Нощна сянка

14

Дълги сенки пълзяха по поляната и придаваха на светлозелената папрат приглушен сивосинкав оттенък.

— Помислил си, че е Хобс, нали? — попитах, докато оглеждах дърветата; боях се някой да не се спотайва в сгъстяващия се мрак. — Затова си я взел.

Шей се размърда.

— Да, реших, че е някой непубликуван труд — звучеше малко разочарован. — Доста се развълнувах. Но трябва да призная, че още не съм я прочел. Залисах се с картите. Пък и латинският ми не е кой знае колко добър. Ще ми отнеме доста време, докато преведа това чудо. — Чух пръстите му да потропват по корицата. — Но не е Хобс, нали?

— Не — усмихнах се в спускащия се мрак. — Определено не е Хобс. Прибери я.

— Откъде знаеш какво е? — в гласа му се промъкна нетърпение.

— Защото ми е забранено да я чета. Под страх от смъртно наказание. И я прибери най-сетне.

Усетих как гърлото ми се свива.

— Как може четеното на една книга да се наказва със смърт? — недоумяваше той, но все пак я мушна в раницата си.

Посегнах към ръката му.

— Не бива да говорим тук. Хайде да се махаме.

— Къде отиваме? — той се спъна в някакъв камък и се блъсна в мен, докато го водех през градината.

— В колата ми.

— Искаш да отидем в колата ти? — пръстите му се свиха върху моите.

— Не за това — отвърнах, ала не го пуснах. — Трябва да сме сигурни, че никой не може да ни чуе.

Когато стигнахме до джипа, му отворих вратата, а аз самата седнах на мястото на шофьора и облегнах глава на волана.

— Какво става, Кала? — чух как Шей разкопчава раницата си. — Каква е тази книга?

— В нея се съдържа знание, което е прекалено могъщо за всички, освен за Пазителите. Това е най-свещеното им писание.

— Пак тези Пазители! Ще ми кажеш ли най-сетне кои са те?

— Ще ти разкажа за войната — вдигнах глава от волана и зареях поглед към потъналия в мрак паркинг. — Както изглежда, ти също си част от нея, макар и да не знам точно как.

— Затова ли всичко тук е толкова странно? — той се приведе напред. — Защото се води някаква свръхестествена война, за която не знам? За която хората не знаят?

— Да — отвърнах. — Ала ти си част от нея само заради онези, с които си свързан.

— Заради теб? — в тона му се промъкна саркастична нотка.

— Не само. И заради вуйчо ти.

— Боск? Какво общо има един бизнес консултант и милионер с твоя свят?

— Не знам точно — отвърнах аз и прокарах пръсти по ръба на седалката. — За първи път го видях в „Едем“ миналия петък. Но разбрах, че заема важно място в моя свят. Той е Пазител, при това много могъщ. Достатъчно, за да дава нареждания на онези, които дават нареждания на мен.

— Какви ги говориш? — тревогата в гласа му ме накара да го погледна; дори в сумрака видях, че е пребледнял.

— Съжалявам, Шей — въздъхнах. — Вуйчо ти не е човек. И не е брат на майка ти. Не знам защо си с него. Никой от Стражите не е чувал за човек, който да живее сред Пазителите… поне докато ти не се появи.

— Грешиш! Познавам Боск от съвсем малък. Може и да не съм го виждал много често, докато растях, но той със сигурност е човек.

— Не греша. Пазителите изглеждат като хора, но не са.

Една вена на врата му се изду.

— Щом не са хора, какво са тогава?

— Те са Древните. Създания, които въплъщават земното и божественото и са надарени с магия.

— Нима магьосниците не са хора? — Шей ме погледна изненадано. — Имам предвид, уиканите не са ли магьосници?

— Хората са на този свят сравнително отскоро. Има и такива, които още спазват езическите обичаи и наричат себе си вещици и магьосници, но това не е същото — докато говорех, не откъсвах поглед от него. — Древните властват от много по-отдавна. Хората са слаби, смъртни. Древните не са. Те са били тук много преди хората да започнат да отброяват времето и да пишат история. Те се движат между световете, нашия и този на духовете. Пазителите са наместници на земята и притежават силата да я защитават. Те управляват света и се грижат той да не се самоунищожи, макар да оставят хората да си мислят, че властта е у тях. Целите на магьосниците не приличат на хорските амбиции.

Шей опря ръце върху жабката.

— Добре, да приемем, че това, което казваш, е вярно. Наричаш ги Древните или магьосници, но каза, че вуйчо ми бил Пазител. Каква е разликата?

