Нощна сянка

11

Когато на другата сутрин паркирахме пред училище, Ансел се обърна към мен:

— Брин ще иска да говори с теб, затова аз се омитам оттук.

Кимнах и разкопчах предпазния колан.

— Моля те, недей да й крещиш — добави Ансел. — И имай предвид, че харесвам и двете й уши на мястото им.

Изгледах го кръвнишки, а той преглътна мъчително и изскочи от колата.

Когато стигнах до шкафчето си в коридора, Брин беше вече там. Почти можех да видя вълчата й форма, с присвити назад уши и опашка, свряна между краката, да трепери от страх до уплашеното момиче.

— Кълна ти се, че изобщо не съм имала такива намерения, Кал!

— Знам.

— Толкова съжалявам — продължаваше Брин, като се въртеше неспокойно около мен, докато отварях шкафчето си. — Знам, че не се предполага да стане така.

Кимнах, без да отмествам поглед от купчината учебници и папки.

— Моля те, погледни ме!

Обърнах се и срещнах очите на най-добрата си приятелка, широко отворени и уплашени.

Усетих как нещо ме задави.

— Нищо не мога да ти обещая.

Брин сграбчи ръката ми, която трепереше.

— Знам! Да влизаме в час.

Поведе ме към класната стая и докато се настанявахме на чиновете си в дъното, ми хвърли кос поглед.

— Ти ли каза на Ансел, че си падам по Джон Дън4?

— Падаш си по Джон Дън? — изсумтях аз.

— Я виж ти! Малкото ти братче наистина си го бива!

Докато ровех в чантата си за химикалка, я чух да прошепва:

„Невръстната ни обич докато растеше, потайност тя подире ни влечеше и сенки се източваха след нас; ала сега не е така.“5

— О, моля ти се! — простенах аз.

Ала стомахът ми се сви от болка.

— У теб няма и зрънце романтика, Кал — Брин ме плесна по тила с тетрадката си.

Свих рамене, без да я поглеждам. Брин далеч не беше единственото, за което се тревожех днес. Непрекъснато поглеждах към вратата в очакване Шей да се появи; угризения за острите ми думи в планината отслабваха решимостта ми да го избягвам.

Само че той беше опасен. Знаех, че трябва да надвия привличането, което изпитвах към него и което се засилваше всеки път, щом го видех. Решението ме изпълни с тъпа болка. Харесвах това необикновено човешко момче. Дръзкото му безразсъдство и незачитането на правилата бяха глътка свеж въздух в задушаващия свят, в който живеех.

В този миг Шей прекрачи прага. Маслиненозелена риза, дънки, непокорна коса, която непрекъснато му влизаше в очите. Той прекоси стаята, без да ме поглежда, и се настани на чина до моя. Проследих скованите му движения с въздишка, облекчена, но и натъжена, че бе взел предупрежденията ми толкова насериозно. Шей не просто ми харесваше, той ме очароваше. Никога не си бях представяла, че един човек може да събуди такъв интерес у мен. Държанието му по нищо не приличаше на това на човешкото стадо в „Маунтин Скул“, което се разбягваше подплашено всеки път, когато по коридора се зададеше някой Страж. Шей беше безстрашен и решителен, приличаше ми на вълк единак, може би дори на алфа, ала вълк, когото никаква лоялност към глутницата не можеше да прикове на едно място.

Господин Греъм започна да говори за стремежа към равнопоставеност между половете през двайсетте години на миналия век и аз извадих копието си на „Великия Гетсби“. Опитах да си водя записки, ала погледът ми неизменно се връщаше на Шей. Той пишеше усърдно, като от време на време спираше, за да подчертае някой по-важен пасаж в книгата. Не ме погледна нито веднъж. Най-сетне и аз насочих вниманието си към часа, като се опитвах да убедя сама себе си, че промененото му отношение е за добро.

Дотук добре.

Бях се справила с две от неприятните срещи, които ме очакваха днес — Брин и Шей. Оставаше ми само още една.

Когато влязох в лабораторията по химия, Рен вече бе започнал да подрежда върху масата нещата, които щяха да ни трябват за днешния експеримент. Приближих се до него, мъчейки се да пропъдя неприятния спомен за последната ни среща.

— Здрасти — поздравих аз и се настаних на стола зад масата.

— Здравей, Лили — той дръпна учебниците си, за да не ми пречат. — Хубава рокля.

Потиснах инстинктивното желание да изругая и вместо това измъкнах учебника си от дъното на чантата.

— Какво ще правим днес? — попитах, без да го поглеждам.

Той се разсмя тихичко.

— Алхимия.

— Какво?

