Нощна сянка

25

— Не може всички да влезем в пещерата!

Останалите от Найтшейд бяха приковали умолителни погледи в мен, докато кръстосвах напред-назад в подножието на стръмния склон в очакване на Рен и неговите вълци. Бледите лъчи на зората хвърляха червеникаво-оранжеви отблясъци върху голата земя, които ми напомняха за Халдис. Потръпнах и се замислих за загадъчния предмет, който бе истинската причина за този патрул и за който останалите дори не подозираха. Никой от тях не биваше да влезе в пещерата. Напоена с миризмата ми, както и с мириса на непознатия вълк, тя щеше да издаде тайната ми и аз бях готова на всичко, за да го предотвратя.

— Ама нали Лоуган държал вътре някакво ужасяващо създание! — възкликна Фей. — Няма да е честно, ако всички не му хвърлим едно око. Бас държа, че е страховищно!

— Кажи ми, че не съм те чула правилно! — обади се Брин и Фей й хвърли смразяващ поглед. От онази вечер в „Бърнаут“ двете непрекъснато се караха.

— Не става въпрос за това, дали е справедливо или не — сопнах се аз. Мърморенето им започваше да ме изнервя. — Това е заповед. Ако не ти харесва, можеш да се обърнеш към Рен, когато се появи.

„А аз ще се погрижа Рен да изпрати мен в пещерата.“

Леко шумолене в храстите извести пристигането на Рен и останалите. Когато ни видяха, петимата вълци един по един приеха човешките си форми. Рен го стори последен.

— Какво става? — попита той.

— Моите вълци смятат, че са дошли да разглеждат забележителности, а не да вършат работа — казах аз.

— Не е… — опита се да възрази Фей.

— Млъквай, Фей! — срязах я аз.

Снощното посещение на Пазителите и бащата на Рен беше свело търпението ми до минимум.

Рен се разсмя и махна към останалите от глутницата си:

— Не се тревожи, Лили. И моите говорят единствено за създанието в пещерата.

— Страхотно — промърморих аз. — Защо да не отида сама? И без това е по-важно да проверим периметъра, който охраняваме. На всяка цена трябва да разберем какво е успяло да се промъкне в планината, без да го усетим.

— Кала е права — заяви Рен на висок глас, така че всички да го чуят. — Патрулът е много по-важен от онова, което е в пещерата.

Неколцина от вълците се опитаха да протестират, ала сърдитото ръмжене на Рен бързо ги накара да замълчат.

— Ето защо смятам лично аз да отида в пещерата — продължи той.

— Ама… — понечих да възразя, мъчейки се да скрия обзелата ме паника.

— Няма да повтарям — отсече Рен, без да ми обръща внимание. — Кала ще потърси следи от присъствието на Търсачи около пещерата. Брин и Ансел, вие идвате с мен. Останалите — правете каквото Кала ви каже и ако чуя някакви оплаквания, ще отговаряте пред мен. Ще ви настигнем, след като проверим пещерата, и ще покрием останалата част от периметъра заедно.

Никой не каза нищо, дори аз преглътнах изумения си отговор. Брин и Ансел? Не разбирах защо бе избрал двама от моята глутница, вместо да вземе двамина от своята. Така поне можех да ги разпитам за случилото се в пещерата след това.

Макар и не по-малко изненадани, Брин и Ансел побързаха да последват примера на Рен, който междувременно беше приел вълчата си форма. Аз сторих същото и останалите насочиха вниманието си към мен, макар че Дакс, чието лице беше придобило нещастно изражение, все пак хвърли един бърз поглед на Рен.

— Ще го направим така — изпратих мисълта си към тях. Макар и обзета от страх, не биваше да забравям, че съм алфа. — Ще проучим вътрешния периметър, като описваме все по-широки окръжности, а след това ще се насочим на юг. Мейсън, Нев, Сабин и аз ще тръгнем на запад, Дакс, Фей и Козет — на изток. Така ще покрием възможно най-много територия, без да се засичаме. Някакви въпроси?

Чувствах се гузна, задето се бях сопнала на Фей преди малко и се надявах да компенсирам, като я сложа в един отряд с Дакс.

— Добре тогава. Да тръгваме — наредих, когато всички сведоха муцуни в знак на съгласие.

Водени от Фей, Дакс и Козет поеха по отредения им маршрут. Тъкмо се канех да поведа останалите в обратната посока, когато гласът на Рен проникна в съзнанието ми.

— Кала?

