Нощна сянка

5

Глупаво наречен „Велики идеи“, следобедният час правеше преглед на философията от античността до наши дни. Въпреки доста неясния си предмет, той се бе превърнал в любимия ми час, ала когато видях Шей, седнал на един чин близо до високите прозорци, сърцето ми подскочи. Насочих се към дъното на стаята, колкото се може по-надалеч от него. (Седнах, усещайки погледа му върху себе си. Извадих дебелата папка с всички материали, които трябваше да прочетем тази година, и отгърнах на домашното от предишната вечер. Опитах се да прегледам бележките си, ала думите се мержелееха пред очите ми.

„Кой е той? Какво търси тук.“

Нисък, дрезгав смях привлече вниманието ми към вратата, когато Рен, Дакс и Сабин влязоха в стаята. Сабин се усмихваше на Рен и аз стиснах зъби, когато видях, че го бе хванала за ръка. Дакс вървеше малко след тях с пружинираща стъпка. Рен обходи с поглед полупразната стая и усмивката му се стопи в мига, в който забеляза новия ни съученик.

Той издърпа ръката си от тази на Сабин, обърна се към Дакс и кимна по посока на новия ученик. Рамо до рамо, двамата вълци се запътиха към Шей, който отвори широко очи, щом ги видя да се приближават. Аз сграбчих облегалките на стола с две ръце, готова да се хвърля между хищниците и нищо неподозиращата им жертва, ако положението излезеше извън контрол. Рен изви устни в нещо, което трудно би могло да мине за усмивка, и аз с мъка потиснах ръмженето си, докато го гледах как приближава.

„Ако му направиш нещо, ще те убия!“

Неканената мисъл изненада и мен самата и се зарадвах, че не сме във вълчата си форма — Рен бе последният, когото бих искала да заплашвам. Той беше бъдещето на глутницата. Моето бъдеще.

Рен протегна ръка.

— Аз съм Рен Ларош. Ти си нов. Видях те в часа по органична химия.

Шей се намръщи и бавно протегна ръка, потрепвайки, когато пръстите на Рен стиснаха неговите. Ала вместо да си седи уплашено, както биха направили повечето човеци, той изгледа Рен предизвикателно и издърпа ръката си.

— Шей. Шей Доран — представи се той, разтърквайки пръстите си под чина.

— Приятно ми е да се запознаем, Шей — Рен кимна по посока на широкоплещестия си приятел. — А това е Дакс.

Дакс демонстративно изпука кокалчетата на пръстите си, преди да проговори:

— Здрасти, човече! Дано ти хареса в „Маунтин Скул“. Хич не е лесно.

После, като по команда, те се настаниха на свободните чинове от двете страни на Шей. Стиснах молива си толкова силно, че се строши в ръката ми. Рен ми смигна от новото си място и аз го изгледах кръвнишки, ала това само го накара да се ухили още по-широко.

Звънецът би и учителят ни, господин Селби, започна да пише на дъската и върху бялата повърхност се появи въпрос — КАКВО Е ИСТИНСКОТО ЕСТЕСТВЕНО СЪСТОЯНИЕ?

— Преди да започнем обсъждането на днешната тема, искам да ви представя най-новия ви съученик — при тези думи господин Селби се обърна към Шей, който седеше напрегнат между двамата Бейн. — Господин Доран, ще ни кажете ли няколко думи за себе си?

Шей се размърда в стола си, а погледът му обходи класната стая.

— Казвам се Шей и току-що пристигнах с вуйчо си. През последните две години бях в Портланд. Преди това… хмм, никога не съм се задържал на едно място много дълго.

Господин Селби му се усмихна.

— Добре дошъл в „Маунтин Скул“. Ясно ми е, че сигурно все още не си имал време да прочетеш всички възложени материали, но ще се радваме да се включиш в дискусията, когато пожелаеш.

— Благодаря — отвърна Шей и промърмори още нещо, което прозвуча като „Ще се опитам да не изоставам“.

Господин Селби се обърна към дъската.

— Е, да се върнем към идеите на различните философи за естествения ред в света. Откъде води началото си, какво представлява?

— Inparadisum.1 В рая. Едемската градина — Рен ми се усмихна многозначително.

— Много добре, господин Ларош. Раят е естественото състояние. Изгубен навеки… може би. Философите на Просвещението вярвали, че Новият свят може да се превърне в новия Едем.

Господин Селби записа отговора на дъската и продължи:

— Какво още?

— Табулараза — обадих се аз. — Чиста дъска.

— Точно така. Всеки човек се ражда с неограничени възможности. Теорията на Лок бързо придобива голям брой привърженици. По-късно ще говорим дали според вас тя е приложима и в наши дни. Други идеи?

— Bellum omnium contra omnes.2

Всички Стражи и Пазители настръхнахме и рязко се обърнахме към онзи, който беше проговорил. Обикновените ученици изглеждаха впечатлени от латинските изрази, които хвърчаха наоколо, ала по лицата им не личеше да са разбрали за какво става въпрос.

