Нощна сянка

21

— Е, какво ще правиш тази вечер? — попита Шей, докато излизахме от „Велики идеи“.

— Ще се заловя с есето — отвърнах и потупах тетрадката си. — Започнала съм да изоставам покрай… всичко, което се случва напоследък.

— Може ли да дойда у вас? — Шей вдигна тетрадката си, пълна с подробни записки. — Можем да го направим заедно.

— Не мисля, че идеята е особено добра.

— Защо не? — той задържа учебниците ми, докато си отварях шкафчето.

— На майка ми няма да й хареса.

— Но аз съм такова добро момче.

— Това няма… ау!

Ансел ме бе уцелил с футболна топка по тила.

— Гол!

Грабнах бутилка с вода от шкафчето и го залях с нея.

— Добра реакция! — ухили се той и си избърса лицето. — Но недей да стреляш по вестоносеца.

— Нищо ти няма. Какво е съобщението?

— Тази вечер Нев ще свири в „Бърнаут“ и ни помоли да дойдем.

— Какво е „Бърнаут“ — намеси се Шей.

— Бар, на запад от града — отвърнах и си нахлузих якето. — По-скоро барака, отколкото бар.

— Стига, Кал. Знаеш, че страшно ти харесва там — каза Ансел, като подхвърляше топката с коляно. — Не се преструвай, че подобни свърталища не са ти по вкуса. Освен това от онази вечер в „Едем“ двете глу… а-а-а, не сме излизали всички заедно. Имаме нужда да се поотпуснем. Заедно.

— В колко часа?

— В десет.

— Не знам — погледнах към Шей.

— Ти също трябва да дойдеш, Шей — каза брат ми. — С нас е забавно не само на обяд.

— Как ще минете покрай охраната? — попита Шей. — Или всички имате фалшиви документи за самоличност, за които не знам?

— Нев е на „ти“ със собственика — каза Ансел. — Няма да ни трябват документи.

— Звучи страхотно — заяви Шей с лукава усмивка.

— Ъ-ъ-ъ, да — съгласих се, потискайки желанието да изстена. — Звучи страхотно.

Ансел грейна.

— Мейсън ще мине да ни вземе малко след девет. Намира се недалеч от шосе 24, Шей. Ще видиш чакълена отбивка, тръгни по нея и ще го намериш.

— Ще се видим там — каза Шей.

Бръкнах в джоба на якето си и подхвърлих ключовете от колата на Ансел.

— Ти ще караш, Ан. Изчакай ме в колата, ей сега идвам.

— Наистина ли? Супер!

И той се втурна към паркинга, преди да съм променила решението си.

Щом брат ми се отдалечи, хвърлих свиреп поглед на Шей.

— Ти да не полудя?

— Защото искам да чуя Нев да свири? — усмихна се той кротко. — Не мисля. Доколкото разбирам, си го бива. Макар че Мейсън може би е пристрастен.

Не отвърнах на усмивката му.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Рен ще бъде там.

— Най-вероятно.

Не можех да престана да мисля за двамата, събрани на едно място под покрива на мрачния, претъпкан бар. Вечерта се очертаваше като истинска катастрофа, с главно „к“.

— Той ще иска… — прехапах устни и не можах да довърша.

— Да се държи като твое гадже? — повдигна вежди Шей. — На обществено място?

Сведох поглед и кимнах.

— Разбирам.

— Благодаря ти, Шей — усетих искрено облекчение, че всичко мина толкова лесно. — Наистина ми се искаше да можеше да дойдеш с нас.

— Така ли? — той улови вратичката на шкафчето ми и я залюля напред-назад. — Защо?

— Не можеш ли поне веднъж да не подлагаш всяко нещо на съмнение? — намръщих се.

— Мисля, че не — игрива усмивка изви ъгълчетата на устните му.

— Трябва ли винаги да си толкова опърничав!

Сърцето ми се сви при вида на усмивката му — изведнъж си припомних с каква лекота ме разсмиваше именно тази негова палавост. Вечерта нямаше да е никак лесна без неговата компания, която поне малко да притъпи тревогата ми.

— Просто ми отговори — настоя той.

Приближих се до него.

— Не знам има ли някакво значение, но ще ми липсваш. Неделя ми изглежда толкова далеч.

