Нощна сянка

17

Шей не дойде за първия час. Усетих, че ми прилошава.

Възможно ли бе Пазителите да са му сторили нещо?

Прекарах следващите два часа, като си гризях ноктите и когато влязох в лабораторията по органична химия и го видях да седи на обичайното си място, едва успях да потисна желанието да се втурна към него и да го прегърна. Щом ме забелязаха, двамата ученици до него побързаха да се отдръпнат в другия край на масата. Шей проследи отстъплението им с крайчеца на окото си.

— Винаги ли имаш такъв ефект върху хората? — подсмихна се той.

— Обикновено. Като всички Стражи. Ти явно не си съвсем наред, щом не се боиш до смърт от мен — облегнах се на масата, опитвайки се да звуча нехайно. — Къде беше тази сутрин?

— Да не би да се притесни за мен? — усмивката му стана още по-широка. — Въпреки че не съм съвсем наред?

— О, моля ти се! — излъгах аз.

— Реших да избягам от часовете — той разсеяно завъртя молива, който държеше в ръка. — Тази сутрин изобщо не ми се ставаше.

— Май никак не те е грижа за училище — подхвърлих, подразнена, задето той се бе излежавал в леглото, докато аз умирах от страх за него.

Шей снижи глас и се приведе към мен:

— Е, нали според теб вуйчо ми бил някакъв изключително могъщ заклинател, а според Лоуган — настоятел на училището. Какво ще ми направят, да не би да ме изключат?

— Може и да е така, но ще ти бъда задължена, ако занапред не мислиш само за себе си. Откъде да знам, че Пазителите не са те дали на някой призрак за закуска!

Той се намръщи.

— Призрак?

Ледена тръпка пробяга по гърба ми.

— Няма значение. Просто ми се обади следващия път.

— Да не би да искаш да ми дадеш номера си? — ухили се той и аз не можах да потисна усмивката си.

— Май така излиза.

Извади телефона си и въведе номера, който му продиктувах.

— Искаш ли моя? — повдигна вежди той, а по лицето му се изписа обнадеждено изражение.

— Защо не — аз също извадих телефона си и записах номера му.

— Гаджето ти не изглежда никак доволно — подхвърли Шей, все още широко усмихнат.

Погледнах към дъното на стаята, откъдето Рен ни наблюдаваше, небрежно облегнат на масата. В ръката си държеше ножици — никога дотогава не бях виждала някой инструмент от класната стая да изглежда толкова заплашително.

— Приятен час — измърморих и се насочих към обичайното си място. Идеше ми да се сритам, задето се бях държала толкова приятелски с Шей там, където всички можеха да ни видят.

Докато стигна до масата, Рен вече се бе заловил да подрежда пособията, които щяха да ни трябват за днешния експеримент.

— Здрасти, Рен — едва чух собствения си глас, толкова силно биеше сърцето ми.

Когато го погледнех, единственото, което виждах, беше леглото ми; единственото, което чувствах, бе горещото му тяло, притиснато до моето; единственото, което чувах — учестеният си дъх, когато ръката му се плъзна под роклята ми.

Опитах се да прогоня тези образи, ала на тяхно място се появи лицето на Шей. Не можех да се отърва от усещането, че бях извършила непростимо предателство спрямо Рен. При тази мисъл ме обзе гняв — внезапно си представих всички момичета, които на драго сърце бяха приемали целувките на Рен, а и много повече от това. В мен сякаш се водеше борба между тези два импулса, в резултат на което не можех дори да погледна към Рен.

Ала той също не изгаряше от желание да ме погледне.

— Кала.

Поздравът му беше хладен и за първи път ми стана неприятно, че не използва прякора, който така ненавиждах.

„Това ли имаше предвид, като каза, че няма да ме притиска? Или е сърдит, задето говорих с Шей? О, Господи, всичко обърквам!“

Потиснах въздишката, която се надигна в гърдите ми, и отворих чантата си, за да извадя учебника по химия.

— Виждам, че си взела нарежданията на Лоуган много присърце — изръмжа Рен, много по-близо до мен, отколкото очаквах.

