Нощна сянка

16

Шей отгърна на следващата страница и си записа нещо, а аз се размърдах неспокойно.

— Не мога да повярвам, че не разрешават внасянето на напитки отвън. Как да изчета всичко това без кафе?

— Нищо не си изчела, Кала — напомни ми Шей, без да вдига поглед от книгата си. — Досега само седиш тук и гледаш как аз чета.

— Ами все още не си поискал да потърся нещо из рафтовете — отвърнах и хвърлих боязлив поглед към разтворената пред него книга. — Откри ли нещо полезно?

Той сви устни и аз побързах да уточня:

— Не се заяждам. Просто питах какво откри досега.

Шей се облегна назад.

— Изглежда, че е разделена на три части. De principiis priscis, което според мен е разказ за произхода на вашия свят. Следващата част се нарича De proelio… — той замълча и ме погледна очаквателно.

— Битка — казах аз.

Шей кимна и ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка.

— Някак си бях сигурен, че знаеш какво означава.

Усмихнах се и протегнах ръце зад облегалката на стола. Дори самата мисъл за битка караше мускулите ми да потръпват неспокойно. Седях вече часове наред — първо в училище, а после в библиотеката. Шей ме погледа развеселено в продължение на няколко секунди и отново се обърна към бележките си.

— Може би в тази част се говори за Войната на магьосниците — предположи той и погледна към книгата. — Е, скоро ще разберем.

— А третата част?

Намръщи се и отметна кичур златистокестенява коса от челото си.

— Тя ми изглежда най-неясна. Просто не мога да разбера за какво е. — Той отвори книгата и запрелиства страниците, докато не стигна почти до края. — Освен това е и най-кратката от трите части. Praenuntiatio volubilis.

— Съобщение? — взех една химикалка и започнах да драскам върху тетрадката, която лежеше пред мен.

Шей се зае с латинския речник.

— Не мисля. По-скоро нещо като предсказание. Но втората дума предполага, че то не е неотменимо. Нали разбираш, като идеята за предначертаната съдба. За каквото и да се говори в тази част, то може да бъде променено.

— Значи книгата завършва с нещо, което тепърва ще се случи? — по някаква незнайна причина усетих, че настръхвам.

Шей изсумтя сърдито.

— Оказва се, че не. Току-що прескочих до края, за да видя дали няма заключение, което да хвърли светлина върху останалата част от книгата.

Той прелисти и последните няколко страници. По цялото ми тяло пробягаха тръпки.

— Е, какво пише?

Гласът му беше пълен с недоволство:

— Crux ancora vitae.

— Какво? — изправих се и закрачих напред-назад.

— Според мен е някаква поговорка или нещо подобно. Означава „Кръстът е котвата на живота“. Не знаех, че твоите магьосници са християни.

Показалецът му пробяга по редовете, а аз продължих да крача неспокойно около масата.

— Определено не са. И книгата не е християнска. Каквато и да е тази поговорка, не става въпрос за християнство; означава нещо друго.

— Грешиш, Кала. Като се вземат предвид особеностите на латинския език, както и ръкописът и илюстрациите, които сравних с други редки книги, не е трудно да се определи от кога датира текстът. Това е книга, написана през късното Средновековие или ранния Ренесанс, така че християнството не може да не е оказало влияние върху нея. А не забравяй и онова за кръста.

— Книгата може и да е създадена през Средните векове, ала съдържанието й е по-старо. Древните са се появили много преди християнството.

— Но ако книгата предхожда появата на християнството, какво, по дяволите, означава това? — Шей изсумтя сърдито и блъсна книгата настрани. — Някой трябва да обясни на този глупак как се завършва едно произведение. Никакво заключение, само някаква тъпа поговорка и рисунка.

Заковах се на крачка от стола му.

— Рисунка?

— Да. Рисунка на кръст — той отново придърпа книгата към себе си и се взря в последната страница. — Май наистина потвърждава теорията ти, че няма нищо общо с християнството. Определено не прилича на никой кръст, който съм виждал досега.

Приближих се още малко, мъчейки се да успокоя дишането си.

— Какво имаш предвид?

— Защо не погледнеш? — предложи той и вдигна глава; при вида на страха в очите ми се изправи и улови ръцете ми в своите. — Кала, разбирам, че се боиш от книгата. Но след като вече стигнахме дотук, смятам, че трябва да погледнеш.