Прехапах устни в мига, в който го изрекох на глас.

„Защо го направих? Никога не бива да казвам подобно нещо.“

— Радвам се да го чуя — по устните му заигра опасна усмивка. — Въпреки това, смятам да дойда тази вечер.

— Какво? — сърцето ми прескочи един удар. — Но нали току-що ти казах…

— Знам, Кала — той стисна ръката ми. — Ще се видим довечера.

Взирах се в него, неспособна да кажа каквото и да било.

Той се засмя и се отдалечи.

Мейсън паркира своя „Ленд Роувър“ на чакълената алея. Внушителната кола изглеждаше някак не на място сред моторите и класическите спортни автомобили на редовните посетители на бара.

Брин разкопча предпазния си колан.

— Не знам защо изобщо сме тук! Лично аз предпочитам „Едем“.

— Само че Нев не свири в „Едем“ — отговори Мейсън. — Освен това е хубаво да бъдем всестранно развити.

— Повярвай ми, „Бърнаут“ е къде-къде по-добър от „Едем“ — обадих се; повдигаше ми само при мисълта да се върна в клуба на Ефрон.

Двамата с Мейсън се спогледахме. Не го изрекохме на глас, но и двамата си го мислехме — Лоуган за нищо на света не би дошъл в „Бърнаут“.

Ансел обви ръце около кръста на Брин и я издърпа от колата.

— Ще си изкараме страхотно и ти го знаеш.

Тя се нацупи престорено, но грейна, когато той я целуна.

„Бърнаут“ беше построен върху останките от крайпътно кафене, което преди около десетилетие беше изгоряло почти до основи. Вместо да срутят останките, новите собственици бяха издигнали бара около и над старото заведение. Овъглени отломки стърчаха навсякъде из помещението като произведения на причудливо модернистично изкуство. Летвите на дървения под се бяха разместили и на места стърчаха така, че беше лесно да се спънеш, ако не внимаваш.

Единствената светлина идваше от многобройните неонови реклами на бира, които висяха по стените. Кълба пушек се стелеха във въздуха, изпълваха ноздрите ми и притъпяваха всяка друга миризма. Край бара, покачени върху най-различни столове, бяха насядали редовните посетители, докато на масите в тъмните ъгли се бяха разположили облечени в кожени дрехи мотористи. Ниска платформа, която изпълняваше ролята на сцена, се издигаше срещу бара.

Върху нея, положил небрежно китара на скута си, седеше Невил и поклащаше крака, а до него се бе облегнал Шей. Нев ни кимна и Ансел и Мейсън отидоха при него.

Брин преплете пръсти в моите.

— Нали ги знаеш какви са, като се заприказват за музика! Защо да не си потърсим място?

Проследих погледа й към другия край на помещението, където край една маса седяха Рен, Дакс, Фей, Сабин и Козет.

— Става.

Когато се приближихме до тях, Рен се изправи и протегна ръце към мен.

— Радвам се, че дойде.

Пулсът ми се ускори, ала отидох при него и му позволих да ме притисне до себе си и да ме отведе до масата.

— Благодаря — измърморих в гънките на коженото му яке, преди да седна на стола до него.

Брин се настани от другата ми страна.

— Здравейте! — усмихнах се аз на останалите вълци. — Радвам се да ви видя.

— Здрасти, Кала — отвърна Дакс.

Мимолетна усмивка пробяга по устните на Сабин, а Козет промърмори нещо толкова тихо, че не можах да я чуя от шума в бара.

— Фей — обърнах се аз към нея, докато сядах. — Мейсън каза, че Дакс те е докарал.

— Аха — тя приближи стола си до този на Дакс.

Отворих уста, ала размислих и не казах нищо.

„По-добре да изчакаме и да видим как ще се развият нещата.“

Рен хвърли поглед към сцената и Шей.

— Фен клубът ти пристигна рано-рано. Чакаше те.

Забих зъби във вътрешната страна на бузата си.

„Ще бъде цяло чудо, ако издържа тази нощ.“

— Ансел го покани.

— Ще трябва да му благодаря за това — усмивката му бе направо смразяваща.

— Според мен е постъпил добре — намеси се Брин, заемайки отбранителна позиция. — Лоуган искаше да се погрижим за него. Не виждам защо Кала трябва да върши всичката работа. Нарежданията се отнасяха за цялата глутница.

