Нощна сянка

13

Бавно се свлякох на пода и седнах с подвити под тялото си крака.

„Какво ми става? Не трябва ли водачеството на новата глутница да ме направи още по-силна?“

Не знам колко дълго бях седяла така, когато долових уханието на напъпили клони и облаци, натежали от дъжд.

— Кала?

Вдигнах поглед и видях Шей да стои на няколко крачки от мен.

— Добре ли си? — попита той, но не посмя да се приближи повече.

Поклатих глава, понеже бях сигурна, че ако се опитам да кажа нещо, от устните ми ще се откъсне само ръмжене. А не бях ядосана на него. Вече не.

Той приклекна, така че очите ни се изравниха.

— Какво правиш тук? — успях да попитам с нормален глас.

— Предпочетох да се разходя в планината, вместо да вляза в час. Обаче трябва да си взема домашните.

— Добре — понечих да стана, обзета от внезапно желание да се махна оттук, ала в бързината се спънах в чантата си и залитнах.

Шей се спусна към мен — явно си беше помислил, че едва се държа на краката си.

— Кала, какво се е случило?

— Не искам да говоря за това! — сопнах се аз; гневът отново започваше да се надига в гърдите ми.

Шей ме хвана още по-здраво.

— Някой нарани ли те?

Поклатих глава и прокарах език по устните си, без да свалям поглед от лицето му. Защо пък да не им отмъстя?

Прогонвайки жегналите ме за миг угризения, се възползвах от предположението му, че съм на път да се разплача, и го оставих да ме притегли към себе си.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана? — каза той. — Наистина искам да ти помогна.

Положих чело на шията му, като прекрасно осъзнавах, че онова, което искам от него, не е помощта му. Хладният мирис на кожата му ми подейства успокояващо, ала ясно чух как пулсът му се ускори, когато го докоснах. Това само още повече разпали желанието ми. Притиснах се в него, наслаждавайки се на топлината на мускулите му, които изведнъж се бяха напрегнали.

— Искаш ли да се разходим? — прошепна той в косата ми. — Още не съм бил в училищния парк.

— Става — съгласих се и той ме пусна.

Излязохме заедно и прекосихме паркинга, от другата страна, на който имаше цветни лехи и грижливо поддържан жив плет. Едва бяхме направили няколко крачки, когато се натъкнахме на двама ученици, момче и момиче, вплетени в прегръдка под живописна арка, обрасла с увивни растения. При вида ни двамата побягнаха като уплашени сърни.

Гледах ги как се отдалечават и се питах какво ли е да откраднеш няколко мига на желание и да ги скриеш от света.

Шей крачеше до мен, без да продумва. Погледнах дланите си и видях, че и последната следа от порязването беше изчезнала.

— Съжалявам, задето бях толкова груба днес — казах и го улових за ръката.

Леко насмешлива усмивка изви устните му.

— Винаги си по-мила, когато телохранителят ти не е наблизо.

— Кой? — намръщих се аз.

— Висок, тъмен и свиреп — промърмори Шей; пръстите ни се преплетоха.

— Имаш предвид Рен? — Не издърпах ръката си, макар че за миг се зачудих дали не трябва да го сторя.

Той не отговори, ала видях как стисна челюсти.

— Държанието ми няма нищо общо с него — отсякох, неспособна да обуздая напълно раздразнението си. — Ядосана бях на теб.

— Както кажеш.

Шей пусна ръката ми — явно не само аз бях сърдита.

— Да минем оттук — предложих и свих по една пътечка.

За разлика от останалите алеи, тя не беше покрита с чакъл или обградена от кръгли речни камини. Високи вечнозелени дървета се сключваха над нея и лъчите на следобедното слънце се процеждаха между клоните им. Спрях едва когато достигнахме любимото ми място, и се настаних, полускрита, между високите папратови стъбла.

Шей преценяващо огледа обградената с борове полянка.

— Хубаво местенце.

— Да — съгласих се и протегнах ръце нагоре, наслаждавайки се на топлите лъчи. — Идвам тук, когато искам да остана сама.

— Изглежда доста закътано — каза той и приседна до мен.

Роклята ми се бе вдигнала, докато сядах между папратите, и сега видях как очите на Шей се плъзнаха там, където кожата се скриваше под мекия плат. Приведох се към него.

