Нощна сянка

2

Отворих вратата и замръзнах на мястото си, доловила миризмата на посетителите. Стар пергамент и хубаво вино — уханието на Лумин Найтшейд излъчваше аристократична изисканост, ала телохранителите й изпълваха къщата с тежкия мирис на горещ катран и опърлена козина.

— Кала! — гласът на Лумин лепнеше от сладост.

Потръпнах, но се помъчих да си възвърна самообладанието, преди да пристъпя в кухнята, стиснала устни. Стигаше ми мирисът на онези същества, нямах желание да усетя и вкуса им.

Лумин седеше на масата, точно срещу алфа-вълка на глутницата й, моя баща. Седеше съвършено неподвижна, изпъната като струна, а шоколадовокафявата й коса бе прибрана на кок. Беше облечена както винаги — с абаносовочерен костюм и снежнобяла риза с висока яка. От двете й страни стояха два призрака, надвиснали като черни сенки зад нежните й рамене.

Впих зъби във вътрешната страна на бузите си — само така можех да се въздържа да не изръмжа срещу телохранителите й.

— Седни, скъпа — подкани ме Лумин.

Придърпах стола, който се намираше най-близо до баща ми, и приседнах на ръба, готова за скок. Не можех да се отпусна в присъствието на призраците.

„Дали вече знае за нарушението? Дали не е дошла, за да нареди да ме екзекутират?“

— Остава малко повече от месец, скъпо момиче — тихо каза тя. — Сигурно нямаш търпение съюзът да бъде сключен?

Усетих, че съм затаила дъх, едва когато го чух да излиза измежду стиснатите ми зъби.

— Аха.

Лумин допря връхчетата на пръстите си пред лицето си.

— Само това ли имаш да кажеш, когато става дума за прекрасното бъдеще, което те очаква?

Баща ми се изсмя със своя подобен на лай смях.

— Кала не е романтична като майка си, господарке.

Тонът му бе съвършено спокоен, ала усетих, че ме поглежда. Прокарах език по кучешките си зъби, които бяха започнали да се заострят.

— Разбирам — отвърна Лумин, докато погледът й ме обхождаше от горе до долу.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Може би трябва да я научиш как да се държи, Стивън. За мен е задължително една алфа да е въплъщение на изискаността. Наоми винаги е изпълнявала тази роля със забележителен финес.

Тя продължаваше да ме гледа, така че не можех да й се озъбя, както ми се искаше.

„Финес, друг път! Аз съм воин, а не идеалната булка.“

— Мислех, че ще останеш доволна от този съюз, скъпо момиче — продължи тя. — Ти си красива алфа, а в глутницата на Бейн досега не се е раждал равен на Рение. Дори Емил го признава. Съюзът между двама ви вещае добро за всички нас. Трябва да си благодарна, че ще имаш такъв партньор.

Стиснах зъби, ала издържах погледа й, без да мигна.

— Уважавам Рен. Той ми е приятел. Не виждам причина да не ни е добре заедно.

„Приятел… горе-долу. Рен ме гледа, сякаш съм буркан с курабийки, в който не би имал нищо против да бръкне. И не той ще трябва да плаща за откраднатото след това.“

Макар че от самото начало на годежа аз контролирах връзката ни, никога не си бях представяла, че ще е толкова трудно да изпълнявам ролята на полицай в нея. Рен не обичаше да играе по правилата и беше достатъчно привлекателен, че да се замисля дали не си струва да рискувам и да му позволя да вкуси от онова, което ни предстоеше.

— Добре? — повтори Лумин, потропвайки с пръсти върху масата. — Но не го ли желаеш? Емил ще побеснее, ако реши, че се отнасяш с пренебрежение към неговия наследник.

Вперих поглед в пода, проклинайки червенината, избила по бузите ми.

„Какво значение има желая ли го, или не, когато така или иначе не мога да направя нищо?“ В този момент я ненавиждах.

Баща ми се прокашля.

— Господарке, съюзът е предопределен от мига, в който те се родиха. И двете глутници са твърдо решени той да се състои. Също както дъщеря ми и синът на Емил.

