Нощна сянка

12

В часа по философия стисках зъби толкова силно, че започнах да се чудя дали тъпата болка изобщо ще си отиде някога. Чинът до прозореца остана празен през целия час. Не бях видяла Шей в столовата по време на обяда, а ето че сега обичайното му място в следобедния ни час беше празно.

Записах още няколко реда в тетрадката си, като се опитвах да убедя сама себе си, че това няма значение. За пореден път погледнах към незаетия чин и още по-силно стиснах зъби, от което болката в челюстта ми стана още по-остра.

Насилих се да насоча вниманието си към господин Селби, който жестикулираше оживено, докато излагаше аргументи за и против съществуването на Бог. Беше започнал часа, като ни показа стикер за кола, на който пишеше „Бог е мъртъв — Ницше; Ницше е мъртъв — Бог“.

Опитах се да следя оживената лекция, ала мисълта ми непрекъснато бягаше другаде. Огледах се из стаята. Останалите прилежно кимаха и си записваха думите на господин Селби. Погледът ми се спря върху Лоуган. Както обикновено, той се бе отпуснал на стола и спеше, скрил очи зад очилата си, марка „Диор“.

„Какво ли ще ни каже, когато се съберем след училище?“

Когато звънецът удари, трябваше да положа усилие, за да накарам мускулите си да ме слушат — толкова здраво бях сплела крайниците си, че се бяха схванали.

Тримата Бейн излязоха от стаята заедно, като си шушукаха нещо. Запътих се сама към шкафчето си и открих, че останалите от Найтшейд вече ме очакват. Без да си кажем нито дума, ние се отправихме към общата стая и зачакахме. Никой не продумваше. Беше толкова тихо, че можех да чуя биенето на сърцата ни.

Звук от бавни, но решителни стъпки и мирис на карамфил и махагон известиха пристигането на Лоуган. Той се усмихна, като ни видя; косите лъчи на следобедното слънце, които струяха през високите прозорци, позлатяваха небрежно разрошената му коса. Лоуган придърпа стол и се настани върху облегалката, подпрял крака върху седалката, така че да ни гледа отвисоко.

— Добре дошли — погледът му бавно обходи напрегнатите ни лица. — Наясно съм, че тази среща е донякъде неочаквана, ала нещата бързо ще се променят сега, когато съюзът е толкова близо.

Той отпусна лакти върху коленете си.

— За да могат двама алфи да изпълнят Ритуала на съюза, те трябва да са пълнолетни. За Рен и Кала това няма да стане преди Сауин8, когато и двамата ще навършат осемнайсет години и когато официално ще се създаде новата глутница. — Той потропа с пръсти по плика от кафява хартия, който държеше в ръцете си, и продължи: — За да съм сигурен, че всичко ще мине гладко и без затруднения, съм ви приготвил някои материали, за да сте наясно какви ще бъдат задълженията на новата глутница, какви условия ще предлага новият ви живот, както и какви са сроковете за различните етапи от прехода.

И като кимна на Рен, той му подхвърли кафявия плик.

— Какво е това? — попита Рен, след като го улови и надзърна в него.

— Подробности за новото поселище, където ще живеете.

Младите вълци се разшаваха и си размениха разтревожени погледи.

Лоуган направи успокояващ знак.

— Както казах, промяната ще стане постепенно. Някои от вас, като Ансел и Козет, са твърде малки и Пазителите са наясно с това. Петте къщи все още се строят. Разбира се, домът на Рен и Кала вече е готов и те ще могат да се нанесат веднага щом съюзът бъде сключен.

Опитах се да потисна горещината, която се надигна в гърдите и плъзна по шията ми. Хвърлих поглед към Рен, ала той не откъсваше очи от Лоуган.

— Брин, Дакс и Сабин са следващите, които ще се преместят, тъй като и те завършват училище тази година.

Двамата Бейн настръхнаха, а Брин се размърда. Ансел сграбчи ръбовете на облегалката. Рен се прокашля и Лоуган го погледна, повдигайки едва-едва вежди.

Рен погледна първо двамата от своята глутница, а след това — Пазителя.

— Събираш ли ги? — попита той. — Това ли ще бъдат новите двойки?

По устните на Лоуган бавно плъзна усмивка.

— Имаш нещо против ли, Рен?

Рен не свали поглед от лицето на бъдещия ни господар, ала не каза нищо. Мускулите по лицето на Лоуган потрепнаха и той избухна в смях.