Понечих да поклатя глава, ала той стисна пръстите ми още по-силно.

— Имам нужда от помощта ти — погледът му, нежен, но и предизвикателен, задържа моя.

Исках да възразя, ала всъщност бях наясно, че от момента, в който се съгласих да се срещнем в библиотеката, връщане назад нямаше.

— Добре.

Той ме отведе до масата и обърна книгата към мен. Цялата треперех, ала Шей се облегна на стола и сключи ръце зад главата си.

— Странно, нали? — каза той. — Имам предвид как две от линиите са различни, завършват по различен начин, така че кръстът изглежда асиметричен, въпреки че не е.

Преместих поглед от рисунката към него.

— Не ти ли изглежда познато?

— Познато? — учуди се той. — Какво имаш предвид?

— Шей, изглежда точно като татуировката на врата ти! — потупах аз рисунката.

Той се разсмя.

— Нямам никакви татуировки.

— Разбира се, че имаш — примигах насреща му.

— Мисля, че щях да си спомням, ако си бях татуирал каквото и да било — възрази той. — Чувал съм, че доста боли.

Той потръпна, когато посегнах към врата му и дръпнах яката на ризата. Татуировката си беше там, точно каквато си я спомнях. Абсолютно същият кръст, като този в книгата на Пазителите, се открояваше върху златистата кожа на Шей.

— Нали ти казах? Никакви татуировки — той понечи да се отдръпне, ала аз го стиснах за рамото.

— Шей, кръстът е татуиран на врата ти. Пред очите ми е.

Усетих как по цялото му тяло пробяга тръпка и го докоснах окуражително.

— Кала — прошепна той. — Сериозно ли говориш?

Коленичих до стола му.

— Да. Не мога да повярвам, че никога не си виждал собствения си тил.

Той сбърчи чело.

— Все някога трябва да съм го виждал. И не помня там да е имало татуировка. Къде е точно?

Прокарах пръсти по мастилените линии, изрисувани на врата му, и той потръпна от допира.

— Ето тук.

— Дай ми джобното си огледалце. Ще отида да проверя на огледалото в тоалетната.

С тези думи той скочи от стола и ме погледна очаквателно.

— Нямам огледалце.

— Какво? Е, все ще измисля нещо.

Той изчезна нанякъде, а аз се отпуснах в стола му и се върнах към книгата, която четях.

Когато няколко минути по-късно отново вдигнах поглед, го видях да се взира в мен изпитателно и сърдито.

— Това някаква шега ли беше?

— Намери ли джобно огледалце?

— Взех назаем от библиотекарката. Казах й, че имам проблем с лещите и че огледалото в тоалетната не увеличава достатъчно.

— Носиш лещи?

— Не — той си придърпа стол. — Не отговори на въпроса ми.

Изпънах рамене.

— Нямам никаква причина да те лъжа, Шей. Да не искаш да кажеш, че не си видял нищо на тила си?

— Точно това искам да кажа. На врата ми няма абсолютно нищо. Ни помен от татуировка. Още по-малко пък татуировка на някакъв странен кръст.

— Съжалявам, но кръстът е там. Не разбирам много от магиите на Пазителите, затова мога само да предполагам, че са ти направили нещо, за да не можеш да го видиш.

Отново погледнах рисунката в книгата и докоснах страницата.

— Стражите имат нареждане да не ти разкриват нищо за нашия свят, въпреки че имаме задължението да те пазим. По някаква причина Пазителите не искат да знаеш нищо за всичко това.

Шей пребледня.

— Значи вуйчо ми е направил някаква магия, за да не разбера за татуировката?

— Той не ти е вуйчо — напомних му меко, но категорично. — И да, според мен е направил точно това.

Шей облегна лакти върху коленете си и зарови лице в ръцете си. Изправих се нерешително и притеглих потръпващото му тяло към себе си. Сърцето ми заби учестено, ръцете ми трепереха. Знаех, че не бива да се приближавам твърде много до него, ала да го гледам в това състояние и да не сторя нищо, ми се струваше прекалено жестоко.

Той свали ръце от лицето си и ги обви около кръста ми. От пръстите му сякаш извираше топлина, която се разливаше по цялото ми тяло. Той ме притисна до себе си и допирът на лицето му върху шията ми наелектризира кожата ми. Нежно отметнах кичур златистокестенява коса от челото му и трябваше да прехапя устни, за да не го целуна.

