Нощна сянка

6

— Шегуваш се! — издърпах аз корсета от ръцете на Брин.

Кадифето се плъзна изкусително между пръстите ми, ала изтръпнах само при мисълта, че мога да се появя с него навън.

— Време е да съм брутално искрена! — заяви Брин и като отвори гардероба, започна да преглежда дрехите ми. — Нямаш нищо, което да става. Просто си представи, че е Хелоуин.

— Много ми помогна, няма що! — обърнах се аз към огледалото и вдигнах корсета пред гърдите си. — Кой знае какво ще трябва да облека тогава!

Брин затвори гардероба, отрязвайки всеки път за бягство от онова, което беше намислила.

— Понеже зависи от майка ти — най-вероятно нещо с буфан ръкави.

— Уф! Сега не ми се мисли за съюза! — отсякох аз и й върнах корсета.

— Поне днес ще изглеждаш невероятно. Сваляй тениската и облечи това.

Огледах я от главата до петите. Изглеждаше поразително красива в тясната си рокля от черен сатен и войнишки ботуши с месингови катарами.

— Сигурна ли си? — въздъхнах аз и тя кимна много по-ентусиазирано, отколкото ми харесваше.

— Трябва да изглеждаш опасна, Кал. Ти си нашата алфа. Трябва да ги смаеш.

— Добре, де! Ще го облека. Но само с нещо отгоре. И ще отида с дънки.

Брин се намръщи за миг, но после сви рамене:

— Е, предполагам, че става. Щом настояваш.

Тя се настани върху леглото, а аз свалих тениската и сутиена си и с усилие се напъхах в корсета.

— Аз ще го стегна — каза Брин. — Кажи ми, когато не можеш да дишаш.

— Прекрасно!

— Поеми си дълбоко дъх — нареди Брин и дръпна връзките на корсета.

— Това е предостатъчно! — едва не се задавих аз и погледнах надолу.

„О, Боже!“

— Бих убила за гърди като твоите — подхвърли Брин на отражението ми в огледалото.

Аз грабнах коженото си яке от облегалката на стола и се загърнах в него.

— Нямах такива гърди, докато ти не ги пристегна така!

Тя избухна в смях:

— Рен ще онемее, когато те види.

— Престани!

— Е, нали това е целта?

Аз не отговорих. Може би идеята не беше чак толкова лоша. Съюзът наближаваше. Искаше ми се Рен да ме желае, въпреки че все още не можехме да правим нищо.

Брин замълча за миг.

— Не те е притеснявал повече, нали?

— Не бих го нарекла „притесняване“ — отговорих замислено. — Рен просто си е такъв.

— Не говорех за Рен.

— О! — намръщих се аз. — Не. Нищо повече. Откакто си тръгна с Лоуган от часа по философия, не се е опитвал да ме заговаря.

Неволно започнах да си играя с бродерията по ръба на корсета, мислейки колко ми се иска да бе опитал, макар да знаех, че не бива.

— А господин Селби?

— Преподава си, сякаш нищо не се е случило.

— Може би сега всичко ще си дойде на мястото — усмихна се Брин.

— Нищо не може да е на мястото си, докато ми се налага да нося подобни дрехи — заявих аз и потропах с пръсти по твърдия корсаж. — Поне може да ми служи и като броня, ако се наложи.

В този миг тя рязко си пое дъх и се закашля. Обърнах се и видях, че Ансел стои на прага, бял като платно, и се взира в нас. Побързах да закопчая якето си, ала погледът му беше прикован в Брин.

— Добре ли си? — намръщих се аз насреща му.

Брат ми като че ли беше изгубил способността да мига.

Брин му се ухили:

— Какво има, хлапе?

— Стига де, Брин! — Ансел сърдито ритна рамката на вратата. — Вече съм второкурсник.

— Да, а ние сме в горните класове. Така че за мен си оставаш хлапак.

— Все тая. Дойдох да видя кога най-после ще се приготвите — обясни Ансел, като се взираше в обувките си. — Мейсън каза, че той ще кара. — Техните са му дали роувъра за тази вечер. Фей вече е у тях, а той пита кога да мине да ни вземе.

— До половин час ще сме готови — отвърнах аз. — Брин, да имаш някакви модни съвети за брат ми?

