Нощна сянка

22

Шей се бе облегнал на своя „Форд Рейнджър“. Махна в знак на поздрав, когато се приближих с широки скокове, след което извади два пикела от колата и ги завърза на гърба си.

Тъкмо променях формата си, когато видях, че се опитва да скрие усмивката си.

— Какво?

— Просто си спомних последния път, когато бях тук — отвърна той, докато пристягаше връзките на планинарските си обувки. — Свестих се в колата и реших, че съм заспал, преди да тръгна да се катеря, и че всичко е било само сън.

Протегнах се, за да раздвижа мускулите на гърба си.

— Точно това се надявах да си помислиш.

— Ти ме нокаутира и после ме завлече до колата ми. Нали?

— Не съм те влачила — уточних аз. — Донесох те дотук.

Той се разсмя, поклащайки глава.

— Е, благодаря ти. Готова ли си?

Шей се оказа наистина умел катерач; движеше се с лекота, докато аз тичах между дърветата, малко пред него. Спряхме само веднъж, за да прикрепи чифт котки към обувките си, преди да изкатерим един особено заледен склон, който аз взех с два скока, а пикелите така и не му потрябваха.

Когато достигнахме пещерата, изтичах пред него и закрачих напред-назад, привела глава към земята. От гърлото ми се откъсна жалостиво скимтене.

— Всичко ще е наред, Кала — приближи се Шей.

Продължих да газя неспокойно снега дори след като си възвърнах човешката форма, без да мога да откъсна поглед от входа на пещерата, който зееше срещу нас като зловеща, черна паст, готова да ни погълне.

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Ами ако някой разбере, че сме били тук?

— И как точно ще стане това?

— Миризмата ми, Шей. Всеки Страж, който дойде тук, ще разбере, че съм влизала в нея.

— Но нали каза, че никой от вас не можел да влезе вътре? Мислех, че е забранено.

— Така е, но…

— Искаш ли да се върнем?

Погледнах първо него, а после входа на пещерата. Доколкото знаех, никой Страж не го бе престъпвал. Никога. Нима наистина очаквах това да се промени точно сега?

— Е, ще го направим или не? — попита Шей.

— Ще го направим — отвърнах, захвърляйки съмненията си.

Той свали раницата от гърба си и извади челник, на чийто мъждив светлик прекрачихме в мрака на пещерата. Озовахме се в тунел, който водеше право напред, а краят му не се виждаше.

Когато светлината от входа се превърна в едва доловим проблясък, аз се заковах на място. Блъсна ме непознат мирис. Приех вълчата си форма и отново подуших въздуха. Да, тук беше, ясно доловим и непознат — нещо средно между гниещо дърво и бензин. Сниших глава и запълзях напред. Шей ме последва предпазливо, осветявайки пода с фенера. Видяхме костите едновременно. Козината по гърба ми настръхна и аз се прилепих в земята.

Разпръснати безразборно, навсякъде се търкаляха побелелите останки на умрели животни, предимно елени. Вгледах се в тях по-отблизо и неволно потреперих. От един ъгъл насреща ми се хилеше зловещо огромен мечи череп.

— Кала — уплашеният шепот на Шей долетя до ушите ми в същия миг, в който долових звук от драскане.

Трескаво се огледах във всички посоки, ала не забелязах нищо да се движи в мрака. Стържещият шум ставаше по-силен и по-силен. Изскимтях и цялата настръхнах, погледът ми следваше светлината от лампата, която Шей движеше над пода.

Тъкмо бях направила крачка към него, когато ужасеният му вик отекна в тунела:

— Кала! Пази се! Над теб!

Хвърлих се напред и само след миг чух как нещо масивно се строполи точно там, където бях стояла допреди малко.

— О, Господи! — чух Шей да възкликва задавено и рязко се обърнах, оголила зъби.

Кафявият отшелник се взираше в мен с три чифта очи, които лъщяха като мъниста. Дългите му, тънки крака бяха покрити с косъмчета, които потрепваха леко. Отстъпих назад и изръмжах, опитвайки се да изглеждам заплашително, въпреки обзелия ме ужас. Паякът беше огромен почти колкото кон.