„Шегуваше се.“

Рен побутна към мен чинийка с дребни монети.

— Мисля, че госпожица Форис се опитва да поддържа интереса ни, като се преструва, че това всъщност не е час по химия. Експериментът ще повтори начините, по които някогашните алхимици се опитвали да превърнат металите в злато. От нас се изисква да проверим хипотезата дали процесът изобщо може да бъде успешен.

— Разбирам — отвърнах и след като прочетох инструкциите в учебника, извадих няколко епруветки, които щяха да ни трябват за различните вещества, необходими за опита.

— Да знаеш, че ако успеем, смятам да избягам със златото — подхвърли Рен, докато носеше още съставки от шкафа.

— Ще го имам предвид — отвърнах и се заех да търся запалката, докато той подготвяше бензиновата горелка. — Как прекара останалата част от уикенда?

Грешен въпрос.

Рен настръхна и грабна запалката от ръцете ми.

— Чудесно.

Часът се точеше едва-едва, напрегнат и неловък; разговорът ни се състоеше от резки въпроси и едносрични отговори. Докато изпълнявахме напълно механично експеримента, усетих как в гърдите ми се настанява задушаваща празнина.

Тъкмо разглеждах монетата, която бях вдигнала с помощта на метални щипци, за да видя има ли някакви признаци за промяна, когато зад мен се разнесе сладникав глас.

— Здравей, Рен.

Пръстите ми още по-силно стиснаха металните щипци, когато, хвърляйки поглед през рамо, видях Ашли Райе, дългокрако и тъмнокосо човешко момиче, да се усмихва изкусително на Рен с наклонена на една страна глава и полуотворени розови устни.

— Здравей, Ашли — Рен остави молива си на масата и небрежно се наведе напред.

Тя запърха с мигли и аз побързах да се върна към опита. Завоеванията на Рен се деляха на два вида — такива, които още въздишаха по него, и такива, които всяка нощ забиваха игли в саморъчно направени вуду-куклички с неговия образ. Ашли беше от първите.

Хвърлих поглед към часовника. Часът по химия беше към края си, затова отидох до мивката и се заех да изпразвам епруветките.

— Е, Рен — гальовният й тон ме накара да потръпна. — Знам, че дотогава има цял месец, но съм сигурна, че вече има опашка от момичета, които искат да те поканят на Кървавата луна6.

Скърцайки със зъби, избърсах една стъкленица с хартиената кърпа и посегнах към следващата.

— Прекарахме си толкова хубаво миналата година — изпълнената с копнеж въздишка на Ашли се заби като бодлива тел в обърнатия ми гръб. — А отдавна не сме излизали заедно. Искаш ли да ме придружиш?

— Съжалявам, Аш — отвърна Рен. — Вече имам уговорка.

— Имаш среща за бала? — гласът й внезапно изтъня и отекна по-силно, отколкото бе нужно.

— Да.

Чух как Ашли пристъпя от крак на крак, преди да попита нацупено:

— Е, коя е тя?

— Кала.

Епруветката в ръката ми се пръсна на хиляди парченца. Изругах, когато в дланта ми се забиха късчета стъкло.

Рен побърза да дойде при мен.

— Хайде де, Кал. Какво ти е направила горката епруветка?

Поклатих глава, като продължавах да ругая под носа си, и се захванах да вадя парчета стъкло от кожата си.

— Добре ли си? — Ашли успя да придаде загрижено звучене на гласа си, докато се навеждаше към нас. — О, Господи! Колко много кръв!

Въпреки болката, не можах да потисна насмешливата си усмивка.

— Ще донеса аптечката — каза Рен и след малко се появи, стиснал бяла кутия с червен кръст върху нея.

— Казах на госпожица Форис, че не е нищо страшно. Ако види ръката ти, със сигурност ще се опита да те изпрати в болницата, за да те зашият.

Подложих ръка под шуртящата вода.

— Гледай да извадиш всички парченца. Раната ще зарасне бързо, а сигурно не искаш под кожата ти да останат късчета стъкло. Веднъж ми се случи и болеше ужасно.

— Благодаря за съвета — сухо отвърнах аз. — Мисля, че ще се справя.

Отдръпнах ръката си изпод струята и след като проверих за пропуснати парченца стъкло, притиснах раната с хартиената кърпа, която Рен ми подаде.

— Как я счупи? — попита той, като се облегна на масата и се намръщи. — Бих казал, че не си знаеш силата, само че не е така.

— Чух една обезпокояваща новина — отвърнах и протегнах ръка за бинта.

— Нека аз — каза той и като взе дланта ми в своята, се зае да я превързва. — Каква новина?