Тя се приближи до Ансел, който изглеждаше като залепнал за пода, подръпна яката на черната му копринена риза и ловко откопча още едно копче. След това критично огледа дънките му и се усмихна, потупвайки го по бузата:

— Не. Той е просто очарователен.

Ансел преглътна и рязко се дръпна от вратата.

— Ще ви извикам, когато Мейсън се появи! — каза той, без да се обръща назад.

Огромният Бейн, който стоеше на входа на клуба, ни попита за имената и махна с палец по посока на едно стълбище, отделено с кордон от останалата част.

— Всички ВИП гости са на горния етаж — обясни той, докато ни оглеждаше почтително, ала недоверчиво.

— Благодаря — отвърнах аз и поведох приятелите си по стоманеното стълбище.

Подобният на голям склад „Едем“ вибрираше от смесица между индъстриъл и дарк транс. Основният дансинг беше претъпкан от обикновени хора, които се движеха в ритъма на ниския бас. Брин ме сръга с лакът. В сравнение с другите момичета, аз можех да мина за монахиня.

— Е, няма ли да кажеш „нали ти казах!“ — озъбих се аз на Брин и си свалих якето, разголвайки ръцете и раменете си, а и почти всичко друго.

— Не е необходимо.

— Нали няма опасност да изпаднеш от това чудо? — разсмя се Ансел.

— Млъквай или ще те оставя да чакаш в колата.

Мейсън ме прегърна през рамо и като ме целуна по бузата, заяви:

— Изглеждаш зашеметяващо. Не им обръщай внимание. Върви и покорявай!

Аз стиснах ръката му, ала неволно сбърчих нос, когато достигнахме втория етаж. Мейсън също се намръщи, доловил зловонието. Вдигнахме очи и видяхме най-малко шестима призраци да се носят около тавана.

— Охраната си я бива — промърмори той.

— И още как! — отвърнах, мъчейки се да не гледам към злокобните пазачи, които кръжаха на около пет метра над нас.

Брин потръпна при вида им и се дръпна, но Ансел я улови за ръка и я побутна напред.

— Хайде, де, нали сме в списъка? Гости на Ефрон. Няма нищо страшно.

Брин се остави брат ми да я отведе до дансинга. Фей влезе последна, изръмжавайки тихо при вида на призраците.

— И сега какво? — попита тя, след като ни настигна с няколко бързи крачки. — Ще танцуваме ли?

Аз поклатих глава.

— Трябва да намерим домакините и да им благодарим за поканата.

Фей сложи ръце на кръста си:

— Май се опитваш да ме убиеш с прекалено големи дози от компанията на Сабин!

— Просто кажи „здрасти“. След това можеш да танцуваш, колкото си искаш.

— Става — съгласи се Фей и тръсна глава, така че червената й коса се разпиля по раменете като лъвска грива.

Дансингът проблясваше, разноцветни лъчи пробягваха по черната повърхност сякаш по езеро от разтопено масло. Тела, притиснати едно в друго, пулсираха в ритъма на баса, от който целият клуб се тресеше. По протежение на стената в дъното се простираше лъскав, сребрист бар, а около дансинга бяха пръснати тъмни кадифени дивани.

Оскъдно облечени професионални танцьорки с камшици в ръце извиваха тела върху платформи, пръснати из цялото помещение. Някои от тях имаха големи кожени криле на гърба си. Тъй като познавах репутацията на Ефрон, нямаше как да съм сигурна дали са истински, или са просто част от костюмите им.

Повечето от гостите бяха Пазители. Видях Лоуган Бейн да танцува сред група свои приятели. За моя изненада, там беше и Лана Флин. Няколко възрастни Стражи от глутницата на Бейн обикаляха помещението, напрегнали мускули и мятащи погледи във всички посоки.

Мейсън ме стисна малко по-силно и с уверена крачка ме насочи към бара, където млад мъж се смееше заедно с бармана, също Страж от глутницата на Бейн. Барманът изглеждаше така, сякаш дрехите му бяха излети по тялото.

Брин се приведе към мен и прошепна:

— Забрави питиетата. Не бих отказала двойна доза от него!

— Дръж се прилично — изкисках се аз.

— Хей! — повика Мейсън и Невил се обърна към нас с хитра усмивка.