— Какво има? — заковах се на място и наострих уши. Явно бе, че Рен бе насочил мисълта си само към мен.

— Извинявай, ако ти дойде изневиделица, но е важно да свикнем да патрулираме като една глутница. Ще се грижа добре за Брин и Ансел.

— Разбира се. Благодаря.

— Сигурен съм, че няма да пропуснеш нищо кой знае колко вълнуващо в пещерата. Ще ти съобщя какво сме открили веднага щом мога.

Гласът му затихна така внезапно, както се бе появил. Какво ли щяха да открият?

— Никакво размотаване! — страхът и раздразнението ме накараха да щракна със зъби към Мейсън, ала мисълта ми бе насочена и към останалите. — Да вървим.

— Хей! — възмути се Мейсън. — Досега теб чакахме.

— Това не е извинение — размахах опашка, като ми се искаше да почувствам нещо друго, освен свития си на топка стомах.

— Нали ти казах, човече — разнесе се тихият глас на Нев. — Винаги съм знаел, че е истински тиранин.

Сабин седеше безмълвно на мястото си, в очакване на нареждания. Зачудих се какво ли си мисли.

Смехът на Мейсън и Нев ехтеше в съзнанието ми, докато се носехме нагоре. Двамата се гонеха по склона, хапеха се закачливо и непрекъснато се изпреварваха един друг, за да застанат начело, ала на мен препускането на воля не ми носеше никаква радост.

Едва преди броени дни двамата с Шей бяхме надвили паяка на Лоуган и бяхме изнесли Халдис от пещерата. По време на битката бях изгубила много кръв и не знаех дали е попила в земята, или пък бе опръскала каменните стени. Може би миризмата на паяка щеше да прикрие моята? Или пък не? Какво ли щеше да стори Рен тогава?

Една катерица се стрелна пред мен и аз щракнах със зъби.

— Добре ли си? — гризна ме Мейсън закачливо.

— Главоболие — отвърнах. — Нека позабавим темпото. Време е да започнем да търсим следи.

Разпръснахме се и продължихме по-бавно, допрели носове до земята, в търсене на миризми, които нямаха място тук, и улики, които знаех, че няма да открием. Съзнанието, че няма да намерим нищо друго, освен следи от присъствието на Шей и мен самата, правеше задачата неимоверно скучна. Улових миризмата на Шей още в самото начало и тъй като знаех, че Нев, Мейсън и Сабин няма да могат да я разпознаят, прилежно ги поведох по нея, като през цялото време се питах какво ли се случва в пещерата.

— Може ли да си уловим нещо за ядене? — гласът на Мейсън прекъсна мислите ми. — Ей там мярнах една яребица, а умирам от глад. Пък и тук няма да намерим нищо. Очевидно е, че някакъв обикновен вълк се е лутал насам.

Макар да го бях очаквала, заключението на Мейсън ме изпълни с облекчение.

— Аз също не надушвам нищо друго — обади се Нев. — И аз гласувам за това, да хапнем. Но не яребица. Мразя, когато по езика ми полепнат пера. Какво ще кажете за заек? Много обичам заешко.

— Вие двамата трябва да се съсредоточите върху задачата — сопна се Сабин. — Ще ядем, след като приключим с обиколката. Ако насам се навърта нова глутница, трябва да ги прогоним, иначе ще стане прекалено объркващо.

— Бил е само един-единствен вълк, Сабин. Стига си се докарвала пред Кала — отвърна Нев. — Не забравяй, че и преди съм ловувал с теб. Ти първа ще се нахвърлиш върху всеки заек, който ни се изпречи.

Сабин изсумтя презрително.

— Как ли пък не!

Моят стомах също бе започнал да се обажда, напомняйки ми, че от часове изпълнявахме безсмислената си задача.

Тъкмо се канех да отговоря, когато силен звук ме накара да се закова на мястото си. Дългият, протяжен вой на Рен отекна в кристалния планински въздух и ни призова да се върнем. Цялото облекчение, обзело ме при мисълта, че самоличността на Шей бе останала неразкрита, се изпари. Само след няколко минути щях да се изправя срещу Рен, а нямах никаква представа какво е открил в пещерата.

— Може би това е гонгът за обяд? — подхвърли Мейсън и се обърна по посока на звука.

— Да идем да видим какво иска — наредих и ги поведох обратно.