— Не, не определям новите двойки.

Дакс и Сабин видимо се успокоиха, а от устните на Фей се откъсна облекчена въздишка. Брин се усмихна нерешително на брат ми.

— Засега единствената двойка са Рен и Кала, двамата алфи — продължи Лоуган. — Свободни сте да живеете в къщите, които ще ви осигурим, както намерите за добре. Във всяка къща има по няколко легла и няколко бани. Строят се около обща градина с басейн и спа. Също както за вашите родители, и за вас ще бъдат осигурени хора, които да чистят и да поддържат всичко в изправност, така че да можете да се посветите изцяло на своите задължения. Убеден съм, че ще останете доволни от новите си домове.

Разнесе се одобрителен шепот, дори аз усетих искрица оптимизъм.

Лоуган се усмихна.

— Както казах, първи ще се нанесат Рен и Кала, последвани от техните връстници. Що се отнася до другите, докато не завършите училище, може да продължите да живеете с родителите си или пък да се преместите на новото място, когато къщите станат готови. Независимо от това къде живеете обаче, от този миг нататък вече не отговаряте пред предишните си глутници. Отговаряте единствено пред Рен, Кала и мен.

И като поглади брадичката си, той продължи:

— Баща ми бе така добър да предложи помощта си в управлението на новата глутница. Изглежда смята, че понеже сте толкова млади, може да се окажете твърде непокорни — при тези думи погледът му падна върху Сабин. — Аз обаче съм убеден, че ако всички се посветим усърдно на новите си задължения, намесата му няма да е необходима.

Рен хвърли поглед на Сабин, която се бе разтреперила.

— Разбира се, Лоуган — каза той. — Ще направим всичко, което поискаш.

Тънка усмивка изви устните на Лоуган.

— Отлично — заяви той и посочи кафявия плик. — Вътре ще намерите формуляри за всякакви поръчки, които желаете да направите. Всеки от вас може да си поиска превозно средство по свой избор. Документите за покупка също са вътре.

Дакс подсвирна одобрително и Лоуган се усмихна.

— Също така сме се погрижили веднъж седмично да ви бъде доставяно всичко, от което се нуждаете във всекидневието. Местоположението на новите ви домове е такова, че няма да можете да отскачате до Вейл, когато ви се поиска.

— Къде се намират? — обадих се аз.

— На източния склон, доста високо в планината. Само един път води дотам. Мястото си пасва чудесно с основната цел на новата глутница.

— И каква е тя? — приведох се към него, искрено заинтригувана.

Лоуган се изпъна и присви очи.

— Имаме основание да смятаме, че Търсачите подготвят нападение срещу пещерата Халдис и че ще хвърлят в него всички сили, които успеят да съберат през следващата година. Глутниците на Найтшейд и Бейн ще продължат да пазят досегашния периметър, а новата глутница ще осигури охрана около самата пещера. — Той се усмихна широко и продължи: — Което ми напомня да ви кажа още нещо. По традиция глутницата носи името на своя Пазител, но тъй като вече съществува глутница Бейн, новата ни глутница ще се нарича Халдис, на името на мястото, което ще браните.

Лицата на всички Стражи грейнаха.

— Радвам се, че изборът ви допада — каза Лоуган. — Въпреки че охраната на Халдис ще бъде основното задължение на глутницата ни, има още нещо, което изисква незабавното ни внимание — при тези думи той премести поглед от Рен върху мен. — Този петък двамата алфи се запознаха с човешкото момче на име Шей Доран. Той пристигна едва миналата седмица и е в последния курс на „Маунтин Скул“.

Аз пъхнах ръце под себе си — не можех да допусна Лоуган да види, че треперят.

— Шей представлява голям интерес за Пазителите. Неговата сигурност е от първостепенно значение; именно той беше обект на нападението на Търсачите в петък вечер.

— За какво им трябва? — не можах да се въздържа аз.

Неколцина от вълците ахнаха и аз побързах да сведа поглед към земята.

— Извинявай, Лоуган. Запознах се с него и съм любопитна.

— Няма нищо, Кала — махна с ръка той. — Задължени сме ти, задето осуети отвличането му. Истината е, че не знаем какво искат от него Търсачите; знаем само, че е от първостепенно значение за успеха им срещу нас. Поради тази причина трябва да го държим на сигурно място далеч от тях.

Кимнах, все така свела поглед надолу.