Чудовището не ме изпускаше от поглед, а коремът му пулсираше едва-едва. Запристъпях ту наляво, ту надясно, за да задържа вниманието му върху себе си. Паякът се втурна напред с главозамайваща бързина и едва успях да отскоча, а един от осемте му крака одраска гърба ми. Светкавично описах дъга, защото знаех, че чудовището се намира точно зад мен. Чух как отвратителните му крака задращиха по каменния под. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, докато отчаяно се мъчех да измисля някакъв план. Вълците нямат естествени инстинкти, когато става въпрос за убиването на мутирали насекоми. Това създание не приличаше на никой от противниците, срещу които се бях изправяла досега.

Обърнах се, така че да съм с лице към него. Бях решила на първо време да го осакатя, преди да измисля начин да го довърша. Рязкото ми завъртане изненада паяка и той вдигна предните си крака. Скочих, впих зъби в един от тях и дръпнах с всичка сила. Дългият, тънък крак се строши и аз отскочих, стискайки го в челюстите си. Когато се приземих, видях шестте черни очи да горят в агония. Взирах се в огромното чудовище, което потръпваше конвулсивно, докато се готвеше да ме нападне. Не издаваше никакъв звук и тишината ме ужасяваше повече, отколкото би ме уплашил и най-страховитият писък или съскане.

Гигантското насекомо отново се изправи на задните си крака и се нахвърли върху мен. Аз отскочих на една страна, ала не бях достатъчно бърза и се сгромолясах на пода, прикована между два от краката му. Извих глава в опит да се съпротивлявам и тракнах с челюсти срещу краката му. Чудовището наведе глава към рамото ми и аз потреперих, а от гърлото ми се откъсна жалостиво скимтене. Челюстите ми се сключиха около един от краката му в същия миг, в който то заби зъби в тялото ми.

Разнесе се ужасяващ тъп звук, после нещо сякаш се разпори и до ушите ми достигна шумът от шурнала кръв. Паякът ме пусна и аз побързах да изпълзя настрани. Белезникаво синкава течност бликаше от раните, които Шей му бе нанесъл с двата пикела. С ожесточени, решителни движения, той отново и отново стоварваше оръжията си върху незащитения гръб на чудовището. Обезумяло от болка, то опита да се обърне към новия си нападател. Аз се хвърлих напред и откъснах още един от краката му. Паякът се олюля. Синята му кръв се изливаше на пода. Краката му поддадоха и той рухна. Шей го заобиколи тичешком и стискайки зъби, заби пикелите между очите му. Чудовището потръпна за последен път и остана да лежи съвършено неподвижно.

Треперейки, Шей си пое дълбоко дъх и се отдръпна от трупа. Пръстите му здраво стискаха двата пикела, вените по ръцете му пулсираха. Аз подуших въздуха и се ослушах, ала признаците за непосредствена опасност бяха изчезнали. Приех човешката си форма и се обърнах към Шей.

— Сигурна ли си, че няма и други? — попита той, когато ме видя да изоставям защитната си позиция.

— Не, беше сам — отвърнах, разтривайки гърба си там, където се бяха забили зъбите на чудовището.

Течеше ми кръв, ала нападението на Шей бе попречило на паяка да довърши започнатото. Ухапването не беше дълбоко, въпреки че болеше.

— Какво беше това? — попита Шей и хвърли разтреперан поглед към трупа.

— Кафяв отшелник — промърморих аз. — Отличава се по това, че има само шест очи.

Шей повдигна вежди и аз свих рамене.

— По биология наскоро учихме за паякообразните.

— Кала, това не беше паяк — простена той. — Паяците не стават толкова големи. Какво е това нещо?

— Наистина е паяк. Макар и променен от Пазителите. Те притежават способността да вършат такива неща. Да променят естествения свят. Паякът трябва да е последната защита на Халдис, в случай че нещо се промъкне покрай Стражите.

Не знаех обаче точно кой Пазител го бе сторил… нито кога можеха да дойдат, за да го нагледат.

— Не знам дали не сгрешихме, като го убихме — отбелязах аз. — Това е още едно доказателство, че сме били тук.

— Ти да не полудя? Какво трябваше да направим? Да го опитомим?

— Е, май си прав — съгласих се. — Но това не решава проблема.

Шей не отговори и продължи да се взира в безжизненото туловище, бял като платно.

— Добре ли си? — направих крачка към него.

— Никак, ама никак не обичам паяци — той хвърли поглед през рамо, сякаш очакваше да изпълзят още от гнусните създания.

Усмивка изви крайчетата на устата ми.

