Нощна сянка

9

— Учудена съм, че си тук. Сигурно ставаш доста рано — подхвърлих, докато крачех напред-назад и неспокойно оглеждах гората, която ни заобикаляше. — Защо искаше да се срещнем тук?

Всъщност много повече се тревожех защо аз исках да го заваря тук.

— Не толкова ставам рано, колкото изобщо не спя — отвърна той. — Опитвам се да разбера в какво точно съм се забъркал. Пък и исках този път срещата ни на кафе да не се провали.

Той посегна към раницата си, разкопча я и извади метален термос и малка тенекиена чашка.

— Среща? — повторих аз и по тялото ми пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с хладния утринен въздух.

Усмихвайки се игриво, той напълни чашката с катраненочерна течност.

— Еспресо.

— Благодаря — разсмях се аз и я поех от ръцете му. — Това се казва изискан излет.

— Само за специални случаи.

Погледът ми се спря върху празните му ръце.

— А за теб?

— Мислех си, че може да пием от една чаша — отвърна той. — Уверявам те, че не съм заразен.

Усмихнах се, омагьосана от начина, по който лъчите на утринното слънце втъкаваха златни нишки в меките вълни на кестенявата му коса.

— Кала? — той се приведе напред и за миг ми се прииска да ме сграбчи както в съня ми. — Добре ли си?

Отместих очи от лицето му и отпих глътка кафе. Беше невероятно силно и много вкусно.

— Повечето хора не се връщат на мястото, където едва не са умрели. Бих казала, че умните хора дори го избягват.

Подадох му чашката и при лекия допир на пръстите му, докато я поемаше от ръката ми, между нас сякаш припламнаха искри и възпламениха кожата ми. Потръпнах, когато устните му докоснаха ръба на чашката, сякаш бе целунал мен.

„Това ли бих изпитала, ако ме целуне? Същото електричество, което ме разтърсва всеки път, когато ръцете ни се докоснат, само че върху устните ми?“

— Аз не съм повечето хора — каза той и седна на земята, кръстосвайки крака под себе си.

— Не, не си — съгласих се и се настаних срещу него.

— Но съм умен — усмихна се той широко. — И мисля, че за известно време мечката няма да посмее да се върне тук. Ти си доста страшна вълчица.

— И това не те притеснява?

Шей се облегна на лакти и протегна крака.

— Ако имаше намерение да ме изядеш, отдавна да си го направила.

Усетих, че ме побиват тръпки.

— Не ям хора!

— Защо тогава да се притеснявам? — Той повдигна лице към топлите слънчеви лъчи.

Обходих чертите му с поглед, копнеейки да прокарам пръсти по очертанията на устните му.

— Въпреки това — промълвих, — би трябвало да се боиш от мен.

Той откъсна едно повяхнало цвете.

— Защо?

— Защото бих могла да те убия.

— Мечката беше на път да ме убие — отвърна той, увивайки стъбълцето около пръста си. — Ако ти не й беше попречила.

„А не биваше да го правя.“ Думите заседнаха в гърлото ми.

Погледнах меките му къдрици, милата усмивка, която играеше по устните му. „Как бих могла да го оставя да умре? Той не е направил нищо лошо.“

Шей изтълкува мълчанието ми като знак да продължи.

— Ти ми спаси живота. По мое мнение това автоматично ти спечелва доверието ми.

— Имаш право — кимнах с усилие. — Въпреки това не бива да идваш тук.

— Живеем в свободна страна.

— Живеем в капиталистическа страна и това тук е частна собственост.

Той сведе поглед към цветето в ръката си и го смачка.

— Твоя собственост ли е?

— Не точно. Но аз съм отговорна за нея.

— Само ти?

— Не — отвърнах аз. — И това е една от причините отсега нататък да не идваш тук. Обикновено не съм сама.

— А с кого?

— Брин. — Аз също се изтегнах; лъчите на ранното слънце бяха станали по-ярки и хвърляха снопове светлина върху замръзналата земя. — Дребна, къдрава коса с цвят на бронз, остър език. Виждал си я в училище.

— Аха — кимна той. — Седеше зад теб в първия час.

— Точно така — протегнах ръка и той ми подаде чашката, а аз се опитах да не обръщам внимание на разочарованието, обзело ме, когато пръстите ни не се докоснаха.

— И тя ли е върколак?

Замръзнах с устни върху ръба на чашата и той побърза да се поправи:

— Извинявай, извинявай. И тя ли е, ъ-ъ-ъ… Страж?