— Благодаря ти — думите му излизаха с мъка и той прочисти гърлото си. — Не ми е лесно да свикна с мисълта, че нямам никаква представа кой съм в действителност.

Засмях се тихичко и той се напрегна.

— Смешно ли ти се струва?

— Не — отвърнах и прокарах пръсти през косата му. — Просто за мен е нещо непознато. Цял живот съм знаела коя съм и какво ми предстои.

Шей се изправи в стола и аз го пуснах, макар да останах приклекнала до него.

— Би ли искала да си нещо друго?

— Не. Ние сме това, което сме. Нямам никакво желание да бъда нещо друго. Но точно в този миг се безпокоя какво означава това за онези, на които държа.

Шей ме погледна и като повдигна бавно ръка, докосна бузата ми. Когато се взрях в очите му, изпитах усещането, че съм попаднала в тайна градина.

Побързах да се върна на мястото си; сърцето ми биеше учестено, с мъка си поемах дъх.

Разсеяно започнах да драскам нещо върху лист хартия, ала все още усещах погледа му върху себе си.

— Исках да разбера какво пише в книгата, защото ми се щеше да науча повече за Пазителите и Стражите.

Вдигнах поглед и видях, че Шей ме наблюдава с любопитство, и с облекчение установих, че не изглежда засегнат от рязкото ми отдръпване.

— Но вече е очевидно, че всичко, което се случва, има нещо общо с теб, Шей. Трябва да разберем повече за това кой си всъщност.

Той кимна и аз махнах към подвързаната в кожа книга.

— Засега знаем, че този кръст е изрисуван на тила ти, но нямаме представа какво означава.

Шей сведе очи към илюстрацията.

— Тези триъгълници също ли са нарисувани на врата ми?

— Не — отвърнах и донякъде неохотно придърпах стола си по-близо до неговия, за да погледна в книгата.

— Но смяташ, че са важни, нали? — Шей посочи към хартията пред мен и аз с изумление забелязах, че бях надраскала поне десетина триъгълника върху бялата хартия.

— Не мога да се отърва от усещането, че съм ги виждала и преди, но не мога да се сетя къде — казах замислено и задъвках долната си устна.

— Точно така! — възкликнах миг по-късно и трескаво зарових в раницата си.

— Да нямаш проблеми по химия? — попита Шей, когато ме видя да изваждам учебника по органична химия и да го разлиствам нетърпеливо.

Поклатих глава и продължих да обръщам страниците, докато не стигнах до въвеждащите бележки към опита от понеделник.

— Ето. Знаех си, че съм ги виждала някъде. В историческия увод към алхимическия експеримент. Това са алхимически символи.

Шей се изправи и надникна през рамото ми, за да види онова, което му сочех.

— Добре, че си го прочела. Аз преминах направо към опита.

Усмихнах се и продължих да чета:

— Четирите триъгълници символизират четирите елемента — земя, въздух, огън и вода. — Преместих поглед от учебника към книгата на Пазителите и добавих: — Но нямам никаква представа какво общо имат с кръста.

— Май току-що откри първия въпрос, който трябва да проучиш, Кал — потупа ме по рамото Шей.

— Добре. Има ли нещо друго, което да използвам, освен поговорката? Как точно звучеше тя?

— Кръстът е котвата на живота — изрецитира той престорено тържествено. — Това е последното изречение. И после идва рисунката.

Записах си изречението на листа с надрасканите триъгълници.

— А какво има преди това?

— Още безсмислици — в гласа на Шей се прокрадна раздразнение. — В самия край на книгата има две изречения, които са отделени от другите. Последното е поговорката, а другото гласи:_„Нека Потомъкът понесе кръста.“_

— Нека Потомъкът понесе кръста. Кръстът е опората на живота — промърморих замислено.

Изведнъж сякаш ме обля леденостуден душ. Погледнах към Шей и в очите му прочетох същото ужасно подозрение.

— Потомък? — прошепнах и видях как той преглътна с мъка. — Чий потомък?

„Права бях, той е някой.“

— Може да бъде на всекиго. Понякога се използва със значението на „наследник“.

— Шей… — предпазливо посегнах към рамото му; боях се да го докосна, ала исках да погледна татуировката още веднъж.

— Не — отсече той и се дръпна към рафтовете с книги, които ни заобикаляха.

Аз скочих на крака.