Облечен с тениска и кожени панталони, Невил спокойно можеше да мине за член на някоя музикална група, ако тази вечер в клуба имаше такава. Огледах се наоколо, уж нехайно, и Невил се усмихна многозначително.

— Имаме маса в дъното — тихо каза той. — Чака те.

С тези думи той ни отведе от дансинга, към един усамотен ъгъл, където младите вълци на Бейн се бяха разположили върху меките дивани. Козет и Дакс седяха срещу Рен, който се усмихваше широко, докато танцьорка в кожени дрехи, плътно притисната до него, беше заровила лице във врата му. Усетих как в стомаха ми се надига непознато, болезнено чувство.

— Ако бях на негово място, никога не бих оставила една сукуба да се приближи толкова много — прошепна Брин в ухото ми.

По гърба ми пробяга тръпка.

„Значи според нея крилата са истински!“

Вгледах се по-внимателно и видях, че момичето, което сега бе впило устни в Рен, няма крила. В този миг тя се изправи и се усмихна на Рен, който я изгледа с безразличие. Очите ми се разшириха. Беше Сабин. Едва я разпознах в прилепналия панталон от лъскава черна кожа и тясно бюстие.

— Уличница — уж се прокашля Фей и Брин се изкиска, а Ансел замалко не се задави при вида на Сабин.

— Здрасти, Рен — обади се Невил и се настани между Сабин и своя предводител. — Виж кого намерих.

Пареща тръпка полази по гърба ми, когато Рен бавно плъзна поглед към стегнатото ми от корсета тяло.

Незабелязано сведох очи към новите извивки на тялото си. „Може би дрехата все пак си я бива.“

— Изглеждате невероятно — каза Рен и кимна към Дакс и Козет и празния диван до тях. — Заповядайте!

После се обърна към Сабин и Невил:

— Направете място на Кала.

Сабин се изправи неохотно, а Невил погледна почти празните чаши на масата.

— Май сте готови за по още едно — отбеляза той и погледна към Мейсън. — Да отскочим до бара, а?

Мейсън сви рамене и тръгна след него. Дакс ги проследи със свъсен поглед, а аз видях по устните на Фей да пробягва тънка усмивка, когато мускулите му неволно се напрегнаха.

Ансел се настани на празния диван и дръпна Брин до себе си. Рен протегна ръка към мен. Поколебах се за миг, преди да я поема и да го оставя да ме притегли до себе си.

— Виждам, че ти пречи — каза той и като взе якето, което бях преметнала през ръката си, го метна върху облегалката на дивана; някъде зад мен чух Сабин да въздъхва.

— Според мен някоя от платформите си е изгубила една от танцьорките, Сабин — гласът на Фей се вряза като нож в нашето любезничене.

— Дръж се прилично — изръмжах аз.

— Няма нищо — отвърна Сабин, като отвърна на погледа на Фей. — Разговорите ме отегчават — добави тя след малко и хвърли поглед към Рен.

— Върви да танцуваш — каза той. — И гледай да не се забъркаш в нещо.

Сабин отметна косата си, която блестеше като винил под светлините в клуба, обърна се на острите си като игли токчета и се отдалечи.

— Фей? — потупах аз празното място до себе си и тя се разположи върху кадифените възглавници. — На парти сме. Забавлявай се!

При тези думи оголих зъби, за да й дам да разбере, че това е заповед, и тя се залови да чертае фигурки върху кадифето с острите си нокти.

Ръката ми все още почиваше в ръката на Рен. Внезапно почувствах как палецът му погалва китката ми и всяка мисъл за Фей се изпари от главата ми. Опасно бе да съм толкова близо до него.

— Съжалявам, приятели — Брин изведнъж скочи на крака. — Неприятно ми е да съм на едно мнение със Сабин, но съм тук, за да танцувам. Кой идва с мен?

Ансел веднага се изправи.

— Аз!

— Отлично! — заяви Брин и го поведе към дансинга.

Фей ги проследи с поглед как се отдалечават и посочи Дакс:

— Танцуваш ли?

— А ти? — отвърна той.

— Защо да не проверим?

Тя също се изправи и мина покрай него, прокарвайки върховете на пръстите си по рамото му. Очите на Дакс се разшириха, а Фей се отдалечи със смях. Дакс погледна към Рен, който махна едва забележимо, и тръгна след нея.

