Нощна сянка

34

Когато го настигнах, Шей вече прекосяваше парка на имението „Роуан“.

— Бърз си — гризнах го закачливо. — Впечатлена съм.

Искряща дъга от сняг се издигна във въздуха, когато той се закова на място и рязко се обърна към мен.

— Добре ли си?

— Да — втурнах се напред. — Не спирай. Трябва да бързаме.

— Какво стана с Рен? — попита той, докато тичаше до мен.

— Ще ни спечели малко време.

Прелетяхме между красиво оформения жив плет и покрай застиналия мраморен фонтан в градината на имението.

— Сигурна ли си, че можеш да му имаш доверие? — Шей дори не се опита да прикрие гневната нотка във въпроса си.

— Да. И вместо да се тревожиш за Рен, по-добре измисли как ще се измъкнем оттук. Все още не сме се спасили.

И двамата си възвърнахме човешката форма, когато достигнахме имението. Шей отключи вратата, хвана ме за ръка и заедно изтичахме по стълбището, отвеждащо на втория етаж. Стъпките ни отекваха из празните коридори, докато тичешком прекосявахме източното крило. Лунна светлина струеше през високите прозорци; дълги, източени сенки прииждаха на приливи и отливи по стените и се стичаха като мастило по бледия мраморен под. Цялото ми същество се бунтуваше, но все пак успях да се въздържа да не подскоча, докато минавахме покрай статуята на инкуба.

— Добре, да вземем каквото ни трябва и да се махаме оттук — каза Шей, когато стигнахме до стаята му, и грабна една раница от гардероба.

Аз нервно закрачих напред-назад и той спря, стиснал наръч дрехи в ръце.

— Искаш ли да ти дам дънки и някакъв пуловер? Ще са ти големи, но все ще е по-добре от роклята — огледа ме от горе до долу. — За съжаление, ще трябва да си останеш с тези обувки.

Страните ми пламнаха, когато погледнах към роклята си. Ръбът й беше подгизнал от снега и почернял от горската пръст.

— Няма проблем. Това са бални пантофки, така че няма да ми е трудно да ходя с тях. Но идеята за дрехите не е лоша.

Шей ме изгледа продължително и руменина плъзна по врата ми, миниатюрни пламъчета пареха кожата ми.

Най-сетне той се прокашля и ми подхвърли чифт дънки и черен вълнен пуловер.

— Ето, тези не са чак толкова големи. Аз… ъ-ъ-ъ… ще се обърна, докато се преобличаш.

— Добре — измърморих и протегнах ръце, мъчейки се да откопчея роклята си.

След няколко неуспешни опита изругах, чудейки се как ли Брин очакваше да изляза изпод тези купища плат, после обаче се сетих за Рен и пламнах, разкъсвана от угризения и противоречиви желания.

— Всичко наред ли е? — попита Шей, без да се обръща.

Сърцето ми заби учестено.

— Ще имам нужда от помощ за разкопчаването на роклята.

— Какво?

Макар и да не го виждах, ясно можех да си представя слисаното му изражение.

— Майка ми измисли роклята, а Брин ми помогна да я облека. Има безброй миниатюрни копченца, които не мога да достигна. Разкопчай ги и да се махаме оттук.

— Ъ-ъ-ъ, добре — приближи се, а аз се обърнах с гръб към него.

Беше разкопчал роклята до средата, когато го чух да си поема рязко дъх.

— Какво? — погледнах назад, но не можах да видя лицето му.

— Не носиш сутиен — с мъка каза той.

— Корсажът е специално направен, сутиенът е част от него — обясних. — Хайде де, Шей, свали я най-сетне!

Той продължи да ме разкопчава безмълвно, после изведнъж избухна в смях.

— Сега пък какво има? — сопнах се.

— Не точно това имах предвид, когато си представях как ме молиш да те съблека — тихо каза той.

— Какво си си представял? — ахнах и се опитах да се отдръпна, ала той не ме пусна.

Едната му ръка обгърна кръста ми, докато другата погали голия ми гръб. Потръпнах и затворих очи. Устните му докоснаха извивката на врата ми и нежната целувка разля мека топлина по цялото ми тяло. Светът започна да избледнява, далечен и нереален, както винаги, когато Шей ме докосваше.

