Нощна сянка

23

— Стига си хленчил. Вече си на осемнайсет, а се държиш като малко кутре!

Въпреки че забележката ми целеше да го подразни, раздразнението зад нея беше истинско. Ловът изискваше пълно съсредоточаване и опъваше нервите ми.

— Вината не е у мен — долетя жаловитият му отговор. — Никога досега не съм имал опашка. Още не мога да проумея точно каква е функцията й. Отвлича ми вниманието.

Поспрях на върха на хребета и огледах поляната, ширнала се в краката ни. Малкото стадо елени, което бях надушила, пасеше на около километър под нас. Вятърът беше насрещен, така че те дори не подозираха за нашето присъствие и пасяха спокойно на лунната светлина, която посребряваше кафявата им козина.

— Ще ти се наложи да го проумееш, ако искаш да направим онова, което сме намислили — все така рязко отвърнах аз.

С няколко скока той се озова до мен и приседна на задните си лапи, провесил език в усмивка.

— Ще се справя.

— Ще видим — вдигнах муцуна и подуших въздуха. — Помниш ли какво ти обясних? Елените не са като зайците. Ще трябва да съгласуваме нападението си много добре, ако искаме да успеем.

Кафявият вълк, в чиято гъста козина проблясваха златисти нишки, зари с лапа в снега, очевидно подразнен от наставническия ми тон.

— Да, помня. Аз ще прехапя крака му, а ти ще му прегризеш гърлото.

— Точно така — погледът ми обходи малкото стадо. — Едногодишният елен в десния край. Ще го отделим от останалите и ще го убием.

Шей пристъпи напред и го огледа изпитателно.

— Не е ли малко мършав?

— Само двама сме. Не ни трябва напълно пораснал елен. Освен това току-що изядохме цял заек. Толкова ли си гладен?

Той ми хвърли укорителен поглед.

— Стига само да не намекваш, че не мога да се справя с възрастен елен.

Размахах уши подразнено.

— Това не е състезание. Просто си търсим нещо за ядене.

Той оголи зъби и описа закачлив кръг около мен.

— Щом не е състезание, защо непрекъснато критикуваш вълчите ми умения?

— Не критикувам, обучавам те — уточних, въртейки се, за да следя движенията му.

— Ще получа ли някога отлична оценка, госпожице Тор? — гризна ме той закачливо по рамото.

— Млъквай! — щракнах със зъби, ала той отскочи и като наклони глава на една страна, ме изгледа с престорено огорчение.

Подуших въздуха с пренебрежително изражение.

— Невъзможен си!

Опитах се да оголя зъби заплашително, ала вместо това изплезих език в усмивка.

— Хайде, Маугли. Да вървим да убием Бамби.

Смехът му отекна в съзнанието ми.

— Даваш ли си сметка, че обърка сравненията? И то от филми на Дисни! Достойно за съжаление, Кала!

Обърнах се и предпазливо заслизах по билото. Шей вървеше плътно след мен, не по-малко безшумен, докато си проправяхме път между дърветата. Промъквахме се под прикритието на боровете, които обграждаха малката долчинка. Елените все още не ни усещаха и спокойно риеха с копита в снега, в търсене на паша.

— Готов ли си? — попитах, без да поглеждам назад.

— Винаги.

Изскочих измежду дърветата. Подплашени, елените се пръснаха във всички посоки, а аз се заех да отделя набелязаната жертва от останалите. Щракнах със зъби към краката му, за да го принудя да свие наляво, а Шей се втурна иззад мен и с един мощен скок връхлетя върху животното и заби зъби в ахилесовото му сухожилие. Еленът изрева от болка и залитна. Алена кръв обагри снега, когато той се опита да избяга, въпреки осакатяващата рана. Следващият му рев бързо отстъпи място на задавен стон, когато челюстите ми се сключиха около гърлото му. Гореща течност с металически привкус изпълни устата ми и ме накара още по-здраво да стисна зъби. Младото животно потрепери и се отпусна безжизнено на земята.

Шей се доближи до трупа, помахвайки с опашка.

— Добра работа.

Устата ми още беше пълна с топла кръв, стомахът ми изкъркори. Хвърлих поглед към Шей.

— Първо дамите — той сведе глава почтително и аз забих зъби в убитото животно.

Шей отиде от другата страна и също започна да къса парчета от още топлото тяло.

— Вкусно е — облиза муцуна след малко.

— По-вкусно от заешкото? — попитах, като отхапах голям къс месо.

Шей наклони глава на една страна и размаха уши.

— По-добро от вечеря и кино — оголи зъби от удоволствие, откъсвайки поредния залък.