— Да — отвърнах и след като отпих глътка кафе, извърнах поглед.

— Но можете да се превръщате във вълци? Имам предвид, когато си поискате. Не е необходимо да е пълнолуние? — Той вдигна ръце пред себе си, сякаш за да се защити. — Не искам да те обидя, просто черпя цялата си информация от попкултурата.

— Няма проблем. И да, можем да се преобразяваме, когато си поискаме. Луната няма нищо общо.

Шей изглеждаше впечатлен.

— И се преобразяваш просто ей така? Имам предвид, че дрехите ти не стават на парчета или нещо такова.

Той се изчерви в мига, в който думите излязоха от устата му, а аз едва не разлях остатъка от кафето.

— Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам — измърморих, усещайки как бузите ми пламват.

— Имах предвид… — провлачи той, без да знае как точно да зададе въпроса си.

— Това е сложна магия — обясних, опитвайки се да разсея възцарилата се неловкост. — Ако трябва да съм съвсем точна, през цялото време съм и вълк, и човек. Аз избирам в коя от двете форми да се всели душата ми и мога да се движа свободно между тях. Независимо в какъв облик съм, другият също е там, макар и невидим, в нещо като алтернативно измерение, докато отново не го заема. Дрехите ми, вещите, всичко, което е било с мен, докато съм била в човешката си форма, не се променя, когато стана вълчица. Освен това, по всяко време мога да използвам черти и от двете форми, ако ми потрябват. Например, в състояние съм да накарам кучешките ми зъби да се заострят дори когато съм в човешкия си облик.

Помълчах за миг, преди да продължа:

— Предполагам, че бих могла да направя така, че да имам дрехи и когато съм вълк, ако наистина го искам, само че не виждам никакъв смисъл. Би било чисто и просто глупаво.

— Хмм — той протегна ръка мен. — Мисля, че имам нужда от още кафе, за да смеля всичко това.

Върнах му чашата, като се погрижих пръстите ми да докоснат неговите, докато му я подавах.

— Знаеш ли откъде сте дошли?

Погледът му се задържа върху ръката ми дори след като я отпуснах в скута си. Пулсът ми се ускори. Спомних си думите на баща ми и обгърнах коленете си с ръце.

„Какво правя тук? Рискувам твърде много.“

Шей ме наблюдаваше, спокойно, ала любопитно. Срещнах погледа му и осъзнах, че не искам да си тръгвам.

— Според легендата, първият Страж бил създаден от Пазител, паднал в битка. Тежко ранен, той се скрил в гората. Бил много слаб, на крачка от смъртта, ала тогава се появил един вълк. Донесъл му храна и пропъдил другите хищници. Пазителят успял да превърже раните си, а вълкът продължил да му носи храна. Когато оздравял, Пазителят му предложил да го превърне в Страж — наполовина човек, наполовина звяр, преизпълнен с древна магия. В замяна на неговата вярност и служба, Пазителят обещал винаги да се грижи за Стражите и тяхното потомство. Така се появил първият Страж и оттогава ние сме воините на Пазителите.

Шей ме гледаше озадачено.

— Пазителите?

Неволно простенах, давайки си изведнъж сметка колко опасен може да стане разговорът ни. Твърде лесно ми бе да се отпусна в присъствието на Шей и ето че издавах неща, които нямах намерение да му казвам.

Той се приведе напред.

— Какво не е наред? Да не би някои въпроси да са забранени?

— Не съм сигурна — харесваше ми, когато беше толкова близо до мен; усещах вълнението, което се излъчваше от кожата му, стаеното напрежение на наближаваща буря.

По тялото ми се разля приятна топлина и аз забих нокти в крака си. „От кафето е. Нищо друго.“ Неволно се свих.

Шей видя как се отдръпвам от него.

— Не бързай. Искам да ми имаш доверие.

„Проблемът не е у теб. Не мога да имам доверие на себе си.“

Не исках да си тръгвам, ала започвах да се страхувам. Може би, ако успеех да държа разговора под контрол, нищо нямаше да се случи.

— Да кажем, че Пазителите са онези, пред които отговарям. Сега може ли аз да те попитам нещо?

— Разбира се — Шей изглеждаше очарован, че искам да науча повече за него.

— Може ли първо да получа още малко кафе? — засмях се аз.

— Разбира се — той побърза да напълни чашата, която му подадох.

— Откъде си? — нарочно започнах с въпрос, който смятах за лесен.

— От никъде — измърмори той.