Обърнах се и едва не подскочих, когато го видях на сантиметри от себе си.

— Заповедите са си заповеди — свих рамене аз.

— Е, сигурно е много доволен.

При тези думи Рен се облегна на масата, толкова близо до мен, че само една крачка и тялото ми щеше да се притисне в неговото.

Опитах да мисля само за разговора.

— Лоуган? Да, предполагам, че ще е доволен.

— Имах предвид него — Рен хвърли унищожителен поглед към другия край на стаята.

Внезапно в съзнанието ми изникна образът на отворени гробове и прелестни свещени девици, които пищяха отчаяно, докато ги засипваха с пръст.

„Трябва да оправя тази бъркотия“

Сложих ръка върху неговата и той ме погледна; чертите му омекнаха, а в очите му се появи любопитство.

— За онази вечер…

„Аз съм алфа. Той е отреденият ми партньор. Защо тогава ми е толкова трудно?“

Той се изпъна и отстъпи назад. Стомахът ми се сви на топка, докато гледах как Рен се отдръпва от мен.

— Госпожица Форис каза, че експериментът ще отнеме целия час. Най-добре да започваме.

— Рен — започнах, ала мрачният му поглед ме спря.

— Забрави!

Пристъпих към него и го улових за лакътя, принуждавайки го да ме погледне.

— Чуй ме, Рен. Всичко е толкова объркано напоследък. На никого от нас не му е лесно.

Той опита да се отскубне, ала аз изръмжах и го задържах. Тънка усмивка пробяга по стиснатите му устни.

— Трябва да знаеш — решимостта ми се разколеба за миг, но си поех дъх и се хвърлих с главата напред, — че не искам да се отдръпнеш от мен.

Тялото му се напрегна, а погледът му стана предпазлив, сякаш очакваше да кажа още нещо. Когато не го сторих, той внимателно издърпа ръката си от моята.

— Ще го имам предвид.

Заехме се с експеримента сред неловко мълчание. Когато часът свърши, се чувствах ужасно нещастна, а Рен си тръгна, без да каже нищо.

Когато влязох в столовата, всички от Халдис бяха насядали около обичайните ни две маси и си бъбреха щастливо. Дакс, Фей и Козет седяха заедно; Дакс ръкомахаше оживено, а двете момичета го гледаха с грейнали лица. Брин и Ансел бяха потънали в тих разговор, но с облекчение видях, че са успели да поразредят влюбените погледи.

Едва не се спънах, когато видях Сабин… широко усмихната. Беше седнала до Невил и Мейсън, който тъкмо показваше някакъв съмнителен начин за употреба на един банан. Тримата избухнаха в смях.

— Здрасти, Кал — каза Ансел, когато се настаних до него. — Искаш ли да размениш портокала си за една ябълка? Когато си приготвях обяда, ти вече беше взела последния.

— Добре — съгласих се и той веднага започна да рови в кутията ми за обяд.

— По-добре ли се чувстваш, Кал? — попита Брин. — През първия час не изглеждаше никак добре.

— Аха — уверих я, като побързах да грабна от ръцете на Ансел овесената бисквита, който той се опитваше да задигне от кутията ми. — Тази нощ не можах да се наспя. Сега съм по-добре.

Когато Рен се присъедини към нас, извадих сандвича с говеждо от хартиения плик, мъчейки се да си спомня какво е да имаш апетит. Не бях преглътнала и един залък, когато чух познат глас.

— Здравейте — звучеше, сякаш Шей беше точно зад мен. — Чудех се дали мога да се присъединя към вас?

Залъкът приседна в гърлото ми и така се закашлях, че очите ми се насълзиха. Ансел ме потупа по гърба и когато най-сетне успях да си поема дъх, се обърнах към Шей. „Недей. Не го прави. Нямаш представа какво означава това.“

— Добре ли си? — тонът му беше сериозен, ала очите му се смееха.

— Искаш да седнеш при нас? — с всяка дума, която се откъсваше от устните ми, изумлението ми нарастваше; нямах представа каква игра играе.

— Да. Ако нямате нищо против.

