Нощна сянка

18

Шей шумно затвори книгата и я блъсна толкова ожесточено, че тя изхвърча от масата и тупна на пода. Правеше го за пети път, откакто се бях настанила до него в четири часа.

— Опитваш се да ме предизвикаш или просто искаш да видиш колко библиотечни книги можеш да съсипеш, преди да ни изхвърлят от библиотеката?

Единственият отговор, който получих, беше яростно тракане по клавиатурата на лаптопа му.

— Стига вече, Шей. Престани.

Той се облегна назад.

— Наистина ли нямаш нищо против да се държат с теб по този начин?

— Как?

— Като че си негова собственост — вените на врата му пулсираха.

— Така значи — изправих се и се залових да подреждам съборените книги върху масата. — Ти просто не разбираш нашите отношения. И двамата сме алфи и непрекъснато се предизвикваме един друг.

— Разбира се — процеди той и аз побързах да сложа ръка върху книгата, която беше най-близко до него, за да му попреча да запрати и нея на пода. — И как точно го предизвикваш ти?

— Това въобще не е твоя работа — дръпнах книгата по-надалеч от него. — Освен това, нищо нямаше да се случи, ако ти не го беше провокирал, като настоя да седнеш на нашата маса. Рен просто реагира на онова, което в неговите очи беше навлизане в личната му територия. Какво изобщо си мислеше?

— Ето, и ти го признаваш! Току-що нарече себе си „личната му територия“.

— Това беше просто израз, Шей. И нямаш никакво основание да се държиш, сякаш ти си потърпевшият в случая. Съвсем не си толкова невинен. Опитваше се да предизвикаш Рен и много добре го знаеш.

Той се намръщи и насочи цялото си внимание към компютъра.

— Виж — опитах отново и зарових пръсти в косата си. — Вече ти обясних как стоят нещата. Не можеш да ги промениш.

— Ето къде грешиш — рязко отвърна той. — По две причини. Първо: не знам как точно стоят нещата, знам само как трябва да бъдат според теб, заради нарежданията на твоите Пазители. Нямам никаква представа какво наистина мислиш за този уреден брак, защото не искаш да ми кажеш.

Този път на мен ми идеше да съборя книгите от масата.

— Второ: според мен нещата могат да се променят.

Решимостта в погледа му ме ужаси.

— Грешиш и трябва да престанеш да настояваш. Целувките, това в столовата. Дори не можеш да си представиш колко е опасно онова, което правиш. Рен вече ревнува…

— Ти ме помоли за първата целувка и очевидно нямаше нищо против втората — той се залюля със стола. — Радвам се, че ревнува. Има защо.

Сграбчих една книга и седнах.

— Изобщо не разбираш! Той е алфа, а ти се държиш като натрапник… като вълк единак. Ако Рен реши, че се бъркаш в глутницата му, естествената му реакция ще бъде да те убие.

Дръзка усмивка изкриви устните на Шей.

— Нека само се опита!

Забих пръсти в рамото му.

— Да не си полудял! Рен е Страж; никога няма да го надвиеш.

— Полудял? — прошепна той. — Да, понякога си мисля, че съм полудял.

Той вдигна ръка и предпазливо докосна лицето ми. Пръстите му погалиха бузата ми и нежно пробягаха по устните ми.

— Никога не съм изпитвал подобно нещо към някой друг.

„Аз също.“

Устните ми се разтвориха под допира му.

„Дори не знаех, че е възможно да изпитвам подобно нещо.“

Когато Рен ме докосваше, имах чувството, че ме връхлита торнадо и ме повлича в необуздан вихър от усещания, над които нямах никакъв контрол. Нежните милувки на Шей бяха различни и много по-неустоими. Допирът на пръстите му разгаряше у мен бавен огън, чиято топлина сгряваше бузите ми и плъзваше по шията, докато всеки сантиметър от кожата не лумнеше в пламъци толкова изпепеляващи, че сякаш никога нямаше да бъдат потушени. Знаех, че ако остана така дори само още един миг, ще го оставя да ме целуне. Или пък аз щях да го целуна. Затова побързах да се върна на мястото си и седнах, свила колене пред себе си, надявайки се той да не забележи, че цялата треперя.