Когато стигнахме, заварихме Рен, Брин и Ансел да ни чакат. Козината ми настръхна, когато видях мястото, което Рен бе избрал за срещата ни — същата поляна, където за първи път спасих живота на Шей. Нямах никакво желание да я деля с никого и разсеяно разрових пръста с лапа, обзета от внезапно желание да бъда с Шей, а не с глутницата си. Опитвайки се да не изглеждам уплашена, предпазливо пристъпих към Рен. Той изглеждаше спокоен и мълчаливо очакваше завръщането на останалите.

Не след дълго Фей и Козет се показаха измежду дърветата.

— Къде е Дакс? — въпросът на Рен отекна в съзнанието на всички ни.

— Огладня — отвърна Фей и хвърли поглед през рамо.

В този миг Дакс излезе от гората, теглейки току-що убит елен след себе си.

— Ура за Дакс! — възторжен, Нев се спусна към него и като заби зъби в бута на убитото животно, помогна на Дакс да го довлече до нас.

Провесил език, Ансел се насочи към него.

— Първо алфите — изръмжа Дакс насреща му и Ансел легна на земята, прилепил уши до главата си.

— Извинявай, Рен.

— Няма нищо — Рен дойде до мен с мека стъпка и докосна муцуната ми със своята. — Гладна ли си?

Без следа от враждебност, той отърка муцуната си в моята. А може би не беше открил нищо? Поуспокоена от дружелюбното му държание, изведнъж усетих, че стомахът ми къркори от миризмата на прясно месо.

— Май да.

— Коя е любимата ти част? — побутна ме той към елена.

Мирисът на топла кръв прогони раздразнението ми и аз се облизах.

— Ребрата.

— Давай тогава.

Без да чакам втора покана, забих зъби в пресния труп. Рен се настани до мен и се зае да къса парчета месо от рамото на животното.

Останалите от глутницата също се доближиха и започнаха да се хранят, като гледаха да не ни пречат.

— Знам, че всички се наслаждавате на вкусния елен — Рен изпрати мисълта си към нас, без да спира да се храни. — Но трябва да ви съобщя някои неща.

— Какво открихте в пещерата? — попита Дакс с муцуна, от която капеше кръв.

— Няма да повярвате! — обади се Брин, а космите по гърба й настръхнаха.

— Много голям и много мъртъв паяк — отвърна Рен, докато откъсваше един от краката на елена от ставата.

— Звучи отвратително — Сабин се поотдръпна от нас, дали защото не беше гладна, или защото от мисълта за мутиралия паяк беше изгубила апетит.

— Колко голям? — попита Мейсън.

— Три път по-голям от Дакс — отвърна Ансел и облиза муцуната на Брин.

— Това ли е представата на Лоуган за домашен любимец? — изръмжа Нев и яростно заби зъби в хълбока на елена.

— Според мен е бил по-скоро страж, отколкото домашен любимец — каза Рен.

— Радвам се, че Лоуган има такова голямо доверие в способността ни да отбраняваме пещерата — изсумтя Сабин и Рен оголи зъби насреща й.

— Както и да е, паякът е мъртъв, а Лоуган ме помоли да го повикам незабавно, ако открием, че пещерата вече не се охранява.

— Кога те е помолил? — вдигнах поглед към него; изобщо не си спомнях подобно нещо.

— Обади ми се снощи, след като си тръгнахме от вас.

Положих глава върху лапите си, чудейки се колко ли пъти занапред Рен ще получава нареждания, за които няма да знам.

— Никак не се зарадва, когато му казах — продължи Рен. — Баща ми, Лоуган и Ефрон вече идват насам. Искат да проверят още нещо, но то не ни засяга.

Халдис. Изправих се и закрачих около глутницата, потънала в мисли. Идваха да проверят Халдис. Нямаше съмнение.

— А вие открихте ли нещо? — попита ни Рен.

— В планината се е навъртал вълк единак — протегна се Фей и разтръска козината си. — Още не съм го виждала, миризмата беше нова. Нищо друго.

Шей. Те също са се натъкнали на следите на Шей. Козината на гърба ми настръхна.

— Ни помен от Търсачи обаче — добави Дакс и преглътна огромен къс месо.

— Ние също не намерихме нищо — каза Нев и се отпусна на задните си лапи.

— Нито заек дори — подхвърли Мейсън и закачливо го гризна по ухото.

— Ще продължим да търсим следи и докато слизаме, за всеки случай — нареди Рен и се отдалечи от елена, от който бяха останали само костите. — Брин, ти върви с групата на Дакс, аз също ще дойда с вас. Ансел, ти ще си с Кала.