Разговорите около масата бяха секнали и всички вълци се взираха безмълвно в човешкото момче, което бе достатъчно смело или пък достатъчно лудо, за да пристъпи в затворения им кръг. Хвърлих поглед към масата, където седяха Пазителите. Точно както очаквах, Лоуган бе вдигнал тъмните очила на челото си, за да види какво ще стане. По лицето му се четеше лениво, макар и донякъде заинтригувано изражение.

— Разбира се.

Бързината, с която Рен се бе озовал до Шей, ме изуми.

— На всички отдавна ни се иска да те опознаем по-добре, Шей. Заповядай, седни.

„Всички?“

Самият Рен се настани до мен и придърпа плика с обяда ми пред себе си. Тънка усмивка изви ъгълчето на устата му.

— Кала, имаш ли нещо против да отстъпиш мястото си на Шей?

Шей се намръщи.

— Нищо не ми пречи да си взема стол от някоя друга маса.

— Няма нужда — ледено заяви Рен, без да откъсва поглед от мен.

Не бях сигурна какво се случва, ала когато ставаше въпрос за Шей, не исках да предизвикам Рен. Ако трябваше да обядвам на крак, така да бъде, реших аз и побутнах стола си към Шей.

Изведнъж нечии ръце се обвиха около кръста ми. Обърнах се тъкмо когато Рен ме притегли към себе си с мрачно задоволство в очите, сякаш току-що бе спечелил награда.

— Е, какво има за обяд? — придърпа ме той в скута си.

— Наистина няма да ме затрудни да си взема друг стол — съвсем ясно долових раздразнението в гласа на Шей.

В тъмните очи на Рен гореше предизвикателен пламък, ала аз не се боях.

— Не — казах на висок глас, опитвайки се да звуча спокойно. — Няма нужда.

— Не ми изглежда никак… удобно.

Обърнах се и видях как Шей стисна зъби, когато Рен ме притисна до себе си, обвил ръце около кръста ми.

— О, на мен ми е много удобно — измърка Рен; лицето ми пламна, когато усетих устните му върху тила си. — А на теб, Лили?

Шей потръпна при звука на гальовното обръщение и аз трябваше да впрегна цялата си воля, за да не зашлевя Рен през лицето. Беше прекалено жесток.

— Удобно ми е — отвърнах и хвърлих свиреп поглед на Брин, която пърхаше с мигли насреща ми; Ансел пък се бе ухилил глупашки.

— О-о-о, вижте ги само. Това е най-очарователното нещо, което съм виждал — Мейсън облегна брадичка на ръцете си. — Какви ги вършите вие двамата, когато нас ни няма? Някой май е бил непослушен.

Дакс ни гледаше с неприкрито задоволство. Фей му смигна и прокара език по устните си. Нев вдигна глава от тетрадката, в която драскаше нещо, повдигна многозначително вежди и отново се наведе над листа.

Брин и Ансел правеха физиономии насреща ми, дори Сабин се изкиска тихо. Козет й хвърли кос поглед и се размърда в стола си, ала така и не събра кураж да се усмихне. Принудена да призная поражението си, аз се облегнах на Рен, като се опитвах да не обръщам внимание на ръцете му, чийто допир разпалваше у мен огън, какъвто доскоро не знаех, че може да съществува. В този миг видях болката, изписана по лицето на Шей.

— Млъкни, Мейсън! — отсякох и го замерих с един портокал.

Той се разсмя с глас и го улови във въздуха.

— Не ни обръщай внимание, Шей — усмихна се Мейсън насреща му. — Ние сме просто банда диви зверове.

— Без майтап — обади се Дакс и изду мускулите на ръцете си.

Останалите изхихикаха нервно, ала Шей се усмихна спокойно на Мейсън:

— Вече го забелязах, но някои от вас имат по-добри обноски от други.

И той хвърли свиреп поглед на Рен, който му отвърна със същото. Дакс престана да се усмихва, а Фей сви устни. Погледнах я предупредително и макар стоманеносивите й очи да срещнаха моите, без да мигнат, тя все пак скри заострените си кучешки зъби.

— Е, това обещава да е интересно — Мейсън извади нещо сребристо от джоба си и го подхвърли на Шей.

