Нощна сянка

20

— Ау! — Изохках и се дръпнах от пълните с карфици ръце на Сабин.

Убождаше ме за трети път и бях убедена, че го прави нарочно.

— Извинявай — каза тя без капка съжаление в гласа.

— Кала, недей да мърдаш — обади се майка ми. — А ти, Сабин, внимавай малко повечко.

— Да, Наоми — отвърна Сабин и наведе глава, ала насмешливата й усмивка не ми убягна; ако не бях затрупана от купища плат, щях да я сритам.

Брин стоеше пред мен и преценяваше как напредваме с роклята.

— Според мен трябва да бъде набрано още малко ето тук — тя посочи лявото ми рамо.

Майка ми се изправи.

— Имаш набито око, Брин. Сабин, тук има нужда от още карфици.

Сграбчих Сабин за ръката:

— Ако ме убодеш още веднъж, ще си направя игленик от главата ти!

— Кала, една дама не бива да говори така на своите подчинени — направи ми забележка майка ми. — Козет, как върви подгъвът?

— Почти свърших — обади се Козет, скрита под същински водопад от тафта.

— По дяволите, Сабин! — разтърках поредното убождане. — Ти ще си виновна, ако оплескам роклята с кръв.

— Изобщо не съм те убола толкова дълбоко — този път Сабин дори не се опита да скрие усмивката си.

— Е, в крайна сметка по роклята ти пак ще има кръв — обади се Фей от ъгъла, в който се бе разположила.

През цялото време бе стояла настрани от приготовленията и се държеше така, сякаш се боеше, че допирът до коприната е заразен.

Майка ми оголи зъби насреща й.

— Фей!

Олюлях се върху пиедестала, който майка ми беше донесла за пробата на роклята, и Брин трябваше да ме улови за китката, за да не падна.

— Ау! — изохках, когато в кожата ми се забиха още карфици.

— Извинявай — тя побърза да охлаби хватката си.

— Какво имаше предвид Фей? — попитах, ала майка ми поклати глава.

— Откъде знаеш за церемонията? — сърдито се обърна тя към Фей.

— Съжалявам — отвърна Фей, като се взираше през прозореца на стаята ми. — Дакс чул Емил да говори за това с Ефрон.

— Дакс трябва да се научи да си държи езика зад зъбите — каза Наоми.

Още се мъчех да си възвърна равновесието с помощта на Брин.

— Моля те, мамо. Не можеш ли да ми кажеш поне нещо?

Майка ми огледа жадните ни лица и прокара език по устните си.

— Мога да ви разкажа мъничко — прошепна тя. — И ви уверявам, че по роклята няма да има кръв.

— Слава Богу! — най-сетне успях да си поема дъх.

— Защото ще си във вълчия си облик по време на лова.

— Какво? — когато улових отражението си в огледалото, видях, че приличам на една от жените на Хенри VIII, която току-що е научила, че ще бъде сменена.

— Стига де, Кал — Фей взе едно оръфано плюшено мече от тоалетната ми масичка и аз се уплаших, че ще му откъсне главата. — Това сигурно ще е единствената забавна част от цялата нощ.

— Докато Рен не я заведе в леглото — измърка Сабин.

Гръмогласният смях на Фей огласи стаята, а изпод копринените талази долетя приглушеното кискане на Козет.

— Млъкни, Сабин — срита я Брин и аз се ухилих.

— Честно казано, момичета — заяви майка ми с ръце на хълбоците, — държите се като диваци. — Тя посегна и улови лицето ми между дланите си. — Кала, церемонията е наистина красива. Ще те чакаме в свещената горичка, всички, освен Брин, която ще те заведе до ритуалното място. Тогава ще те остави сама. Барабани ще пробудят духовете на гората и последното, което ще чуеш, преди да бъдеш призована да се присъединиш към нас, ще бъде песента на воина.

— Кой ще ме призове?

— Ще разбереш — усмихна се тя. — Не искам да ви издавам всичко. Именно тайнствеността на ритуала го прави толкова специален.