— Ти си шефът — отвърна Ансел и наклони глава, за да се почеше зад ухото със задната си лапа.

Глутницата се раздели и се насочи към гората.

— Ей сега идваме и ние — догони ги мисълта на Рен. — Първо трябва да поговоря с Кала.

В продължение на няколко секунди гледах как останалите потъват между дърветата, след това се обърнах към Рен.

— Какво има?

Той се приближи до мен и прикова тъмните си очи в моите.

— Защо си била в пещерата?

Пулсът ми се ускори, но се помъчих да си придам нехаен вид.

— Не знам за какво говориш — отвърнах, като душех нехайно пръстта.

Рен се хвърли напред и ме повали по гръб. Опитах да се претърколя, ала той ме притисна към земята и сключи зъби около врата ми. Натискът беше толкова силен, че ми беше трудно да дишам.

— Познавам мириса ти, Кала. Била си вътре. Преди два, може би три дена.

Изритах го и се опитах да го одера.

— Пусни ме!

— Несъмнено Брин и Ансел също са го усетили, но казаха, че не надушват нищо, което означава, че са ме излъгали, за да те прикрият. Да не се опитваш да разцепиш глутницата? Наистина ли искаш да ми пречиш?

Заби зъби в шията ми, принуждавайки ме да се предам. Никога не бях и помисляла, че е възможно да го мразя, ала в този момент малко ме делеше от това, да изпитам истинска ненавист. Той продължаваше да ме стиска все по-силно за гърлото. Макар да се гърчех от болка, се опитах да го ритна и той изръмжа.

— Престани да се съпротивляваш и ми кажи истината!

Изскимтях и се отпуснах под него.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа. Бях любопитна и тази неделя, докато патрулирах, реших да вляза в пещерата.

Глухо ръмжене се надигна в гърдите му.

— Ти ли уби паяка на Лоуган?

Трескави мисли запрепускаха в главата ми, докато се опитвах да реша дали да излъжа, или само да поукрася истината. Да му разкажа цялата история, естествено, беше изключено.

— Не — отвърнах, избирайки лъжата. — В пещерата миришеше прекалено опасно и си тръгнах почти веднага.

Отчаяно се молех да ми повярва, чудейки се докъде ли бе успял да проследи миризмата ми в пещерата.

— Защо не каза нищо? — в тона му се долавяше ръмжене, но хватката около врата ми отслабна.

Отново изскимтях, но останах неподвижна.

— Съжалявам, Рен. Мислех, че Лоуган ще ме накаже. Знаеш, че нямаме право да влизаме.

— По-смела си от мен. От години ми се иска да видя какво има в пещерата.

Ръмженето в гърдите му най-сетне заглъхна и той ме пусна, помагайки ми да се изправя.

— Не ми беше приятно да ти причиня това, Кала. Винаги ще те защитавам, но не бива да имаш тайни от мен. Останалите от глутницата ти — също. По-късно ще трябва да поговоря с Брин и Ансел за това.

— Съжалявам — отвърнах, неспособна да го погледна в очите.

Той отърка нос в рамото ми.

— Искам да ми имаш пълно доверие. Разбираш ли?

— Да — уверих го, треперейки. — Какво според теб е убило паяка?

— Единствената друга миризма беше на непознатия вълк. Предполагам, че е същият, който сте надушили и вие. Трудно ми е да повярвам, че е успял да се справи с любимеца на Лоуган сам-самичък… трябва да е невероятен боец.

Спомних си как Шей въртеше пикелите и колко много се възхищавах на смелостта и воинските му умения.

— Просто се опитвам да те предпазя, Кала — близна ме той. — Не поемай ненужни рискове. Твърде важна си за това. Имам нужда от теб до себе си. Съжалявам, ако съм те наранил.

— Не си — уверих го и въпреки преживяното унижение, го оставих да отърка муцуната си в моята, облекчена, че се бе отказал да ме разпитва.

Без да каже нищо повече, той се втурна към гората, оставяйки ме съвсем сама на поляната. Когато затворих очи, видях пред себе си Шей, усетих устните му върху ръката си, почувствах първите искрици на желанието, когато ме бе докоснал. Вдигнах муцуна към небето — отчаяно ми се искаше да завия от раздразнение, ала трябваше да остана безмълвна. Много скоро Пазителите щяха да тръгнат по следите на крадците. Какво ли щяха да сторят тогава?