— Никъде? — взирах се в черната течност в чашата си. — Не мисля, че съм била там.

— Извинявай. Роден съм в Ирландия. Малък остров близо до крайбрежието — гласът му омекна. — Родителите ми починали, когато съм бил съвсем малък, и Боск ме отгледа като собствено дете.

— И наистина ти е вуйчо? — попитах, като го наблюдавах много внимателно.

Шей кимна.

— Брат на майка ми.

„Това не е вярно, но не съм сигурна дали той го знае.“ Усмихнах се и му дадох знак да продължи.

— Боск се занимава с разни инвестиции. Правителствен консултант или нещо такова. Не знам какво точно прави. Има страшно много пари, но непрекъснато му се налага да пътува. През целия си живот не съм учил на едно и също място повече от две години. Живели сме в Европа, Азия, Мексико, както и в няколко града в Съединените щати. През последните две години бяхме в Портланд, после дойдохме в Колорадо.

— Звучи доста самотно.

Той сви рамене.

— Никога не съм имал приятели, поне не наистина близки. Според мен точно заради това чета толкова много. Книгите са най-добрите ми приятели. — Той се извъртя на една страна и се опъна на земята. — Затова и прекарвам толкова много време навън. Предпочитам самотата пред тълпите. Дивата природа ми харесва.

По тялото му пробяга тръпка и той продължи:

— Освен когато не се натъкна на гризли там, където уж не се срещали — при тези думи той ме погледна изпитателно и заинтригувано. — Може ли да ти задам още един въпрос? Различен от другите?

Аз отпих от чашата за последен път.

— Разбира се. Само че и аз имам да те питам още неща.

— Няма проблем. Просто има нещо, което много ми се иска да знам.

С едно гъвкаво движение той се изправи. Сепната, побързах да скоча на крака, при което чашата се търкулна от ръцете ми.

Неволно отстъпих назад, когато Шей свали якето си и изхлузи тениската си през главата.

— Виж — той прокара ръка по гърдите си.

— Да, много хубаво. Виждам, че спортуваш — измърморих аз; кръвта във вените ми закипя.

— Престани — стисна зъби Шей. — Знаеш какво имам предвид. Никакви белези. Нито тук, нито по крака ми. Мечката здравата ме нахапа. Къде тогава са белезите?

Отвърнах на твърдия му поглед.

— Облечи си дрехите. Прекалено е студено за слънчеви бани.

Винаги бях смятала тялото си за своето най-силно оръжие, кораво и несломимо като стомана, ала ето че сега краката едва ме държаха. Не можех да откъсна очи от извивката на раменете му, от начина, по който дънките обгръщаха бедрата му, от плетеницата от линии, които мускулите му извайваха по гърдите и стомаха му.

— Е, ще ми отговориш ли? — Ръцете му настръхнаха от студ, ала той продължи да стои като вкаменен.

Искаше ми се да го докосна, да усетя кожата му и да видя дали и неговият пулс е така учестен, като моят, да почувствам опияняващата горещина, с която близостта му ме изпълваше.

— Да — отвърнах и посочих хвърленото на земята яке прекалено уплашена, за да се приближа до него. — Облечи се, ако обичаш.

— Започвай да говориш — той ми обърна гръб и пъхна ръце в ръкавите на тениската си; когато ги вдигна, за да я нахлузи през главата си, погледът ми се спря върху татуировката на тила му.

Не се бях сещала за нея от деня, когато му спасих живота, ала ето че ярко очертаният кръст си беше там.

Намръщих се. „Не можем да сме сигурни, без да сме видели врата му.“

— Чакам — Шей вдигна якето си и го облече; гласът му ме върна на земята.

— Аз те излекувах — преплетох пръсти, надявайки се да потисна желанието да го докосна.

— Знам.

Той направи крачка към мен.

— Усетих, когато… — той не довърши и погледът му, изпълнен с удивление, се плъзна по лицето ми. — Когато пих от кръвта ти.

Сърцето ми заби учестено и аз кимнах. Шей улови ръката ми и кожата ми настръхна, когато той вдигна ръкавите на якето и пуловера ми. Пръстите му пробягаха по кожата ми, разпръсквайки искри по цялото ми тяло.

Усещането беше едновременно познато и напълно ново. Обзе ме вълнение като в началото на лов. С Рен желанието ме връхлиташе изневиделица — като предизвикателство или пристъп на гняв. Шей разпалваше у мен нажежена до бяло страст, която гореше бавно, но настойчиво. С него нямаше нито глутници, нито господари и господарки. Бяхме просто аз и той, момчето, което се докосваше до частица от мен, която бе обещана другиму.