— Помолих те да не го правиш. Не искам да ме погребат жива. А и се съмнявам, че мечтаеш да те бичуват публично.

Той отвори уста, за да възрази, ала се отказа и сви рамене.

— Добре. Но ако все пак си в състояние да понесеш присъствието ми, бих искал да продължа да обядвам на вашата маса. Всъщност си прекарах много добре, след като вие с Рен си тръгнахте. Твоите приятели, по-точно — твоята глутница — ми харесва. Ансел и Брин са страхотни. А Мейсън, Мейсън е фантастичен, никога не съм срещал някого като него.

Кимнах, без да знам какво да кажа.

— Невил не говори много, но когато каже нещо, то винаги е интересно. Здравенякът, Дакс, и двете злобни момичета, Сабин и Фей, са малко страшнички, но въпреки това са интересни.

— Дакс е вторият след Рен, така, както Брин е моята бета — обясних аз. — Дакс, Сабин и Фей просто реагират по същия начин, както и Рен. Ти не се боиш да предизвикаш техния алфа и това ги кара да заемат отбранителна позиция. Да не говорим, че за човек подобно държание е нечувано. Общо взето, глутницата те смята за луд. Не се учудвай, ако се окаже, че вече са започнали да се обзалагат колко време ще мине, преди Рен да ти изтръгне гръкляна.

— Е, вече не съм съвсем на мястото си и сред останалите хора. Не че някога съм бил на мястото си където и да било — той извърна поглед. — Точно затова помолих да седя на вашата маса.

Сърцето ми се сви при мисълта колко самотен трябва да е животът му, сега повече, откогато и да било.

— Все още можеш да седиш на нашата маса. Глутницата така или иначе трябва да те защитава. Просто внимавай малко повече. Ако не го предизвикваш, Рен няма да ти отвръща със същото, както стана днес.

— Едно не мога да разбера. Непрекъснато говориш за това колко сте силни. Стражите, имам предвид. Защо просто не им се опълчите?

— Да се опълчим? — свъсих вежди аз. — На кого?

— На Пазителите. Не знам защо се съгласи да прочетем книгата, но спомена, че си получила заповед, която не ти харесва. Защо изобщо изпълнявате каквито и да било заповеди?

— Това е наш дълг. Работата ни е свещена — подвих крака под себе си. — А и ни се отплащат за нея. Пазителите ни осигуряват всички удобства. Къщи, коли, пари, образование — каквото и да поискаме, го получаваме.

— Освен свободата си — промърмори Шей и аз му хвърлих сърдит поглед. — Е, какво би станало, ако откажете да се подчините на някоя заповед?

— Това никога не се случва. Както казах, дългът ни е свещен. Защо бихме отказали?

— Поне на теория — той ме наблюдаваше изпитателно. — Имам предвид, че вие сте по-силни от тях, нали така?

— Физически, да — по кожата ми полазиха ледени тръпки и за миг гласът ми изневери. — Шей, когато каза, че ти се струва, че сенките в „Роуан“ те следват… Буквално ли имаше предвид?

— Как може една сянка да ме следва буквално? — той ми посочи един учебник по средновековна история и аз му го подадох. — Освен ако не е моята, разбира се.

— Виждал ли си сенки, мрачни силуети, които сякаш не принадлежат на никой предмет, да кръжат около теб или над теб? — трябваше да положа усилие, за да говоря спокойно.

Шей отвори книгата.

— Не. Това е просто едно старо, зловещо имение. Защо питаш?

— Не можем да въстанем срещу Пазителите, защото те няма да се сражават сами — казах аз.

— Какво? — Шей вдигна очи от книгата.

— Пазителите имат и други съюзници. Ние сме техните воини и защитаваме свещените места. Ала за личната си безопасност те разчитат на призраци.

— Призраци? — в очите му съвсем ясно прочетох страх.