— Същински Джекил и Хайд — подхвърлих аз, като се облегнах назад.

— Тя е най-добрият ти воин, нали? — попита Рен и аз кимнах. — Също като Дакс. Логично е помежду им да има искра. Себеподобните се привличат.

— Аз пък мислех, че противоположностите се привличат.

Рен поклати глава.

— Това са глупости на попкултурата. Ако наистина познаваш литературата и като казвам литература, имам предвид истинската литература — Чосър, Шекспир, — не може да не разбереш, че истинска връзка може да има единствено между онези, чиито души са като огледален образ една на друга — той замълча за миг и по устните му заигра усмивка. — Разбира се, в случай че имат късмета да се открият.

Аз примигах насреща му.

— Ти ли ми говориш за сродни души? Откога стана толкова романтичен?

— Много неща не знаеш за мен — отвърна Рен и тонът му ме накара да потреперя.

Потърсих някое по-сигурно място, върху което да спра поглед, и забелязах, че Козет седи съвсем сама на отсрещния диван.

Рен проследи погледа ми.

— Козет, защо не отидеш при другите? — каза Рен и Козет побърза да се подчини.

Аз се намръщих и изведнъж си дадох сметка колко тъмно и изолирано бе нашето кътче в клуба.

— Нямаше нужда да я отпращаш!

— Да не би да те е страх да останеш насаме с мен, Лили? — гласът му се уви около мен като въже, което ме притегляше към него.

Опитах се да звуча самоуверено:

— Не ме е страх от нищо.

— От нищо? Впечатляващо твърдение. Дори от устата на една алфа.

— Да не искаш да кажеш, че има нещо, от което се боиш?

Дъхът ми спря, когато го видях да потръпва.

— Да, от едно-единствено нещо — отговорът бе толкова тих, че едва го чух.

Отстъплението му ме направи още по-настоятелна:

— Едно-единствено?

Рен ме погледна и тревожното му изражение се стопи.

— Това ще бъде моята тайна. Ще ти я разкрия само ако получа нещо в замяна.

Ръката му се плъзна под косата, разпиляна по раменете ми, обгърна извивката на тила ми и ме привлече към него. От силата му във вените ми сякаш се разля огън.

Освободих се с едно извиване на тялото. Наоколо беше пълно с Пазители.

— Можеш да си задържиш тайните — казах аз.

Колкото и да ми харесваше да усещам допира му, все още му нямах доверие. Достатъчно бях слушала за завоеванията му, а от една алфа се очакваше да бъде непорочна при сключването на съюза. Това означаваше никакви връзки преди церемонията.

Сякаш прочел мислите ми, Рен изви устни в ехидна усмивка и плъзна предизвикателен поглед по тялото ми.

— Бъди честна, можеш ли да дишаш в това нещо?

Забих нокти в кадифената възглавница. „Внимавай, Рен. Аз също не съм вчерашна.“

— Значи ти и Сабин?

— Какво? — Той се облегна назад, потъвайки в гъстите сенки.

— А, разбирам. Значи за момичетата от глутницата на Бейн е нещо съвсем нормално да се натискат с теб всеки път, когато ви се удаде възможност?

— Не! — лицето му се разкриви от гняв. — Ефрон има слабост към Сабин. Тя му е любимка. Нещо в държанието й му харесва. Даде й малко екстази, когато пристигнахме. Затова е толкова… палава сега.

— Щом казваш.

„Нещо в държанието й? Значи Ефрон харесва жени, които се държат като истински кучки?“

Рен плъзна ръка около кръста ми.

— Да не ревнуваш?

— Не ставай глупав! — отвърнах и стиснах китката му, за да му попреча, ала от допира кожата ми отново пламна.

Тежки стъпки зад нас известиха приближаването на един от Стражите на Бейн и ние рязко се отдръпнахме един от друг.

— Ефрон иска да говори с теб — обърна се едрият мъж към Рен. — В кабинета си.

— Разбира се. Веднага слизам — отвърна Рен и ме погледна. — Искаш ли да намеря останалите? Не знам колко ще се забавя.

Телохранителят на Ефрон поклати глава:

— Тя също. И двамата.