— Целуни ме — думите ми прозвучаха като заповед и той настръхна. — Моля те.

Дори не подозирах, че може да ми е трудно да помоля за нещо, което исках. Не бях свикнала да моля за каквото и да било.

Само веднъж, само този път щях да запратя всичко по дяволите — и Пазителите, и техните закони. Така им се пада, задето ме карат да прекарвам повече време с някой, който е така привлекателен като Шей. Първата ми целувка трябва да бъде само моя.

Шей се изправи.

— Не ме разбирай погрешно, Кала. Наистина го искам…

— Искаш го? — топлината, която ме обля при думите му, бързо отстъпи място на огромна празнина. „Ала няма да го направиш.“

— Разбира се — той скръсти ръце на гърдите си и мускулите му се очертаха още по-ясно. — Само че ти си разстроена, а и не съм съвсем сигурен защо ме помоли да го направя. Ако това изобщо беше молба.

Придърпах роклята си надолу.

— Забрави.

— Ще ти помогна с всичко, което мога, за това, което те е разстроило. Но тази сутрин ти ми каза да стоя настрана и нямам намерение да те целуна сега, за да можеш утре отново да ме отрежеш.

Излях унижението си върху едно папратово стъбло, имало нещастието да се намира най-близо, като го изтръгнах из корен и го запратих надалеч.

— Знам, знам. Съжалявам.

— Скоро ще се стъмни — той протегна ръце към мен. — Ти може и да виждаш в тъмното, но аз нямам вълче зрение.

— Понякога забравям за всичките ти недостатъци — подхвърлих и обвих пръсти около неговите.

— Недостатъци, а?

Помогна ми да стана и аз се усмихнах, учудена с каква лекота непринуденото му държание успяваше да прогони раздразнението ми. Когато се изправих, той ме притегли към себе си.

Усещах очертанията на гърдите му под ръцете си, натиска на бедрата му върху моите. Вдигнах лице към него и устните му докоснаха моите устни. Допирът ме прониза като електричество и нещо в мен сякаш избухна. Потръпнах и леко захапах долната му устна. Той простена и впи пръсти в гърба ми. Устните му разтвориха моите, търсещи, жадни.

Очите ми бяха още затворени, когато той се отдръпна.

— Мислех, че няма да го направиш — прошепнах; когато го погледнах, видях, че се усмихва.

— Не можах да устоя.

— Радвам се — докоснах шията си, за да почувствам ускорения си пулс. — Не знаех, че усещането е такова. Беше невероятно.

— Я чакай — той ме улови за брадичката и повдигна лицето ми към своето. — Не ми казвай, че това беше първата ти целувка, Кала. Не може да бъде!

Отстъпих назад, към сянката на високите борове; исках да скрия пламналото си лице.

Той не ме последва.

— Какво има?

— Това наистина беше първата ми целувка — отръсках пръстта, полепнала по роклята ми. — Нищо повече. Стига сме говорили за това.

Шей плъзна ръка по стъблото на един стрък папрат.

— Просто ми е трудно да повярвам. Но ако наистина това беше първата ти целувка, радвам се, че тя не те разочарова.

— Не — още усещах топлината, която пулсираше във вените ми. — Не ме разочарова.

Той понечи да се доближи, ала аз вдигнах ръка.

— Но не е нещо, което ще повторим.

— Какво? — той повдигна вежди изумено.

— Това беше първата ми целувка, защото за мен не важат същите правила, както за останалите момичета.

— Правила за целуването? — изглеждаше готов да избухне в смях, ала когато ме видя да кимвам, изруга и изрита земята с петата на планинарските си обувки.

— Не ти казвам да вървиш по дяволите — приближих се до него, но не го докоснах. — Но аз не съм като другите момичета, Шей. Нямам право да проявявам егоизъм.

— Нима да ме целунеш, е проява на егоизъм? — той нежно погали бузата ми.

— Огромна — обърнах лице и докоснах дланта му с устни, опиянена от топлината и уханието му.

— Ами ако поискам отново да те целуна? — прошепна той.

— Недей — отблъснах ръката му от лицето си, макар това да бе последното нещо, което исках да направя. — Ако наистина искаш да ми помогнеш, недей.