— Трябва да си ти. Ти носиш кръста. На врата си. Ти си Потомъкът.

— Не, не, не! — той отстъпи назад, когато опитах да го доближа. — Всичко това е… някакъв номер. Или долна шега. — Лицето му беше изопнато, очите му ме гледаха обвиняващо. — Имам татуировка, която не мога да видя. Вуйчо ми не е човек, а магьосник. И неизвестно как, аз съм някакъв много специален потомък, който се споменава в книга, написана векове преди да съм се родил? Не, не мисля така.

Когато осъзнах, че се кани да побегне, сторих единственото, което можеше да го спре.

— Шей! — гласът ми, остър като бръснач, го накара да се закове на място.

В същия миг скочих, приемайки още във въздуха вълчата си форма. Повалих го по гръб и го притиснах към пода. Едва тогава отново си възвърнах човешкия облик.

— Сигурно ти се иска да са лъжи, но пред себе си имаш момиче, което може да се превръща във вълк, когато пожелае. Забрави ли?

Докоснах бузата му с пръсти. Струваше ми се, че тялото ми се разтапя върху неговото. Затворих очи, вдъхвайки уханието му, попивайки топлината на тялото му.

Шей положи ръка върху извивката на тила ми и ме притегли към себе си. Преди да успея да реагирам, устните му намериха моите.

Отначало целувката му беше бавна, предпазлива и нежна.

Сладостта на допира му ме омайваше и аз разтворих устни, оставяйки се на желанието да ме повлече в глъбините си.

Постепенно целувката му стана по-настоятелна; ръката му се спусна по гърба ми, проследи плитката ми и се плъзна под блузата, за да погали голата ми кожа. Струваше ми се, че пия слънчева светлина. Свалих ръка от гърдите му и го помилвах по лицето. Притиснах се в него, копнеейки да позная още от тайните, които той с такава лекота отключваше в тялото ми. Още от усещането за абсолютна, непозната дотогава свобода, което той ми даваше.

Ръцете му обвиха бедрата ми и с едно-единствено движение се озовах под него, притисната към пода. Пръстите му се плъзнаха под полата ми, усещах нарастващото му желание, което се сливаше с моето и изпълваше стаята като електричество преди буря. Стори ми се, че се издигам над земята, обвила крака около тялото му. Пръстите му се движеха бавно, следваха извивките на тялото ми и се спираха там, където допирът им спираше дъха ми, привързваше ме към него и едновременно с това ме изпълваше с усещане за свобода, каквато дотогава не познавах. От гърлото ми се откъсна стон на удоволствие и рязко ме върна в реалността.

Стаята сякаш се завъртя, когато се изтръгнах от прегръдката му и със залитане се отдръпнах към масата. Сърцето ми биеше до пръсване, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми, настойчиво и болезнено.

„Не мога да го направя. Не мога!“

Ала исках. Повече от всичко друго.

Той се изправи, широко усмихнат. В очите му отново грееше топла светлина.

— Какво не е наред?

Тръшнах се сърдито на стола, без да кажа нищо. Ненавиждах се, че ме боли толкова, задето се бях откъснала от прегръдката му.

— О, да — усмивката му изведнъж стана язвителна. — Правилата за целуването и наближаващата ти сватба. Кога щеше да се състои тя?

— В деня на Сауин — сърцето ми се сви при мисълта колко малко оставаше дотогава.

— Са… какво? — той се опита да повтори непознатото име. — Трябва ли да знам какво означава това?

Направих лист хартия на топка и го запратих по него.

— Не го очаквах от човек, чието име повечето хора биха прочели като „Сиймъс“.

Той вдигна смачканата хартия и я метна в най-близкото кошче.

— Това, че името ми е ирландско, не ме прави специалист по всички древни езици.

— Доста те бива с латинския — не му останах длъжна аз.

— Поради което не съм имал време да изуча всички останали.

— Е, да — съгласих се. — Сауин. Са-у-ин.

— Окей, Сауин — този път успя да го произнесе. — Твоят сватбен ден. И кога се пада?

— Трийсет и първи октомври.

— Хелоуин? — намръщи се той. — Колко романтично!

— Хелоуин няма никакво значение. Важен е единствено Сауин — обясних и го изгледах предупредително, ала той не ми обърна внимание.

— И е толкова важен, защото…?

— През тази нощ Пазителите възстановяват силите. Тогава завесата между световете е най-тънка.