— Ето — прошепна той, като посочи мястото, където бях забила зъби в кожата си. — Ти също нямаш белег.

Той вдигна очи към лицето ми, без да ме пуска. Отвърнах на погледа му, ала после изтръгнах ръката си от неговата и смъкнах ръкава на пуловера върху пламналата си кожа.

„Не може да го направиш, Кала!“

Палецът на крака ми рисуваше фигури в пръстта.

„Знаеш, че не можеш. Както и да се чувстваш тук, в планината, знаеш, че не си свободна.“

— Раните ми заздравяват много бързо — изрекох на глас. — Кръвта ми има изключително силни целителни свойства. Така е с всички Стражи.

— Нямаше вкус на кръв — Шей прокара език по устните си, сякаш все още можеше да усети вкуса ми.

Обвих ръце около кръста си. Исках отново да почувства моя вкус, ала не на кръвта ми.

— Защото нашата кръв е различна. Тя е едно от най-ценните ни качества. Стражите могат да изцелят другарите си почти мигновено по време на битка. Това ни прави почти непобедими.

— Вярвам ти.

— Това е истинската й цел, макар че, както и сам видя, можем да лекуваме абсолютно всекиго — кракът ми попадна на някакво камъче и го изрита с всичка сила. — Но не би трябвало да го правим.

Погледът му проследи търкалящия се камък.

— Тогава защо…

— Шей, моля те, чуй ме добре — думите сами изскочиха от устата ми, прекъсвайки го по средата на изречението. — Лекуването по този начин е свещено за нас. Можем да го използваме само за да се лекуваме един друг. Когато ти спасих живота… аз престъпих нашите закони. Толкова сериозно, че ако някой от моя свят научи, животът ми няма да струва и пукната пара. Разбираш ли?

— Рискувала си своя живот, за да спасиш моя? — Шей направи крачка към мен и кръвта забуча в ушите ми.

Когато ръцете му обгърнаха лицето ми и го привлякоха към неговото, така че устните ни почти се докосваха, по тялото ми пробяга тръпка. Докато се взирах в дълбините на сиво-зелените му очи, усещайки топлия му дъх върху кожата си, изведнъж осъзнах, че бих го направила отново, независимо от цената.

— Никога не бих те изложил на опасност, Кала. Никога — прошепна той едва чуто; аз вдигнах ръце и ги сложих върху неговите. — Но приятелката ти? Брин? Тя също беше там. Тя знае.

— Тя е от глутницата, моята бета. Верността й е абсолютна. Брин би умряла, преди да ме предаде.

— Аз също никога не бих те предал — той опита да се усмихне, въпреки че изглеждаше потресен.

— Не бива да казваш на никого. Моля те! — опитах се да придам решително звучене на гласа си. — Мога да изгубя всичко.

— Разбирам — увери ме Шей, после и двамата замълчахме.

Сред тишината на природата нашето безмълвие беше почти осезаемо. Жадувах да ме целуне, да усети желанието, което знаех, че се излъчва от мен, така, както аз усещах упоителния дъх на неговата страст. „Не бива, Кала. Това не е мъжът за теб.“ Затворих очи, от което ми стана малко по-лесно да се отдръпна.

— След като пих от кръвта ти… означава ли, че и аз ще се превърна във върко… ъ-ъ-ъ, в Страж? — колебливо попита той. — Затова ли законите ви го забраняват?

Поклатих глава и за миг ми се стори, че в очите му проблесна разочарование.

— Твърде много комикси си чел, Шей.

Тънка усмивка заигра по устните му.

— Е, как тогава ставаш Страж? Имам предвид, освен легендата, която ми разказа.

— Ами обикновено се появяваме по нормалния начин. Имам родители и по-малък брат — той изглеждаше учуден и аз се разсмях. — Но нашите семейства се създават различно. При нас не е просто въпрос на това да се влюбим, да се омъжим и да създадем деца. Новите глутници се планират много преди образуването им. Но ако неочаквано възникне неотложна нужда от Стражи, те могат да бъдат направени. Един алфа може да превърне който и да било човек в Страж.

— Алфа? — Шей отиде до раницата си и като порови малко, извади овесено блокче.

— Водач на глутница — наблюдавах го, без да помръдна.

— Ти алфа ли си? Държиш се така, сякаш си водач. А и каза, че Брин била твоята бета.

