Нощна сянка

29

Под погледа на Шей аз се изтегнах върху леглото му.

Като нежна милувка очите му обходиха тялото ми.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Не говори — прошепнах. — Просто ме целуни.

Той се усмихна и се отпусна до мен; ръката му се плъзна по извивката между бедрото и кръста ми.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърнах и като сключих ръце около врата му, го притеглих към себе си.

Устните му срещнаха моите и аз потънах в обятията му, притискайки се плътно до тялото му. Ръката му помилва шията ми и се плъзна надолу; сърцето ми заби оглушително. Пръстите му се преместиха върху блузата ми и откопчаха едно, две, три копчета.

Дъхът му опари ухото ми.

— Искаш ли да спра?

Не бях в състояние да говоря, затова поклатих глава.

Устните му се плъзнаха по шията ми, все по-надолу и по-надолу.

Някъде отвън отекна гръмотевица.

Не. Не беше гръмотевица.

Ниският тътен, макар и съвсем тих, беше близо, много по-близо отколкото би могла да бъде една буря.

Очите ми обходиха коридора зад отворената врата на стаята.

Нещо се спотайваше в сенките и очите му горяха като въглени.

Ръмжейки застрашително, тъмносивият вълк излезе от мрака, който го бе прикривал до този момент.

Опитах се да кажа нещо, но не можах. Пръстите ми се впиха в ръката на Шей. Той ме погледна и се усмихна.

— Обичам те.

В същия миг Рен се сниши и се хвърли напред, събаряйки Шей от леглото. Когато се сгромолясаха на пода, вълкът сключи челюсти около гърлото на Шей.

Разнесе се ужасяващ звук от раздиране на плът и трошене на кости и аз затворих очи.

Когато отново ги отворих, видях Рен, приел човешката си форма, да коленичи до неподвижното тяло на Шей.

— Няма друг начин — погледна ме той. — Ти ми принадлежиш.

— Знам — прошепнах и не помръднах, когато той се приближи. — Съжалявам.

Рен се наведе над мен и ме целуна с устни, яркочервени от кръвта на Шей. Вкусът на топлата течност разпали огън във вените ми и като простенах, го сграбчих за ризата и го притеглих към себе си. С крайчеца на окото си видях как трупът на Шей потръпва, приемайки отново и отново ту формата на вълк, ту формата на човек, кожата се превръщаше в гъста козина и отново в кожа; локвата кръв ставаше все по-голяма, а трупът отново и отново се променяше, докато най-сетне изчезна.

Рязко отворих очи. Притиснах свития си на топка стомах и с усилие преглътнах жлъчката, която се надигаше в гърлото ми. Всичко в стаята се завъртя няколко пъти около мен, преди да си дойде на мястото. Лежах в собственото си легло и се взирах в тавана. Изпаднал от ръцете ми, „Хълмът Уотършип“ лежеше върху гърдите ми. Търсейки утеха в любимата книга, бях заспала само след няколко страници. Телефонът върху нощното шкафче избръмча сърдито. Взех го и погледнах малкия дисплей. Шей Доран.

— Ще дойда утре, Шей. Тази нощ имам нужда да остана сама — измърморих в слушалката и затворих, преди Шей да успее да каже каквото и да било.

Просто не бях в състояние да чуя гласа му, когато неговото „обичам те“ от съня ми още ехтеше в ушите ми.

„Дали е влюбен в мен? Искам ли да е влюбен?“

В този момент по коридора се разнесоха тихи стъпки. Обърнах се към вратата и видях Ансел да минава предпазливо отвън. Изтегнах се по гръб и разтърках очи, за да прогоня съня. Бях си легнала още щом се прибрах, тъй като се чувствах като пребита след ужасния ден в училище.

Ансел отново мина покрай вратата и дъските изскърцаха под краката му. Улових тревожния поглед, който ми хвърли, преди бързо да изчезне.

— Ансел, не съм слънцето, затова престани да обикаляш около мен като някаква луна и влизай — повиках го аз.

Той се появи на прага и неволно се намръщих, когато видях колко предпазливо пристъпва в стаята ми.

— Държиш се странно — казах и потупах завивката до себе си. — Сядай.

Ансел се настани на ръба на леглото, като си играеше разсеяно с един кичур, който падаше върху лицето му.

— Имаш нужда от подстрижка — подхвърлих аз.

Той сви рамене.

— Брин предлага да започна да нося косата си различно и казва, че трябва да е малко по-дълга.