Шей изведнъж отпусна ръка.

— Кои светове?

— Този и отвъдният.

— Звучи страшно — грабна една химикалка и си записа нещо.

Забелязах, че пръстите му треперят, ала не знаех дали е от страх, или от неудовлетворено желание.

— Сигурно наистина е — съгласих се аз. — За щастие, единственото задължение на Стражите е да охраняват периметъра. Никога не съм виждала какво точно се случва.

Изведнъж усетих, че ми прилошава.

— Хей! — Шей се взря изпитателно в мен. — Какво ти стана? Пребледняла си като платно!

Стиснах ръба на масата с две ръце, с надеждата, че ще престане да ми се вие свят.

— Тази година трябва да присъствам.

Той се приведе напред.

— Защо?

— Церемонията ще бъде различна — отвърнах и толкова силно забих нокти в масата, че без да искам, обелих част от лака й. — Ще присъствам, защото именно тогава ще се състои съюзът.

— Знаеш ли какво представлява церемонията? — Шей също беше пребледнял.

— Не. Ритуалът на съюза се пази в тайна. Не знам почти нищо за него.

— Лошо — помърмори той. — Както всичко останало в цялата тази история.

— Престани, Шей!

Опитах да се върна към книгата си, ала той не се отказваше така лесно.

— Не виждам защо трябва да спазваш правилата толкова стриктно. От това, което чувам, Рен е излизал с половината град.

Изгледа ме предизвикателно, сякаш очакваше да избухна възмутено.

— Всеки го знае — отвърнах, без да вдигам очи от масата. — Но това няма значение. Изборът си беше негов. А и правилата за него са различни.

— Значи момчетата могат да правят каквото си искат, но момичетата трябва да слушат и да се подчиняват? — изсмя се той презрително.

— Аз съм алфа-вълчицата — отвърнах и сключих стъпала зад краката на стола. — Никой няма право да ме докосва. Така повелява Законът на Пазителите.

— Но Рен може да докосва когото си поиска? Защото на мен ми звучи точно така.

— Той е алфа-мъжкарят на глутницата. Ловът е в кръвта му — толкова здраво бях обвила крака около стола, че чух как дървото изпука; не исках Шей да изрече на глас въпроса, който вече можех да прочета по лицето му.

— Но нали и ти си алфа? Ловът не е ли и в твоята кръв?

Не отговорих; имах чувството, че цялата горя.

— А и аз те докоснах… — пръстите му потръпнаха, сякаш му се искаше и в момента да ме докосва.

„Дали ме желае толкова силно, колкото аз него?“

— Не трябваше да го допускам — отсякох и внезапно се почувствах изтощена. — Може ли да говорим за нещо друго?

— Не е честно… — той посегна към ръката ми, но аз се отдръпнах.

— Не става въпрос за това дали е честно или не. Традицията е такава. Пазителите държат извънредно много на традициите.

— Ами… — изречението му увисна във въздуха, недоизказано.

— Съюзът е твърде близо — казах и пъхнах ръце под масата. — Не съм свободна и за твоя информация, Рен вече не излиза с никого.

— Да не би да излиза с теб? — Шей рязко затвори лаптопа си.

— Не е толкова просто.

„Тъкмо напротив — съвсем просто е. Принадлежа на Рен, не на теб.“

Шей се отпусна в стола си.

— Не мога да го понасям. Държи се така, сякаш те притежава.

— Не го разбираш — безполезността на разговора започваше да ме измъчва. — А и ти повече няма да ме целуваш, Шей Доран.

— Не мога да ти обещая.

Извърнах се, надявайки се да не забележи руменината, плъзнала по лицето ми. Изобщо не исках да изтръгна подобно обещание от него, ала не аз решавах. „Трябва да сложа край на всичко това. Още сега.“

— Добре тогава — опитах се да придам ледена нотка на гласа си. — Предполагам, че все някак ще се научиш да живееш само с една ръка.

Той рязко свали ръце от масата.

— Не би го направила!

Разсмях се.

— Е, ти решаваш дали искаш да поемеш този риск.

Той потрепери и промърмори нещо неразбираемо под носа си.

— Не те чух — казах, мъчейки се да не обръщам внимание на разочарованието, което накара стомахът ми да се свие.

Отчаяно исках отново да ме докосне, като в същото време се сърдех и на него, и на себе си, задето се чувствам така.