— Напълно си права — раздразнението бе изчезнало от гласа на Рен като по чудо. — Трябва да й помогнем да се погрижи за хлапето.

— Да видим как ще се справи извън училище — ухили се Дакс.

Фей прошепна нещо в ухото му и той избухна в смях.

— Искаш да ни кажеш нещо ли? — наведох се към нея и стиснах китката й в желязна хватка.

— Не — отвърна тя, мъчейки се да се отскубне.

Брин си пое дъх през стиснати зъби и Фей престана да се дърпа.

— Извинявай, Кал. Не исках да проявя неуважение. Беше само една наша шега, нищо повече.

— Разбирам — изгледах я сурово, но тя не отвърна очи.

— По-спокойно — Рен ме докосна по рамото и аз най-сетне я пуснах. — Нали сме дошли да се забавляваме. Дакс, донеси ни нови питиета.

Дакс кимна и като докосна крака на Фей, отиде до бара.

В този миг Ансел, Мейсън и Шей се присъединиха към нас и се настаниха на свободните столове.

— Здравейте, момчета — усмихна се Рен непринудено. — Радвам се, че можа да дойдеш, Шей.

Опитах се да не обръщам внимание на настървеното изражение, изписало се изведнъж на лицето му, досущ вълк, излязъл на лов.

— Това не е ли барманът от „Едем“? — обади се Брин, отправила поглед към сцената.

Междувременно, на платформата при Невил се бяха качили двама мъже. Единият наистина беше от глутницата на Бейн. Спомнях си го от „Едем“, само че сега бе преметнал бас китара през рамо.

— Това е Калеб — обясни Мейсън. — И да, действително работи в „Едем“. Освен това е добър приятел на Нев.

— Кой е на барабаните? — попита Ансел.

— Том — отвърна Мейсън. — Той е собственикът. Харесва му да свири заедно с местните музиканти, които кани в бара си.

Невил се приближи до микрофона и каза нещо. Дори усилен от микрофона, гласът му едва се чуваше сред шума в заведението.

— Сабин. Ще имаме нужда от теб. Защо не си вземеш стола и не дойдеш при нас?

Всички от моята глутница я погледнаха изненадано, докато вълците на Бейн се усмихнаха разбиращо. Рен придърпа стола ми още по-близо до своя и обви ръка около кръста ми. За миг очите ми срещнаха погледа на Шей, преди да се върнат на сцената. Чувствах се, сякаш бях на състезание по дърпане на въже, само дето въжето бях аз.

Сабин се качи на сцената, като дърпаше стола след себе си.

— Какво става? — попита Брин.

— Сабин е бек вокалът на Нев. Понякога правят и дуети — обясни Рен. — Има прекрасен глас.

— Наистина ли? — Брин награби шепа фъстъци. — Кой би предположил!

Козет я изгледа сърдито.

— Здравейте — гласът на Нев привлече вниманието ни. — Аз съм Нев. На бас китарата е Калеб. Всички познавате Том, а това е прелестната Сабин, която тази вечер ще ни зарадва с присъствието си.

Единствените аплодисменти дойдоха от нашата маса. Явно останалите посетители не бяха тук заради музиката.

Невил кимна на Том, който погледна към Калеб и след миг бас китарата и барабаните изпълниха заведението с нисък, бавен ритъм. Едва доловима усмивка пробяга по устните на Невил, пръстите му погалиха грифа на китарата и той запя.

Мейсън се ухили насреща ми и аз кимнах.

„Да. Сега разбирам.“

Сабин отвори уста. Гласът й беше звучен и наситен, като първите сенки по здрач. Музиката се разля по вените ми, едновременно сурова и коприненомека. Неуловима и упойваща.

Всички от глутницата на Бейн се приведоха напред, увлечени от ритъма на песента. Дори аз имах чувството, че тялото ми си тананика в ритъма на баса.

Видях как Брин протегна крака под масата, сякаш следваше невидимата линия на мелодията. Тя вдигна грейнал поглед към Ансел.

— Обещаха ми, че ще има танци.

— Още отсега ли? — възпротиви се Ансел. — Искаше ми се първо да послушам.

Брин сви устни, ала в този момент се намеси Шей.