„Специален.“ Вдигнах поглед към нея, чувствайки се повече разтревожена, отколкото специална.

— Ами ловът?

„Ето за какво се тревожеха родителите ми онзи ден.“

Майка ми пусна лицето ми и скръсти ръце пред гърдите си.

— Това е изпитание, публична демонстрация, че двамата с Рен притежавате необходимите умения, за да предвождате новата глутница.

— Ще трябва да ловуваме заедно? — все още не ми беше ясно какво точно се очаква от нас. — А Пазителите ще ни наблюдават?

— Жертвата ще ви бъде представена в края на церемонията — тя оправи гънките на роклята ми и аз едва не подскочих, когато усетих ново убождане.

— Каква ще бъде жертвата? — когато Брин улови ръката ми, почувствах, че и тя трепери.

— Ще научите едва тогава. Изненадата е част от изпитанието.

— Кого трябваше да убиете вие със Стивън по време на вашата церемония? — попита Сабин и аз с изненада забелязах, че е сплела пръсти пред себе си, сякаш идеята за лова я плашеше толкова, колкото и мен.

Майка ми отиде до тоалетката и взе една четка. Върна се и все така, без да продумва, се зае да разресва косата ми.

Вече бях сигурна, че няма да отговори, когато тя каза:

— Един Търсач, когото бяхме заловили по-рано.

— О! — промълвих аз.

В съзнанието ми изникна образът на Търсача, когото бях надвила пред „Едем“. Прекрасно помнех писъците му в кабинета на Ефрон.

„Възможно ли бе да е жив? Да не би Пазителите да го бяха хвърлили в някоя тайна тъмница само за да го измъкнат оттам за церемонията и да ни оставят да го убием?“

Откъм леглото ми се разнесе бръмчене. Фей бръкна под купищата кринолин и зарови, докато най-сетне успя да измъкне телефона ми.

— Да вдигна ли?

— Кой е?

Тя погледна към екрана.

— Шей.

Четката спря по средата на главата ми.

— Кой е Шей? — попита майка ми.

— Човешкото хлапе, което Лоуган ни накара да държим под око — отвърна Фей и ми подхвърли телефона.

— Мамо! — изпищях и едвам успях да го уловя, когато тя изскубна цяла шепа коса от главата ми.

Четката изтропа на пода и миг по-късно майка ми застана пред мен. Лицето й беше по-бяло и от смачканите чаршафи на леглото.

— Момчето на Пазителите ти се обажда? Защо?

— Ти знаеш за Шей? — учудих се; телефонът в ръката ми продължаваше да вибрира.

— Аз… — тя се наведе и вдигна четката. — Може и да съм чула за него от Лумин. Но не знаех как се казва.

— Какво си чула от Лумин?

Тя се бе заела да подрежда тоалетната масичка и отговори, без да вдига поглед:

— Нищо важно. Не знаех, че сте близки.

— Даже прекалено близки — измърмори Сабин.

— Какво имаш предвид? — майка ми погледна първо нея, а после и мен. — Да не би да се сближаваш с други мъже, освен Рен? Това е възмутително!

Опитах се да изритам Сабин и щях да падна, ако Брин не ме беше уловила.

— Разбира се, че не, Наоми — отговори тя вместо мен. — Лоуган я помоли да го държи под око и да го пази.

Майка ми пребледня още повече.

— Но защо…

Тя не довърши, вместо това се зае да разпухва възглавниците. Хвърлих поглед на телефона, който продължаваше да бръмчи в ръката ми, чудейки се как да постъпя.

— Наоми, не каза ли нещо за десерт и подаръци? — попита Брин. — Мисля, че една почивка ще ни дойде добре.

— Точно така! — облекчено възкликна майка ми и се запъти към вратата. — Приготвила съм чай и петифури. Ще закусим в гостната.

— Благодаря, Брин — прошепнах, докато останалите излизаха след майка ми.

Брин стисна ръката ми и изтича да догони Фей, която се свъси насреща й:

— Какво, по дяволите, е петифура?

Отворих капачето на телефона:

— Здрасти!