Ръката му се плъзна под разкопчания корсаж и ме притегли към него. Усещах всеки сантиметър от тялото му, силата на желанието му се сля с моето. Пръстите му помилваха голата ми кожа и аз простенах. Очите ми попаднаха върху леглото му. Беше толкова близко. Той спокойно можеше да ме отнесе до него…

„Не бива! Не и така, не и след всичко, което се случи.“

— Недей — прошепнах, тялото и разумът ми бяха вкопчени в схватка. — Моля те, недей.

Отдръпнах се, потискайки вълната от чувства, с която ме изпълваше нежният му допир, и болката, която те оставяха след себе си. Пред затворените ми очи пробягаха лицата на всички от глутницата ми. Лица, които се боях, че никога вече няма да видя. Лицето на Рен. Преглътнах буцата, заседнала изведнъж в гърлото ми, и придърпах корсажа пред гърдите си.

— Да, правилно. Никакви целувки, ако не искам да изгубя някой крайник — каза Шей. — Извинявай, беше моментен порив.

И той се зае да доразкопчее роклята ми, този път — съвсем целомъдрено.

Прокашлях се в опит да придам на гласа си увереност, каквато не чувствах.

— Няма проблем. Просто трябва да побързаме. Нямаме време за губене.

Той свали ръце от роклята.

— Мисля, че сега ще можеш да се измъкнеш от нея. Ще те изчакам в коридора.

С огромно облекчение свалих роклята и нахлузих дънките и пуловера на Шей, след което сплетох косата си на плитка и я завързах с една от панделките от роклята ми.

В този миг чух едва доловимо пропукване, като нещо прекалено тежко върху тънък лед. Пулсът ми се ускори.

— Кала — долетя гласът на Шей откъм коридора. — Сега, когато голотата ти не ме разсейва, си спомних, че здравата сме го закъсали. Побързай!

— Готова съм — казах и като хвърлих книгата на Пазителите, която лежеше на нощното шкафче, върху дрехите, които Шей набързо бе натъпкал в чантата си, излязох от стаята. — Халдис?

— Вече е тук — посочи той чантата. — Бях го скрил в гардероба.

— Да се махаме — сграбчих го за ръката и заедно побягнахме по коридора.

Когато свихме зад ъгъла, се заковах на място.

— Какво има? — попита Шей и също спря.

Завъртях се, проследявайки ситните късчета мрамор, осеяли пода.

— Къде е статуята? Инкубът.

— Какво? — гласът на Шей изведнъж одрезгавя.

Тихо шумолене се разнесе над нас, сякаш вятър си играеше с купчина изсъхнали листа, и аз вдигнах поглед.

Инкубът се ухили насреща ми и размаха крила.

— Бягай! — изкрещях и приех вълчата си форма. Миг по-късно до мен се появи златистокафяв вълк и ние се втурнахме по коридора, а ноктите ни дращеха по пода.

Нещо изсвистя над рамото ми и копието на инукубуса тупна на около метър от мен. Плясъкът на криле се засили и Шей хвърли поглед през рамо.

— Не е сам!

— Колко са?

Още едно копие прелетя покрай нас.

— Не съм сигурен.

Когато достигнахме стълбището, неволно изскимтях. На стъпалата бе приклекнала химера, змийската й опашка съскаше и се извиваше хипнотизиращо, а раздвоеният й език ту се показваше, ту се скриваше. Лъвската й глава изрева гръмогласно и разтърси ужасяващата си грива от хиляди змии, така че острите им зъби проблеснаха заплашително. Над нея кръжаха две сукуби, които изпищяха пронизително при вида ни. Една от тях опъна тетивата на лъка си и стреля по мен. Хвърлих се настрани и когато стрелата изсвистя покрай мен, скочих на крака и побягнах по балкона. Шей ме следваше по петите.

Втурнах се към коридора, отвеждащ до западното крило, ала звук като от многогласна въздишка ме накара да се закова на място. Протяжен стон изпълни въздуха, все по-силен и по-силен, и се надигна към тавана като мъгла от отчаяние.

— Какво беше това? — ужасът в гласа на Шей бе като дращене на нокти по черна дъска.

— О, Господи!

Трескаво отскочих назад, когато две ръце се протегнаха от най-близката картина и разтърсвано от конвулсии тяло тупна на пода.