— Аз ще танцувам — той погледна към брат ми. — Ако нямаш нищо против.

— Дамата решава — кимна Ансел по посока на Брин, която в първия миг не можа да скрие изненадата си, ала бързо се съвзе и като се усмихна на Шей, му протегна ръце.

— Да вървим тогава.

Шей я поведе по неравния под. Няколко от мотористите вдигнаха заинтригувани погледи, когато двамата излязоха пред сцената. Невил кимна и се усмихна, когато Шей обхвана с ръце талията на Брин и я поведе в танц.

— Ха! — промърмори Ансел. — Бива си го.

— Страх ли те е? — разсмях се аз.

— Ни най-малко — ухили се той насреща ми. — Не е хлътнал по нея.

— Чудя се откъде ти е дошла подобна мисъл? — Рен ме притисна още по-плътно до себе си.

Ансел се сви под погледа му.

— Извинявай, човече. Казах го просто ей така.

— Е, трябва да призная, че не танцува чак толкова зле — тъмните очи на Рен припламнаха. — Но смятам, че трябва да му покажем как се прави наистина.

Настръхнах, ала за мое изумление, той се обърна към Козет.

— Танцува ли ти се?

Нейните бездруго големи очи се разшириха още повече, но тя се усмихна срамежливо и кимна. Рен я улови за ръката и те станаха от масата. Дакс сграбчи Фей и двамата се присъединиха към останалите.

Намръщих се.

— Това пък какво беше? — каза Ансел. Добре ли си?

— Добре съм — уверих го, мъчейки се да не обръщам внимание на раздразнението, обзело ме, когато Рен покани Козет.

„Така ли ще бъде след съюза? Така ли ще тръгва с всяко момиче, с което му скимне?“

— Не се притеснявай, Кала — обади се Мейсън. — Шей е като трън в лапата му и той се опитва да те убеди, че изобщо не му пука.

— Все ми е едно — махнах с ръка, засрамена от тяхната загриженост. — И без това не ми се танцува с него.

Мейсън потропваше по масата в ритъма на музиката.

— Но ти се танцува, нали? — той се изправи и ми подаде ръка.

— Чудесно, няма що! — каза Ансел, когато и аз станах. — Само аз нямам с кого да танцувам! Къде е Сабин, когато човек се нуждае от нея!

— Според мен, тя по-скоро би те ухапала, отколкото да танцува с теб — подхвърлих.

— Май си права — засмя се той. — Най-добре да изчакам, докато Брин си спомни, че ме харесва.

— Добър план — каза Мейсън и ние се отдалечихме от масата.

Едва бяхме стигнали дансинга, когато музиката забави темпо.

— Колко романтично — целуна ме Мейсън по бузата.

Разсмях се и го оставих да ме поведе в бавни кръгове по неравния под.

Изведнъж Мейсън ме пусна и някой друг положи ръце на бедрата ми.

— Аз ще поема оттук, Мейсън — чух Рен да казва току зад мен.

— Разбира се — отвърна Мейсън, наклонил глава на една страна.

Рен ме завъртя, така че да съм с лице към него.

— Това беше грубо — казах, подразнена не толкова от прекъсването, а задето ме бе изоставил по-рано. — Можеше да почакаш.

Той се усмихна.

— Не. Исках да танцувам с теб сега.

— Е, добре. Нали танцуваме. Доволен ли си?

— Почти — Рен допря устни до челото ми, а аз насочих цялото си внимание върху това да не се спъна в неравния под. — Не искаш ли да знаеш какво би ме направило напълно щастлив?

— Не съвсем — отвърнах нехайно, макар че от буреносния мрак на очите му цялата настръхвах.

— Нека те откарам до вкъщи тази вечер — той бръкна в джоба си. — Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

Пред очите ми проблесна нещо сребристо. Ключове.

— Нашата къща.

Изгледах първо него, а после ключовете в ръката му.

— Нашата къща?

— На новото място. Готова е. Попитах Лоуган мога ли да мина да я видя и той ми даде ключовете. Сигурен съм, че мога да уредя ключове и за теб, стига да поискаш.

— Нашата… нашата къща? — повторих със заекване.

— Да, Кала — ухили се той. — Мястото, където ще живеем след съюза. Когато станем алфа-двойката на новата глутница. Не може да си забравила.