— Пазителите не са единствените магьосници. Войната избухва, защото преди безброй години между Древните се появява разкол и те се разделят на две. На Пазители и Търсачи.

— И Търсачите са ваши врагове?

Той отвори жабката и започна да разглежда дисковете ми, сякаш искаше да открие нещо нормално, което да противопостави на този странен разговор.

— Да.

— Защо?

— Когато хората се появили на света, Древните били помолени да ги защитават.

Шей изпусна албума на „Sea Wolf“, който бе извадил.

— Помолени от кого? От Бог? Има ли Бог?

— Не знам — признах, като се намръщих. — Теологията не играе особена роля в обучението на Стражите. Може би от Бог… може би от богове или богини. Знам само, че каквато и сила да е довела хората на белия свят, тя е поставила Древните за техни закрилници, да ги напътстват и да им помагат да просъществуват на земята като част от Съзиданието.

— Значи Древните са нещо като ангели? — скептично попита Шей.

— Не, не бих казала. Тук не става дума за небесни легиони. Древните могат да се движат между материалните и духовните измерения, ала произходът им е загадка… поне за повечето от нас. Каквито и религиозни учения да са измисляли хората през годините, никоя от тях не може да обясни Древните и мястото им в света.

— Просто не го вярвам, Кала — каза Шей и вдигна падналия диск. — Звучи ми като някаква заплетена религиозна фантасмагория. Димна завеса.

— Казвам ти онова, на което са ме учили — отвърнах, като си играех разсеяно с предпазния колан. — Пък и тези неща винаги са доста неясни, не е ли така?

— Щом казваш — измърмори той. — Е, и какъв е проблемът? Какво се е объркало?

— Някои от Древните отказали да се подчинят. Имали свои виждания за това как да използват силата си и никак не ги привличала идеята да се превърнат в бавачки на хората.

Шей свъси чело.

— Ето на — това звучи съвсем като извадено от Библията. Низвергнати ангели, прекомерна гордост, завист и отмъщение срещу Бог — всичко това ми е известно. Някои от училищата, в които Боск ме изпращаше, бяха католически.

— Вече каза, че харесваш Ева, значи не си бил особено добър католик.

— Казах, че Боск ме изпрати при тях — той отново се залови да разглежда музикалната ми колекция. — Не съм приел вярата им… засега. Значи, низвергнати ангели, война против небето… на прав път ли съм?

— Не съм казвала, че хората никога не са се доближавали до истината. Но всичко е било само догадки, а аз се опитвам да ти кажа какво наистина се случва. Пък и войната се води тук, не на небето.

— Значи Древните, които отказали да се подчинят… това са Търсачите? Затова е цялата война?

Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане, тъй като все още се ужасявах, че може да ни наблюдават.

— Пазителите бдят над свещените места на Древните. Именно от тях черпят силата, която използват, за да закрилят хората. Търсачите искат да завладеят тези места и да отнемат силата на Пазителите за собствените си цели. Ако успеят, хората ще бъдат напълно беззащитни пред жестокостта на Търсачите и ще се превърнат в техни роби. Търсачите ще се възцарят на земята и с равновесието на естествения свят ще бъде свършено. Целият замисъл на Съзиданието ще пропадне, всяка надежда ще изчезне и светът ще рухне. Свещените места трябва да бъдат защитени на всяка цена.

— И Стражите имат задължението да държат Търсачите настрани? — той затвори жабката; по лицето му изведнъж се изписа умора.

— Шей, добре ли си? — попитах и го докоснах. — Искаш ли да не говоря повече за това?

Той поклати глава и усетих едва наболата му брада върху ръката си.

— Не, искам да знам. Но честно казано, всичко ми звучи толкова невероятно. Донякъде ми се иска да повярвам, че си луда или че ме лъжеш. Ала после си спомням, че пред себе си имам момиче, което може да се превръща във вълк, когато си поиска.

Усмихнах се едва-едва.

— Значи Търсачите се опитват да се доберат до свещените места? — той свали ръката ми от лицето си и я взе в своята.

Беше ми по-лесно да говоря, когато усещах допира му, караше ме да се чувствам по-сигурна.

— Да. Но досега не са успели. Преди около триста години е постигнат забележителен прелом. Наричаме го Опустошението. Тогава за последен път била свикана армия от Стражи, която да се бие за Пазителите. Тя победила, макар и трудно, а Търсачите били преследвани и почти напълно унищожени.

— Тогава защо сте още тук?