Когато Шей отвори ръка, в шепата си държеше шоколадова целувка на „Хършис“. Мейсън му смигна:

— Добре дошъл на нашата маса, приятелю. Надявам се да оцелееш.

— Все някак ще се справя — отвърна Шей и завъртя шоколадовия бонбон в ръката си. — И благодаря, нищо не може да се сравнява с една наистина хубава целувка.

Той се подсмихна и ми хвърли бърз поглед, от който цялата настръхнах.

— Абсолютно си прав — разсмя се Мейсън и се облегна в стола си. — Е, като за начало…

При тези думи той улови ръката на Нев, за да го накара да престане да пише.

— Кажи го.

— Какво да кажа? — Нев изглеждаше подразнен, задето го бяха прекъснали.

— Лимерика11 — ухили се Мейсън.

— Забрави — отсече Нев и се отдръпна заедно със стола си.

— Хайде де — настояваше Мейсън. — Страхотно е.

— Какво стихотворение? — обърна се Шей към Нев.

— Изобщо не е хубаво — Нев освободи ръката си.

— Нев е поет — заяви Мейсън и като издърпа тетрадката от пръстите му, я вдигна във въздуха, така че Нев да не може да я стигне, въпреки настойчивите си опити. — Това тук са събраните му съчинения. Да ви прочета ли нещо?

Нев направи заплашителен жест, сякаш държеше не химикалка, а нож.

— Ако я покажеш на когото и да било, ще те убия.

— Ще ти я върна веднага щом им кажеш лимерика — заяви Мейсън и седна върху тетрадката. — Знам, че си го запомнил наизуст.

— Нямам представа защо изобщо се държа добре с теб! — измърмори Нев.

— Заради неустоимия ми чар.

— Не бих го нарекъл точно чар — отвърна Нев.

— Аз също искам да го чуя — обади се Рен, докато милваше бедрото ми.

Ухаеше топло и успокояващо, ала допирът му ме караше да треперя.

„Моля те, Шей, не поглеждай насам!“

Нев остави химикалката на масата.

— Е, добре тогава.

Брин, която тъкмо бе отпила от диетичната си кола, я изплю обратно. Мейсън и Ансел изръкопляскаха. Аз бях прекалено слисана, за да реагирам.

„Ето с какво се занимавал мълчаливият Нев в свободното си време!“

— „Бин“? — намръщи се Сабин, докато Козет бършеше диетичната „Кола“, която се бе стекла в техния край на масата. — Откога ми казвате Бин?

— Заради стъпката е — обясни Нев. — Съжалявам. Казах ви, че не струва.

— Защо няма нищо за вас с Мейсън? — попита Ансел.

— А, за нас има отделно стихотворение — Мейсън повдигна многозначително вежди.

Нев го бутна от стола и той тупна на земята, като се заливаше от смях.

— Според мен беше страхотно — ухили се Шей. — Защо не го изрецитираш още веднъж, за да свържа имената с лицата ви? А вие може да вдигате ръка, когато си чуете името.

Нев погледна към Рен и когато го видя да кимва в знак на съгласие, изрецитира стихотворението още веднъж, не чак толкова неохотно, колкото първия път. Всички вдигнаха ръка, когато чуха името си, с изключение на Сабин, която изсумтя. Фей и Дакс пък направиха неприличен жест по посока на Шей, когато Нев стигна до тях.

— Благодаря — каза Шей и приближи стола си до този на Брин, разбрал къде седят онези, които биха могли да му станат съюзници.

Брин му се усмихна, а Ансел бутна шепа царевичен чипс пред него. Шей отвърна на усмивката на Брин и си взе от чипса.

— Кала ми е разказвала за вас — каза той, хрупайки.

— Така ли? — Брин ми хвърли разтревожен поглед, но си отдъхна, когато ме видя да поклащам глава едва забележимо.

— Защото сме страхотни — заяви Ансел и вдигна тържествуващо палци.

— Прекрасно, Ан — измърморих аз. — Няма що!

Той се изчерви и Брин го целуна по бузата.

— Не й обръщай внимание. Наистина сме страхотни. Е, каква е твоята история, Шей?