— Е, ти настояваше да излизаш с нея — размахах пръст пред лицето му. — Сега се оправяй сам с безкрайните й идеи за промяна на външния ти вид. Кой знае, може пък най-после да остави мен на мира.

Брат ми се усмихна срамежливо.

— Нямам нищо против.

— Само почакай — промърморих, завиждайки им за всички дребни прояви на близост, които можеха да споделят.

Усмивката на Ансел се стопи.

— Трябва да поговорим за Шей.

Рязко се изправих в леглото, уплашена, че може да съм извикала насън.

— Какво за него?

— Нали помниш как на обед Сабин каза, че Шей сякаш знаел за нас повече, отколкото би трябвало — отвърна брат ми, като упорито избягваше да ме погледне.

„Знае. Двамата с Брин бяха в пещерата заедно с Рен… досетили са се.“

— Е — продължи той, без да откъсва очи от калъфката на възглавницата ми. — Може и да съм се изпуснал за това-онова, когато преди две седмици отидохме да се катерим заедно.

Не бях сигурна дали изпитвам облекчение, или ужас.

— Изпуснал си се за това-онова?

— Всъщност, ако трябва да съм точен… — той преглътна няколко пъти, преди да продължи. — Може и да съм му обяснил някои неща…

— Ансел!

Широко разтворените му очи най-сетне срещнаха моите.

— Съжалявам, Кала, просто не можах да се въздържа. Напоследък прекарваме доста време заедно, а той е страхотен. А когато заговори за теб, целият грейва. Хлътнал е до уши и на мен ми беше жал за него, защото си мислех, че няма никакъв шанс, не и с Рен наоколо.

Присвих очи и той побърза да продължи.

— Затова се опитах да му обясня, че двамата имате дълга история и че скоро ще се съберете, а той започна да ми задава въпроси, на които нямаше как да отговоря, без да издам част от истината. Преди да се усетя, вече бях започнал да му разказвам за Стражите, за глутницата и защо съюзът между теб и Рен е толкова важен.

След като изприказва всичко това на един дъх, Ансел спря, а напрежението му стана почти осезаемо, сякаш всеки миг очакваше яростта ми да се изсипе върху главата му.

Когато видя, че нямам намерение да се разкрещя, той си отдъхна.

— И знаеш ли, той изобщо не остана толкова изумен, колкото очаквах.

— Е, той чете много — помъчих се да измисля някакво обяснение. — Според мен е по-склонен от повечето хора да приеме и най-фантастичната възможност.

Лицето на Ансел просветля и той кимна.

— Така си е. Зае ми „Сандман“. Страхотен е.

Отпуснах се върху възглавниците.

— Не ми се слуша за комикси. Каза ли на Брин за това?

— Не.

— Ансел?

— Добре де, казах й. Но можеш ли да ни виниш? — той се опъна върху леглото. — След Халдис и двамата имахме страшно много въпроси. Знаехме, че си била там, усетихме миризмата и на още един вълк.

Не отговорих и той се приближи още малко.

— С Брин искаме да говорим за това, откакто се върнахме от пещерата, но ти като че ли ни избягваш. Тя реши, че може би ще е по-добре, ако се опитам да поговоря с теб насаме.

— За пещерата ли? Съжалявам, че ви създадох проблеми с Рен.

— Не, не е това. Толкова много време прекарваш с Шей, а и той започна да се държи като част от глутницата, та с Брин започнахме да си мислим дали между вас не се е случило нещо. Е, случи ли се?

Сърцето ми заби ускорено, но не отговорих.

Ансел помълча малко, после шумно издиша.

— Когато чух за случилото се днес, нещата започнаха да си идват на мястото. Не познавам Рен много добре, но затова пък познавам хората. Той не е чак толкова самоуверен, за колкото се представя… особено що се отнася до теб.

Погледнах го учудено. Рен — не чак толкова самоуверен?

— Точно така — кимна Ансел, забелязал изненадата ми. — Рен може и да брани територията си, но не е глупав. Никога не би се нахвърлил на Шей току-така, посред час, освен ако не подозираше, че е възможно…

Той не довърши, сякаш онова, което искаше да каже, бе прекалено болезнено.

— Освен ако не подозираше какво? — намръщих се; струваше ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите.

— Че си влюбена в Шей — прошепна брат ми, без да откъсва поглед от лицето ми.