— Искаш да отидем там тази вечер?

— Просто за да хвърлим едно око.

— И Лоуган е съгласен?

— Не е необходимо да знае, че съм те взел със себе си — той раздрънка ключовете пред лицето ми. — Не си ли любопитна?

— Мъничко — много повече исках да знам какво смята да прави Рен, когато отидем в къщата.

Той се усмихна и плъзна ръка около кръста ми.

— И ще ме върнеш право вкъщи, след като я видим? — присвих очи аз.

— Стига да искаш — тихо каза той и прокара пръст по бузата ми. — Но ми е интересно дали ще мога да те убедя да забравиш, че си дамата, която майка ти очаква да бъдеш.

— Значи си я чул — изстенах, изчервявайки се.

„Като че ли на мен ми се иска да бъда дама. Сякаш това означава нещо друго, освен непрекъснато да се преструвам, че единственото, което има значение, е чувството ми за дълг.“

— Не я обвинявам, че иска да опазиш целомъдрието си — ухили се той. — Много държа да не изгубя благоволението й, но пък не е нужно никой да узнава какво сме правили в новата си къща. Това ще бъде нашата тайна. Обещавам, че няма да се хваля наляво и надясно със завоеванието си.

Изритах го по кокалчето.

— Не вярвам на ушите си! Престани!

— А може би така ще ти разваля удоволствието от очакването — продължи Рен, а в очите му грееше безмилостен пламък. — Доста съм пъргав и се обзалагам, че мога да се покатеря на покрива и да се вмъкна през прозореца на стаята ти. Да те изненадам през някоя от близките нощи.

Вцепених се в ръцете му.

— Няма да го направиш!

— Права си — разсмя се той. — Няма. Освен ако ти не ме помолиш.

Ускореният ритъм на сърцето ми рязко се различаваше от бавната песен на Нев.

— Това е мястото, където принадлежиш, Кала — той ме привлече към себе си и повдигна брадичката ми. — С мен. Кажи ми, че и ти го искаш.

Не можех да откъсна очи от неговите.

— Да го искам?

— Да. Ще ти дам всичко, от което се нуждаеш. Винаги, обещавам ти. Само ми кажи едно.

— Какво?

— Че искаш това да се случи. Да бъдем заедно — така сниши глас, че едва го чувах. — Че някой ден ще ме обикнеш.

Ръцете, с които бях обвила врата му, започнаха да треперят.

— Рен, ти знаеш, че ще бъдем заедно. И двамата го знаем много отдавна.

Той ме изгледа настойчиво.

— Не за това говорех.

Понечих да се отдръпна, ала той ме задържа до себе си.

— Защо ми задаваш подобни въпроси?

По устните му пробяга бегла усмивка.

— Защо не?

— Да не се опитваш да ми кажеш, че ти ме обичаш? — избухнах аз.

Думите ми бяха по-скоро предизвикателство, отколкото сериозен въпрос, ала погледът му изведнъж пламна.

— Ти как мислиш?

Рен се приведе над мен и ме целуна, отначало — едва-едва, ала постепенно устните му станаха по-настоятелни и бавно разтвориха моите. Замръзнах в ръцете му, но той продължи да ме целува, нежно, ала настойчиво, докато не оставих милувката на устните му да ме повлече в глъбините на неговата топлина. Отдръпнах се едва-едва само защото знаех, че това ще го накара да ме притегли още по-близо до себе си.

Звук от трошащо се дърво и счупено стъкло ме върна на земята.

„По дяволите. Знаех си, че е ужасна идея.“

Рязко се обърнах, очаквайки да видя Шей да се втурва към нас. Само че той изобщо не гледаше насам. Никой не гледаше насам.

Музиката беше спряла. Масата, на която седяхме допреди малко, беше преобърната, подът беше осеян с парчета стъкло, а чашите, които бяха оцелели, се бяха изтъркаляли в далечния ъгъл. Дакс бе стиснал Мейсън за ризата, оголил зъби насреща му. Изглежда, че Мейсън бе уловил пестника му във въздуха и сега се опитваше да го отблъсне от себе си. Фей стоеше до Дакс, а Ансел бе забил пръсти в рамото му и се мъчеше да го откопчи от Мейсън. Шей стоеше зад брат ми, напрегнал мускули. Брин се беше понадигнала от стола си, спряла свиреп поглед върху Фей.