— Аз също имах възможността да се запозная с него. По всичко личи, че доста е хлътнал по теб. Имаме нужда от доверието му, затова ми се ще да насърча това развитие на нещата. Сприятели се с него. Мисли за себе си като негов телохранител, поне засега.

Зяпнах го с широко отворени очи, а Рен го изгледа свирепо, но Лоуган остана напълно невъзмутим.

— Момчето не знае нищо за нашия свят и не искам това да се променя — продължи Пазителят. — Колкото по-малко знае за опасността, която го заплашва, в толкова по-голяма безопасност ще бъде. Пазете го, но така, че да не привлечете вниманието му. Той вече познава Кала, така че отношенията им могат да бъдат по-непринудени.

Слушах го внимателно, наклонила глава на една страна. Рен изглеждаше все така разярен. Останалите зашушукаха в знак на съгласие.

— Много добре. Смятам, че вече сте наясно със ситуацията. Ако възникнат въпроси, Рен и Кала трябва да се обръщат към мен. Лумин и Ефрон вече го решиха.

Лоуган отново се усмихна и стана от стола; ние също се размърдахме, ала той щракна с пръсти, за да привлече вниманието ни.

— Има още нещо, което искам да обсъдим.

Десет чифта очи се обърнаха към новия си господар.

— Рен повдигна крайно интересния въпрос за това как ще бъдете разпределени по двойки.

Леденостудени пръсти ме стиснаха за гърлото, докато чаках Лоуган да продължи.

— Партньорите за Стражите винаги са били избирани от Пазителите, за да се осигури възможно най-благоприятният изход за глутницата. Сигурен съм, че разбирате колко полезна е тази практика.

Никой не продумваше. Небрежният тон на Лоуган се забиваше в мен като бодлива тел.

— Също като моите предшественици, смятам да потърся съвета на двамата алфи, когато дойде време за това. Все още сте твърде млади и смятам, че засега няма да ми се налага да вземам подобни решения. Въпреки това, по всичко личи, че между някои от вас вече е започнала да се заражда силна привързаност. — Бавна усмивка плъзна по устните му, разкривайки съвършените му зъби. — Това ме радва, защото говори за силна глутница, чиято лоялност може да й бъде единствено от полза. Но искам да ви напомня, че засега единствената одобрена връзка е тази между Рен и Кала, двамата алфи. Макар и да ви се иска сами да избирате партньорите си, единствено аз имам властта да решавам с кого ще живеете. Това е един от най-древните и най-важните ни закони. Всяко неподчинение ще бъде строго наказвано.

Не можех да дишам.

Лоуган извади пакет „Джарум Блек“9 от джоба си, потупа я върху облегалката на стола, издърпа една цигара и я постави между устните си.

— Това е всичко.

За миг никой не помръдна. Тишината беше надвиснала над стаята като гъста мъгла. После Рен се изправи и рязко кимна към вратата. Останалите Бейн бавно наставаха. Молех се краката ми да не се огънат, докато се изправях; стомахът ми се бунтуваше като топче за пинбол. Не бях направила и две крачки, когато ни застигна кадифеният глас на Лоуган.

— Мейсън, може ли да поговорим насаме?

Замръзнах. Мейсън, който бе на крачка зад мен, се вцепени. Погледнах към Лоуган и видях очите му да горят с червените пламъци на залязващото слънце. От устните му излизаше дим и изпълваше стаята с уханието на карамфил.

Мейсън срещна погледа ми. Тънка усмивка се плъзна по устните му и той понечи да се обърне. Аз пристъпих към него и го сграбчих за китката.

— Недей! — шепотът ми се вряза между нас като острие.

Мейсън се напрегна и с едно почти незабележимо кимване, се отскубна от ръката ми.

— Кала! — гласът на Лоуган изплющя като камшик. — Можете да си вървите.

Нечия ръка обви раменете ми и ме дръпна към вратата. Още щом излязохме в коридора, се освободих от ръката на Рен и го изгледах свирепо. Дакс и Фей стояха недалеч от нас с мрачни лица. Брин и Ансел свиха зад ъгъла, без да се обръщат.

— Трябва да се върна — не отстъпвах аз, ала Рен ме улови за раменете и ме обърна към себе си.

— Не можеш.

Погледът му се насочи към другия край на коридора и когато го проследих, видях Сабин да води Невил към главния вход на училището. Беше го хванала през кръста и забързано му шепнеше нещо. Козет ги следваше, като гледаше да се държи на почтително разстояние.