— Сега сме много по-малко, тъй като Пазителите нямат нужда от армия. Но макар и значително отслабени, Търсачите все още представляват заплаха. Те водят партизанска война, със засади и внезапни нападения.

— Често ли ви се налага да се биете?

— Всъщност близо двадесет години не беше имало нападение — прехапах устни, но се насилих да продължа. — Допреди две вечери.

— Две вечери? — повтори Шей; стиснах ръката му още по-силно и той изведнъж ахна. — Имаш предвид в петък?

— Двамата мъже, които ни следяха — кимнах аз. — Това бяха Търсачи.

Той пусна ръката ми и се облегна на прозореца.

— Какво искаха?

Поколебах се. Не ми изглеждаше разумно да му кажа, че Търсачите преследват него, не и докато не разберях защо.

— Не съм сигурна.

Той потропа по стъклото.

— Вуйчо ми каза, че са били заловени. Мислех, че се е обадил в полицията.

— Не — стиснах волана с две ръце. — Единият беше убит. От мен. Другият бе отведен при Пазителите за разпит.

— Ти си убила един от тях? — Шей се долепи до вратата, възможно най-далеч от мен.

Изгледах го свирепо и видях как слага ръка върху дръжката на вратата.

— Аз съм воин, Шей. За това съм на този свят.

Замръзна върху седалката и аз се загледах в книгата, която почиваше в скута му. Страхът и неодобрението му ме жегнаха и скръстих ръце пред гърдите си; с всеки изминал миг настроението ми все повече се разваляше.

— Виж, не знам защо си тук, но е ясно, че Пазителите искат да те предпазят от нещо. Търсачите може и да са по петите ти, ала тук и Стражи, и Пазители бдят над теб. В достатъчно голяма безопасност си, но въпреки това е рисковано да носиш книгата у себе си.

Той отново я притисна до гърдите си.

— Това е единственият ми източник на информация за Боск, който, както самата ти ми обясни преди малко, няма как да ми е вуйчо. Освен това може да науча повече за теб и останалите като теб. А аз искам да опозная света ти. Нали сега съм част от него.

— Не! — свалих ръце от волана. — Не можеш да си част от него. Ти си просто човек. Не искам да пострадаш.

Той не отговори и аз го погледнах. Наблюдаваше ме изпитателно, ала в очите му вече нямаше страх.

— Не става въпрос само за мен — каза той. — По всичко личи, че не знаеш достатъчно за тези твои господари. Магьосниците, които управляват света.

Сега бе мой ред да зарея невиждащ поглед през прозореца.

— Затова исках да ти покажа книгата — продължи той. — Чудя се защо ли са използвали Хобс за заглавие.

Студен смях се откъсна от гърдите ми и аз го погледнах.

— Не са. Хобс е задигнал заглавието от тях.

— Какво? — съвсем ясно усетих, че не ми вярва.

Свих рамене.

— Историята, така, както са ми я разказвали, е, че преди векове Пазителите понякога държали философи в обкръжението си за забавление. Един вид, заобикаляли се с най-надарените от света на хората. Хобс се радвал на особено благоволение.

Шей се приведе към мен, видимо заинтригуван.

— Да?

— Пазителите толкова го харесвали, че му разказали за своя свят. Предложили му да го издигнат.

— Да го издигнат?

— Да го направят един от тях. Както ние можем да превръщаме хората в Стражи.

Шей разсеяно запрелиства страниците на книгата.

— Невероятно!

— Ала разкритията им го ужасили. Той прекалено държал на идеята за независимостта на хората. Отхвърлил предложението им и започнал да пише против тях.

— Да не искаш да кажеш, че Хобс пише „Левиатан“ в пристъп на умопомрачение, когато разбира, че магьосници съществуват?

— Не, не умопомрачение. По-скоро за отмъщение, или в опит да отрече очевидното. Хобс пише против магията, защото не е в състояние да приеме истината за войната между магьосниците. Както и за това колко голяма е властта на Древните на земята.

Шей потръпна.

— А те как го наказват?

— Никак. За тях Хобс бил като домашен любимец, направил пакост. Така гледат на всички хора. Е, все пак направили нещо. Той успял да им влезе под кожата и те превърнали името му в мръсна дума сред нашите племена. Книгите му били забранени, както сам се убеди. Пазителите определено могат да бъдат злопаметни.

— Значи идеята за войната на всички против всички не е просто социална теория?

Опитах да се усмихна съчувствено. Неговият свят току-що бе рухнал пред очите му. Разбирах как се чувства. Моят свят също бе изгубил смисъла си.