— Както казах, няма причина да не ни е добре заедно — прошепнах аз, ала не можах да потисна ръмженето, промъкнало се в гласа ми.

Звънтящ смях ме накара да вдигна очи към Пазителката. При вида на очевидното ми смущение, по устните й заигра покровителствена усмивка и аз я погледнах свирепо, неспособна да сдържам повече гнева си.

— Много добре — тя отмести поглед от мен към баща ми. — Церемонията не бива да бъде нито отлагана, нито прекъсвана. При никакви обстоятелства.

Тя се изправи и протегна ръка. Баща ми докосна с устни бледите й пръсти и тя се обърна към мен. Неохотно поех восъчната й ръка, опитвайки се да не мисля колко много ми се иска да я ухапя.

— Всички достойни за уважение жени притежават финес, скъпа.

Тя докосна бузата ми и допирът на острите й нокти бе достатъчно силен, за да ме накара да потръпна.

Усетих как стомахът ми се свива.

Тънките й токчета изтракаха отривисто по кухненския под, когато тя излезе, следвана от призраците, чието безмълвие беше по-зловещо от заплашителния ритъм на стъпките й. Свих колене пред гърдите си и облегнах лице на тях. Не си поех дъх, докато не чух външната врата да се затваря.

— Ужасно си напрегната — отбеляза баща ми. — Да не се е случило нещо по време на патрула?

Поклатих глава:

— Знаеш, че ненавиждам призраци.

— Всички ги ненавиждаме.

Свих рамене.

— Защо беше тук?

— За да обсъдим съюза.

— Шегуваш се — намръщих се аз. — Заради нас с Рен?

Баща ми уморено прокара длан върху очите си.

— Кала, няма да е зле, ако престанеш да гледаш на съюза като на препятствие, което трябва да преодолееш. Става въпрос за много повече, отколкото просто „ти и Рен“. Нова глутница не е създавана от десетилетия. Пазителите са изнервени.

— Съжалявам — казах, ала не го мислех.

— Не се извинявай, а започни да се отнасяш по-сериозно.

Думите му ме накараха да се изправя в стола си.

— Емил беше тук днес — рече баща ми и направи гримаса.

— Какво? — ахнах аз. — Защо?

Не можех да си представя приятелски разговор между Емил Ларош и неговия съперник-алфа.

— По същата причина, както и Лумин — хладно отвърна баща ми и аз зарових пламналото си лице в ръцете си. — Кала?

— Извинявай, татко — отговорих, преглъщайки смущението си. — Просто двамата с Рен се разбираме добре. Приятели сме, горе-долу. Отдавна знаем какво ни предстои. Не виждам никакви проблеми и бих се учудила, ако Рен смята, че има такива. Но всичко би било много по-лесно, ако ни оставят на мира. Цялото това напрежение изобщо не помага.

Баща ми кимна.

— Добре дошла в живота си на алфа. Напрежението никога не помага. И никога не изчезва.

— Прекрасно! — въздъхнах и станах от стола. — Имам домашни.

— Лека нощ, тогава — тихо каза той.

— Лека.

— И още нещо, Кала…

— Да? — спрях се в подножието на стълбите.

— Не се сърди на майка си.

Намръщих се и тръгнах нагоре по стълбите. Когато стигнах вратата на стаята си, извиках стреснато. Навсякъде бяха разпръснати дрехи — нахвърляни бяха по пода и по леглото, висяха от нощното шкафче и от лампата.

— Така не може! — посрещна ме майка ми с обвинително вдигнат пръст.

— Мамо!

В ръцете си стискаше една от любимите ми тениски — от турне на „Пиксис“ през осемдесетте.

— Нищо красиво ли не притежаваш? — размаха тя провинилата се тениска.

— Зависи какво разбираш под „красиво“ — не й останах длъжна аз.

Потиснах една въздишка и след като се огледах за дрехи, на които особено държах, седнах върху пуловера си с надпис „Републиканци в подкрепа на Волдемор“.