Страховитата фигура се изправи на крака и се заклатушка към нас, стенейки все по-отчаяно. Нови и нови тела продължаваха да излизат от картините по стените, докато целият коридор не се изпълни с шум от тътрузещи се нозе. Десетки от стенещите създания се приближаваха към нас, всички до едно с една и съща тромава походка и разтърсвани от конвулсии.

Първото от тях излезе от мрака на коридора и лунните лъчи го окъпаха. Изскимтях и се олюлях от ужас. Въпреки изпитото лице и празния поглед, можех да го разпозная навсякъде. Беше Търсачът, когото бях предала на Ефрон и Лумин за разпит. Краката ми омекнаха и за миг помислих, че няма да ме задържат.

— Кала! — тревожният вик на Шей ме върна на земята. — Какво, по дяволите, става? Какви са тези неща?

— Не знам, но са твърде много — отвърнах, неспособна да прикрия паниката си. — Никога няма да ги надвием.

Приемайки човешката си форма, Шей изтича покрай мен и натисна вратата на библиотеката. Тя се отвори и ние се втурнахме в тъмната стая. В мига, в който се озовахме вътре, Шей затвори вратата зад нас и я заключи, после опря чело в масивното дърво и въздъхна дълбоко. Писъците на сукубите продължаваха да долитат до ушите ми дори през вратата.

— Проклятие! — прошепна Шей.

Аз също приех човешката си форма.

— Да. Сега ще трябва да намерим друг изход.

— Не е това — поклати глава той.

— Какво имаш предвид?

— Вратата, Кала — промълви той. — Вратата на библиотеката. Изобщо не беше заключена.

Гърлото ми се сви.

— Не се опитваха да ни убият — продължи той. — Опитваха се да ни доведат тук.

Неволно подскочих, когато червеникаво-оранжево сияние изпълни стаята. В камината изведнъж лумна огън и затанцува, осветявайки очертанията на самотна фигура. Вледеняващ страх запъпли по кожата ми. Сянката, хвърляна от Пазителя, не беше сянка на човек.

— Много проницателно, Шей — усмихна се Боск Мар и вдигна очи към портрета над камината. — Родителите ти биха се гордели с теб.

— Вуйчо Боск — гласът на Шей трепереше. — Ти си тук!

Боск продължаваше да се усмихва, а от играта на пламъците, лицето му приличаше на зловеща маска. Жестокото му изражение накара коленете ми да омекнат.

„Какво същество е той?“

Сграбчих Шей за ръката и го дръпнах назад.

— Повикаха ме по работа — каза той. — По всичко личи, че положението във Вейл е излязло от контрол. — Премести поглед върху мен и очите му заприличаха на цепнатини. — Кажи ми, Кала, кога точно превърна племенника ми в такъв като тебе?

— Той не ти е племенник — отвърнах, опитвайки се да придам решителност на гласа си.

Смях като звук от трошащо се стъкло изпълни стаята.

— Колко малко разбираш. Ти си воин, родена си да предвождаш другите — той направи крачка напред. — Не съм очаквал подобна глупост от една алфа.

— Тя не е глупава — заяви Шей и ме улови за ръка.

— Тя принадлежи другиму и предаде собствения си род. Тя е въплъщение на неблагоразумие и погрешни решения.

Погледът му се спря върху сплетените ни пръсти и той поклати глава.

— Боя се, че така не може.

— Кой си ти? — гласът на Шей не трепереше, ала пулсът му беше ускорен.

— Единственият близък, който ти е останал — промърмори Боск и отново погледна към портрета над камината. Лицата на Тристан и Сара изглеждаха още по-печални, отколкото първия път, когато ги видях. — Аз съм този, който знае кое е най-доброто за теб.

— Ти искаш да ме убиеш — прошепна Шей.

Боск се подсмихна и наклони глава на една страна.

— Защо ми е да убивам собствения си племенник?

— Достатъчно — отсякох и още по-здраво стиснах ръката на Шей. — Стига лъжи. Те го бяха вързали! Доведоха го, за да бъде принесен в жертва по време на съюза. Знаем за пророчеството и за жертвоприношението. Прочетохме „Войната на всички срещу всички“.

— Знам — спокойно отвърна той. — Но не си ли се замисляла защо сме забранили изучаването на тази книга?