— Война на всички срещу всички — повтори Шей и се намръщи, когато господин Селби не записа думите му на дъската. — Томас Хобс е считан от мнозина за основоположник на теорията за естественото състояние — довърши той, макар че в гласа му се промъкна колебание.

Господин Селби се обърна към него и Шей се сепна при вида на пребледнялото му лице.

— Обичам да чета — обясни той.

— Хобс не е включен в материалите за курса — разнесе се леден глас и аз рязко си поех дъх.

Обадил се беше един от младите Пазители — момче със златиста, небрежно разрошена коса. Лоуган Бейн, единственият син на Ефрон, хвърли злобен поглед на Шей и аз зяпнах от изумление. Лоуган никога не участваше в дискусиите и обикновено проспиваше всички часове.

— В това няма никаква логика — отвърна Шей, като въртеше химикалката между пръстите си. — Томас Хобс присъства във всички учебници по философия.

Господин Селби хвърли бърз поглед към Лоуган, който наклони глава на една страна и повдигна вежди.

— Учебният… ъ-ъ-ъ… план на „Маунтин Скул“ не включва Томас Хобс — обясни учителят, без да сваля тревожен поглед от лицето на младия Пазител.

Шей изглеждаше готов да подскочи от възмущение.

— Какво?

Лоуган се обърна към него:

— Беше решено, че идеите му са прекалено банални, за да ги изучаваме.

— Решено от кого? — погледите на всички Пазители и Стражи бяха насочени към Шей, а останалите ученици изглеждаха така, сякаш искаха да се скрият под чиновете си, докато спорът приключи.

Лоуган свали тъмните очила, които винаги носеше, независимо от времето и часа.

Не можех да повярвам на очите си. Положението трябва да беше наистина сериозно.

— От Настоятелите — каза Лоуган с тон, сякаш поправяше грешката на малко дете. — Един, от които е и твоят вуйчо, Шей. Също като моят баща и още няколко важни мъже, които защитават репутацията на тази институция.

Челюстта ми увисна. Вуйчо?

— И те са забранили Хобс? — попита Шей. — Никога не съм чувал по-голяма нелепост.

— Нека се върнем към урока — обади се господин Селби, по чието чело бяха избили капчици пот.

— Защо? Защо да не изучаваме Хобс? Та той на практика е основоположник на това, за което говорим! — не отстъпваше Шей.

Пръстите ми се сключиха около ръба на чина. Със същия успех можеше да се изправи пред отряд за разстрел, с мишена върху гърдите.

„Не мога да повярвам, че отново трябва да му помагам.“

— Защото сме твърде умни за това — казах аз на един дъх. — Защото предпочитаме да надраснем гибелния свят на Хобс и да не се удавим в насилие. Войната е жесток учител, нали така?

Господин Селби ми отправи благодарна усмивка и изтри запотеното си чело.

— Благодаря, госпожице Тор. Много подходящ цитат от Тукидид. Философите, които изучаваме в този курс, имат по-оптимистични възгледи относно света, отколкото господин Хобс.

Рен потропа с моливите си по чина:

— Не съм съвсем сигурен. Мен ако питате, малко свирепост не е толкова лошо нещо.

Всички Стражи в класа, включително и аз, избухнаха в смях. Обикновените ученици се свиха ужасени в столовете си, само Шей изглеждаше напълно объркан. Младите Пазители се подсмихнаха и хвърлиха презрителни погледи към вълците.

Следващите думи на Шей звучаха подразнено, ала настоятелно:

— Хобс не говори за свирепост. Става въпрос за вечната борба за власт. Безкрайната борба, която движи света. Това е естественото състояние и не може да се правите, че то не съществува, само защото няколко самонадеяни сноби са решили, че не е достатъчно добро за тях.

Рен се обърна към него и в погледа му проблесна нещо много подобно на възхищение, макар и примесено с учудване. Дакс погледна от Рен към мен, а след това към Шей, с вид, сякаш всеки миг щеше да избухне в пламъци. Сабин се взираше в Шей, сякаш имаше две глави. Лоуган въздъхна и се загледа в ноктите си.

Шей хвърли умолителен поглед към господин Селби.

— Моля ви, не можем ли да поговорим за войната на всички срещу всички? За мен това е най-важната идея, на която съм се натъквал във философията.

Капчиците пот по челото на учителя вече се стичаха по слепоочията му.

— Ами-и-и, предполагам… — Той вдигна ръка, ала преди да успее да напише каквото и да било на дъската, през пръстите му премина силен спазъм и маркерът тупна на земята.

— Трябва да си оправите рефлексите, господин Селби — подхвърли Рен и през класната стая пробяга нервен смях.

Учителят не отговори. Конвулсиите вече бяха обхванали ръката му, цялото му тяло се тресеше. Той залитна и се свлече на пода, треперейки неудържимо. В ъгълчетата на устата му се появи пяна и потече по брадичката му.