— За човек, който уж страда от арахнофобия, се справи забележително добре — отбелязах и хвърлих поглед към пикелите в ръцете му, от които се стичаше кръв. — Къде си се научил на това? Биеше се като истински воин.

Пребледнялото лице на Шей се оживи и той подхвърли двата пикела във въздуха, улавяйки ги с лекота за дръжките.

Внезапно пробождане спря дъха ми. Вдигнах ръка към раната си и с изненада установих, че все още кърви.

— Нека отгатна — казах, като се мъчех да не обръщам внимание на болката. — Минал си през период, когато си искал да бъдеш нинджа или нещо такова?

Той се изчерви и поклати глава.

— Индиана Джоунс. Харесваше ми как използва всичко, което му е подръка, за да се измъкне, когато изпадне в беда. Нали разбираш, изобретателен.

— Нима има комикс и за Индиана Джоунс? — повдигнах вежди.

— Аха — отвърна той и подритна трупа на паяка.

Усмихнах се лукаво.

— Значи те бива да въртиш и камшик?

Шей сви рамене неопределено, а аз погледнах към черния тунел, който се простираше пред нас.

— Е, предполагам, че е добре да го знам за в бъдеще.

Много предпазливо продължихме напред. Опитвах се да не гледам костите, които се търкаляха по пода. Леко разтърквах раната над кръста си; кръвта най-сетне беше спряла, ала болката ставаше все по-остра и като че ли започваше да се разпростира по цялото ми тяло. Спънах се в някакъв камък и Шей трябваше да ме улови, за да не падна.

— Добре ли си?

— Да. Нищо ми няма, просто не виждам добре.

Изпънах рамене и опитах да се съсредоточа. Въздухът в пещерата като че ли беше станал по-студен, по кожата ми пълзяха ледени пръсти. Беше ми трудно да виждам дори на светлината от челника, всичко около мен бързо се размазваше. Земята под краката ми сякаш се надигна и аз отново залитнах.

— Какво става, Кала? Обикновено не си толкова непохватна. Всъщност изобщо не си непохватна.

— Не съм сигурна.

Мракът се разлюля пред очите ми и аз се строполих на колене.

— Ранена ли си? — попита Шей.

Ръцете и краката ми трепереха, с всеки изминал момент ме сковаваше все по-силен студ.

— Да. Паякът ме ухапа, но не мислех, че е дълбоко.

— Къде те ухапа? — Шей приклекна до мен. — Покажи ми. Разтворих якето и посегнах към ризата си, ала изведнъж се поколебах, прехапала устни.

— Нямам никакви задни мисли — засмя се Шей. — Трябва да видим колко сериозна е раната ти.

Кимнах и вдигнах ризата. Ухапването беше от дясната ми страна, точно под ребрата. Изпънах врат, но ми беше трудно да видя през рамото си.

Шей ахна.

— Какво има? — попитах и още повече извих глава.

От онова, което видях, в гърлото ми се надигна горчива жлъчка.

— Как е възможно да направи подобно нещо? — с мъка успя да изрече Шей.

Аз тръснах глава.

— По дяволите! Точно така… бях забравила. — Треперенето на тялото ми отстъпи място на силни конвулсии. — Кафявият отшелник има некротизиращо ухапване.

— Некротизиращо? — повтори Шей. — Искаш да кажеш, че умъртвява плътта?

— Така изглежда. Спомням си, че четох нещо за бърз тъканен разпад.

Започна да ми се повдига и затворих очи.

— О, Господи, Кал! То се разпространява! — простена Шей. — Сякаш яде тялото ти пред очите ми!

Опитах да се усмихна, ала лицето ми се изкриви в болезнена гримаса.

— Благодаря за информацията. Сега се чувствам много по-добре.

— Защо не се оправяш? — в гласа му имаше паника. — Мислех, че кръвта на Стражите е с такива свойства.

— Кръвта ми наистина ме предпазва… но не от всичко — с мъка обясних аз. — Отровата по принцип е опасна, а пък отровата на омагьосан паяк е нещо, с което не съм се сблъсквала досега. Може и да не успея да се излекувам достатъчно бързо без чужда помощ.

— Кой може да ти помогне?

— Само друг Страж. Кръв от глутницата.

— Не може ли да повикаме Брин? Или Ансел?

— Колко бързо се разпространява гангрената?

Той не отговори.

— Значи нямаме време да ги повикаме — разбрах аз.

