчезна и тя се огледа. - Да не говорим, че независимо от този така красив момент, плод на нашата лудост, все още сме хванати в капан и трябва да измислим начин да избягаме от тук.

Ревът от неудовлетворение на нереида оглуши мозъка на Джъстис, но той не свали усмивката от лицето си, за да не забележи Кийли. Да не предположи, че умът му е разделен на две или пък да разбере, че едната от неговите страни е жестока и нестабилна.

Вземи я, вземи я, вземи я. Желае ни, знаеш го.

Джъстис затвори очи и се концентрира, за да затвори ума си за мислите на нереида. Този

път бе доста по-трудно, но най-накрая го постигна.

Когато отвори очи, тя все още бе там. Не е била сън, а реалност, далеч по-изящна от всичко това, което заслужаваше.

- Благодаря ти!

Объркване хвърли сянка над красивите й зелени очи.

- За какво ми благодариш?

- Благодаря, че ми каза, че аз не съм единственият, на когото тази целувка е повлияла -обясни той и я наблюдаваше, докато бузите й отново придобиха лек розов оттенък. - И благодаря, че ми напомни за нашите приоритети. Храна и бягство. Бягство и храна. И в двата случая разговорът, който трябва да проведем ще се наложи да почака.

- Разговор ли?

- За да разрешиш една мистерия, Кийли, ти проправи пътя на друга. Бях забравил видението, което всички нереиди получават и неговите последици. Може би защото никога не съм смятал, че ще се отнася и за мен. Но не можах да намеря друга причина защо виждах лицето ти, когато бях загубен в Пустошта. Ти си част от това мое видение.

Докато се усмихваше, се насили да произнесе думите, които знаеше, че тя не иска да чува.

- Радвам се, че за теб целувката бе като разклащане на основите на цялата ти вселена, защото ти си моята предопределена половинка в живота.