— Дантела? Коприна? Кашмир? — продължаваше Наоми. — Поне една дреха, която да не е памук или дънки?

Тя започна да усуква тениската, която държеше в ръцете си, и аз потръпнах.

— Знаеш ли, че днес Емил беше тук? — очите й обходиха леглото и нахвърляните по него дрехи.

— Татко ми каза — отговорих тихо, макар че ми идеше да се разкрещя.

Улових един кичур коса, който се спускаше над рамото ми, и пъхнах крайчеца му между зъбите си.

Майка ми сви устни и пусна тениската, за да издърпа пръстите ми от косата ми. После въздъхна и като приседна на леглото, свали ластика от плитката ми.

— И тази коса! — тя прокара пръсти през къдриците ми. — Изобщо не мога да разбера защо винаги я връзваш.

— Прекалено е дълга — обясних аз. — Пречи ми.

Тя поклати глава и дългите й обици иззвънтяха.

— Прекрасното ми цвете. Ти си жена и не можеш да го криеш повече.

Аз изръмжах отвратено и се отдръпнах в другия край на леглото.

— Не съм никакво цвете! — отсякох и отметнах косата си зад гърба; освободена от плитката, тя тежеше и ми пречеше.

— Всъщност си, Кала — тя се усмихна. — Прекрасната ми лилия.

— Това е просто едно име, мамо — казах аз и се заех да събирам дрехите си. — Не означава нищо.

— Напротив — предупредителната нотка в гласа й ме стресна. — И остави дрехите. Не е необходимо.

Замръзнах на мястото си, стиснала тениската, която тъкмо сгъвах. Майка ми изчака да я оставя върху покривката на леглото и когато се наканих да проговоря, ми даде знак да замълча.

— Новата глутница ще се формира следващия месец. Ти ще си нейната алфа-женска.

— Знам — отговорих, потискайки желанието да я замеря с някой мръсен чорап. — Знам го, откакто станах на пет години.

— Време е да започнеш да се държиш като такава — продължи тя. — Лумин се безпокои.

— Да, разбрах. Финес. Иска да покажа финес — усетих, че ми се повдига.

— А Емил се тревожи за онова, което Рен иска.

— Онова, което Рен иска? — повторих аз, а острият ми тон изненада дори мен.

Майка ми вдигна един сутиен от леглото. Беше памучен и чисто бял — само такива притежавах.

— Трябва да помислим за приготовленията. Нямаш ли никакво свястно бельо?

Усетих как бузите ми отново пламват и се зачудих дали няма да ми стане нещо от толкова много изчервяване.

— Не искам да говоря за това.

Без да ми обръща внимание, тя се зае да сортира нещата ми на две купчинки, като си мърмореше нещо под носа. Тъй като ми беше наредила да престана да сгъвам дрехите си, можех само да предполагам, че ги делеше на „приемливи“ и „за изхвърляне“.

— Той е алфа и е най-харесваното момче в училището ти. Поне доколкото знам — в гласа й се прокрадна замислена нотка. — Сигурна съм, че е свикнал момичетата да правят каквото поиска. Когато дойде твоето време, трябва да знаеш как да му се харесаш.

Горчива жлъчка изпълни гърлото ми и трябваше да я преглътна, преди да мога да отговоря.

— Мамо, аз също съм алфа, нали не си забравила? Рен очаква от мен да застана начело на глутницата. Той иска да съм воин, а не мажоретка!

— Рение иска да бъдеш негова жена. Само защото си воин, не означава, че не можеш да бъдеш съблазнителна.

— Кал е права, мамо — разнесе се гласът на брат ми. — Рен не иска мажоретка. През последните четири години е излизал с всяка една от тях. Сигурно са му дошли до гуша. Със сестра ми поне няма да му е скучно.

Обърнах се и видях Ансел да се обляга на касата на вратата. Очите му обходиха стаята.

— Ха! Ураганът Наоми преминава, без да остави оцелели след себе си.

— Ансел! — сопна се майка ми с ръце на хълбоците. — Ако обичаш, остави ни насаме.