— А, нищо особено — отвърна той и ми смигна скришно.

Изгледах го кръвнишки.

„Ако ми намигнеш още веднъж, ще бъда принудена да ти отскубна миглите.“

— Това ми е последната година в училище — каза той. — Живея с вуйчо си в имението „Роуан“.

Всички около масата ахнаха. В съзнанието ми изплува образът на пусти коридори, покрити с паяжини. Замалко не паднах на земята, ала Рен ме улови и ме намести на скута си, като се подсмихваше. Прехапах устни и погледнах към Шей. Не се бях замисляла къде всъщност живее и сега не можех да повярвам на ушите си.

„Трябва да е някакво недоразумение. «Роуан» не е къща.“

— Имението „Роуан“? — повтори Ансел. — Ама то не е ли музей или нещо такова? Наистина ли живееш там?

— Да, собственост е на вуйчо ми. Само че той рядко остава в него, защото му се налага да пътува твърде често. Общо взето, цялата къща е на мое разположение. Мисля, че когато в нея не живее никой, е отворена за посещения. Може да ми дойдете на гости, ако искате да я видите.

При тези думи Шей се ухили широко, а Ансел пребледня.

— Много мило, Шей — казах аз. — Но ми се струва, че вуйчо ти би предпочел да държи една такава необуздана банда като нас далеч от скъпоценните си антики.

Никога не бих оставила брат си да прекрачи прага на онази къща. Не го пожелавах никому.

— Както кажете — отвърна Шей и насочи вниманието си към обяда, който се състоеше от четири овесени блокчета и един „Спрайт“.

— Е, какво е да живееш в „Роуан“? — попита Брин, облегнала глава на рамото на Ансел; неволно се усмихнах, когато видях как очите му заблестяха от нейната близост.

Шей отвори кутийката „Спрайт“.

— Не мога да се оплача, че ми е тясно. Имението е огромно, направо разточително. Но и зловещо, ако трябва да съм честен. Боск, вуйчо ми, го няма през повечето време, така че обикновено съм сам. Два пъти седмично идват хора, за да почистят. Има стотици стаи.

Размърдах се неспокойно — никак не ми харесваше мисълта, че Шей е съвсем сам в огромното имение.

Той понижи глас, сякаш разказваше история за привидения:

— В „Роуан“ ти се струва, че сенките те следват.

— Сенките? — повтори Ансел.

Поклатих предупредително глава, ала знаех, че и двамата се боим от едно и също.

„Призраци.“

От самата мисъл ме побиха тръпки.

— Добре ли си? — попита Рен и когато се обърнах да го погледна, усетих, че дъхът ми спира.

Лицето му беше на сантиметри от моето; толкова близо, че можех да видя сребристите пръски в очите му — омайваща галактика в тъмните глъбини на ирисите му, която ме поглъщаше.

— Кала, ти трепериш! Добре ли си? — разтревоженият му глас ме извади от унеса.

— Току-що си спомних, че не съм прочела материалите за часа по философия — излъгах и станах от скута му. — Трябва да вървя.

Без да се обръщам назад, се отправих към шкафчето си и влязох в най-близката момичешка тоалетна. Не бях сигурна защо сърцето ми препуска така, нито защо не мога да си поема дъх. Знаех само, че не съм в състояние да понеса дори още един миг, опитвайки се да балансирам като въжеиграч между Рен и Шей.

Проверих кабинките и когато се уверих, че са празни, отидох до една от чешмите и наплисках лицето си със студена вода.

Вратата на тоалетната изскърца.

„Предполагам, че две секунди уединение е по-добре от нищо.“

— Кала — нечия силна ръка ме хвана за рамото и ме завъртя.

— Махай се оттук! — отблъснах го аз. — Това е дамската тоалетна.

— Ако някой влезе, ще кажа, че съм се загубил — ухили се Рен.

Намръщих се, докато се опитвах да избърша лице с опакото на ръката си.

— Ужасно си пребледняла — каза той. — Какво става?

Струйка вода се стече по врата ми.

— Нищо. Вече ти казах, че снощи не си довърших домашното.