— За да се предпазите, ти и останалите Пазители. За да не допуснете да научим истината за нашето минало. За това, как сте ни поробили.

— О, не, скъпо момиче — лицето на Боск придоби наранено изражение. — Ние ви спасихме. Пазителите винаги са се грижили за своите воини. Тази книга е пълна с отрова, с лъжи, измислени от Търсачите. От векове нашите врагове я разпространяват в опит да примамят и други към скверната си кауза, а ние се опитваме да я възпрем, защото знаем колко злини може да причини. Ето, виж какво ви сполетя днес. Заради нея се проля кръв.

— Не книгата ни нападна! — изкрещях аз. — Дори не знам как да нарека онова, което изпълзя от картините. — И като посочих сянката му, добавих: — Нито пък теб! Какво си ти?

По лицето на Боск пробяга сянка, която бързо отстъпи място на предишната кротка усмивка.

— Съжалявам, ако съм ви уплашил, но това необичайно развитие на нещата ме принуди да ви накарам да ме изслушате насила. Нека бъдем разумни.

— Разумни? — изплю се Шей. — Искам да знам истината!

— Разбира се, че искаш, Шей — побърза да кимне Боск. — Ако по-рано бях осъзнал колко независим си станал, никога нямаше да ти забраня да влизаш в библиотеката. Какво друго му остава на находчив младеж като теб, освен да проникне в нея насила. Жаждата ти за знание е достойна за възхищение. — Усмивката му режеше като бръснач. — Обвинявам единствено себе си. Все още те мислех за малко момче. Исках да те предпазя от враговете ти, ала пропуснах да забележа колко много си пораснал. Не ти обръщах достатъчно внимание и сега искрено се разкайвам.

Пръстите на Шей стиснаха моите толкова силно, че ми причиниха болка.

— Кажи ми кой си в действителност.

— Аз съм вуйчо ти — спокойно отвърна Боск и пристъпи към нас. — Твоята плът и кръв.

— Кои са Пазителите?

— Други като мен, които искат единствено да те защитят. Да ти помогнат. Шей, ти не си като другите. Притежаваш способности, каквито дори не можеш да си представиш. Аз мога да ти покажа кой си в действителност. Да те науча да използваш силата, с която си надарен.

— Щом толкова искате да му помогнете, защо трябваше да го принесем в жертва по време на съюза? — намесих се и застанах между Боск и Шей, прикривайки го с тялото си.

Боск поклати глава.

— Поредното злощастно недоразумение, Кала. Искахме да изпитаме верността ви към благородната ни кауза. Мислех, че сме ти осигурили най-доброто образование на света, но може би не си запозната с историята на Авраам и сина му Исаак15? Не е ли принасянето в жертва на онзи, когото обичаш, най-доброто изпитание за вярата? Нима наистина допускаш, че бихме поискали Шей да загине от ръката ти? Та нали ние ти възложихме да го защитаваш!

Усетих, че започвам да треперя.

— Лъжеш!

— Нима? — благо се усмихна Боск. — След всичко, което преживя, нима нямаш вяра в своите господари? Никога нямаше да те принудим да нараниш Шей. В последния момент щяхме да осигурим друга жертва. Разбирам, че подобно изпитание може би ти се струва прекалено ужасно, навярно си казваш, че сме искали твърде много от теб и Рение и че сте твърде млади.

Не бях в състояние да му отговоря. Изведнъж започнах да поставям под въпрос всичко, което бях направила досега, и да се питам дали собствените ми желания не ме бяха заслепили, карайки ме да се отклоня от правилния път. Вече не знаех на кого да вярвам.

— Грижа се за Шей почти от раждането му, задоволявал съм всяка негова нужда и желание. Нима това не доказва искрената ми загриженост за неговото добруване? — Боск спря на няколко крачки от нас и протегна ръце към племенника си. — Моля те, повярвай ми.

Витражните прозорци зад Боск изригнаха в дъжд от пъстроцветно стъкло. Блъснах Шей на пода и го прикрих с тялото си, вдигайки ръка, за да се предпазя от посипалите се късчета стъкло, които разкъсаха якето ми и се забиха в кожата ми.