— Не мога да позволя това да се случи! — противях се аз. — Той е част от моята глутница. Длъжна съм да се грижа за него.

— Той вече е част и от моята глутница — тихо каза Рен. — Съжалявам, Кала. Така ми се искаше да не ти се налага да преживяваш подобно нещо. Знам колко е тежко.

Дакс издаде неодобрителен звук и Рен му хвърли свиреп поглед.

— Не го вземай толкова присърце, Кал — обади се Фей, очите й блестяха сурово. — Не си направила нищо лошо. Мейсън сам си е виновен.

— Как можеш да кажеш подобно нещо! — ахнах изумено.

Фей извърна поглед.

— Мога, защото е вярно и защото имаш по-важни неща, за които да мислиш.

— Тя е права — изръмжа Дакс. — Не можем да се забъркваме в тези глупости. Забрави.

Очите ми започнаха да парят и аз сведох поглед към земята. Забих нокти в дланите си, при което раната ми отново се отвори. При вида на алените капки, Рен оголи зъби срещу Дакс и Фей:

— Махайте се оттук!

Дакс настръхна, ала Рен рязко кимна към изхода. Фей го улови за ръката и двамата се отдалечиха.

— Кала — Рен свали ръка от раменете ми и се опита да ме притегли към себе си.

— Недей! — отскубнах се аз. — Не ми казвай, че с времето ще стане по-лесно.

Челюстта му потръпна, но той не повтори опита си да ме прегърне.

— Никога не става по-лесно — тъмните му очи бяха влажни. — Става само по-лошо.

Обвих ръце около кръста си, без да ме е грижа, че оставям кървави петна по роклята.

— Намери Ансел и го откарай у дома. Моля те. Аз оставам тук.

Чух как си поема дъх и разбрах, че се кани да възрази, затова го изпреварих:

— Ще изчакам Лоуган да си отиде. Трябва да видя Мейсън.

Рен поклати глава.

— Ще остана с теб. Това вече засяга и двама ни. Можеш да помолиш Брин да откара брат ти вкъщи.

— Брин трябва да стои далеч от брат ми! Не чу ли лекцията преди малко?

— Успокой се — понижи глас той. — Все пак, Лоуган не оповести края на всички връзки в глутницата. Каза, че ще се вслуша в съветите ни. Брат ти и Брин просто трябва да внимават. Ние ще им помогнем.

— Не мога да мисля за това точно сега — отвърнах, докато се взирах в ръцете си и гледах как раната се затваря пред очите ми. — Моля те, върви си. Искам да говоря с Мейсън насаме.

— Добре тогава — каза Рен и нахлузи коженото си яке, което беше преметнал през ръката си. — Ще откарам брат ти у вас.

Той вече беше направил няколко дълги крачки по коридора, когато аз най-сетне успях да проговоря.

— Благодаря ти — промълвих.

Отидох в момичешката тоалетна и пуснах гореща вода върху ръката си, за да измия засъхналата кръв от вече зарасналата рана. Дълго останах там, стиснала ръба на умивалника, обвита от облак пара. Когато най-сетне се съвзех от обзелото ме отчаяние, бавно се запътих към общата стая, като се ослушвах за гласове или приближаващи стъпки. Когато наближих двойната врата, се скрих зад редица шкафчета, долепила чело до хладната стомана.

Струваше ми се, че са минали часове, макар да знаех, че са били само няколко минути, преди да чуя вратата да се отваря. Надзърнах иззад шкафчетата и видях Лоуган да се отдалечава с обичайната си плавна походка. Излязох от скривалището си едва когато той сви зад ъгъла. Прекрачих прага на стаята, като си наложих да не бързам.

Валма дим се стелеха из въздуха като пипала, носеше се тежкият мирис на тютюн и карамфил. Мейсън седеше в средата на стаята — приведен напред, той бе подпрял лакът върху коляното си, закрил очите си с ръка. Между пръстите на другата му ръка димеше тънка черна цигара.

Направих няколко предпазливи крачки към него и той вдигна поглед, усмихвайки се уморено, после се отпусна в стола и дръпна от цигарата.

— Здрасти, Кала — поздрави той и като наклони глава назад, пусна няколко колелца дим във въздуха.

Отворих уста, за да кажа нещо, ала гърлото ми беше прекалено свито. Бавно прекосих стаята и когато бях достатъчно близо, за да го докосна, спрях и колебливо протегнах ръка към рамото му, само за да я отдръпна миг по-късно, когато той се изправи и направи крачка назад.