— Имам нещо, което може да ти се стори интересно — той посегна към раницата си, разкопча я и извади някаква книга. — Нещо, което открих.

— Да не искаш да ми даваш уроци? — погледнах към тъмното небе. — Забрави ли липсата си на вълче зрение?

— Ще ни отнеме само минута — книгата в ръцете му беше дебела и много стара, корицата изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се напука. — Искам да ти покажа нещо.

— Някаква книга?

— Причината, поради която бях в планината, въпреки че нямах право — обясни той и я обърна към мен.

В мига, в който видях черното заглавие, което сякаш беше прогорено върху корицата, инстинктивно приех вълчата си форма и отскочих от него, с извит гръб и настръхнала козина. Шей зяпна от изумление и отстъпи назад, като се препъваше. Книгата се изплъзна от пръстите му и остана да лежи на земята.

— Кала, Кала — името ми прозвуча като напев от устата му. — Какво има? Какво направих?

Не откъсвах поглед от него, оголила зъби насреща му.

— Моля те, приеми човешката си форма — гласът му изневеряваше. — Каквото и да е, наистина съжалявам.

Подуших въздуха за нечие чуждо присъствие, за следи, че това е клопка, ала не долових нищо. Бяхме сами. Изпитателният ми поглед се спря върху уплашеното лице на Шей, но не откри и следа от притворство. Възвърнах човешкия си облик, макар и неохотно. Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите на Шей и той пристъпи към мен, аз обаче се дръпнах.

— Стой, където си.

Той замръзна на мястото си.

— Кала, какво става?

— Сега е мой ред да задавам въпроси — поклатих глава.

Той побърза да кимне и аз посочих с треперещ пръст книгата, която все още беше на земята.

— Кой си ти, Шей? Кой си в действителност? И откъде имаш това?

— Знаеш кой съм. Аз съм си аз. Не съм те излъгал за нищо — в гласа му се прокрадна засрамена нотка и той се изчерви. — А книгата взех от библиотеката на вуйчо ми.

Слушах го с вдигнати ръце, готова да го ударя, ако се наложи.

— И той няма нищо против да му взимаш книгите?

Шей се заигра с ципа на якето си.

— Е, не съвсем.

Личеше си колко му е неприятно, че ме е уплашил така. Приклекнах и докоснах пръстта, с надеждата, че допирът на земята ще ми помогне да се успокоя.

— Какво значи „не съвсем“?

— Боск каза, че цялата къща е на мое разположение, но ме помоли да не влизам в библиотеката. Той колекционира редки книги. Намекна, че един тийнейджър не знае как да се грижи за тях.

— Може би е имал право — подхвърлих и посочих книгата, която продължаваше да лежи на земята. Шей изсумтя и побърза да я вдигне и да я изтупа от пръстта.

— Не беше по моя вина. Ти ме стресна — той притисна книгата до гърдите си. — Обикновено се грижа добре за книгите си. Никога не бих я изнесъл от дома на Боск, ако не исках да ти я покажа. А и смятам, че забраната му да ползвам библиотеката, е несправедлива — той извъртя очи нагоре. — Стига дотам, че я държи заключена по всяко време.

— Ако вратата е била заключена, как си се добрал до книгата? — попитах и прокарах пръсти по кората на най-близкото дърво.

По устните му пробяга дяволита усмивка.

— Не чета само философия. Като по-малък минах през бунтарска фаза, когато бях твърдо решен да стана професионален крадец. Тогава четях доста „Крадци и крале“.

Повдигнах вежди и той се засмя.

— Комикс. Както и да е, научих се как да си служа с шперц. Все още доста ме бива. Беше страхотно да мога да се измъквам от общежитието на училището, когато си поискам.

Въпреки опънатите ми нерви, не можах да не се разсмея при мисълта как Шей се промъква по безлюдните коридори на някое елитно училище късно през нощта.

— Но защо си се преместил? — попитах. — След като така и така си живеел в общежитие?

— Логичен въпрос — той закрачи напред-назад. — Според вуйчо ми познатото води до леност; трябвало да видя различни части на света. Мен ако питаш, вече съм видял повече от достатъчно.

— Така изглежда — съгласих се.

