Нощна сянка

8

Тази нощ почти не спах, преследвана от объркани сънища. Някои от тях ме предизвикваха — усещах пръстите на Рен върху голата си кожа, устните му се приближаваха до моите и този път аз не се отдръпвах; после Шей ме издърпваше в някаква задна уличка, притискаше ме до една стена и ме целуваше пламенно. Други сънища пък бяха жестоки — лежах на земята и не можех да помръдна, а Ефрон бавно се навеждаше над мен; после вместо Ефрон над себе си виждах призрак и чувах писъка на Търсача, ала той идваше от моята уста.

Когато утрото настъпи, бях изтощена и цялата треперех. Останах в стаята си, като се покрих с всички възглавници и завивки, които успях да намеря. Не излязох от тази памучна крепост, докато някой не почука на вратата. Погледнах часовника изпод топлото си прикритие и видях, че е почти един часът на обед. — Да?

Баща ми прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Ръцете му, отпуснати до тялото, бяха свити в юмруци.

— Цял ден не съм те виждал — тихо каза той, хвърляйки поглед към кулата от възглавници и одеяла.

— Не се чувствам много добре — отвърнах и придърпах една завивка до носа си, така че сега се виждаха само очите ми.

Баща ми сякаш се смути и разсеяно завъртя дръжката на вратата.

— Ансел каза, че миналата вечер сте били в „Едем“ заедно с вълците на Бейн — тонът му ме накара да се изправя на лакти и аз кимнах. — Срещна ли Ефрон? — продължи баща ми и аз видях как лицето му се изопна.

— Да, видях го — дори аз усетих отвращението в гласа си.

Изведнъж баща ми отвърна поглед от мен.

— Добре ли си?

— Да — рязко се изправих, осъзнала защо баща ми стои на прага и не смее да влезе; ръцете ми обгърнаха една възглавница. — Лумин също беше там.

— Така ли? — той отново ме погледна.

Кимнах и отново се мушнах под завивките.

— Винаги ли е било така? — попитах, взирайки се в тавана. — Пазителите използват Стражите за каквото си поискат? Не само като воини?

— Зависи от Пазителя. Ефрон има необичайни вкусове. Сигурен съм, че снощи сама си се убедила.

Тонът на баща ми беше рязък, ала примирен.

— Да — затворих очи аз.

— Наше задължение е да им служим. Търсачите не бива да сложат ръка върху свещените места. От това зависи съдбата на целия свят, а Пазителите ни дават силата, за да ги браним. — Баща ми понижи глас и продължи: — Не можем да оспорваме действията на Пазителите, Кала. Дори когато откриваме у тях черти, които не харесваме.

— Знам.

Обърнах се към него, изгаряща от желание да изрека на глас въпросите, които знаех, че не бива да задавам.

„Ами ако не Лумин, а Ефрон беше господар на нашата глутница? Ако той пожелаеше нас с мама, а не момичетата на Бейн? Какво би сторил тогава?“

Заля ме вълна от ужасяващи образи и побързах да сменя темата.

— Снощи имаше нападение на Търсачи.

— Съобщиха ни тази сутрин — отвърна баща ми. — Поздравления по случай първия ти успешен лов. Двамата с майка ти много се гордеем с теб.

Той се усмихна и аз свих рамене. Баща ми изглеждаше доволен от това колко спокойно приех похвалата му.

— Много е вероятно скоро да се наложи да патрулираме по-често. Според мен може да решат да започнат да изпращат новата глутница на обиколки още преди официалното сключване на съюза.

„Май никой няма търпение да изчака съюза.“

— Лоуган Бейн ще получи контрол над новата глутница, това е част от наследството му — казах на глас.

Баща ми скръсти ръце на гърдите си.

— Доста неочаквано. Макар че той скоро ще навърши пълнолетие.

— Познаваш ли Боск Мар? — смръщих се аз.

— Кой?

— Той е Пазител. Снощи беше в „Едем“ — мисълта ми се върна към странната среща от предишната вечер. — Според мен именно той е наредил Лоуган да поеме новата глутница. Нашата господарка му се подчиняваше. Никога не съм я виждала да го прави.

