Нощна сянка

19

Кървавата луна. Сауин. Кървавата луна. Сауин. Докато отивах в час, не можех да мисля за нищо друго. Деляха ни броени дни, а аз никога досега не бях имала повече съмнения.

Когато влязох в лабораторията по химия, Рен се ухили насреща ми.

— Лили.

Срещайки предизвикателния му поглед, не можах да се въздържа и понечих да го изритам под масата, ала той беше по-бърз и се дръпна навреме.

— Рен, какво знаеш за Сауин? — попитах го малко по-късно, докато приготвяхме материалите за часа.

Той си придаде пресилено сериозно изражение и се доближи до мен.

— Чакай да помисля. Тогава е рожденият ми ден, както и твоят. Но разбира се, това вече го знаеш.

Изчервих се, когато мина зад мен и обви ръце около кръста ми, а устните му докоснаха ухото ми.

— Мисля, че отговорът, който очакваш, е: „най-щастливият ден от живота ми“. Или нещо такова. Определено не нещо от рода на „краят на волните ми, безгрижни дни“ или пък „денят, когато ще надяна брачния хомот“. Хмм, току-що осъзнах, че ще ми се налага да ти купувам по два подаръка — за рождения ти ден и за годишнината ни. Каква досада.

— О, моля ти се! — сръгах го с лакът.

Рен се отдръпна и се зае да отмерва чаени листенца, а по устните му играеше насмешлива усмивка. Аз отворих учебника.

— Значи днес ще извличаме кофеин от чай?

— Така изглежда.

Той извади една везна, а аз му подадох празна стъкленица и се заиграх с плисетата на полата си. Те непрекъснато се поклащаха около коленете ми и ме подлудяваха. Полата беше поредната добавка на Наоми към гардероба ми и аз бързо реших, че не я харесвам.

— Говорех сериозно. Сауин. Знаеш ли нещо за ритуалите?

— Нищо, което и ти да не знаеш. Светът на духовете, завесата изтънява, дрън, дрън, дрън — той ми смигна, но аз се престорих, че не забелязвам. — Баща ми казва, че това е опасна нощ, че духовете са непредсказуеми, когато са толкова силни.

Потръпнах, чудейки се какви ли духове ще присъстват на съюза.

Рен посегна към калциевия карбонат.

— Това е денят, когато майка ми беше убита — тихо добави той.

Вцепених се насред опитите си да запаля бензиновата горелка. Рен продължи да се занимава с материалите. С изключение на здраво стиснатата му челюст, по нищо не личеше да е разстроен.

— Убили са майка ти на Сауин? — прошепнах изумено. Нямах представа, че съюзът щеше да съвпадне с годишнината от убийството на Корин Ларош.

Рен бе приковал поглед във везната.

— Било е нападение на Търсачи… Но ти също знаеш какво е станало. Оттогава не е имало толкова успешна атака.

Да, аз също знаех какво бе станало. Всички млади вълци знаеха. Случилото се бе пословично. Търсачите бяха нападнали селището на Бейн в западното подножие на планината. Беше станало призори, докато Корин била сама с малкия си син. Няколко Стражи, между които и майката на Рен, били убити, преди Пазителите да разберат какво става. Ответният удар бил безпощаден — в продължение на шест месеца Пазителите издирили и избили нападателите, които се криели в различни лагери около Болдър. Преди случилото се пред „Едем“, атаката над глутницата на Бейн беше последното мащабно нападение в района.

По кожата ми пробягаха ледени тръпки.

Рен ме погледна и се усмихна, когато ме видя да треперя.

— Всичко е наред, Кала. Почти не я помня. А и нали работата ми е да убивам онези, които са отговорни за смъртта й. Не е толкова лошо. Бих го нарекъл дори справедливо.

Прехапах устни и го изчаках да продължи.

— Защо искаш да развалиш изненадата? — безгрижният му тон ме учуди. — Мислех, че много държиш на правилата на Пазителите.

— Би било добре да знаем поне нещо за онова, което ни очаква.

В отговор Рен посочи горелката.

— Имаш ли намерение да я запалиш? Трябва да нагряваме това нещо в продължение на двайсет минути — той хвърли поглед в учебника, — като бъркаме непрекъснато.

— А, да. Извинявай — грабнах запалката.

— Искаш ли ти да бъркаш? — попита Рен, докато поставяше стъкленицата над пламъка.

— Добре — съгласих се аз и той ми подаде стъклена бъркалка.

Бъркането се оказа доста скучна работа. Въздъхнах и се облегнах на масата. Рен се пресегна и улови едно от плисетата на полата ми.

— Прилича на акордеон. Не че не ти стои прекрасно.

— Благодаря — сухо отвърнах. — Мисля, че се нарича ситно плисе. Поне майка ми казва така.

— Мислех си за това, че уж вече официално излизаме.

— Е?

— Искаш ли да вечеряме заедно?