— Не е лесно да се местиш толкова често. Нямам корени. Нямам истински приятели. Затова смятам, че Боск ми е длъжник — Шей се замисли. — Освен това имам непоносимост към всякаква цензура. Не вярвам в забраненото познание.

Думите му бяха изпълнени с такава увереност, че усетих как ми прилошава. Нямаше никаква представа колко тънък е ледът под краката му.

— Значи си голям почитател на Ева? — попитах аз.

— Смятам, че незаслужено има толкова лоша слава. Аз бих избрал Дървото на познанието пред Райската градина, без изобщо да се замислям — той се ухили широко. — А и вече съм бил в „Едем“ и не мисля, че е нещо особено.

— Не знам защо ми се струва, че версията на Ефрон не може да се сравнява с оригинала — промърморих, полускрита зад едно дърво.

— Но дори да оставим настрани изкушението на заключената врата — продължи Шей, — смятам, че искането на вуйчо ми е нелепо и дори обидно. Живели сме по целия свят и винаги ме тикваха в някое тъпо общежитие. За първи път живея в неговата къща и той ми излиза с това безумно правило. Обичам книгите, особено старите книги, и никога не бих ги повредил. Тази привлече вниманието ми. Според мен е от края на Средновековието или малко по-късно, не мога точно да определя. Няма нито име на издател, нито нищо.

— Не се учудвам.

— Чела ли си я? — попита той.

— Не — ръцете ми отново започнаха да треперят. — Не съм.

— Но ти е позната? — той пристъпи към мен и аз оголих зъби насреща му.

— Не се приближавай! Дръж я далеч от мен!

Шей завъртя книгата, така че корицата да е обърната към него.

— Ти се боиш от нея! — погледна първо книгата, а после мен. — Защо се боиш от книга, която не си чела?

„Мога ли да му кажа истината?“ Твърде много парчета от пъзел, който нямах представа как да сглобя, се трупаха около мен.

Той отвори книгата. Аз изскимтях и той побърза да я затвори.

— Добре, няма да я разглеждаме. Разбрах. Просто исках да ти покажа картата.

— Картата?

Той кимна.

— Вътре има четири карти. Сториха ми се напълно произволни, места от всички краища на света — в гласа му се прокрадна замечтана нотка. — Жалко, че не искаш да погледнеш. Невероятни са. Не можеш да си представиш изумлението ми, когато открих карта на северноамериканския Запад в толкова стара книга. Май започвам да разбирам защо вуйчо ми иска да стоя далеч от нея. Ако в книгата има доказателство, че европейците още през Средновековието са познавали вътрешността на нашия континент, това би било нещо забележително. Подобен текст би струвал милиони.

Претегли книгата в ръката си, сякаш искаше да прецени стойността й. Намръщих се и го изчаках да продължи.

— Разбира се, местностите на картата не са отбелязани със съвременните си имена. Цялата книга е на латински. Ала релефът може да се разпознае. Когато мечката ме нападна, се опитвах да намеря пещерата. От известно време обмислям дали да не се захвана със спелеология.

Усетих как ме полазват ледени тръпки.

— Това означава пещернячество — поясни Шей, изтълкувал погрешно изражението ми.

— Знам какво означава — отвърнах. — Опитвал си се да намериш Халдис?

Той примига изненадано.

— Точно това е името на картата. Халдис.

За миг се поколебах дали да не побегна.

— Щом не си чела книгата и не си виждала картите, откъде знаеш за пещерата? — попита той. — Чел съм всички справочници и всички топографски карти и единственото място, където се споменава тази пещера и дори цялата планина, е в книгата на вуйчо ми.

Погледът му се насочи към книгата. Личеше си колко му се иска да я отвори и отново да разгледа картата, за която говореше.

Не можех да откъсна очи от лицето му, докато вземах решение, чудейки се дали не подписвам собствената си присъда.

— Мое задължение, както и на всички Стражи тук, е да браним пещерата Халдис от нашите врагове. От Търсачите.

Погледът ми падна върху заглавието на книгата, един-единствен израз на латински, прогорен в черно върху корицата.

Bellum omnium contra omnes.

Затворих очи, ала все още виждах черните букви, сякаш бяха прогорени не върху корицата, а от вътрешната страна на клепачите ми. Забранените думи отекнаха в главата ми.

Войната на всички срещу всички.