Библиотеката изведнъж се изпълни с викове и шум от стъпки. Повдигнах глава и видях най-малко двайсетина Търсачи да се втурват през строшения прозорец и да се нахвърлят върху Боск, същинска вълна от искряща стомана и свистящи стрели. Въздухът около Пазителя проблесна и роякът стрели отскочи назад, сякаш се бяха блъснали в невидим щит. Боск вдигна ръце. Огънят в камината угасна и червеното сияние, осветявало до този миг стаята, отстъпи място на гъсти сенки.

Неколцина от Търсачите се препънаха и паднаха, други се заковаха на място, мъчейки се да се ориентират. Шей ме бутна настрани и се изправи.

— Какво стана?

— Търсачи — изсъсках аз. — Повече, отколкото съм виждала някога.

Боск отметна глава назад и изкрещя. Силният звук накара книгите да затреперят по полиците и аз запуших ушите си с ръце. Мракът, спуснал се над стаята, се раздели и образува миниатюрни езерца, които се издигнаха във въздуха и бавно започнаха да приемат очертания. Аз ахнах и сграбчих Шей за ръката.

— Това да не са… — той не можа да довърши.

— Призраци — прошепнах. — Не е възможно!

— Защо? — попита той, докато гледаше с разширени от ужас очи как неясните силуети се спускат върху Търсачите.

— Никой не е в състояние да призове повече от един призрак наведнъж — обясних, с мъка поемайки си дъх. — Твърде трудно е да бъдат контролирани.

— Призраци! — извика един от Търсачите. — Итън, Конър! Хванете момчето и изчезвайте оттук! Останалите — проправете им път!

Един от Търсачите, жена, изпищя, когато около кръста й плъзнаха черни пипала. Друг отчаяно се мъчеше да посече с меча си призрака, надвиснал над него, ала всичко беше напразно и миг по-късно гнусното създание го обви в ужасяващ черен саван, от който се разнесе задавено гъргорене.

— Действайте! — изкрещя първият Търсач.

С разкривено от ярост лице, Боск протегна ръка към вратата, разперил пръсти като ноктите на хищна птица, и направи рязко движение. Вратата се отвори и армията от чудовища, която чакаше на балкона, изведнъж оживя и се хвърли в битката. Сукуби и инкуби влетяха в стаята със съскане и крясъци, бълвайки огнени струи. Търсачите изпратиха рояк стрели насреща им и няколко от крилатите създания се строполиха на пода.

Химерата връхлетя в стаята с мощни скокове и се нахвърли върху най-близкия Търсач, който изпищя, когато лъвските челюсти стиснаха рамото му в желязна хватка, докато змийската опашка отново и отново забиваше зъби в краката му. С тежки стъпки и задавени стенания, съществата, изпълзели от картините, също се включиха в битката. Неколцина от Търсачите изпуснаха оръжията си и нададоха вик при вида на съсухрените създания, които бавно се приближаваха, с широко отворени усти и празни погледи.

Боск избухна в смях и размаха ръце, сякаш дирижираше симфония. Хорът от стенания се усили.

— Не се занимавайте с Падналите! — изкрещя първият Търсач. — Целта ни е единственото, което има значение!

— Монроу! Момчето е ей там — извика един мъж от другия край на стаята и се втурна към нас.

Разпознах го веднага, въпреки че този път от носа му не шуртеше кръв. Оголих зъби насреща му и той вдигна арбалета си.

— Този път никакви приказки — каза Итън.

Приемайки вълчата си форма, се нахвърлих върху него, но не можах да избегна двете стрели, които потънаха в гърдите ми и ме оставиха почти без дъх. Въпреки това се стоварих върху Итън с такава сила, че двамата се запремятахме през глава по пода, докато не се блъснахме в стената. Пареща болка пробяга по гръбнака ми, по корема ми се стичаше кръв и трябваше да положа огромно усилие, за да не припадна.

— Кала! — Шей се втурна към нас, променяйки облика си в движение.

Итън изруга и едвам успя да избегне зейналата паст на златистокафеникавия вълк.

— Монроу! Конър! Елате тук! Преобразили са Потомъка — изкрещя той и избълва нов низ от ругатни.

Една неясна фигура се устреми към нас, провирайки се между хаоса от криле, нокти и оръжия. Видях как Конър се хвърля на пода и се претъркулва през глава, за да избегне плъзналия се към него призрак. После скочи на крака и се спусна към Шей, който изръмжа, виждайки го да изважда мечовете си. Търсачът и вълкът бавно започнаха да обикалят в кръг.