— Просто е добре да знам, че започвам да хлътвам по една весталка10 — повтори той с помрачняло от гняв лице.

— Една каква?

— Любопитен исторически факт — отвърна той с хладна усмивка, от която настръхнах. — Друга групичка крайно привлекателни, ала неприкосновени девойки. Ако нарушели обета си за непорочност, ги погребвали живи.

— Погребвали ги живи?

Неволно потръпнах.

„Това ли ме очаква, ако Пазителите научат за Шей?“

Знаех, че ще има последствия, ако оставех да ме докосне друг, освен Рен, ала никога не се бях замисляла какви точно.

— А щастливецът, който изкусил свещената девица и я отклонял от задълженията й, бивал бичуван до смърт пред очите на всички — довърши Шей.

Изведнъж усетих ужасяваща празнина. Моето наказание може и да беше ужасно, ала мисълта за онова, което би могло да сполети Шей, бе многократно по-непоносима.

— Е, предполагам, че ще трябва да се поучим от историята — промърморих, опитвайки се да скрия треперенето на гласа си.

— Не забравяй, че не живеем в Древен Рим — сопна се Шей.

— След като приключихме с този въпрос — казах, без да обръщам внимание на ядосаното му изражение, — може ли да се върнем към онова, което наистина има значение?

Той ме изгледа, без да каже нищо.

— Моля те — прошепнах.

— Добре — отстъпи той и отново отвори лаптопа си. — Ако приемем, че наистина аз съм Потомъкът, какво всъщност означава това?

„Благодаря ти.“

— Предполагам, че не е без значение от кого произхождаш — изрекох на глас.

Той кимна и сви рамене.

— От никого, който да е известен.

— Не си ли спомняш родителите си?

— Не. Загинали са в автомобилна катастрофа, когато съм бил на две години. Не си спомням даже как са изглеждали — той сложи разтворената книга в скута си и прокара пръсти по нарисувания кръст. — Нямам нито една тяхна снимка. Вуйчо Боск казва, че е най-добре да оставим миналото в миналото.

— Нямаш абсолютно нищо, принадлежало на родителите ти? — намръщих се. — Нито дори най-малкият спомен?

— Само едно одеяло, което майка ми изплела за мен — той се усмихна смутено. — Когато бях малък, го носех навсякъде, където отидех.

Заиграх се с крайчеца на плитката си, опитвайки се да не се засмея.

— Как са се казвали?

— Тристан и Сара Доран.

При думите му подскочих толкова рязко, че едва не се преобърнах заедно със стола.

„О, Господи! Тези имена! Не, не, не!“

Той ме погледна изумено.

— Какво има?

— Тристан и Сара? — повторих аз, борейки се с обзелия ме ужас.

— Точно така. Кала, какво не е наред? Още лоши новини?

— Имай предвид, че не знам какво означава това, но в нощта, когато бяхме нападнати пред клуба… — Лицето на Търсача изплува пред очите ми. — Онзи, когото заловихме жив — продължих аз, опитвайки се да не обръщам внимание на Шей, който изведнъж прежълтя. — Той спомена тези имена. Тристан и Сара.

— Един от мъжете, които ни нападнаха, е познавал родителите ми? — ясно видях как вените по врата на Шей се издуха.

— Не съм сигурна — опитвах се да бъда откровена, ала всяка дума, която изричах, ми приличаше на нишка, която при най-малкото подръпване заплашваше да унищожи всичко.

— Какво точно каза той? — по лицето на Шей се изписа напрегнато изражение и той се приведе напред.

— Попита къде си — отвърнах аз, напрягайки паметта си, за да си спомня и най-дребната подробност. — А после каза: „Той не знае кой е в действителност, нали? Не знае, че вие отвлякохте Тристан и Сара, нито какво смятате да правите?“

Шей сграбчи облегалките на стола.

— Нали каза, че Търсачите се опитвали да унищожат света? Нали те са лошите?

Кимнах, без да знам какво да отговоря.

Той се изправи, затвори лаптопа и грабна раницата си.

— Съжалявам, но трябва да се махна оттук. Има твърде много… — той поклати глава. — Трябва да остана сам. Но утре ще дойда.

Не помръднах, когато мина покрай мен, въпреки че с цялото си същество исках да тръгна с него.

— И още нещо, Кала — прошепна той в косата ми. — Не мисля, че лъжат само мен.