Рен обви кръста ми с две ръце и този път не направих опит да му попреча.

„Какво ли иска неговият господар от мен?“

— Добре тогава — преглътна Рен и ми даде знак да го последвам. — Да не го караме да чака.

Стражът изсумтя одобрително и се изгуби в мрака на клуба.

Рен ме поведе покрай блещукащия дансинг и надолу по стоманеното стълбище. Стисках пръстите му толкова силно, че усещах пулса му. Ефрон Бейн. Самото име бе достатъчно, за да настръхна от ужас. Трябваше да разчитам на Рен да ме държи на безопасно разстояние.

Проправихме си път през тълпата човеци на първия етаж и спряхме пред висока дъбова врата, покрита с изкусна дърворезба. Приближих се, за да я разгледам, и видях, че изобразява как архангел Михаил прогонва Адам и Ева от Едемската градина.

— Интересен избор — отбелязах аз.

— Ефрон има особено чувство за хумор — отвърна Рен и още по-здраво стисна ръката ми. Допирът му донякъде пропъди плъзналия по вените ми студ.

Рен потропа по вратата. Миг по-късно тя се отвори и аз зяпнах от изненада.

На прага стоеше Лумин Найтшейд и ни даваше знак да влезем.

— Заповядайте, деца. Толкова се радвам да ви видя.

В стаята миришеше на шери и дим от пури. Стенописи, изобразяващи сцени от Дантевия „Ад“, покриваха стените. Побързах да извърна поглед — адските сцени бяха прекалено реалистични за моя вкус.

Лумин насочи вниманието си към моя придружител.

— Рение Ларош. За мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Лумин Найтшейд. Ефрон ми е говорил толкова много за теб, скъпо момче.

Усмивката й разкри редица перлени зъби.

Рен наклони глава на една страна:

— Благодаря ви, лейди Найтшейд.

— Съвсем наскоро във Вейл пристигна някой, с когото и аз, и Ефрон много държим да се запознаете — с тези думи Лумин ни поведе към един диван и два високи стола, тапицирани с черна кожа, разположени срещу камина, в която пращеше огън. — Ето ги, Ефрон.

Върху дивана, отпуснал едната си ръка върху облегалката и с чаша бренди в другата, седеше блед мъж със същата златиста коса, която обкръжаваше лицето на сина му.

— Радвам се да те видя, Рение — Ефрон отпи глътка бренди. — И прелестната Кала. Най-сетне се срещаме.

Той ми протегна ръка. Поколебах се, но Лумин ме побутна към дивана. Студ скова тялото ми в мига, в който пуснах пръстите на Рен. Опитах се да не потреперя, когато Ефрон Бейн улови ръката ми и я докосна с устни. Очите му имаха същия кехлибарен цвят като пламъците, които играеха в камината. Беше ми трудно да дишам и трябваше да повикам на помощ цялото си самообладание, за да остана неподвижна.

— Заповядай, седни — покани ме той и без да пуска ръката ми, ме придърпа върху дивана.

Хвърлих отчаян поглед на Рен, по чието лице се бе изписало изражение на неприкрита агония.

Лумин го докосна по рамото.

— Защо не се присъединиш към тях?

Не помнех някога да бях изпитвала по-голяма благодарност към повелителката на своята глутница.

Рен седна до мен и аз се доближих до него, опитвайки се да оставя колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Ефрон, което не бе никак лесно, тъй като той продължаваше да държи ръката ми.

— Недейте така, деца — смъмри ни той. — Тук сме, за да се забавляваме, нали?

При тези думи той най-сетне пусна ръката ми само за да прокара пръсти по ключицата ми. Усетих, че ми се завива свят.

„Ефрон има слабост към Сабин. Тя му е любимка.“

Притиснах се още по-плътно в Рен. Той ме обгърна с ръка и свирепо изгледа своя господар, който учудено повдигна вежди.

— Не забравяй къде ти е мястото, Рен.

— Ти също, Ефрон. Остави я на мира — въпреки мекотата си, кадифеният глас на Лумин режеше като бръснач. — Кала все още ми принадлежи. Ако след това Лоуган няма нищо против да си играеш с глутницата му, така да бъде.

— Лоуган? — Рен рязко извърна глава към Лумин и тя кимна отсечено.