Сърцето ми слезе в петите, не можех да си поема дъх. Затворих очи.

„Влюбена ли съм?“

— Кала?

Едва го чувах, толкова силно бучеше кръвта в ушите ми.

— Превърна ли го в Страж?

Толкова яростно забих нокти във възглавницата, че я раздрах.

— Това би обяснило много неща — Ансел говореше тихо и разсеяно прокарваше пръсти по фигурките върху покривката. — Искала си Шей да е един от нас, за да не трябва да си с Рен. Той е бил другият вълк в пещерата, нали?

Не знаех нито какво да направя, нито какво да кажа. Да призная истината или да наговоря още лъжи? Не исках да забърквам Ансел и Брин във всичко това. Вече бяха излъгали Рен, за да ме защитят. Не можех дори да си представя какво ги очакваше, ако съзнателно се опитаха да измамят Пазителите.

Яростно поклатих глава и загрижеността за тях сама сложи лъжата в устата ми:

— Не. Изобщо не е това. Бил е просто вълк единак, а аз влязох в пещерата сама. Съжалявам, че трябваше да разбереш по този начин. Трябваше по-рано да говоря с вас и да ви благодаря, задето не ме издадохте.

— Какво си търсила в пещерата? — попита Ансел, в чийто поглед още се четеше съмнение. — Какво си се опитала да направиш?

— Знам, че беше глупаво от моя страна — измърморих аз. — Обзе ме любопитство, докато патрулирах, и реших да надникна. Избягах, когато надуших паяка.

Той потръпна.

— И аз бих избягал. Не бях виждал подобно нещо.

— Аз също — промълвих, потънала в спомени за битката, за Халдис, за Шей.

— Трябваше да ни кажеш — намръщи се Ансел. — Рен побесня. Той е добър алфа и иска да сме единни.

— Знам.

— Нямаш ли ни доверие? Знам, че доста неща се промениха покрай новата глутница, но ние си оставаме твои приятели. Никога няма да те предадем, Кала.

— Съжалявам, Ан — отвърнах, събирайки смелост за онова, което исках да попитам. — Защо решихте, че съм превърнала Шей в Страж? Имам предвид, освен заради миризмата в Халдис.

Ансел вдигна поглед и аз видях, че в сивите му очи гори леден пламък.

— Защото бих избягал с Брин, ако се опитат да ми забранят да бъда с нея. Ако тя не беше една от нас, щях да й кажа и бих прекарал целия си живот бягайки, само и само за да бъда с нея.

Изгледах го продължително и бавно кимнах.

„Обича я. Това е истинска любов. Не може да е друго.“

— Благодаря ти, че не ми се разкрещя заради това, което казах току-що — рече той с тъжна усмивка.

На гърлото ми беше заседнала буца и кимнах безмълвно.

— Ще ми се да ми кажеш какво изпитваш, Кал. Наистина искам да ти помогна. И Шей, и Рен са страшно свестни, ще те разбера, когото и да предпочетеш. Просто трябва да следваш сърцето си.

По лицето ми пробяга сянка.

— Не е толкова лесно.

— Напротив — изсумтя той сърдито. — Господи, Кала, нищо ли не обичаш?

Загледах в леглото.

„Може би наистина не обичам нищо. Просто се опитвам да бъда силна. Ами ако да съм алфа, означава да не мога да обичам никого?“

Когато отново вдигнах очи и го погледнах, Ансел потръпна при вида на обляното ми в сълзи лице.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Това, което казах, беше ужасно.

Усмихнах се през сълзи.

— Обичам теб, братко — отвърнах и протегнах ръце, за да го прегърна.

Той облегна глава на рамото ми и нежно разроших непокорната му коса. Копнеех да му разкажа всичко. Чувствах се ужасно самотна и исках да споделя с някого, ала не можех да рискувам. На всяка цена трябваше да държа глутницата си настрана от тази бъркотия възможно най-дълго.

— Обичам и останалите от глутницата — промълвих, сякаш исках да проверя силата на това твърдение. — Ан, обещай ми, че каквото и да се случи, ще бъдеш силен. Имам нужда от теб, за да защитаваш Брин и останалите.

Тялото на брат ми се напрегна.

— За какво говориш?

— Ще ми се да можех да ти кажа — прошепнах. — Но е твърде опасно. Все още има прекалено много неща, които не знам. Моля те, обещай ми.

Той кимна и косата му докосна брадичката ми.

— Аз също те обичам, Кал.