— Че имам среща за бала на Кървавата луна — опитах се да придам на гласа си обидено звучене, ала нежният допир на пръстите му ме разсейваше. — Нямах представа, че казваш на всички, че излизаме заедно.

Той погледна превръзката, която бе направил, след което се изправи.

— Стори ми се най-подходящият отговор. Не е като да можем да разпратим сватбени покани на всички момичета, с които съм излизал. Пък и като се разчуе, няма да ми се налага да прекарам следващите три седмици, отказвайки покани за бала.

— Значи смяташ, че ще има и други? — изсумтях аз.

Погледна ме със закачлива усмивка и аз с усилие откъснах очи от лицето му.

„Разбира се, че ще има!“

Той отиде до кошчето за боклук, а когато се върна и ме завари да го чакам с ръце на хълбоците, изведнъж стана сериозен.

— Кала, наистина ли очакваше, че ще продължа да излизам с други момичета преди съюза?

Извърнах се, неспособна да срещна погледа му.

— Не съм мислила за това.

— Е, нямам такова намерение.

И той се зае да прибира принадлежностите ни в шкафа, затръшвайки дървената врата с такава сила, че подскочих.

— Съжалявам, че ти създавам такива неудобства — подхвърлих и стиснах юмруци, потръпвайки от болката в наранената си ръка.

Рен рязко извърна глава към мен.

— Какви ги говориш?

Силно покашляне ме накара да откъсна очи от него и да погледна към масата. В другия й край стоеше Шей и наблюдаваше Рен с неприкрита неприязън.

— Извинявай, Рен — процеди той през стиснати зъби. — Ще имаш ли нещо против да поговоря с Кала насаме?

Рен се приближи до него, оглеждайки го от глава до пети. Шей изпъчи рамене и аз видях как Рен полага усилие да не се разсмее.

— Това зависи от Кала — отвърна той.

Шей ме погледна и гневно свитите му устни се разкривиха в гримаса. Аз запристъпях неловко от крак на крак, местейки поглед между двамата.

Внезапно Рен грабна чантата си.

— Няма проблем. Цялата е твоя.

Сърцето ми се сви.

— Не, почакай! — повиках и го сграбчих за ръката.

Рен замръзна на място, а аз се обърнах към Шей.

— Двамата с теб нямаме какво да си кажем — думите ми бяха по-остри от парчетата стъкло, на които се бях порязала.

Видях как Шей сви юмруци, когато сложих ръката на Рен около кръста си.

— Ще обядваме ли заедно? — попитах Рен в същия миг, в който звънецът оповести края на часа.

— Разбира се — отвърна той и излязохме от лабораторията, оставяйки разярения Шей до масата.

Когато се озовахме в коридора, Рен ме погледна изпитателно.

— Какво беше това?

Усетих как ме парва разочарование, когато той свали ръка от кръста ми.

— Нищо — трябваше да положа немалко усилие, за да запазя спокойствие, докато измислях достоверна лъжа. — Като че ли е започнал да се увлича по мен, откакто „крадците“ ни нападнаха онази вечер. Непрекъснато се върти наоколо ми.

— Досажда ли ти?

— Моля ти се, Рен — нарочно си придадох нехайно изражение. — Та той е момчето на Пазителите, не можеш да го сплашиш. А и отлично знаеш, че мога да се справя с него също толкова лесно, колкото и ти. Малко е досаден, само толкова. Освен това — усетих как пулсът ми се ускорява: макар да не бях сигурна какво бе накарало Шей да ме потърси отново, вниманието му ми беше приятно, — бързо ще ме остави на мира, когато се разчуе, че двамата с теб излизаме заедно.

Рен ме придърпа към себе си и сложи ръце на раменете ми.

— Значи си съгласна?

— Ако смяташ, че е добра идея.

— Ако аз смятам, че е добра идея? — той разсеяно разроши косата си. — Изобщо не те разбирам, Лили.

Когато отидохме в столовата, двете глутници вече бяха насядали край обичайните ни маси. Седмина от приятелите ни се смееха на Невил, който се бе качил върху една от масите и пееше „Ако бях богат“7. Беше облечен в обичайните си черни дрехи, сякаш щеше да рецитира поезия в някое арткафе, което правеше цялата сцена една от най-странните гледки, които бях виждала.

Двамата с Рен се спогледахме озадачено. Какви ги вършеше Нев? Винаги го бях смятала за един от най-срамежливите вълци, които познавах, с изключение единствено на Козет, която бе толкова мълчалива, че сякаш едва бе жива.