Рен се отдръпна.

— Какво, по дяволите…?

Той се втурна към Дакс, а аз го следвах по петите.

Мейсън бе изкривил лице в ядна гримаса:

— Кой ти дава правото…

— Затваряй си устата!

— Престани да се държиш като идиот — Ансел продължаваше да дърпа Дакс за рамото, ала изобщо не бе в състояние да го помръдне.

— Ансел е прав, Дакс — обади се Шей. — Какъв ти е проблемът?

— Дръж си езика зад зъбите и не се меси — сопна се Фей.

Невил хвърли китарата си на стреснатата Сабин, скочи от сцената и изтича при Мейсън.

— Стига вече! — сърдито изгледа той Дакс. — Какво си мислиш, че правиш?

Дакс не му обърна внимание.

Огледах се наоколо, разтревожена да не ни изхвърлят, ала останалите посетители се бяха върнали към питиетата си, напълно равнодушни към една най-обикновена кръчмарска свада.

Рен сграбчи Дакс за рамото.

— Пусни го и ме изчакай навън. Веднага.

Дакс пусна ризата на Мейсън и с един последен гневен поглед се запъти към изхода. Фей направи няколко крачки след него.

— Къде си мислиш, че отиваш? — препречих й пътя аз.

— Извинявай, Кал — отвърна тя със стоманен блясък в очите. — В този случай съм съгласна с него.

— Внимавай, Фей! — изръмжах, ала тя не трепна.

— Проблем ли имаш?

— Ще ти кажа, когато разбера какво се е случило.

— Добре — тя ме заобиколи и изтича след Дакс.

Невил се накани да ги последва, пребледнял от гняв, ала Рен го хвана за ръката.

— Връщай се на сцената. Всичко приключи.

— Но…

— Добре съм, Нев — Мейсън сложи ръка на рамото му. — Ще се оправим. Върви да свириш.

Макар и неохотно, Нев се запъти обратно към сцената и миг по-късно в помещението отново зазвуча музика, макар и със забележимо по-гневен ритъм.

— Някой ще ми каже ли какво стана? — попитах аз.

— Нищо — отвърна Мейсън, докато заедно с Козет вдигаха падналата маса. — Както Рен каза, всичко приключи.

— Не беше нищо — възрази Ансел.

— Какво стана? — попита Рен.

— Сериозно ви говоря, дайте да не правим голям въпрос от случилото се — каза Мейсън измъчено. — Дакс просто си изпусна нервите, това е всичко.

— Не мисля, че можеш да го отминеш просто ей така, Мейсън — тихо се обади Шей. — Въпросът е сериозен. Дакс наистина прекали.

— Какво направи Дакс? — обърнах се към Брин.

Тя хвърли поглед към Мейсън и Ансел, но отговори:

— Ами на него… не му хареса нещо, което Мейсън каза за… за Невил.

— Ясно — процеди Рен през стиснати зъби и се отправи към вратата.

Последвах го, но не бяхме прекосили и половината помещение, когато той рязко се обърна.

— Аз ще се погрижа, Кала.

— Аз също трябва да присъствам. Това засяга и двама ни.

Той поклати глава.

— Мога да се оправя и сам. Дакс вече знае, че е загазил. По-добре остани тук и се опитай да убедиш другите, че всичко е наред.

— Добре.

Ето че вече се случваше — Рен беше поел командването.

Проследих го с поглед, докато излезе от бара.

„Как да убедя останалите, че всичко е наред? Нищо не изглежда наред.“

Бях толкова ядосана, че мускулите започваха да ме болят от стаеното напрежение. Мразех да се държат с мен като с по-нисша. Досега винаги аз бях предвождала младите вълци от моята глутница, а ето че изведнъж всички тези години сякаш не означаваха нищо. Сега бях просто партньорката на Рен. Усетих нечия ръка на рамото си и когато се обърнах, видях Шей.

— Гадна работа.

Аз кимнах.

— Да, имаме проблем. На Дакс и Фей им е трудно да приемат връзката на Мейсън и Нев.

— Забелязах — той хвърли поглед към вратата. — Как мислиш, какво ще направи Рен?