— На среща ли ме каниш? — попитах, мъчейки се да не обръщам внимание на лудешкото биене на сърцето си и вместо това се съсредоточих върху бъркането. — Кога?

— Преди съюза. Нека вечеряме заедно, а след това ще те заведа на бала за няколко часа, докато дойде време за церемонията.

Пръстите му оставиха плисетата на полата ми и се плъзнаха под ръба на светлосиния ми кашмирен пуловер. Допирът му ме накара да простена и побързах да го сграбча за китката и да отблъсна ръката му.

— В час сме! — просъсках през стиснати зъби.

Хвърлих бърз поглед наоколо и забелязах няколко чифта очи да се извръщат припряно. Ашли Райе ме гледаше убийствено. Не можах да събера сили да се обърна към Шей.

Широко ухилен, Рен се мъчеше да се отскубне от хватката ми.

— Нали трябваше да бъркаш?

— Дръж се прилично — ощипах го предупредително и го пуснах, за да се върна към задачата за часа.

— Малко вероятно — отвърна той, ала се задоволи с това да улови свободната ми ръка; изпепеляваща топлина се разля от върховете на пръстите по цялото ми тяло. — Е, искаш ли да вечеряме заедно, преди да отидем на бала? Мислех, че няма да е лошо да прекараме малко време сами.

Палецът му погали опакото на ръката ми и коленете ми омекнаха.

Прокашлях се.

— Сами?

— Да — отвърна той. — След като ти ме отряза, трябваше да ловувам с Дакс. Не мога да кажа, че останах разочарован от лова. Той съвсем сам се справи с огромен мъжкар.

— Впечатляващо! — повдигнах вежди.

— И още как. Така или иначе, Дакс не е партньорът, на когото се надявах. Напоследък си толкова заета да се грижиш за хлапака на Лоуган, че нямаш никакво време за мен.

— Не ставай гаден.

— Просто си мислех, че заслужаваме поне една истинска среща.

— Предполагам, че е така — с усилие отвърнах. Още отсега си представях как ще реагира Шей, когато му кажа.

— Не ти ли харесва? — закачливата нотка в гласа му се стопи.

— Не. Имам предвид, да — заекнах аз. — Бих искала да вечерям с теб. Просто се изненадах. Смятах, че глутницата ще отиде на церемонията заедно.

Той се приведе към мен и прошепна:

— Според мен малко тет-а-тет звучи доста по-съблазнително, не мислиш ли?

Нежно гризна ухото ми и мускулите ми сякаш се разтопиха. Стъклената бъркалка се изплъзна от ръката ми и трябваше да уловя ръба на масата, за да не падна.

Рен се отдръпна разтревожено.

— Добре ли си?

Кимнах, тъй като не бях сигурна, че съм в състояние да говоря. Той се усмихна и се върна към учебника.

— Така, да видим какво следва. Трябва ни тензух. Къде е тензухът?

Той затърси из материалите за часа, докато аз се мъчех да си припомня как да дишам.

До края на урока гледах да се държа на безопасно разстояние от Рен. Той беше в опасно игриво настроение, а моите реакции бяха достатъчно непоследователни, за да имам основание да се боя, че при някоя от поредните му прояви на внимание може да разлея нещо леснозапалимо и да подпаля масата.

Когато часът свърши и отидох да си взема обяда от шкафчето, Шей се присъедини към мен.

— Да не се каниш да ме изпратиш до столовата? — попитах го.

Той изрита една празна кутия от „Кока-Кола“ и тя се затъркаля по коридора с дрънчене.

— Днес Рен беше доста дружелюбен, а?

„Чудесно!“

— Никой не те е карал да ни следиш през целия час — отвърнах аз.

— Нямаше нужда да ви следя, за да забележа — изсумтя той сърдито. — Той не се отлепи от теб.

Изчервих се.

— Госпожица Форис не каза нищо, така че според мен преувеличаваш.

— Госпожица Форис никога няма да каже каквото и да било. Тя се бои до смърт от вас.

Свих рамене. Беше абсолютно прав.

Докато вървяхме към шкафчето, между нас се възцари неловко мълчание. Изпитах облекчение, когато Шей най-сетне проговори.

— Искаш ли да излезем на кафе тази вечер? Предполагам, че ще трябва да се откажем от библиотеката.

— Определено си прав за библиотеката. Обаче не мога да дойда на кафе.

— Защо не?

— Майка ми има планове — измърморих аз. — Нещо, свързано със съюза.

— О! — той се облегна на съседното шкафче, докато аз отворих моето и затършувах за плика с обяда си. — Какво нещо?

Идеше ми да пропълзя в шкафчето и да се скрия.

— Момичешки работи.

— Звучи примамливо — чух го да казва, макар да бях заровила глава в якето си.

Най-сетне се отказах да имитирам уплашен щраус и се показах, стиснала плика с обяда си.

— Добре. Да отиваме в столовата.

Шей не спря да си тананика сватбения марш, докато не го сръгах в бъбреците.