Повече не можех да се държа дори на четири крака и се свлякох на пода.

— Кала! — Шей ме взе в обятията си. — Все трябва да има нещо, което можем да направим.

— Няма — поклатих глава аз. — Най-добре си върви.

— Няма да те оставя да умреш в тази пещера! — отсече той.

— Нямаш избор. Нищо не можеш да направиш.

Болката, която раздираше мускулите ми, поотслабна, ала на нейно място се появи тъпо вцепенение, което бе много по-страшно.

— Напротив, има — острият тон на Шей проряза мъглата, която бе започнала да ме обгръща, и аз положих усилие да се съсредоточа.

Видях как свали якето си, изхлузи пуловера през главата си и съдра бялата си тениска.

— Какво правиш?

— Трябва да ме превърнеш в един от вас, Кала. Побързай, преди да съм изгубил кураж.

Той потрепери — колкото от студения въздух, толкова и от страх.

— Не!

— Няма време за спорове — отсече той и ме повдигна, така че сега главата ми почиваше върху врата му; тялото ми беше толкова изстинало, че допирът на топлата му кожа ме опари. — Направи така, че кръвта ми да може да те спаси.

— Ти си луд! — промълвих. — Не мога да го сторя. Няма значение какво ще стане с мен. Просто си върви. Бягай. Нищо няма да ти се случи.

— Как ли пък не. Ако ти умреш, с мен е свършено — възрази той. — Много добре го знаеш. Нуждая се от помощта ти.

— Никога не съм превръщала някого в Страж. Ами ако нещо се обърка?

— Хайде де — сопна се той. — Ухапване и някакво заклинание, нали така каза. Колко трудно може да е? — Той сложи ръка на тила ми и притисна лицето ми в рамото си. — Моля те, Кала.

Уханието на кожата му, прохладно-свежо като ледено езеро, ме обгърна и за малко успя да прогони замайването. От това обаче болката се завърна с удвоена сила, цялото ми тяло се молеше да бъде излекувано. Забих нокти в голите му гърди и по кожата му се стече кръв. Той настръхна, ала не се отдръпна. Кучешките ми зъби се заостриха. Шей ме улови за рамото и ме притисна плътно до себе си. Сепнато възклицание се откъсна от гърлото му, когато пръстите му потънаха в гъстата козина, а ръцете му се сключиха около тялото на снежнобял вълк. Забих зъби в рамото му и той рязко си пое дъх. Мускулите му се напрегнаха, но той не помръдна.

Кръв шурна от дълбоките рани, зейнали върху гърдите на Шей. Той простена и очите му се замъглиха. Олюля се, но не ме пусна. Аз си възвърнах човешката форма, вдигнах трепереща ръка към устата си и забих зъби в нежната кожа, след което притиснах раната си към полуразтворените му устни. Силите бързо ме напускаха, едвам се държах на краката си и трябваше да положа голямо усилие, за да прогоня замайването и да спра да треперя, докато изричах заклинанието с бързо отслабващ глас.

— Bellator silvae servi. Воин на гората, аз, алфата, те призовавам, за да ми помогнеш в моя час на нужда.

Подът на пещерата сякаш се залюля; лицето на Шей се замъгли пред очите ми, докато се мъчех да се съсредоточа върху него, надявайки се, че не съм объркала заклинанието.

Вълна от енергия пробяга по тялото на Шей. Той свали ръце от кръста ми и се свлече на земята. За миг остана да лежи напълно неподвижен, после рязко си пое дъх и се загърчи в яростни конвулсии. От устните му се изтръгна писък.

Загубила и последната си капчица сила, аз паднах на земята, борейки се да не загубя съзнание. До мен Шей продължаваше да се гърчи с разкривено лице, докато същността му се разкъсваше на две. Доскоро обикновен човек, сега цялото му същество се разделяше на две части — човек и вълк, истински Страж.

Изтече цяла минута, после още една. Очите ми бяха отворени, ала нито виждах, нито бях в състояние да помръдна. Трудно ми бе дори да дишам, струваше ми се, че черни вълни се надигат да ме погълнат. Тишината на пълното, безвъзвратно забвение започваше да се стеле в пещерата.

„Вече е твърде късно.“

Натежалите ми клепачи се затвориха.

Тихо скимтене отекна в мрака, усетих допира на мека козина и чух нокти да дращят по каменния под.