— Не съм сигурна. Но му имам доверие.

„Сякаш имам някакъв избор.“

— Така и трябва — сви той устни. — Е?

— Какво е?

— Ще танцуваме ли?

— Моля? — примигах насреща му.

— Рен вече имаше възможност да танцува с теб. Сега е мой ред.

— Не помня да съм се съгласявала с подобна уговорка — отстъпих назад. — Пък и точно сега трябва да говоря с останалите. Трябва някак да оправя нещата.

— Именно — каза той. — И аз смятам да ти помогна.

Намръщих се озадачено, когато той ме хвана през кръста и ме притегли към себе си, след което улови ръката ми в своята и я протегна право напред.

— Какво, по дяволите, е това? — недоумявах аз.

— Танго — отвърна той и ме поведе по неравния под с широки, мелодраматични стъпки.

— И как точно ще ми помогне? — попитах и хвърлих поглед на останалите от глутницата, които ни гледаха с удивление.

— Не музиката може да укроти и звяр, Кал, а смехът — каза той и ме наклони към пода, така че косата ми докосна дъските.

Отново погледнах към нашата маса и онова, което видях, ме изуми. Планът му действаше. Ансел и Мейсън вече се подсмихваха, Брин се заливаше от смях и дори Козет не можеше да скрие усмивката си.

Шей въздъхна и с едно завъртане ме отдалечи от себе си, само за да ме притегли отново миг по-късно, като че бях пружина.

— Щеше да е още по-впечатляващо, ако имах роза между зъбите си. Нямаше ли да съм просто изумителен?

Разкиснах се.

— Би изглеждал абсурдно.

— Абсурдно изумителен — ухили се той.

Дори мотористите край бара се смееха, от което загрубелите им лица вече не приличаха на Сид Вишъс, а на Дядо Коледа.

Оставих топлината на тялото му да ме обгърне. Когато Шей ме притискаше до себе си, изведнъж не ми бе никак трудно да повярвам, че всичко ще бъде наред. Зачудих се дали знае колко щастлива ме прави, въпреки постоянния ми страх за бъдещето. Внезапно съжаление стегна гърдите ми и накара смехът ми да секне. Колко ли го бе заболяло да ме види как се целувам с Рен! Той заслужаваше нещо по-добро, много повече, отколкото бях в състояние да му предложа.

— Значи не ми се сърдиш? — попитах, когато ме накара да направя пирует като балерина.

— Защо да ти се сърдя? Не ти си пълна с глупави предубеждения. Мен ако питаш, Дакс и Фей могат да вървят по дяволите.

„Не е видял целувката!“

Хладно облекчение се разля по вените ми, последвано от чувство за вина.

„Защо не искам да знае? Не е честно да крия истината от него.“

Нищо не бе в състояние да промени онова, което се очакваше от нас с Рен, и Шей, повече от всеки друг, трябваше да е наясно с това. Ала докато гледах усмивката му, докато се сгрявах на топлината в очите му, не бях в състояние да му кажа за целувката.

— Няма да е лошо да споделиш брилянтния си план с Нев — подхвърлих аз. — Не искам да си помисли, че му се подиграваме.

— Нев има страхотно чувство за хумор — отвърна Шей и отново ме приведе към пода. — Смятам, че и сам ще се досети.

— Щом казваш.

Когато хвърлих поглед към сцената, видях, че е прав — макар и да изглеждаше леко изненадан, Нев се усмихваше широко.

— Знаеш ли какво ще ги накара наистина да зяпнат? — каза Шей, като продължаваше да ме държи извита назад. — Ако в края на танца те целуна.

Не можах да сдържа усмивката си при вида на дяволитото му изражение.

— Ако ме целунеш сега, Рен ще те убие.

— В любовта и войната всичко е позволено. А и поне ще умра щастлив.

— Ужасен си! — забих нокти в рамото му. — Вдигни ме най-после.

— Просто не ми се иска да разочаровам публиката.

— Е, все някак ще го преглътнат — започваше да ми се вие свят от кръвта, която се стичаше в главата ми. — Мисля, че достатъчно ясно ти дадох да разбереш какво ще стане, ако отново ме целунеш, и съм сигурна, че няма да ти е лесно само с една ръка.