— Да — обади се Ефрон и отряза връхчето на една пура. — Решено бе Лоуган да поеме новата глутница. Току-що навърши пълнолетие. Не бих могъл да бъда по-доволен, такъв прекрасен подарък за осемнайсетия му рожден ден. След Ритуала на съюза, синът ми ще бъде новият ви господар.

— Така е. Ала решението не зависеше от нас — Лумин се приведе към Ефрон и запали пурата му с огънче, което изскочи от върха на нокътя й. — Решено бе от…

Тя млъкна изведнъж и се обърна към вратата, която рязко се бе отворила.

Висок, елегантно облечен мъж прекрачи прага. Ръката му почиваше върху раменете на младеж с изморено изражение и аз замалко не паднах от дивана. „Сигурно сънувам, това не може да е истина!“

Ноктите ми се забиха в бедрото на Рен.

— Какво? — тихо попита той и също се обърна към вратата. — О, не! Пак ли той!

Шей Доран изглеждаше също толкова изумен, колкото и ние. Той впери поглед в нас и се закова на място, ала непознатият го побутна и му даде знак да се настани върху един от кожените столове срещу дивана.

— Седни!

Ефрон се изправи, а Лумин се поклони на новодошлия.

— Да ви предложа нещо? — попита тя със захаросана усмивка.

Мъжът погледна към чашата на Ефрон.

— Не бих отказал малко бренди. Благодаря ти, Лумин.

При тези думи той разкопча сакото си и се настани на другия стол. Когато срещнах смразяващо сребристите му очи, изпитах чувството, че в тялото ми се забива меч.

— Благодаря ти, че покани и тях, Ефрон — каза той.

— Разбира се — кимна Ефрон.

Лумин се върна с кристална чаша, пълна с бренди.

— А, отлично! — непознатият отпи голяма глътка. — Наистина прекрасно.

Двамата Пазители се суетяха около новодошлия и следяха всяко негово движение. Усетих как тревогата ми се засилва.

Усмихвайки се, непознатият се приведе напред:

— Рение, Кала, казвам се Боск Мар. Нашите семейства имат дълга история, макар за известно време да бях далеч от тук. Помолих скъпите ми приятели да ви повикат, за да ви представя племенника си.

И той посочи Шей, който продължаваше да ни гледа с безмълвно изумление.

„Нашите семейства?“

Боск Мар имаше остри черти, мургава кожа и тъмнокестенява, гладко сресана коса, която прилепваше като шлем върху главата му. Също като Ефрон, и в неговите очи сякаш играеха пламъчета. Погледът ми се премести върху Шей. Златистокестенявата му коса и загорялата кожа не издаваха никаква прилика с мъжа, който твърдеше, че му е вуйчо.

„Защо ли допускат един човек да живее сред нас?“

Шей отмести поглед от „вуйчо си“ към другите Пазители, а после към мен и се усмихна неловко при вида на недоумението в очите ми.

— Може би вече сте се срещнали в училище? — обади се Лумин, като ме наблюдаваше очаквателно, прокарвайки език по начервените си устни.

— Да. Имахме един-два часа заедно — предпазливо отвърнах аз, без да свалям очи от Шей. Толкова бях нервна, че едва се чувах какво казвам. — Здрасти, Шей. Надявам се, че първата ти седмица в училище ти е харесала. Съжалявам, че досега нямахме възможност да се запознаем, както подобава. Казвам се Кала Тор.

Шей очевидно се канеше да попита нещо, ала предупредителният ми поглед го накара да се откаже.

Лумин се усмихна, разкривайки белите си зъби.

— Отлично. Не бихме искали горкичкият Шей да се чувства изолиран, нали така? Животът на новите ученици може да бъде много тежък.

Изгледах я слисано. „Какво?“

— „Маунтин Скул“ е много сплотена общност — Ефрон небрежно се облегна на полицата над камината, обвит в дима от пурата си. — Просто искаме да сме сигурни, че сте наясно — Шей е част от нашето семейство и искаме да се грижите за него така, сякаш е един от вас.

— Разбира се — каза Рен на Шей, без да откъсва поглед от лицето на своя господар. — Просто ни кажи, ако се нуждаеш от каквото и да било.

Сух смях се откъсна от гърдите на Шей.

— Благодаря.