Отидох да си взема хартиена кърпа. Рен изръмжа приглушено.

— Как ли пък не. Ти никога не забравяш домашните си.

„Хванаха ме.“

— Защо дойде след мен? — обърнах се към огледалото и демонстративно се заех да си оправям блузата. — Казах, че съм добре.

По устните на Рен заигра развеселена усмивка.

— Каза също така, че не искаш да се отдръпвам от теб.

Метнах смачканата хартия в кошчето.

— Като говорим за това, добре ли се позабавлява днес?

Острият му смях отекна в празното помещение.

— Какво имаш предвид — когато седна в скута ми, или изражението на лицето му?

— Той знае за нас, Рен — облегнах се на умивалника. — Не е нужно да бъдеш жесток.

— Смятам, че и сам мога да преценя доколко той зачита връзката ни. Забелязала ли си как те гледа?

— Не ставай глупав! — сопнах се, ала усетих как се изчервявам.

— Говоря напълно сериозно — тихо каза той. — Не се страхува от нас така, както останалите човеци. Търпя го, защото такива са нарежданията на Пазителите, ала той се самозабравя, когато става въпрос за теб.

— Ревнуваш — подхвърлих и го мушнах с пръст в гърдите.

Вместо отговор, той притисна ръцете ми към умивалника.

— Когато казах, че не искам да се отдръпваш, нямах предвид, че искам да си до мен през цялото време — оголих зъби насреща му. — И точно в този момент бих искала да остана сама. Това не е представата ми за романтична обстановка.

— Три неща — поклати глава той.

— Какво? — свъсих се аз.

— Първо: какво наистина те безпокои? — тревогата в очите му отстъпи място на гняв.

— Призраците. Онова, което Шей каза за сенките. Боя се, че в онази къща има призраци, които го следят, когато Боск го няма. Той не знае за тях — неволно потръпнах. — Прекалено е опасно.

— Притесняваш се за него — в очите на Рен припламнаха толкова много чувства, че не можах да ги разчета.

— Става дума за призраци. Разбира се, че се притеснявам. Знаеш какво могат да му сторят.

Нямаше смисъл да се опитвам да скрия от него инстинкта да защитавам Шей. Никога не бих успяла. За щастие, заради нарежданията на Лоуган нямаше нужда да го правя. Поне засега.

Рен стисна зъби и не отговори веднага. После явно взе решение, защото раздвоението, изписано по лицето му, изчезна.

— Опасно е, ако става въпрос за призраци. Ала не можем да сме сигурни, че наистина е така. Освен това, Пазителите държат той да остане невредим. Съмнявам се, че доброволно биха го изложили на опасност. Един отвързан призрак би нападнал всеки човек, който се изпречи на пътя му.

Ръцете му вече не ме стискаха така силно.

— Аз не бих се тревожил. Той е странно хлапе. Сигурно само си е въобразил.

— Надявам се — отвърнах и хвърлих поглед към вратата; тревожех се, че някой може да влезе и да ни завари. — Каза три неща?

— Второ: искаш ли днес след училище да отидем на лов? — приведе се над мен и ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Лов?

— От нашата страна на планината има стадо елени, което започва да става прекалено многочислено.

При тази покана мускулите ми потръпнаха, сякаш предвкусваха удоволствието от лова, ала поклатих глава.

— Звучи примамливо, но не мога.

— Защо не? — по лицето му пробяга разочарование.

Прехапах устни и реших да бъда откровена. Поне отчасти.

— Нали помниш как Лоуган ме помоли да прекарвам повече време с Шей?

Рен не каза нищо, ала ясно чух ръмженето, което се надигна в гърдите му, дълбоко и заплашително.

— Всеки следобед му помагам с домашните — довърших аз.

Вместо ръмжене, от гърлото му се откъснаха резки, хапливи думи:

— Всеки следобед?

— Заповедите са си заповеди — казах не особено убедително.

— Добре — нотката на поражение, която се прокрадна в гласа му, ме накара да изтръпна.

— Какво е третото? — попитах, с надеждата да сменим неудобната тема.

По устните му отново пробяга усмивка.

— Това — каза той и с едната си ръка улови лицето ми, докато другата се плъзна по гърба ми.