— Да, аз съм алфа.

Очевидно ме бе слушал внимателно и това ми харесваше.

— Как можеш да превърнеш човек в Страж? — Той потупа земята до себе си.

— С ухапване и заклинание.

Приближих се бавно и Шей вдигна към мен очи, в които се четеше смесица от страх и любопитство.

— Недей да си въобразяваш разни неща. Хапя единствено за да убия — поклатих глава и се усмихнах, когато го видях да се отдръпва. — Превръщаме хора единствено когато имаме отчаяна нужда от Стражи и няма време да изчакаме глутницата да отгледа малките си. Стражите, създадени по този начин, не се чувстват така удобно в двете си форми, както онези, които са се родили такива. Трябва им време, за да свикнат. Но ако се налага, го правим.

— Какво значи „ако се налага“?

Разположих се до него.

— Ние сме воини, а във всяка война неминуемо има жертви. Но от векове не сме изпадали в ситуация, която да ни принуди да прибегнем до подобен изход.

— Кой може да ти нареди да създадеш нови Стражи? — попита Шей и аз прехапах устни.

— Моята господарка.

— Твоята господарка? — Шей внезапно спря да развива овесеното блокче.

— Лумин Найтшейд. Познаваш я. Беше в стаята на Ефрон в петък.

Той кимна, ала тревогата не изчезна от очите му.

— Тя има власт над моята глутница — продължих аз. — Глутницата Найтшейд.

— Твоята глутница? — промърмори той. — Нима има повече от една?

— Две. Другата се подчинява на Ефрон. Глутницата Бейн.

— Колко Стражи има общо?

— Във всяка глутница има по петдесетина вълци — отвърнах и той подсвирна впечатлено. — В началото глутниците винаги са малки, но с течение на времето се разрастват, ако техните алфи се окажат способни воини и предводители.

— Познавам ли някой от тях? — Шей явно се бе отказал от закуската, защото мушна блокчето обратно в раницата си и се облегна на лакти.

— Сигурно си виждал някой от възрастните из града, но няма как да ги разпознаеш, освен ако не се преобразят пред теб, а това е забранено. Младите вълци до един учат в „Маунтин Скул“. Тези от Найтшейд са моите приятели, но напоследък се движим и заедно с младите Бейн.

По лицето му пролича, че е започнал да свързва късчетата информация, които му бяха известни.

— Рен Ларош и неговата банда.

— Банда? — аз изскубнах снопче трева и без да искам, го посипах с пръст и изгнили корени.

— Ами всички вие се държите, като че сте в банда — каза Шей, докато изтръскваше земята от пуловера и косата си.

— Ние сме вълци, не училищна банда. Освен това и приятелите на Рен, и ние от Найтшейд, сме още малки. Родителите ни и другите възрастни вълци съставляват глутниците. Те патрулират в планината през седмицата, както и всяка нощ. Ние поемаме само обиколките през почивните дни.

Шей пребледня.

— Значи, ако бях дошъл някой друг ден…

— Щеше да си мъртъв — довърших аз вместо него.

— Ясно — той се излегна назад и се загледа в облаците. — А защо има две глутници?

— Вълците на Бейн охраняват западния склон на планината, а ние — източния. Но това скоро ще се промени.

— Защо? — Той продължаваше да се взира в облаците.

— Пазителите ще създадат още една глутница.

Шей рязко се изправи.

— Още една глутница? Откъде ще дойде тя?

Извърнах поглед, внезапно смутена.

— Няма да дойде отникъде. Ще се роди от съюза между младите вълци от двете съществуващи глутници. Новите поколения Найтшейд и Бейн. Ние сме новата глутница. Засега сме само десетима. Както ти казах, в началото новите глутници винаги са малобройни — ще трябва да се докажем, преди към нас да се присъединят и други вълци.

— Кала — резкият му тон ме накара да го погледна.

Беше забил пръсти в земята, кокалчетата му бяха побелели от напрежение.

— Защо казваш „ние“?

— Аз и Рен сме двамата алфи на нашето поколение. Ние ще поведем новата глутница.

Шей сбърчи чело.

— Не разбирам.

Лицето ми пламна и аз неволно посегнах към плитката си и започнах да я навивам около пръста си.

— Какво знаеш за вълците?

— По-големи и силни кучета? — той пребледня под изпепеляващия ми поглед. — Извинявай. Не знам почти нищо.