Опитах се да кажа нещо, ала от гърлото ми не излезе никакъв звук.

Нещо меко и топло се допря до разтворените ми устни, гореща струйка докосна езика ми и се стече в гърлото ми. Беше сладка, като див мед.

„Кръв от глутницата.“

— Пий, Кала — прошепна Шей. — Преглъщай, иначе ще се задавиш.

Трябваше да положа голямо усилие, за да накарам тялото си да ме послуша и да преглътне топлата кръв.

— Точно така — Шей погали косата ми. — Не забравяй да дишаш.

След няколко болезнени глътки вече не ми беше трудно да пия; чувствителността започна да се връща в крайниците ми, върна се и болката, ала бързо утихна. Очите ми се проясниха, земята под мен се успокои. Най-сетне бутнах ръката му настрани и се надигнах.

Шей притисна раната си с длан.

— Достатъчно ли е?

— Така мисля — отвърнах и повдигнах ризата си. — Защо не провериш?

— Да, определено е започнало да заздравява — кимна той и като преглътна мъчително, извърна очи. — Но все още не е особено приятна гледка.

Побързах да си оправя ризата.

— Щом раната е започнала да заздравява, значи всичко ще е наред.

— Чудесно.

— Ти добре ли си? — приближих се до него и го изгледах изпитателно.

— Аха — разкърши врата си. — Болеше. Ужасно. Но сега вече съм добре. — После се намръщи замислено и добави; — Чувствам се различно. Но ми харесва.

— Ти си различен. Вече си Страж.

Миг по-късно пред мен стоеше златистокафяв вълк със сиво-зеленикави очи и махаше с опашка.

— Е — усмихна се той, след като си възвърна човешкия облик. — Как изглеждам като вълк? Добродушен? Опасен? Колко съм силен сега?

— О, Господи! — сърцето ми прескочи един удар. — Това е истинска катастрофа!

Усмивката на Шей се стопи.

— Защо? Мислиш, че няма да се справя ли?

— Не е това, Шей. Просто не мога да повярвам, че го направих. Как можах!

— Ти умираше — отвърна Шей. — Нямахме друг избор.

— По-добре да бях умряла. Сега със сигурност си подписах смъртната присъда.

Не един, а двама вълци в Пещерата на Халдис. Аз и този непознат нов вълк.

— Не — отсече Шей. — Не е по-добре. Щеше да умреш, ако не ме беше превърнала в един от вас.

— Сега и твоята миризма ще остане в пещерата, Шей. Как ще я скрием? — взирах се безпомощно в него. — Това, което сторих, е забранено. Нямам право да съм тук, а да те превърна в Страж, е просто недопустимо.

Мисълта ми се насочи към трупа на паяка и към кръвта ми, оросила пода — нищо не можех да сторя, за да залича издайническите следи.

Шей се усмихна накриво.

— Добави го към нещата, които не би трябвало да правиш, но въпреки това си направила. Списъкът взе да става доста дълъг.

— Можеш ли да бъдеш сериозен поне за малко!

— Сериозен съм, Кала — твърдо отвърна той. — Ти ме превърна в Страж и аз се радвам, че го стори. Мислех, че съм те убедил, че няма кой да дойде в пещерата и да надуши вълчите ни престъпления. Колкото до училище, все ще измислим начин да го скрием. Някой ще може ли да забележи разликата?

Отворих уста, за да продължа да споря, но вместо това се замислих над въпроса му.

— Не, стига сам да не се издадеш. Трябва да си много внимателен.

— Какво би могло да ме издаде?

— Не бива да променяш формата си, когато някой може да те види.

— Това е лесно.

— Не толкова, колкото си мислиш — възразих аз. — Всеки път, когато се ядосаш или се почувстваш заплашен, хищническият инстинкт на вълка ще се опита да вземе надмощие. Не допускай зъбите ти да се заострят. Не ръмжи и за Бога, не си изпускай нервите!

— С една дума — да избягвам Рен на всяка цена?

Направих се, че не съм го чула.

— Сега сетивата ти са много по-изострени. Обонянието, слухът.

— Забелязах — засмя се той. — А си мислех, че паякът мирише лошо, още докато бях човек!

— Именно. Не бива да реагираш на неща, които един човек не би усетил.

— Ще се справя. Бива ме да се преструвам — протегна ръце пред себе си, сякаш проверяваше за следи от скритата си вълча природа. — Е, ще ме научиш ли как да бъда вълк?