Вдигна ме само за да ме наклони отново, този път на другата страна.

— Всичките си проблеми ли разрешаваш със заплахи?

— Не.

— Лъжеш!

Главата ми се въртеше, когато най-сетне ме изправи на крака, ала усещах тялото си леко като перце.

В следващия момент Шей започна да танцува полка и аз избухнах в смях. Невил поклати глава, ала и той се засмя. Музиката спря, Нев каза на останалите от групата нещо, което не можах да чуя, и след миг те подеха пънк рок версия на „Roll Out the Barrel“12.

Шей започна да ме върти в кръг, все по-бързо и по-бързо.

— Казах ти, че ще подейства.

Облегнах се на него, замаяна, ала възторжена, и опрях глава на рамото му. В този миг забелязах Рен. Стоеше до вратата и не сваляше поглед от нас. Беше толкова неподвижен, че спокойно би могъл да мине за статуя.

Отдръпнах се от прегръдката на Шей.

— Шоуто свърши.

— Чудесно, няма що — измърмори той. — Върви да говориш с него.

— Съжалявам — казах, докато се отдръпвах със залитане, все още замаяна от всичкото навеждане и въртене.

— Знам, че нямаш избор — усмихна се той унило. — Ще седна при Мейсън и Ансел, да видим дали някой не е любопитен да разбере откъде знам да танцувам полка толкова страхотно.

Обърнах се, за да отида при Рен, ала стомахът ми стана на топка, когато го видях да идва към мен. При вида на смръщеното му лице аз също се ядосах. Не бях направила нищо лошо. Мисълта ми се насочи към предложението му, към новия ни дом, към съюза. Изведнъж усетих, че не искам да направя нищо от това, което бе поискал от мен.

— Какво беше това? — изръмжа той.

— Опитахме се да разведрим напрежението — отвърнах, мъчейки се да говоря спокойно, и махнах към масата, около която останалите от глутницата все още се смееха. — Беше просто шега. И успяхме.

— Не можа ли да го постигнеш, без да се налага Шей да те опипва цялата?

— Изобщо не беше така! — сопнах се.

„За съжаление.“

— Добре — той взе ръката ми в своята. — Гледай да не се повтаря. Не ми харесва, когато те докосват други мъже.

„Мъже?“ Досега Рен винаги наричаше Шей просто „онова хлапе“. Явно ревността наистина го разяждаше.

— Разбира се, Рен — отскубнах се от ръката му. — А сега, ако ме извиниш, мисля, че за тази вечер ми стига.

— Какво?

— Тръгвам си. Направих, каквото поиска от мен. В глутницата отново цари мир. Сега искам единствено да се прибера вкъщи.

— Не бъди такава — въздъхна Рен и прибра кичур коса зад ухото ми.

От жеста му се почувствах като малко дете и сърдито отблъснах ръката му.

— Не исках да те укорявам — опита той отново. — Права си, хлапето ми лази по нервите. Просто не обичам да ревнувам. Вината не е у теб.

Изглеждаше искрен, ала аз бях прекалено сърдита. А и ето че пак го беше казал, „хлапето“. Само че този път той хокаше и мен, като че ли бях малко момиченце.

— Благодаря за откровеността. Въпреки това, вече не ми се стои тук. Моля те, не ме принуждавай.

Знаех, че е в състояние да го направи, и това още повече ме ядосваше.

— Къде отиваш? — попита той.

— В гората. Там, където е мястото на вълците през нощта — усмихнах се, разкривайки заострените си зъби. — Може би чувам зова на луната.

— Иска ми се да останеш с мен — бавно каза той. — Ала няма да те принуждавам.

— Чудесно.

Тръгнах си, преди да успее да отговори, като изритах ядно един стол, изпречил се на пътя ми, и го направих на парчета. Започнах да се успокоявам едва когато почувствах ледените пръсти на нощния въздух по кожата си. Фей и Дакс все още бяха на паркинга и си говореха тихо, приближили глави.

Дакс изглеждаше изненадан и подразнен от появата ми.

— Рен ли те изпраща? — сопна се той и напрегна яките си мускули. — Да ни се караш?

— Нямам какво да ви кажа — срязах го и след като ги отминах, се затичах.

Приех вълчата си форма и потънах между дърветата, без да поглеждам назад.