— Ако бях б-о-о-гат! — довърши Невил с пълно гърло, след което скочи от масата, свлече се в най-близкия стол и закри лицето си с ръце.

Ухилен като чешърския котарак, Мейсън се наведе и го потупа по главата.

— Какво става тук? Да не би Нев най-накрая да е изперкал? — попита Рен и като улови стола, който Дакс плъзна към него, го обкрачи и седна с лице към облегалката.

— Изгуби един бас — отвърна Мейсън и Невил най-сетне вдигна лице от ръцете си и го изгледа кръвнишки.

Мейсън въздъхна престорено:

— Тъжно е да видиш как един инди-китарист е принуден да пее песнички от мюзикъли. Докъде стигна, а?

Невил отблъсна ръката му, сякаш се опитваше да прогони неприятния спомен за своето „представление“.

— Знаеш, че не бих могъл да си представя нищо по-ужасно. Точно затова го избра.

— Бас? — повдигнах въпросително вежди.

Мейсън се ухили:

— В петък вечер имахме оживен спор. Аз се оказах прав, а Нев сбърка.

— Брат ти танцува по-добре, отколкото предполагах — каза Невил.

— Това пък какво е? — Рен отвори бутилка кола и погледна към Невил, който на свой ред се обърна към Ансел.

Побързах да последвам примера им и видях брат си и Брин да седят в края на масата и да се гледат замечтано. Усетих как ме жегва завист. Макар и да поемаха известен риск, те все пак имаха право на избор. И понеже ние с Рен бяхме техните алфи, връзката им най-вероятно беше в безопасност. Мейсън и Нев, Дакс и Фей — всички те имаха шанс за истинска любов. Само ние с Рен нямахме избор. Това ли бе наградата да се родиш алфа?

Рен ги изгледа продължително, след което избухна в смях.

— Казах ви да го държите в тайна! — озъбих се насреща им, осъзнавайки, че в раздразнението, заострило кучешките ми зъби, има немалка доза завист.

Брин се сви уплашено и Ансел побърза да й се притече на помощ.

— Разбира се, че ще го пазим в тайна от всички други. Но няма как да го скрием от останалите в глутниците.

Седнах на стола, който Фей побутна към мен, и облегнах глава на масата.

— Ще ме довършите! В училище сме, всеки може да ви види. — Изведнъж се сепнах и се обърнах към Рен: — Извинявай. Щях да ти кажа още днес, кълна се.

Той сви рамене.

— Брат ти е прав. Нищо не може да се скрие от глутницата. — При тези думи той се обърна към новата двойка и понижи глас: — Кала е права. Дръжте го в тайна от всички останали. Нито дума на другите Стражи. Не искате да разсърдите когото не трябва, нали? — изведнъж устните му се разтеглиха в широка усмивка. — Поздравления, човече.

Брат ми грейна и хвърли пълен с обожание поглед на Брин. Тя въздъхна и прокара пръсти през гъстите си къдрици.

Аз извърнах очи и се заех да беля портокала си.

— Невил, надявам се, че нямаш намерение да ни изоставиш, за да се прочуеш на Бродуей — разнесе се коприненомек глас зад нас.

Всички разговори на масата секнаха, а Брин и Ансел отскочиха един от друг, сякаш между тях внезапно бе изригнал гейзер.

Обърнах се и видях Лоуган Бейн да се усмихва на бъдещата си глутница.

— Имаш прекрасен глас — продължи той. — Изпълнението ти страшно ни хареса; чухме те чак в другия край на столовата. Много впечатляващо.

— Благодаря — отвърна Невил с нервна усмивка.

Лоуган заобиколи масата, за да се приближи до Мейсън и Невил, които седяха един до друг, и сложи ръка върху рамото на Мейсън. Видимо напрегнат, той погледна към Невил, който беше пребледнял като платно.

Рен понечи да се изправи, ала Лоуган го спря с небрежно махване на ръката.

— Няма за какво да се тревожиш.

След това се приведе напред и каза:

— Както двамата алфи несъмнено са ви съобщили, решено бе аз да поема новата глутница — той ни изчака да кимнем и отново заобиколи масата. — Бих искал да се съберете в общата стая след училище. Ще ви чакам.

— Разбира се — отвърна Рен и наклони глава на една страна.

— Отлично.

Младият Пазител се завъртя и бавно се отдалечи, за да се върне при приятелите си в другия край на столовата.

Ние се заехме с обяда си, ала настроението около масата изведнъж бе станало тревожно и потиснато. Мейсън седеше като вкаменен и се взираше в нищото. Невил се наведе към него и му протегна ръка. Мейсън я улови и двамата скриха сключените си пръсти под масата.