Аз кимнах бавно.

— Страхотно! — възкликна той и няколко пъти смени формата си.

— Какво правиш? — изправих се, отърсвайки прахта от дънките си.

— Просто не мога да повярвам колко е лесно! Да си променям формата, имам предвид. Аз съм върколак… Това е върхът!

Не можах да се въздържа и се разсмях, докато коремът не започна да ме боли. Кой знае, може би наистина всичко щеше да е наред. Възторжеността на Шей ме караше да забравя страха. Знаех, че е опасна, ала освен това беше заразителна. Той се усмихна смутено.

— Никога не съм чувала някой Страж да казва нещо подобно — обясних, докато бършех сълзите, избили в очите ми от смях.

— Е, аз съм единствен и неповторим — ухили се той.

— Определено — поклатих глава, без да мога да сдържа усмивката си. — Е, хайде, неповторимият, да вървим да видим какво толкова пазеше чудовищният паяк.

Шей кимна и си нахлузи тениската. Раната от ухапването ми вече бе зараснала и ние продължихме да си проправяме път в мрака. Изведнъж се намръщих — може би очите ми бяха започнали да привикват с тъмнината, но като че ли бе станало по-светло. Шей угаси челника си, но пещерата продължи да грее с топло, червеникаво сияние. Той посочи напред, където тунелът правеше рязък десен завой. Източникът на светлината сякаш идваше иззад ъгъла.

Спогледахме се озадачено и продължихме още по-предпазливо. Алената омара ставаше все по-ярка, колкото повече се приближавахме до ъгъла. Въздухът стана по-топъл, почти горещ. Шей си свали якето, а аз разкопчах моето, после, след като се огледах неспокойно във всички посоки, пристъпих към завоя. Тъкмо се канех да прекрача в галерията, която започваше от другата страна, когато Шей ме улови за ръката. Обърнах се да го погледна и видях, че се усмихва.

— Да го направим заедно — дръпна ме по-близо до себе си и ние пристъпихме един до друг.

От другата страна на завоя тунелът рязко се разширяваше. По стените на пещерата се плискаха вълни от алена, златиста и оранжева светлина. Когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че са покрити с безброй кристали, които отразяваха неизброимите пурпурни оттенъци, които струяха от средата на помещението.

В центъра на кръглата галерия стоеше, или по-скоро се рееше над пода жена, обгърната от меко сияние. Цялото ми тяло се напрегна, когато погледът й ни откри, ала по устните й се разля усмивка. Очите й се спряха върху Шей и тя протегна ръце към него. Рязко си поех дъх и понечих да го уловя за рамото, ала той пусна ръката ми и тръгна към нея, преди да успея да го спра. Когато го видях да поема протегнатите й ръце в своите, отчаяно исках да изкрещя, ала установих, че не съм в състояние нито да помръдна, нито дори да отворя уста.

Светлината потрепна и лумна с такава сила, че трябваше да затворя очи. После изведнъж угасна, потапяйки всичко в непрогледен мрак. Шей включи челника си и аз неволно подскочих и се хвърлих към него, ужасена, че може да е пострадал.

— Какво стана? — попитах, докато се опитвах да открия дали е ранен. — Защо изтича при нея?

Той примига изненадано насреща ми.

— Не я ли чу?

— Какво да чуя? — не разбрах аз; все още не бях убедена, че странната жена не му е направила нещо.

Замечтано изражение пробяга по лицето му.

— Беше толкова прекрасно. Тя пееше и мелодията беше като песен, която винаги съм знаел, ала не съм чувал от години.

— Какво ти каза?

— Нека Потомъкът понесе кръста — прошепна той. — Кръстът е котвата на живота. Тук почива Халдис.

— Тук почива Халдис? — повторих недоумяващо. В думите му нямаше никакъв смисъл.

Шей сведе очи към ръцете си и аз проследих погледа му. Светлината от челника падна върху шепите му и там видях дълъг, тесен цилиндър с извити краища. На светлината от лампата той хвърляше яркочервени отблясъци, същите, които допреди малко се отразяваха в безбройните кристали по стените.

— Какво е това? — намръщих се аз.

— Халдис — отвърна Шей с хипнотизиращ глас.

— Сигурно — сопнах се. — Но какво представлява?