— Ние не се занимаваме с йерархията в света на Пазителите — отсече баща ми и закрачи напред-назад. — Това си е тяхна работа. Аз изпълнявам заповедите на Лумин и на никой друг. След съюза ти ще отговаряш единствено пред Лоуган. Не се забърквай в работите на Пазителите. Ти си воин, Кала. Никога не го забравяй. Всяко разсейване с ненужни неща може само да ти навреди.

— Разбира се — свих се под завивките аз.

„Миналата вечер постъпих глупаво. Баща ми е прав. Не е важно какво искам аз. Трябва да бъда силна. Нищо друго няма значение.“

Впих зъби в най-близката възглавница.

„Мразя мъжете.“

Баща ми се понамръщи.

— Майка ти приготвя обяда. Ще се присъединиш ли към нас?

— Да.

Колкото и висока да бе моята крепост от одеяла и възглавници, тя не бе в състояние да промени каквото и да било. Пък и нали бях воин, значи трябваше да действам като воин.

Нежен звън отекна в ушите ми още преди да отворя очи. Звук като от сребърни камбанки се процеждаше през полуотворения прозорец на стаята, заедно със струя хладен, свеж въздух. Скреж. Първият истински студ тази година. Погледнах часовника. Брин щеше дойде след половин час, за да отидем на седмичната си обиколка.

„Как ще се отърва от нея?“ Дъвчех пшеничните късчета и се чудех дали Шей наистина ще успее да се качи в планината толкова рано сутринта.

— Здравей — обади се Ансел от върха на стълбището.

— Защо си станал? — сепнах се аз и погледнах часовника си, уплашена, че може да съм закъсняла.

Беше шест и половина; патрулът започваше едва в седем.

— Исках да те питам дали не мога да дойда с вас — брат ми опита да си придаде равнодушен вид, ала ръката му трепереше, докато си наливаше кафе, и черната течност заля плота.

— Нали вчера патрулира заедно с Мейсън — напомних му аз, докато го наблюдавах как забърсва кафето с една салфетка.

— Така е — побърза да се съгласи той. — Но си казах, че малко повече практика няма да ми се отрази зле. Имам предвид, след снощната атака.

— Хмм — задъвках долната си устна аз. — Всъщност се канех да дам почивен ден на Брин. Ще патрулирам сама.

— Защо? — Ансел се разположи на масата и хвана чашата си с две ръце.

— Искам да помисля — импровизирах аз. — А най-добре мисля, когато съм сама.

— Добре ли си, Кал? — Ансел се зае да сипва захар в кафето си.

— Как изобщо го пиеш? — потръпнах аз.

— Попитах те нещо — той поднесе чашата към устата си.

— Добре съм.

— Мама каза, че си прекарала половината ден в леглото, докато аз патрулирах.

Той взе захарта от масата и си сложи още една лъжица.

— В петък бяхме навън до четири часа през нощта — напомних му.

— На кого го казваш! Нали аз трябваше да стана само след два часа. А Мейсън съвсем не е най-приятната компания, когато е уморен. Става ужасно кисел. Направи на парчета един заек, който го стресна.

Брат ми отново опита кафето си и този път явно го одобри, защото се усмихна и започна да отпива големи глътки.

— Шегата настрана, Кала. Убийството на Търсача не те ли уплаши?

— Не — заявих и въздъхнах, виждайки съмнението в очите му. — Трябваше да го убия. Опита се да нападне Шей.

— Имаш предвид новия ученик, за когото всички говорят?

Изправих се, за да си налея още кафе.

— Да. Пазителите държат да го опазят жив и здрав. Той дори живее с тях.

Ансел ми протегна празната си чаша.

— Странно. А Търсачите се опитаха да го нападнат, така ли?

— Да. Убих един от тях, а другият… — поколебах се за миг, докато му наливах втора чаша кафе. — Искаш ли да я напълня само до половината, за да имаш място и за захарта?

Той обаче не ми обърна внимание и настоя:

— Какво стана с другия Търсач?

— Пазителите използваха призрак срещу него.

Ансел пребледня.

— И той какво направи?

— Не знам — отвърнах и поставих чашата му на масата. — Ефрон ни отпрати. Но по всичко личеше, че намесата на призрака ще има ефект.

— Радвам се, че не съм го видял — заяви брат ми и отново започна ритуала със захарта.

— А на мен ми се иска да не бях видяла онова, на което станах свидетел — казах аз и той присви очи. — И да, точно заради това вчера прекарах половината ден в леглото.