Беше се стреснал, когато му предложих заедно да идем на лов, но точно както бях предположила, достатъчен му бе един заек, за да осъзнае, че за един вълк желанието да ловува и да яде сурово месо е напълно естествено.

Когато и двамата се заситихме, се огледах наоколо. Небето над долчинката започваше да просветлява, последните нощни сенки бавно порозовяваха.

— Време е да се прибираме — подхвърлих, докато обикалях неспокойно около оглозганите кости на елена.

— Май наистина е доста късно — изправи се на крака Шей.

— По-скоро рано. Слънцето скоро ще изгрее. Да се връщаме при колата ти.

Все още бяхме далеч от джипа, когато Шей изведнъж прие човешката си форма. Макар и учудена, последвах примера му. Вълчата козина предпазваше от студа много по-добре, отколкото човешката кожа и дебелите дрехи. Свъсих се и увих якето си колкото се може по-плътно, когато поредният порив на ледения вятър ме накара да настръхна от студ.

— Какво има?

— Мислех си за Халдис — обясни Шей, като подръпваше нервно ципа на якето си. — Трябва да разберем какво представлява.

Погледнах към джоба, където беше прибрал странния предмет.

— В библиотеката не е сигурно. Търсачите очевидно ни бяха наблюдавали, преди да ни нападнат.

— Съжалявам, знам, че е студено — каза Шей и в очите му проблесна загриженост, когато потръпнах и взех да разтривам ръце. — Но трябва правилно да разчета изражението ти, а все още не ме бива особено с вълчия език на тялото.

— Защо ти е да разчиташ изражението ми? — попитах и понечих да пристъпя към него, но спрях, когато го видях да се отдръпва.

— Защото планът ми няма да ти хареса и искам да знам, ако се каниш да се нахвърлиш отгоре ми. Така че да мога да отскоча навреме.

Разсмях се, ала той остана сериозен.

— Мислиш, че ще те нападна? — изгледах го любопитно.

Шей бавно си пое дъх.

— Трябва ни повече информация, нали така?

Понамръщих се, но кимнах.

— Само че градската библиотека не ни върши работа; училищната също не става…

— Аха — любопитството ми нарасна, когато по лицето му се изписа пресметливо изражение.

Шей отстъпи още повече; ако се беше отдалечил още малко, щеше да му се наложи да вика, за да го чуя.

— Даже не искам да си представям какво си намислил! — промърморих аз.

— Обещай ми, че няма да избухваш, преди да си ме изслушала докрай — погледът му се стрелна към пътеката, отвеждаща до паркинга, сякаш се опитваше да прецени колко време ще му трябва, за да стигне до колата си.

Опасна усмивка изви ъгълчетата на устата ми.

— Обещавам.

— Чудесно — Шей изобщо не звучеше убеден. — Какво ще кажеш, ако почерпим информация направо от извора?

— Извора?

— Книгите им.

— Не те разбирам — намръщих се и той изпъна рамене.

— Ще използваме библиотеката в имението „Роуан“.

Ледена тръпка пробяга по тялото ми, но тя нямаше нищо общо със студения вятър.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— Знаеш, че говоря сериозно.

— Нямам намерение да влизам в имението „Роуан“.

— Защо не?

— Не мога да повярвам, че изобщо ми го предлагаш!

Шей направи крачка към мен.

— Слушай, Кала. Вуйчо ми непрекъснато пътува. Няма кой да ни хване, а информацията в библиотеката ни трябва. Не смятам, че „Войната на всички против всички“ е единствената книга, която вуйчо ми не иска да виждам.

— И именно поради тази причина е прекалено опасно да тършуваме там — възразих аз.

— Боск дори не предполага, че мога да отключа вратата на библиотеката, когато си поискам. През цялото време съм сам. Идват да почистват къщата единствено във вторник и неделя. Няма да го направим във вторник, а пък в неделя ти така или иначе патрулираш. Никой няма да разбере, ако потърсим информацията, която ни трябва, в някой от останалите дни.

— Не съм сигурна…

— Нали Лоуган ти е казал, че трябва да прекарваме време заедно?

— Да, но…

— Не смяташ ли, че би изглеждало подозрително, ако никога не те поканя у дома си?

— Може би — намръщих се аз.

— Със сигурност — ухили се той.

— Нямаш намерение да се откажеш, нали?

— Определено не!

Въздъхнах дълбоко.

— Е, какво решаваш? — попита той.

— Май ще се наложи да извадя списъка. По всичко личи, че ще трябва да добавя още едно нарушено правило.

— Така те искам, момичето ми!

— Не момиче. Алфа.

— Все тая.