Притегли ме към себе си и макар сърцето ми да заби учестено, се възползвах от това, че едната ми ръка бе свободна, за да го отблъсна.

— Няма да стане, Лили. Ако искаш да се отървеш от мен, трябва да се постараеш повече.

Рязко си поех дъх и опитах да се измъкна, ала той ме държеше твърде здраво. В продължение на няколко секунди ме погледа как се дърпам, после се усмихна още по-широко и ме вдигна върху мивката.

— Какво правиш! — започвах да изпадам в паника. — Някой може да влезе.

— Ако ни видят, просто ще се обърнат и ще си излязат — прошепна Рен в ухото ми. — Никой не смее да ми се бърка.

Плътно притиснати в мен, бедрата му разтвориха коленете ми, вдигайки полата ми нагоре, и трябваше да го сграбча за ризата, за да не падна в мивката. Ръката му се плъзна надолу по гърба ми и аз простенах, когато тялото му се долепи до моето. Заля ме гореща вълна, в която ми се струваше, че ще се удавя.

— Не може… — устните му заглушиха думите ми; зави ми се свят и забих пръсти в раменете му.

— Каза, че не искаш да се отдръпвам — езикът му проследи скулата ми — Това и правя.

— Нарушаваш правилата! — думите с мъка излизаха през свитото ми гърло. — Ами съюзът?

— Предпочитам да те имам, когато аз реша — ръката му се плъзна между бедрата ми.

Имах чувството, че и последната капчица сила се отцеди от тялото ми.

— Не мога да дишам!

— Значи ти харесва — той отново ме целуна.

С крайчеца на окото си зърнах някаква сянка.

— Рен, почакай! Струва ми се…

В този миг вратата на тоалетната се отвори.

— О, Боже! — сестра Флин не звучеше ни най-малко изненадана. — Да не прекъсвам нещо?

Рен изруга под носа си. Това бе някой, на когото той не можеше да се бърка.

— Съжалявам, госпожице Флин. Тъкмо си тръгвах.

Лицето ми пламна, когато Рен закопча блузата ми. Дори не бях забелязала кога я е разкопчал.

— Радвам се, че си поговорихме, Лили. Ще се видим в час.

Той се приведе към мен и докосна челото ми с устни, след което се усмихна ослепително на сестра Флин и излезе.

Затворих очи и предпазливо слязох от мивката. Убедена бях, че ще се свлека на пода, толкова омекнали бяха коленете ми, но за моя изненада, успях да се задържа на крака. Още усещах прегръдката на Рен, ала след миг образът му се замъгли и на негово място се появи усмихнатото лице на Шей.

„Не мога да живея така.“

Звънлив смях ме върна обратно на земята. Сестра Флин пристъпи към мен, затваряйки вратата след себе си.

— Горкичката! Сигурно никак не ти е лесно да чакаш. Чувала съм, че Рение е невероятен любовник. Всички Пазители шушукат за това — младият Страж, който идва в сънищата им.

Усмивката на ярко начервените й устни беше насмешлива и жестока.

— Ала правилата са си правила. Той е алфа-мъжкарят, така че неговото… нетърпение може да бъде извинено. Твоето обаче е доста разочароващо.

Стомахът ми се преобърна и аз сграбчих мивката с две ръце.

— Внимавай много, момиченце. Или ще кажа на Лоуган, че съюзът върви прекалено добре. А определено не искаш да го ядосаш, нали? Тези прекрасни крака трябва да си останат затворени до Сауин.

Тя протегна дългите си, тебеширенобели пръсти и докосна бузата ми.

— Този път ще извиня държанието ти, но повече не се отклонявай от правилния път.

Тя прокара нокти по лицето ми — достатъчно силно, за да ме накара да си поема рязко дъх, ала не толкова, че да ме нарани. В пародия на нежния жест на Рен, сестра Флин се наведе над мен и докосна челото ми с устни.

Пронизителният й смях отекна в тоалетната и тя се отправи към вратата. Аз се загледах подире й — беше ми се сторило, че докато се отдалечаваше, издутината на гърба й потръпна.