— Техните лични телохранители — кимнах аз. — Призраците не принадлежат на нашия свят. Пазителите могат да ги призовават, когато поискат. Нищо не е в състояние да ги надвие и единствено Пазителите могат да ги контролират. Ако, чисто хипотетично, един Страж откаже да изпълни нарежданията на Пазителите… — гласът ми потрепери. — Или пък ако научат, че седя тук с теб и тази книга, ще изпратят някой призрак да се разправи с нас.

— Разбирам — бавно каза той. — И ти смяташ, че в къщата на вуйчо ми може да бродят призраци?

— Помислих си, че Боск може да ги е призовал, за да те пазят, когато го няма. Ала това би било твърде рисковано — без Пазител, който да ги държи под око, призраците са непредсказуеми. Животът ти би бил в опасност. Затова се тревожех — обясних и преплетох пръсти пред себе си.

Шей тръсна глава, сякаш се опитваше да прогони някаква неприятна мисъл.

— Е, щом рискуваш живота си, най-добре да се уверим, че си струва. Да се захващаме за работа.

Усмихнах му се благодарно.

— Съгласна.

— Мисля, че се натъкнах на нещо интересно — той придърпа книгата на Пазителите пред себе си и запрелиства страниците.

Приведох се към него, ала внезапно настръхнах и се изпънах, наострила уши към високите рафтове, които ни заобикаляха.

— Какво има? — попита Шей.

Чаках и се ослушвах. Нищо.

— Стори ми се, че чух някой между лавиците — поклатих глава. — Няма значение. Е, какво откри?

— Според историята, която си учила, кога е започнала Войната на магьосниците?

— Много преди писаната история на хората. Както ти казах, Пазителите са много по-древни от света, който ние познаваме.

— Не и според това тук — Шей посочи един пасаж в книгата.

— Какво? — изпънах се в стола.

— Според този текст, първата битка във Войната на магьосниците е била през Средновековието, около 1400 г.

— Не е възможно.

— Искаш ли да ти го прочета?

Кимнах и той заглади страницата пред себе си.

— „Година 1400 след Христа: Въздигането на Предвестника и нарастването на нашата мощ слагат началото на големия разкол и на последвалите го нещастия“ — той спря да чете. — Нещо от това да ти звучи познато?

— Ни най-малко.

— Жалко — той шумно затвори книгата. — Надявах се, че може да си чувала за Въздигането на Предвестника. Звучи ми интересно.

— Нямам представа какъв е този Предвестник. Нито за какво нарастване на силата им става въпрос.

— Според мен означава, че Пазителите се сдобиват с магията си през 1400 г.

— В това няма никакъв смисъл — придърпах бележките му към себе си. — Пазителите не са се „сдобили“ с магията; те винаги са притежавали огромна мощ.

— Освен ако… — Шей едва забележимо отдръпна стола си назад.

— Освен ако какво? — изгледах го внимателно.

— Освен ако не са ви излъгали.

— Защо им е да преиначават историята за собствения си произход? — недоумявах аз.

Шей изглеждаше облекчен, че не се нахвърлих върху него.

— Не знам, ти ми кажи.

— Нямам представа. Разказах ти единствената история, която ми е известна. Единствената, известна на когото и да било от нас.

— Е, явно оттук няма да научим повече.

Долових миризмата миг преди да зърна нещо с периферното си зрение.

— Кала! — изкрещя Шей, ала аз вече бях чула свистенето на стрелата и светкавично прекатурих стола си.

Стрелата се заби в корицата на една книга срещу мен, на същата височина, където допреди миг бяха гърдите ми. Щом се озовах на пода, побързах да се претърколя, тъкмо навреме, за да видя как Търсачът отново се прицелва.

— Не! — Шей се метна върху масата с един скок и се нахвърли върху непознатия.

Гърлен стон се откъсна от гърдите на Търсача, когато Шей връхлетя отгоре му. Вплетени един в друг, двамата се стовариха на пода.

— Шей, недей! Бягай оттук! — изкрещях аз и приех вълчата си форма.

— Насам, вълчице!

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как иззад лавиците изскача още един Търсач, стиснал по един меч във всяка ръка. Остриетата проблясваха, увлечени в смъртоносен танц.