— Да видим — опитвах се да намеря най-простото обяснение. — Социалните ни връзки са невероятно силни и предполагат сляпа вярност към алфа-вълците. Двама алфи се събират и повеждат глутницата си. Всеки алфа си има по един бета — вторият по важност в глутницата. За мен това е Брин, а за Рен — Дакс. Останалите също имат своето място в глутницата и следват нашите заповеди. Привързаността, която съществува между нас, ни прави свирепи, превръща ни във воините, които трябва да бъдем. Така живеем и така изпълняваме дълга си към Пазителите — крива усмивка пробяга по устните ми. — И сигурно затова ти се струва, че действаме като банда.

Той обаче не се засмя.

— И как решихте да създадете тази нова глутница?

— Не сме го решили ние. Пазителите са единствените, които могат да наредят образуването на нова глутница.

— Но нали току-що каза, че двамата алфи се събират, за да създадат нова глутница? — за миг гласът му изневери.

Кимнах, усещайки как горещината, избила по бузите ми, плъзва по шията ми.

„Трябва да му кажа; той трябва да знае.“

Само че не исках да му казвам. Сигурна бях, че щом научи истината, ще спре да ме докосва и самата мисъл за това ме накара да изпитам непозната дотогава празнина.

— Да не искаш да ми кажеш, че ще… се събереш — той едва не се задави с думата, — с Рен Ларош само защото са ти наредили да го сториш?

— Не е толкова просто — сгънах колене пред себе си и ги обгърнах с ръце. — Рен, аз, всички ние, сме се родили единствено за да образуваме нова глутница. Това е причината, поради която Пазителите са ни създали. Те са решили, че родителите ни трябва да се съберат, те решават какво ще стане с нас. Нашият съюз е символ на съюза между Пазители и Стражи.

Докато говорех, Шей бе скочил на крака.

— Да не би да излизаш с Рен?

— Не става точно така — аз също се изправих. — Не разбираш. Нямаме право да… бъдем заедно преди съюза.

— Съюза? — той се извърна, като поклащаше глава и си мърмореше нещо, което не можех да чуя, а когато отново ме погледна, устните му бяха свити с отвращение. — Искаш да ми кажеш, че ще се омъжваш? За този идиот? Кога?

— В края на октомври — отвърнах, като сложих ръце на кръста си. — И той не е идиот.

— Е, значи добре го прикрива. На колко години си? — изгледа ме изпитателно. — На осемнайсет?

— На седемнайсет.

Той се наведе към мен и ме сграбчи за раменете.

— Това е лудост, Кала. Кажи ми, че нямаш намерение да се подчиниш ей така. Не те ли е грижа?

Знаех, че трябва да се отскубна от него, ала в очите му се четеше такава загриженост, че не се осмелих дори да помръдна.

— Грижа ме е. Но решението не зависи от мен — не можех да откъсна очи от неговите. — Мой дълг е да служа на Пазителите, както всички Стражи преди мен и както всички, които ще дойдат след мен.

— Разбира се, че зависи от теб!

Съжалението, изписало се по лицето му, ме разгневи и аз го блъснах. Той не можа да се задържи на крака и падна на земята.

— Не знаеш нищо за моя свят — яростно изсъсках.

Той се изправи с изненадваща пъргавина.

— Може и да е така, но знам, че е абсурдно да казваш на някого кого може и кого не може да обича.

Въпреки очевидната ми враждебност, той отново се приближи и улови ръката ми.

— Абсурдно и жестоко. Заслужаваш нещо по-добро.

Пръстите ми потръпнаха под допира му; неканени сълзи изпълниха очите и потекоха по бузите ми.

„Защо продължава да ме докосва? Нима не разбира?“

Издърпах ръката си от неговата и залитайки, направих крачка назад.

— Нямаш представа какво говориш! — опитах се да изтрия очите си, ала сълзите продължаваха да ме заслепяват.

— Не плачи, Кала — отново бе съвсем близо до мен, докосваше лицето ми, бършеше сълзите ми. — Не си длъжна да го правиш. Не ме е грижа кои са тези Пазители. Никой не може да има такъв контрол над живота ти. Това е нелепо!

Изгледах го сърдито, оголвайки заострените си зъби срещу него.

— Слушай ме внимателно, Шей — думите ми изсвистяха като камшик. — Ти си глупак. Не знаеш нищо. Не разбираш нищо. Стой далеч от мен!

— Кала! — той посегна към мен, ала отскочи, когато приех вълчата си форма и щракнах заплашително със зъби.

Чувах как продължава да вика името ми дълго след като се изгубих в сенките на дърветата.