— Надявам се, че ще ме извините, но в клуба имам и други приятели, на които бих искал да представя племенника си.

С тези думи Боск отпи още една глътка, подаде чашата си на Лумин и се изправи, като даде знак на Шей да стори същото. С един последен поглед към мен, Шей го последва. Проследих ги с очи, като си мислех, че бих дала всичко, за да разбера какво бе мястото му в моя свят. „Кой си ти?“

В този миг внушителният, абаносов часовник, поставен в единия ъгъл на стаята, отмери дванайсет удара. Полунощ. По устните на Ефрон плъзна усмивка.

— А, часът на магиите. Най-хубавото време за танци. Вървете и се забавлявайте. За съжаление аз не мога да се присъединя към вас — той ми смигна и кръвта във вените ми замръзна. — С Лумин трябва да обсъдим някои неща.

Рен ме сграбчи за ръката и ми помогна да стана. Потиснах желанието да изхвърча навън, но когато тежката дъбова врата се затвори зад нас, по тялото ми пробяга тръпката, която едва бях сдържала досега.

Рен ме погледна изпитателно:

— Добре ли си?

Потрих ръце, мъчейки се да прогоня неприятното усещане, плъзнало по кожата ми.

— Така мисля.

Той сложи ръце върху раменете ми и ме обърна към себе си.

— Съжалявам за Ефрон. Не предполагах, че ще се държи така с теб… нали си Найтшейд.

— Чувала бях слухове за навиците му, но никога не ги бях вземала на сериозно — отвърнах аз. — Не мога да повярвам, че Сабин го насърчава.

— Не бива да я съдиш — Рен свали ръце от раменете ми и понечи да се отдалечи.

— Защо не? — извиках след него, мъчейки се да го настигна сред плетеницата от човешки тела на дансинга. — Рен, почакай!

В подножието на стълбището той най-сетне спря, като избягваше погледа ми.

— Сабин го забавлява, за да не посегне на Козет. Тя е твърде малка и се бои до смърт от нашия господар. Сабин винаги се е грижила за нея и й се е налагало да жертва немалко, за да държи Ефрон настрани от нея… затова е станала толкова цинична. Според мен е напълно разбираемо. — Докато говореше, Рен ту свиваше, ту отпускаше юмруци. — Тя е в състояние да помогне на Козет… по начин, по който аз не мога.

— О, Господи! — усетих, че ми се повдига. — Съжалявам, Рен, не биваше да казвам нищо.

— Не се притеснявай — прошепна той. — Нямаше как да знаеш.

И като пое нагоре по стълбите, подхвърли през рамо:

— Просто се радвам, че през всичките тези години твоя господарка е била Лумин.

Когато се изкачихме до втория етаж, Брин се отдели от тълпата и изтича към нас.

— Кала!

Ансел я следваше по петите, а лицето му грееше.

— Къде бяхте? — Брин обви ръце около кръста ми. — Изпускате страхотно парти! — Изведнъж тя се сепна, забелязала изражението ми. — Какво не е наред?

„Не съм в състояние да държа Рен на разстояние, въпреки че трябва. Ефрон Бейн ме изпълва с ужас и не мога да спра да мисля за едно момче, което се оказа още по-голяма загадка сега, отколкото преди да знам името му.“

Въпреки това се насилих да се усмихна:

— Няма нищо. Ще говорим после.

Брин се поколеба, очевидно не я бях убедила докрай.

— Хайде, Брин — прегърнах я аз. — Нека се позабавляваме! Или трябва да танцувам със собствения си брат!

Ансел се ухили, дръпна ме сред пулсиращата тълпа, вдигна ме над главата си и ме завъртя няколко пъти. Когато отново усетих пода под краката си, продължих да танцувам, оставяйки буйният ритъм на музиката да прогони всяка мисъл от съзнанието ми.

Гъста мъгла се стелеше като коприна около краката ни, проблясвайки в безброй различни цветове, и изпълваше помещението със сладкия дъх на орлови нокти и люляк. Приятно, отпускащо усещане плъзна по цялото ми тяло.

Звънлив смях достигна до ушите ми и привлече вниманието ми към професионалните танцьорки, които се движеха в съвършен синхрон и описваха все по-бързи кръгове, с отметнати назад глави и полуотворени яркочервени устни. Мъглата извираше от гърлата им и аз примигах при тази необикновена гледка, чудейки се доколко безопасно бе да поглъщаме дъха на сукубите.