— Хобс открадва израза и го използва в изобличителните си съчинения за естествения ред в човешкото общество, за да предизвика Пазителите. Доколкото мога да разбера, книгата ти е история на света. На нашия свят, не на твоя. Войната на всички против всички е историята на Древните, историята на Войната на магьосниците.

— Ако е просто история, защо нямаш право да я четеш? — от устата му излезе облаче пара и увисна в хладния въздух.

Запалих двигателя и извадих запалката.

— Никога не съм питала.

— Не искаш ли да знаеш?

Продължих да се взирам напред, към матовото сияние на таблото. Когато най-сетне погледнах към него, той потупа книгата върху коленете си.

— Хайде да я прочетем заедно.

— Забранено е.

Той обаче не отстъпваше.

— Така е още по-интересно — подразни ме той. — Освен това, аз изведнъж се оказах част от твоя свят, без никой от нас да знае защо.

Сложих ръка на гърдите му и го притиснах към вратата.

— Слушай, Шей. Законите в моя свят са абсолютни, а наказанията — жестоки. Мислех, че съм ти го обяснила достатъчно ясно. Забранено означава забранено. Ако някой Пазител открие, че съм чела книгата, ще ме убият.

— Както биха те убили, ако разберат, че си ме спасила от мечката?

— Точно така. Това е също толкова сериозно.

— Тези твои Пазители изглеждат просто чудесни — той тикна книгата в лицето ми и аз се отдръпнах колкото се може по-надалеч.

— Недей!

Неволно свих ръце в юмруци. Ненавиждах се, задето изпитвах такъв страх. Искаше ми се да науча повече за моите господари, ала се ужасявах до смърт от цената, която можеше да ми се наложи да заплатя.

Шей сложи ръка върху юмрука, който бях отпуснала върху крака си, и внимателно разхлаби хватката на пръстите ми. Потръпнах, когато усетих допира на китката му върху голата кожа на бедрото ми.

— Кала, в книгата има карта на пещерата. Има информация, която може да ни е полезна.

— Никой не бива да узнае, че я четем — не можех да откъсна очи от пръстите, които галеха дланта ми, но той изведнъж спря.

— Някой от училище ходи ли в обществената библиотека?

— Не — отвърнах. — Всички използват училищната библиотека.

— А на мен библиотеката на Вейл ми харесва; много по-хубава е от тази в „Маунтин Скул“, където има твърде много празноглави момичета, дошли не за да четат, а за да научат последните клюки.

— Недей да подценяваш клюките — ощипах го на шега. — Те движат света.

— Колко си права! — засмя се Шей. — Можем да разберем какво пише в книгата. Ще ни отнеме време, но заедно ще успеем да я преведем.

Вплетох пръсти в неговите:

— Не мога да я прочета. Твърде много ме е страх. А и хич не ме бива по латински.

— Значи искаш аз да свърша цялата работа и да ти кажа какво пише в книгата? Добър опит!

— Мога да ти помогна и по друг начин. Докато ти превеждаш, аз мога да проучвам други източници, които да ти помогнат да разбереш историята. Освен това мога да отговарям на въпросите ти за нашия свят, да ти обяснявам неща, които сам не би могъл да разбереш.

Той кимна и прибра книгата в раницата си.

— Това наистина би ми било от помощ. Но как ще го запазим в тайна? Мислех, че не ти е позволено да общуваш с хора?

Облегнах се на седалката.

— Едно от нарежданията, които получих днес, е да прекарвам повече време с теб. Точните думи бяха, че трябва да мисля за себе си като твой телохранител.

Погледът му грейна.

— Това не звучи никак зле!

Ръката му се плъзна по бедрото ми, но аз я спрях.

— Все още има правила, които трябва да спазвам.

— Това са твои правила, не мои — подразни ме той, преди да бутна ръката му върху седалката. — Библиотеката работи до осем часа от понеделник до четвъртък. Колкото и да ми се иска да бягам от училище всеки ден, най-вероятно ще се занимавам с това след края на часовете. Ще можеш ли да идваш?

— Да. Патрулирам единствено в неделя — отвърнах, дъвчейки долната си устна. Току-що се бях съгласила да извърша предателство.

— Добре тогава. Това е планът — по лицето на Шей плъзна лукава усмивка. — Ще бъде забавно.

— Струва ти се забавно да излагаме живота си на риск?

— Защо не? — отвърна той и отвори вратата на джипа. — Ще се заловя за работа още тази вечер и може би утре вече ще имам въпроси към теб.

— Благодаря, Шей.

— За мен беше удоволствие, вълчице!

Той изскочи от джипа, преди да успея да го ударя.