— Какво още? — настояваше той.

— Безпокоя се заради Лоуган — отговорих аз, като се загледах в тъмната повърхност на чашата си с кафе.

— Какво за Лоуган?

Ансел се изправи и отиде да напълни захарницата, която междувременно бе успял да изпразни.

— Той ще поеме новата глутница.

Откъм килера се разнесе трополене и по пода се посипаха искрящи кристалчета захар.

— Ансел! — скарах му се аз, докато отивах за метлата.

— Съжалявам — измърмори той, събирайки разпиляната захар на купчинка. — Сериозно ли говориш? Лоуган? Не Ефрон, Лумин или и двамата едновременно?

— Радвай се, че няма да е Ефрон — казах и му подадох лопатката за смет.

— Защо? — попита той, забелязал мрачното ми изражение.

Стиснах още по-здраво метлата и продължих да мета.

— Заради Сабин? — понижи глас брат ми и аз замръзнах.

— Ти знаеш?

— Невил казал на Мейсън, а Мейсън — на мен — обясни той, като се взираше в купчинката захар.

— На мен ми каза Рен — рекох и отново започнах да мета.

Ансел завъртя лопатката, така че да събере захарта.

— Мейсън каза, че това съсипва Рен. Вярно, че информацията ми е чак от трета ръка, но го вярвам. Не е в състояние да защити Сабин от Ефрон. Не мога да си представя как се чувства един алфа в подобно положение. Господар или не, всички инстинкти на Рен му нашепват да брани членовете на своята глутница.

Побутнах остатъка от захарта към него, като продължавах да мълча.

— А ти какво мислиш? — попита той.

— За първи път се радвам, че Лумин е наша господарка. И се надявам, че Лоуган е различен. Рен казва, че не е като баща си, но е непредсказуем.

Брат ми сви рамене.

— Е, Лоуган при всички случаи ще бъде различен. Имам предвид, че не би искал да…

В този миг входната врата се отвори и Брин влезе в кухнята.

Ансел рязко се изправи, при което захарта в лопатката отново се посипа по пода и аз простенах.

— О, съжалявам — той ми хвърли извинителен поглед и взе метлата от ръцете ми.

— Готова ли си, Кал? — усмихна се Брин, после забеляза пода. — Какво се е случило?

— Ансел смята, че кафето и захарта трябва да се пият в равни части — ухилих се аз на брат си, който целият се бе изчервил. — Явно се ентусиазира малко повечко.

Брин се разсмя и се отправи обратно към вратата.

— Почакай малко — улових я за ръката и тя повдигна учудено вежди. — Днес ми се иска да отида сама. Имаш ли нещо против?

Едвам успявах да контролирам гласа си.

— Какво?

— Предпочитам днес да патрулирам сама — мъчех се да измисля някаква причина, но така и не успявах.

„Неубедително, Кала, крайно неубедително. Брин никога няма да се хване.“

— Разбирам — тя се доближи до масата и се разположи на един стол. — Значи имаш среща с Рен?

— Какво? — изломотих аз.

— Какво?! — подскочи Ансел и отново разсипа захарта, само че този път изруга и не се наведе да я събере.

Местех поглед между брат си и Брин.

— Нямам среща с Рен — не това бях очаквала, но си дадох сметка, че то може да се окаже достатъчно, за да задържи Брин настрана.

Дори и ако после цяла седмица трябваше да търпя заяждането на тези двамата.

— Нима? — Брин си играеше с празната захарница. — Според мен си изкарахте чудесно в „Едем“ онази вечер. Той танцува прекрасно. Не съм ли права, Ансел?

И тя смигна на брат ми, който присмехулно изхихика.

Изгледах кръвнишки първо единия, после и другия.

— НЯМАМ среща с Рен! — настоях, тъй като знаех, че ако отстъпя твърде бързо, Брин ще се усъмни в новата си теория.

— Добре, де — подсмихна се тя, а по очите й ясно личеше, че не ми вярва, което бе добре дошло за мен. — Радвам се, защото, стриктно погледнато, е против правилата двама алфи да патрулират заедно. Нали се сещаш, да не би да се случи нещо и двамата да загинете.

— Стриктно погледнато, никой от нас не е алфа преди сформирането на новата глутница. Все още принадлежим към Найтшейд и Бейн — сопнах се аз.