— Съжалявам, мамо — каза Ансел, все така широко ухилен, — но Барет и Саша са долу и те чакат, за да отидете на нощен патрул.

Майка ми изненадано повдигна вежди.

— Толкова ли късно е станало?

Ансел сви рамене и ми смигна, когато тя се обърна. Поставих ръка пред устата си, за да скрия усмивката си.

Майка ми въздъхна.

— Кала, говоря ти сериозно. Сложих някои нови дрехи в гардероба ти и очаквам да започнеш да ги носиш.

Понечих да се възпротивя, ала тя ме прекъсна:

— Нови дрехи от утре или ще изхвърля всичките ти тениски и сцепени дънки. Точка по въпроса.

Тя се изправи и прекоси стаята, а полата й се увиваше около глезените й, докато вървеше. Когато я чух да слиза по стълбите, изстенах и се изтегнах върху леглото, заравяйки глава в купчинка тениски. Прииска ми се да приема вълчата си форма и да направя леглото на парчета. Само че тогава със сигурност щяха да ме накажат. Освен това обичах леглото си, а в момента то бе едно от малкото неща, които майка ми не заплашваше да изхвърли.

Матракът изскърца. Подпрях се на лакти и погледнах към Ансел. Беше се настанил в края на леглото.

— Поредният задушевен разговор между майка и дъщеря?

— Ти как мислиш? — отвърнах и се претърколих по гръб.

— Добре ли си?

— Аха — уверих го, докато разтърквах слепоочията си в опит да прогоня пулсиращата болка, появила се изведнъж.

— Е? — попита Ансел и когато го погледнах, видях, че насмешливата му усмивка е изчезнала.

— Какво?

— Става дума за Рен…

— Изплюй камъчето, Ан!

— Харесваш ли го? Имам предвид, наистина? — изтърси той на един дъх.

В отговор аз отново се отпуснах на леглото и покрих очите си с ръце.

— Не започвай и ти!

Той се доближи към мен.

— Ами просто… Ако не искаш да си с него, няма защо да го правиш.

Думите му ме накараха да отворя очи, макар че все още не свалях ръце от тях. За миг дъхът ми спря.

— Можем да избягаме. Аз ще остана с теб — довърши Ансел толкова тихо, че едва го чух.

Изправих се рязко.

— Ансел! — прошепнах. — Никога повече не казвай подобно нещо. Нямаш представа какво… Просто зарежи, става ли?

Той си играеше с покривката на леглото.

— Искам да си щастлива. Изглеждаше толкова ядосана на мама.

— Наистина съм й ядосана. На мама, не на Рен.

Прокарах пръсти през дългите кичури, които падаха върху рамото ми, и се запитах дали да не си обръсна главата.

— Значи нямаш нищо против? Да бъдеш жена на Рен?

— Да. Нямам нищо против — отвърнах аз и като протегнах ръка, разроших русо кестенявата му коса. — Освен това ти също ще си част от новата глутница. Както и Брин, Мейсън и Фей. С вас зад гърба си без проблем ще държа Рен, където му е мястото.

— И още как! — той се ухили.

— И да не си споменал пред никого за бягане от къщи. Ан, това е много опасно. А и откога стана толкова свободомислещ? — попитах аз и присвих очи.

Брат ми оголи заострените си зъби.

— Нали съм твой брат?

— Значи предателските ти наклонности са по моя вина? — плеснах го през гърдите аз.

— Всичко, което трябва да знам, съм го научил от Кал.

Той се изправи и започна да подскача върху леглото, докато аз не се претърколих през ръба. Приземих се на пръстите на краката си и като сграбчих покривката на леглото, рязко я издърпах. Ансел тупна върху матрака, отскочи веднъж и остана да лежи там, заливайки се от смях.

— Говоря сериозно, Ансел. Нито думичка никому.

— Не се притеснявай, Кал. Не съм глупак. Никога няма да предам Пазителите. Освен ако ти не ме помолиш… алфа.

Опитах се да се усмихна:

— Благодаря ти.