— Не знам. Не тежи и излъчва топлина. Сякаш е пълен с енергия.

— Така ли?

Посегнах към цилиндъра, но едва го бях докоснала с върха на пръста си, когато изругах и дръпнах ръката си.

— Кала? — гласът на Шей беше пропит с тревога.

— Заболя ме — обясних, като се взирах в цилиндъра, а пръстите ми още пулсираха от болката. — Много. Сякаш нещо ме ухапа. Предполагам, че само ти можеш да го докосваш.

— Само аз? — той сключи пръсти около Халдис и го завъртя в ръката си, като го оглеждаше от всички страни. — Интересно.

— Е, какво представлява? — надзърнах през рамото му.

— Има отвор в единия край. Малък процеп.

Завъртя цилиндъра, така че да го виждам по-добре.

— Има ли нещо вътре? — попитах, мъчейки се да надникна през тесния процеп.

Шей го разтърси леко и го поднесе към ухото си.

— Няма. Но и не е напълно кух. Не знам какво представлява.

— Е, ще трябва да го отложим за по-късно. Време е да изчезваме от планината, преди да е застъпил следващият патрул.

С тези думи го хванах за ръка и го поведох обратно.

— Ще ни проследят ли? — попита той.

— Надали. Сега, когато си Страж, няма да разпознаят миризмата ти. Ще решат, че някой обикновен вълк е навлязъл в територията им.

— Страхотно.

Когато се върнахме до входа на пещерата, приех вълчата си форма. Шей последва примера ми и като тръсна глава, ме погледна въпросително. Гризнах го закачливо по рамото.

— Хайде, време е да се махаме.

Той излая и отскочи, свил уши назад, после изскимтя и зари с лапа в снега.

Отне ми само миг, докато разбера какво става.

— Ако искаш да ми кажеш нещо, трябва да се съсредоточиш и да насочиш мисълта си към мен.

Само след секунда несигурният му отговор проникна в съзнанието ми:

— Добре.

Провесих език във вълча усмивка и се втурнах към прикритието на дърветата. Само веднъж хвърлих поглед назад, за да се уверя, че Шей ме следва, и го видях току зад себе си. Потънахме в гората, проправяйки си път през пресния сняг. Понесохме се надолу по склона, сякаш имахме крила, а снегът хвърчеше зад нас. Слизането от планината бе като пътуване през времето — от зима назад към есен.

— Чувствам се, сякаш мога да тичам вечно — изпълненият с благоговение глас на Шей отекна в съзнанието ми.

Аз изджавках и полетях още по-бързо, наслаждавайки се на собствената си сила.

Нощ обгръщаше подножието на планината, когато най-сетне стигнахме до джипа на Шей. Тънки сребристи облаци едва-едва забулваха луната, чиито лъчи хвърляха призрачни сенки между високите борове.

Шей си възвърна човешката форма и се насочи към колата. Бръкна в джоба на якето си и когато се обърна към мен, ключовете издрънчаха в ръката му. Аз също приех човешкия си облик и се приближих до него.

— Да те откарам ли у вас? — попита той.

Вдигнах поглед към луната и потиснах едва въздишка, спомнила си поканата на Рен да ловуваме заедно.

— Предпочитам да потичам. Покрай цялото това висене в библиотеката, напоследък прекарвам твърде много време на закрито.

Той се усмихна.

— Да. Беше невероятно. Сигурно през цялото време ти се иска да си навън.

— Радвам се, че ти хареса.

Приближих се до него. Въпреки промяната, миризмата му си бе същата — уханието на покарали листа, така различна от опияняващия дъх на есенната вечер.

— Още не съм ти благодарила, задето ми спаси живота.

— Е, ти спаси моя на два пъти, така че все още изоставам — засмя се той. — Обаче изобщо не държа да изравня резултата. Предпочитам никога вече да не изпадаш в смъртна опасност, ако можеш да го избегнеш.

— Аз също.

Когато вдигнах очи към него, видях, че ме наблюдава, а сиво-зеленикавите му очи се къпеха в лунните лъчи. Той се пресегна и докосна бузата ми.

— Държиш ли да се прибереш веднага? — попитах и опрях лице в ръката му, тръпнейки от вълнение, че имах цял един нов свят, който да споделя с него. — Уморен ли си?

— Не особено. Още съм прекалено възбуден от всичко, което се случи.

Широка усмивка изви устните ми.

— А гладен ли си?