— Значи наистина имаш среща с него? — усмивката на Брин стигаше чак до ушите й.

— Нямам! — грабнах лъжицата от ръцете на Ансел и я метнах по нея, но тя я избегна с лекота.

В стомаха си усещах тъпа болка. Бях почти сигурна, че през онази нощ в „Едем“ съм успяла окончателно да отблъсна Рен.

Брин се разсмя и отиде до шкафа.

— Както кажеш — каза тя и си взе чаша за кафе. — Ако искаш да отидеш сама, аз нямам нищо против. Независимо какво възнамеряваш да правиш в планината.

Като продължавах да я гледам сърдито, се върнах на масата, за да си допия кафето.

— Е, Брин — обади се Ансел, който най-сетне бе успял да изчисти, и сега бе в килера с празната захарница, макар да се чудех дали изобщо бе останала захар, като се сетих колко много бяхме измели от пода. — Ако няма да патрулираш, имаш ли нещо против да ми направиш една услуга?

Брин отпи глътка кафе и сбърчи лице.

— Само ако донесеш малко захар за тази горчилка — тя ми хвърли бърз поглед. — Нямам представа как го пиеш чисто. Бива си те.

— Затова аз командвам.

Ансел се върна на масата, размахвайки тържествуващо пълната захарница.

— Пак ли искаш да я разсипеш? — измърморих аз.

— Браво на теб — похвали го Брин и грабна захарницата.

Ансел отвори едно чекмедже и й подхвърли чиста лъжица.

— Благодаря — каза Брин и щедро си сипа захар. — Е, каква е услугата?

— Ако бяхте хора, досега да сте хванали диабет — поклатих глава аз.

Ансел се разсмя, но продължи да гледа към Брин.

— Ъ-ъ-ъ. Нали госпожица Торнтън ти преподаваше по английски във втори курс?

Гласът му звучеше притеснено.

— Както и на всички останали — Брин разбърка кафето си. — Винаги тя преподава във втори курс.

— Да, де — измърмори Ансел. — Ами, сега сме на поезията и нещо не я разбирам.

— Аха — след като отпи от кафето, Брин сбърчи нос и отново посегна към захарта.

Бърз поглед към часовника ме накара да скоча и да отнеса чашата си в мивката.

— Та понеже знам, че пишеш поезия — продължи Ансел, забил поглед в чашата си, — и си помислих, че може би ще успееш да ми помогнеш.

Брин сви рамене:

— Защо не. След като Кала ме заряза заради новото си гадже, нямам какво друго да правя.

Чашата ми изтрополи в мивката от неръждаема стомана.

— Той не ми е гадже!

Брин не ми обърна никакво внимание.

— Знаеш ли, Ан, ако наистина имаш нужда от помощ за поезията, трябва да поговориш с Невил. От това, което чувам, неговите стихотворения са много по-хубави от моите, дори има няколко публикувани.

— Да, да — съгласи се Ансел. — Ще го направя, но домашното ми трябва за утре, а пък ти така и така си тук.

— Окей тогава.

— Радвам се, че ще свършите нещо полезно — подхвърлих аз, преди да изхвърча от кухнята, сподирена от техния смях.

Чувах го и докато приемах вълчата си форма, преди да потъна в гората зад къщата ни.

Изкачих източния склон на планината тичешком, без да обръщам внимание на замръзналата пръст, която се забиваше в лапите ми. Знаех къде отивам и не спрях, докато не стигнах хребета. Той беше там, а аз не бях толкова учудена, колкото очаквах. Погледах го няколко минути от по-високата си позиция, обмисляйки възможностите, които имах. Най-сетне взех решение и с един мощен скок се озовах на около метър-два от него. Той извика изненадано и се изправи на крака.

Гледах го безмълвно, без да помръдвам. Той примига срещу мен, после бавно протегна ръка и пристъпи напред. Наведе се и разбрала изведнъж какво се кани да направи, изръмжах и изщраках със зъби. Той изруга и отскочи назад, а аз си възвърнах човешката форма.

— Играеш си със смъртта! — размахах пръст пред лицето му. — Никога не се опитвай да погалиш вълк. Това си е чисто и просто обидно.

— Извинявай — за миг той изглеждаше огорчен, ала после се разсмя. — Здравей, Кала.

— Здравей, Шей.