— О, Господи! Получава някакъв пристъп! — изпищя едно момиче от обикновените ученици. Мисля, че се казваше Рейчъл — така и не си бях дала труда да науча имената на повечето от тях.

Дакс изтича при господин Селби и коленичи до него.

— Млъкни и иди да намериш помощ! — извика той на момичето, което продължаваше да пищи.

Тя хукна навън. Няколко от обикновените ученици извадиха телефоните си.

— Никакви телефони! — острият глас на Лоуган отекна в стаята. — Доведи сестра Флин, Рейчъл — добави той със силен, макар и ленив глас.

Русият Пазител изглеждаше отегчен. Погледнах го изненадано. Сестра Флин беше Пазителка, която се грижеше за малката амбулатория в „Маунтин Скул“, но се съмнявах, че притежава истинско медицинско образование.

Дакс, който междувременно бе успял да овладее конвулсиите на господин Селби единствено с помощта на огромната си физическа сила, се намръщи:

— Трябва да извикаме линейка.

— Не, не трябва. Когато Флин дойде, със скъпия ни учител всичко ще бъде наред — студено отвърна Лоуган и обходи стаята с поглед, след което повиши глас, така че всички да го чуят: — В случай че не сте забелязали, за днес свършихме. Вървете някъде другаде.

Повечето от обикновените ученици изхвръкнаха от стаята. Неколцина погледаха още малко Дакс, който продължаваше да притиска господин Селби към пода, след което също се изнизаха, шушукайки си приглушено. Децата на Пазителите кимнаха на Лоуган и тихо излязоха от стаята. Стражите и Шей обаче се поколебаха. Очите ни бяха приковани в Лоуган, който отвърна на погледите ни с изражение на дръзка самоувереност. В този миг на вратата се появи жена с абаносовочерна коса и прекрасна фигура, загрозявана обаче от голяма гърбица. Следваха я двама мъже, които бутаха носилка на колела.

— Ние ще го поемем оттук, Дакс.

Веднага щом Дакс го пусна, тялото на господин Селби отново се разтресе от неконтролируеми конвулсии. Сестра Флин извади спринцовка от джоба на болничната си престилка, коленичи и заби иглата във врата на господин Селби. Спазмите престанаха и той простена, след което изпадна в безсъзнание. Сестра Флин кимна на двамата мъже, които го качиха на носилката и го изкараха от стаята.

Сестра Флин се обърна към Лоуган:

— Благодаря ви, че изпратихте Рейчъл да ме повика, господин Бейн.

Русокосият младеж махна пренебрежително:

— Оценяваме бързата ти реакция, Лана.

Сестра Флин се поклони и излезе от стаята, а Лоуган отиде при Шей.

— Да се поразходим навън.

Шей бавно се изправи на крака.

— Какво, по дяволите, стана току-що?

— Господин Селби има епилепсия. Много жалко, наистина, защото е отличен учител — отвърна Лоуган, като държеше едната си ръка зад гърба и правеше някакви странни движения с пръсти.

Шей примига, когато Лоуган се усмихна, и като го улови за рамото, го побутна към вратата. Шей тръгна, залитайки, сякаш бе изпаднал в някакъв унес.

— Ще те откарам у вас. Сигурен съм, че Боск няма търпение да чуе как е минал първият ти ден в училище.

Двете момчета излязоха от стаята, ала преди да прекрачи прага, Лоуган се обърна и ни се ухили.

Рен скочи на крака и изруга.

— Какво беше това?

Почудих се дали и аз да не стана, ала се отказах — краката ми сякаш бяха от желе. Рен погледна към мен и като коленичи до чина ми, взе треперещите ми ръце в своите.

— Кала? Добре ли си?

Аз се отскубнах.

— Вуйчо му. Лоуган каза, че вуйчото на Шей е Настоятел. Не може да е истина. Господи, Рен. Защо им е на Пазителите да имат нещо общо с едно най-обикновено момче? Кой е Боск?

— Нямам представа. Никога досега не съм чувал Пазители да осиновяват хора. Ако това изобщо е правилната дума — Рен пъхна ръце в джобовете си. — Ефрон не е споменавал нищо за това. Поне не пред мен.

— И какво беше това с господин Селби? — обади се Дакс, докато се присъединяваше към нас. — Не знаех, че страда от епилепсия.

— Откога всички станахте такива идиоти? — гласът на Сабин режеше като натрошено стъкло. — Разбира се, че не е епилептик. Много добре знаете, че изречението, което онова глупаво момче повтаряше, е забранено. Той задейства една от магиите на Пазителите. Селби беше наказан, задето допусна да обсъждаме забранена тема. Пазителите не търпят подобно нещо. Дакс се обърна към нея:

— Значи няма да повикат линейка?

— Никой лекар няма да му е от полза — отвърна Сабин. — Очевидно Флин отговаря за защитата срещу заклинания в училището. Нищо ли не знаете?

Тя се изправи и с един последен, унищожителен поглед, отметна дългата си коса и излезе от стаята.