— Кала — Шей звучеше изненадан. — Мислех, че няма да вдигнеш.

От долния етаж долетя гласът на майка ми, която даваше нареждания как трябва да бъде подредена масата.

— Имам само една-две минути.

— Ще ми стигнат. Мисля, че разбрах защо не можем да открием нищо полезно в библиотеката.

— Защо?

— Нещо в онези алхимични символи не ми даваше мира. Нали си спомняш, онези на рисунката с кръста?

— Аха.

— Е, поразтършувах се малко и открих, че това не е единственото място, където ги има — до ушите ми достигна прелистване на страници. — На картата също има триъгълник.

Онази, която използвах, когато се качих в планината. Нарисуван е точно върху пещерата.

— Има триъгълник върху Пещерата на Халдис?

— Да. Триъгълник, обърнат надолу и пресечен от една-единствена черта.

— Той символизира земята — казах аз, припомняйки си инструкциите за алхимическия експеримент. — Явно пещерата има нещо общо със силата на земята.

— Знаеш ли какво има вътре? — попита Шей.

— Вътре? — повторих аз. — Мислех, че самото място е важно. Пазителите винаги са казвали, че е свещено. Значи ти предполагаш, че има нещо в самата пещера?

— Смятам, че трябва да проверим.

— Сериозно ли говориш?

— Ами в библиотеката вече не можем да отидем; не и след нападението на Търсачите. Ти сама го каза. Но все нещо трябва да направим.

— Не съм много сигурна — устата ми изведнъж пресъхна. — Пещерата е много високо в планината. Ще има доста сняг.

— Аз съм добър планинар, Кал, ще се справя. Знам, че мога да го направя.

— Трябва да стане някоя неделя, когато патрулираме аз и Брин — казах замислено. — Няма да е трудно да се отърва от нея. Тя с радост ще се възползва от възможността да прекара цял ден насаме с Ансел. Но не знам дали ще имаме време да се изкачим до пещерата и да се върнем, преди следващият патрул да застъпи. Е, аз сигурно бих успяла…

— Не си помисляй и за секунда, че ще те оставя да отидеш сама.

В този миг майка ми се показа на прага със салфетка в ръка.

— Хайде, Кала, време е за подаръци и игри! Имаш ли нужда от помощ за събличането на роклята? Гледай да не изпопадат карфиците.

— Игри? — усетих, че ми прилошава.

— Игри? — смехът на Шей гръмна в ухото ми. — Да нямаш булчинско парти? Нищо чудно, че не искаше да ми кажеш какво правиш. Сигурно се чувстваш отвратително.

Покрих слушалката с ръка.

— Ей сега ще дойда, мамо.

— Не е възпитано да караш гостите си да чакат — кисело отбеляза тя, преди да слезе по стълбите.

— Кала? — долетя гласът на Шей. — Там ли си?

Загледах се в отражението си, като си представях колко би ми харесало да накъсам роклята на парченца и да я превърна в най-скъпите конфети на света.

— Тук съм, извинявай — отвърнах най-сетне.

— Е, кога ще го направим?

От нетърпението в гласа му ме обзе желание да се разсмея и да заплача едновременно. Сауин беше след малко повече от седмица. След сключването на съюза вече нямаше да мога да се измъквам скришно с него. Всъщност, не бях сигурна дали изобщо щях да го виждам.

— Тази неделя. Ще отидем в пещерата тази неделя.

— След три дни? Бях толкова развълнуван, че съм измислил такъв страхотен план, ала сега съм малко нервен.

— И с основание. Ще се видим утре.

— Няма ли да ми разкажеш за роклята?

Затворих му.

— Идвам, мамо! — извиках и скочих от пиедестала.

Не бях направила и две крачки, когато се спънах в роклята и се пльоснах по очи на пода. Опитах да се изправя, ала така и не можах да се измъкна изпод розовите, златни и бели пластове, които ме затрупваха. При всяко движение, като рояк разгневени пчели, в кожата ми се забиваха нови и нови карфици.

Когато Брин най-сетне ме освободи от копринения ми затвор, аз още пищях.