Музиката стана по-бавна, ритъмът — по-настойчив. Брин беше затворила очи и бавно се въртеше, описвайки сложни движения с ръце. Ансел я гледаше като омагьосан.

Клепачите ми натежаха, усетих как очите ми се притварят. Оставих вибрациите от дансинга да се влеят в мускулите ми и да плъзнат по вените ми, повеждайки тялото ми в ритъма, който ме обгръщаше в пелена от мрак. Неволно ахнах, когато две ръце се обвиха около кръста ми.

— Начинът, по който се движиш, е наистина невероятен — прошепна Рен и ме притисна към себе си.

Пръстите му се плъзнаха надолу и спряха върху извивката на ханша ми. Телата ни се движеха като едно в ритъма на тежкия бас, допирът на стройните му бедра ме замайваше. Но дали тълпата ни скриваше? Пазителите не можеха да ни видят?

Опитах се да успокоя дишането си, докато Рен ме притискаше към себе си и ме водеше в мъчително бавния ритъм на музиката. Затворих очи и се отпуснах, оставяйки пръстите му да се плъзгат по ханша ми и да милват корема ми. Господи, колко беше приятно!

Устните ми се разтвориха и уханната мъгла се плъзна между тях, заигравайки се около езика ми. Вкус на напъпили цветя, които всеки миг ще се разтворят, изпълни устата ми. Внезапно почувствах, че не искам нищо друго, освен да се стопя в тялото на Рен. Силният прилив на желание ме ужаси. Не бях сигурна дали копнежът да усетя тялото му още по-близо до моето се надигна от дълбините на сърцето ми, или от магията на сукубите. Това не биваше да се случва!

Обзе ме паника, когато той се приведе над мен и почувствах устните му върху шията си. Погледът ми се премрежи и трябваше да положа огромни усилия да запазя самоконтрол, въпреки душния зной, който тегнеше върху нас. Кучешките му зъби одраскаха кожата ми, без обаче да ми причинят болка. По цялото ми тяло пробяга тръпка и аз сложих ръце върху гърдите му, за да го отблъсна от себе си.

— Аз съм воин, не момиче за любов — с мъка успях да кажа.

— Не можеш ли да бъдеш и двете? — от усмивката му краката ми се подкосиха.

Отместих очи от лицето му и се загледах в плетеницата от светлини, които играеха по пода, но и това не помогна. Усещах тялото си чуждо, пламнало и необуздано. Не го исках дори и ако знаех, че никой не може да ни види. Не и сега. Не биваше да се поддавам на очарованието му. Ако исках заедно да водим новата глутница, щях да се нуждая от уважението му.

— Не съм едно от многобройните ти момичета, Хефнър3! — заявих аз и го отблъснах от себе си.

— Разбира се, че не си. Никога не би могла да бъдеш — усетих как гласът му ме обгръща, нисък и успокояващ.

Той отново се доближи до мен и прокара пръсти по бузата ми, докато другата му ръка се обви около кръста ми и остана да почива върху късчето гола кожа между ръба на корсета и ниско изрязаните дънки. Краката ми омекнаха. Ненавиждах се заради своята слабост.

Рен се приведе над мен и прокара палец по долната ми устна. Вече потъвах дълбоко в недрата на горещината и упойващата мъгла, когато осъзнах, че той се кани да ме целуне.

— Не! — изтръгнах се аз. Тялото ми копнееше за неговия допир, ала мозъкът ми се възпротиви. — Говоря сериозно. Не бива.

Сърцето ми биеше лудешки, докато си проправях път през мъглата и танцуващата тълпа, отдалечавайки се от него. Когато се обърнах да го погледна, едва не се върнах при вида на изумлението, изписано на лицето му, ала в този миг видях как две ръце обгръщат гърдите му. Сабин се притисна в него и го издърпа сред танцуващите.

„Ето защо все още не можеш да ме имаш, Рен. Нямам намерение да бъда една от многото.“

Обръщайки гръб на полюшващата се тълпа, аз отидох в ъгъла, където бяхме седнали по-рано, грабнах якето си и се запътих към стълбите.