— Да се махаме — каза Мейсън и стъпка цигарата си на пода.

Мина покрай мен и излезе от стаята толкова бързо, че трябваше да изтичам, за да го настигна.

— Мейсън! — гласът най-сетне ми се подчини.

— Да не говорим за това. Не си заслужава — беше спрял пред шкафчето си и въвеждаше комбинацията.

— Кажи ми какво стана.

Той изруга, когато изпусна една цифра, и трябваше да започне отначало.

— Нищо. Засега.

Ключалката изщрака и той отвори вратичката.

Поех си дълбоко дъх, ала облекчението ми почти веднага отстъпи място на гнева.

— Какво искаше от теб?

Нисък, гърлен звук, наполовина смях, наполовина ръмжене, се откъсна от гърдите му.

— Ти как мислиш? Нали е син на Ефрон Бейн.

— Не! — затворих очи и се облегнах на най-близкото шкафче. — Не мога да го приема!

Мейсън рязко затвори вратичката на шкафчето си и се обърна към мен.

— Нито пък аз, Кал. Лоуган отдавна ми е хвърлил око, но не знаех дали ще опита нещо. Сега вече знам.

— Какво ще правиш? — ненавиждах Лоуган и това, че Мейсън бе принуден да му се подчинява.

Мейсън преметна спортната си чанта през рамо, като избягваше да ме поглежда.

— Не знам. Но мисля, че успях да си спечеля малко време.

— Време?

Той прокара ръце през косата си и замислено разтърка слепоочията си.

— Лоуган може и да притежава новата глутница, ала все още е много млад… и се страхува.

Не можех да си представя, който и да било Пазител да се страхува.

— От какво?

— От по-възрастните Пазители, особено от баща си. Казах му, че ако ме притиска, ще накарам Рен да разкаже всичко на Ефрон.

Започнах да си играя с коричката на току-що зарасналата рана на ръката ми, без да обръщам внимание на болката.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Да — отвърна той. — Това е може би единственият случай, в който „традициите“ на Пазителите работят в моя полза.

— Традиции? — смръщих се аз.

Мейсън стовари юмрук върху затвореното шкафче с такава ярост, че металът се огъна.

— Звучи по-добре от „тесногръдие“. Докато Лоуган не се сдобие с повече власт, Ефрон и останалите Пазители ще продължат да го държат под око. Поемането на новата глутница е нещо като изпитание за него — дали е достоен за този пост. Ако му го напомням достатъчно често, смятам, че ще мога да му попреча да… — той не можа да довърши.

— Трябва да му попречиш. Не можеш да…

— Нямам такова намерение! — той най-сетне ме погледна. — Пазителите толерират най-различни вкусове, но само за развлечение. Лоуган никога няма да признае пред баща си или пред някой друг от Пазителите, че е гей.

Прехапах устни и сведох поглед.

— Мейсън, защо не ми каза?

— За мен и Нев ли?

— Нямаш ми доверие.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Не е това, Кал. Имам ти доверие.

Вдигнах поглед и останах потресена от мъката, която видях в очите му.

— Имам ти доверие, ала ти си само на крачка от Пазителите — продължи той. — Те никога няма да ме приемат такъв, какъвто съм. Нито те, нито останалите от глутницата, нито родителите ми. Никой. Това би бил краят за мен и Нев. Не просто краят на връзката ни. Краят на всичко.

От спокойствието му се почувствах още по-зле.

— Колко дълго можеш да държиш Лоуган настрани? — попитах на един дъх. — Колко дълго ще бъдеш в безопасност?

Той извади мобилния си телефон и изпрати кратко съобщение.

— Защо мислиш, че някога съм бил в безопасност, Кала?

— Да поговоря ли с Лумин?

— Недей, Кал — тихо каза той и хвана ръката ми. — Ако сториш нещо, ако дори само опиташ да се намесиш, Лоуган ще те използва за назидание на другите. Какво ще спечелим, ако те предадат на някой призрак? Или пък на Ефрон? Нямаш избор. Никой от нас няма. Такъв е животът на Стражите. Раждаме се, за да служим. Нали така?

Не бях в състояние да кажа нищо, затова стиснах пръстите му още по-силно.

За миг гласът му потрепера:

— Вината не е твоя. Ще се справя.

С тези думи той издърпа ръката си от моята и се отдалечи.