— Не искам да те нараня, момче, но сега нямаме време за това — каза Конър, като държеше остриетата си наведени надолу.

Не откъсвах очи от тях, макар че болката замъгляваше погледа ми. Влажно хриптене излизаше от гърдите ми всеки път, щом си поемех дъх, ала въпреки това се опитах да пропълзя до тях.

Докато Шей следеше всяко движение на Конър, Итън се изправи с мъка и като бръкна в коженото си яке, се хвърли върху гърба на вълка. Шей изскимтя, когато дългата спринцовка се заби във врата му, и се изправи на задните си крака. Итън отхвърча назад и се сгромоляса върху каменния под. Вълкът рязко се обърна и понечи да връхлети отгоре му, ала вместо това тръсна глава, олюля се и с немощно скимтене рухна на земята с разперени крака.

Изревах и се опитах да отида при него. Всяка стъпка ми причиняваше нечовешка болка. Стрелите все още стърчаха от гърдите ми, кръвта в дробовете ми бавно ме задушаваше.

Когато стигнах до Шей, приех човешката си форма и като зарових ръце в гъстата му козина, го разтърсих.

— Шей! Шей! — повиках го, усещайки как силата бавно ме напуска.

— Омагьосани стрели, надявам се, че ти харесва — разнесе се дрезгавият глас на Итън и когато се обърнах, видях, че е насочил арбалета си към мен. — Ти ли го превърна в един от вас?

Гърдите ми горяха, зрението ми бързо се замъгляваше. Кимнах и се свлякох на пода.

„Така ли ще свърши всичко?“

Ръката ми потърси Шей.

Пръстите на Итън потръпнаха, готови да дръпнат спусъка. В този миг протяжно стенание, разнесло се зад гърба ми, прикова вниманието му и той ахна, олюлявайки се.

— Кайл?

Извих се назад и през мъглата на болката видях изпитото тяло на Търсача, което бях видяла да изпълзява от една от картините, да се приближава към нас, протегнало ръце напред, сякаш се мъчеше да улови нещо.

— Не! — извика Итън и тръгна към него, ала в този миг Търсачът, който бе давал нареждания, се надвеси над мен, закривайки стенещото създание.

— Махни се, Монроу! — каза Итън. — Трябва да му помогна.

— Това не е брат ти, Итън — улови го за раменете Монроу. — Това не е Кайл. Вече не. Забрави го.

Разнесе се задавено ридание и раменете на Итън увиснаха.

— Трябва да се махаме оттук — каза Монроу. — Пази гърба на Конър, докато се оттегляме.

Макар лицето му да беше разкривено от болка, Итън кимна.

— Слушам!

— Сега, Конър! — нареди Монроу. — Давай!

Конър приклекна до Шей и го вдигна на ръце. Аз простенах, когато го откъснаха от мен.

— Готово — каза Конър. — Да вървим.

— След теб — отвърна Итън и вдигна арбалета си.

Двамата се втурнаха напред, Конър — с Шей на ръце, Итън — сипейки дъжд от стрели, за да му проправя път.

Монроу понечи да ги последва.

— Почакайте! — с мъка прошепнах аз.

Той се обърна към мен и се намръщи.

— Коя си ти?

— Опитвам се да помогна на Шей.

— Ти ли го направи като теб? Страж?

— Нямах друг избор.

Стаята започна да се върти около мен.

— Пазителите ли те накараха да го сториш?

— Не — отвърнах и затворих очи от болка. — Те нищо не знаеха.

Монроу повдигна вежди.

— Опълчила си се срещу Пазителите?

Едва успях да кимна, преди силна конвулсия да разтърси тялото ми. Закашлях се и от устата ми потече кръв.

Силен стон и шумно тътрузене на крака ме накара да се зачудя колко близо бе създанието, което някога се бе наричало Кайл, и каква сила притежаваше.

Погледът на Монроу се спря върху нещо зад мен и той сбърчи чело, после отново сведе очи към мен.

— Съжалявам за това — каза и стовари дръжката на меча си върху главата ми.

Проряза ме заслепяваща болка, после мракът на безсъзнанието ме погълна.