Хвърлих поглед към Шей, който все още бе вкопчен в схватка, после отново насочих вниманието си към новия противник. И двамата Търсачи бяха млади, надали имаха повече от двайсет и пет години и по всичко личеше, че са сами. Въпреки това изглеждаха смъртно опасни — закоравели, небръснати лица, чорлави, сплъстени коси, а в погледите — свирепа ярост. Ръмжейки заплашително, аз се долепих до лавицата зад себе си.

Шей и другият Търсач все още бяха вкопчени в битка, ала още никой не бе успял да вземе надмощие. Търсачът процеди нещо през стиснати зъби, мъчейки се да надвие Шей, ала не се опита да извади оръжие.

— По-полека, хлапе — просъска той. — Няма да те нараня. Дай ми възможност да ти обясня. Конър, ела насам и ми помогни!

В отговор Шей стовари юмрука си първо в челюстта, а после и в носа му.

— Говоря сериозно, хлапе — Търсачът плюеше кръв, а по гъгнивия му глас се досетих, че носът му е счупен. — Тук сме, за да ти помогнем.

— Стига си си играл, Итън, нямаме време за приказки. Бий се! Един юмрук в главата няма да го убие — Конър отмести очи от мен само за миг, ала той ми беше достатъчен, за да се хвърля напред и да пропълзя под свистящите остриета.

Конър изруга и отново се обърна към мен, ала аз вече бях заобиколила масата. В последния момент Итън успя да вдигне ръка, така че челюстите ми се сключиха около нея, а не около врата му. Той изкрещя и опита да се откопчи, ала аз забих зъби още по-дълбоко и задърпах с всичка сила. Шей скочи на крака и изтича зад етажерката.

— Махни се от него, кучко! — изкрещя Конър.

В мига, в който Конър се нахвърли върху нас, аз отскочих настрани и той се стовари върху Итън, който се опита да изкрещи, ала от гърлото му излезе само задавено свистене.

— Пази се, Кала! — викна Шей и аз се отдръпнах миг преди цялата етажерка, заедно с книгите в нея, да рухне върху двамата Търсачи, толкова близо до мен, че движението на въздуха разроши козината ми.

Когато вдигнах поглед, видях Шей да се усмихва самодоволно. Възвърнах си човешката форма и изтичах при него, поклащайки глава.

— Ранен ли си? — огледах го от глава до пети.

— Какво? Няма ли целувка? — той махна към неподвижната купчина книги, дърво и Търсачи. — Аз съм герой.

— Нетърпим си.

— Просто се опитвах да докажа, че по нищо не отстъпвам на твоя алфа-мъжкар. Да взимаме книгата и да се махаме оттук.

С два скока той се озова до масата, пъхна книгата на Пазителите в раницата, грабна чантата ми и се върна при мен.

Загледах се в купчината на пода, от която стърчаха ръце и крака, и видях пръстите на един от Търсачите да потръпват.

— Би трябвало да ги убия.

— Не мисля, че идеята е особено добра — обади се Шей и махна към основната част на библиотеката. — Всеки момент ще имаме публика.

— Преди малко чух ужасен шум. Идваше оттук — видимо стреснат, един посетител се зададе между етажерките, следван от библиотекарката.

— О, Господи! — посетителят изпусна очилата си за четене. — Да не би някой да е затиснат отдолу?

— Повикайте линейка! Вие двамата, видяхте ли какво стана? — библиотекарката се улови за гърдите и аз се уплаших да не получи удар. — Знаете ли кой е отдолу?

Посетителят беше извадил мобилния си телефон, ала продължаваше да се взира в купчината книги с нямо изумление. Библиотекарката издърпа телефона от ръката му и започна да натиска бутони, като си мърмореше под носа. Не, очевидно не получаваше удар, просто обичаше да преиграва.

— Не, госпожо — отвърна Шей напълно сериозно и я погледна с широко отворени, невинни очи. — Просто си търсехме спокойно местенце, където да учим. Явно не улучихме.

Опитвайки се да скрия усмивката, която извиваше ъгълчетата на устата ми, аз го сграбчих за ръката и заедно излязохме навън.