Нощна сянка

30

— И тази нощ не си спал, нали? — попитах, когато в края на първия учебен час отидох при Шей.

Беше прекарал по-голямата част от часа, използвайки ръцете си вместо възглавница. Господин Греъм не му направи забележка, а може би дори и не го забеляза, защото Шей бе имал благоразумието да не хърка.

— Превеждах последната част. Мисля, че успях да постигна някакъв напредък — отвърна той и извади от джоба си лист от тетрадка. — Виж.

Взех листа и го прибрах.

— Ще го погледна по-късно. Ще говорим у вас.

— Става — размърда се той неспокойно. — Искаш ли да избягам от часа по химия? Така по-лесно ли ще е за теб?

Не каза „за теб и Рен“, ала изражението му говореше, че си го е помислил, и аз се усмихнах накриво.

— Той няма да дойде — отвърнах. — А дори и да беше в час, ще направиш най-добре, ако се преструваш, че нищо не се е случило. Всички Пазители ни наблюдават и веднага ще съобщят на Лоуган, ако между нас все още има напрежение.

— Рен няма да дойде? — намръщи се Шей. — Нали не… имам предвид, нали Лоуган не е…

— Не — побързах да го уверя. — Просто изпуска парата… поне така мисля. Не ми обясни с подробности, но ми каза, че няма да го има до бала довечера.

При тези думи въздъхнах и се настаних на чина до него.

— Това, което направи вчера… с Лоуган. Не знам как да ти благодаря. Спечели си уважението на цялата глутница. Можеше да има ужасни последици за Рен. За всички нас.

Шей посегна да ме докосне, но размисли и вместо това пъхна ръце в джобовете си. Едва доловима усмивка изви ъгълчето на устните му.

— Аха, понякога даже аз успявам да постъпя правилно. Е, ще ми се извиниш ли, задето ми удари шамар?

— Не.

— Така си и мислех.

В този миг удари звънецът за втория час и аз се изправих. Неприятно ми бе, че не ме бе докоснал, и знаех, че ако веднага не изляза от стаята, няма да се въздържа и сама ще го докосна.

През целия ден се мъчех да бъда спокойна. Нервите ми бяха опънати до краен предел, а не можех да си позволя да изгубя самоконтрол. За щастие, през целия час по френски език Брин скришом ми подаваше лист след лист с всевъзможни прически за тази вечер. Ала когато влязох в лабораторията по химия и седнах сама на празната маса, почувствах, че ме изпълва ледена празнина. Този ден имахме учител по заместване и аз се запитах дали стресът от вчера бе накарал госпожица Форис да си вземе почивен ден, или я бе прогонил завинаги.

Тъй като нямаше да правим никакъв опит, се посветих на бележките, които Шей ми беше дал. Раздразнението му си личеше по начина, по който бе надраскал листа с откъслечни думи и изрази. Потомък, два свята, дар?? Какво е завесата? Под хаотично нахвърляните бележки имаше цял абзац, който, макар и неясен, поне се състоеше от цели изречения.

Препинателните знаци издаваха раздразнението на Шей.

Долната част на листа беше запълнена с още въпроси, както и с някои цветисти фрази за неясния абзац. Прочетох го още веднъж. Шей беше прав — като се изключеше споменаването на Потомъка и намекът, че изборът трябва да бъде направен на Сауин, в абзаца нямаше никакъв смисъл. Не беше възможно още нещо да се случва едновременно със съюза. За пореден път прочетох думите, оставяйки ги да се запечатат в съзнанието ми.

На обяд никой от глутницата не възрази, когато Шей си придърпа стол и седна при нас, особено след като той прояви благоразумието да седне между Невил и Брин, а не до мен. Ала дори и неговото присъствие не бе в състояние да запълни огромната дупка, зейнала в глутницата.

— Е, откри ли Рен? — обърнах се към Дакс.

Той изсумтя в знак на потвърждение.

— И? — намръщих се аз.

— Добре е — каза Дакс и натъпка парче пица в устата си. — Ще го видиш довечера.

Обърнах се към Фей. Тя хвърли поглед на Дакс и когато го видя да поклаща глава, сви рамене, внезапно проявявайки огромен интерес към храната пред себе си.

Повдигнах вежди, но реших да оставя нещата така.

До края на деня започна да вали сняг. Танцът на снежинките зад прозорците на библиотеката в „Роуан“ създаваше илюзията, че повърхността на оцветените стъкла е набраздена от миниатюрни вълнички.

Шей потропа с молив върху тетрадката пред себе си, когато аз тежко се отпуснах в един стол.

— Мислиш ли, че всичко ще бъде наред тази вечер?

— Надявам се — кимнах, като се престорих на погълната от търсенето на химикалка в чантата ми.

— Кала — в гласа му се промъкна напрегната нотка. — Трябва да знаеш нещо. Ще го кажа веднъж, затова искам да ме изслушаш.

Пръстите ми се вкопчиха в чантата.

— Шей…

Той махна с ръка, сякаш да пропъди предупреждението в гласа ми.

— Съжалявам, но трябва да го направя. Моля те, погледни ме.

Вдигнах очи и видях, че е стиснал решително челюсти.

— Знам, че много те тормозех заради чувствата ти към Рен и лоялността ти към Пазителите. Онова, което се случи вчера със сестра Флин, а после и в часа по химия, ме накара да осъзная на каква опасност съм излагал както теб, така и приятелите ти. Това е последното, което бих искал да сторя.

Той се изправи и отиде до камината, загледан в портрета на родителите си.

— Затова ще престана. След тази вечер ще оставя теб и Рен на мира. Трябва да бъдеш с него. Разбирам го, а след като научих истината за Пазителите, разбирам и колко много зависи от това. Не искам да те излагам на по-голяма опасност от тази, на която вече съм те изложил.

— Шей, това е… — започнах аз.

— Не съм свършил — той остана на мястото си, все така, без да ме поглежда. — Искам да знаеш, че това по никакъв начин не означава, че… — раменете му увиснаха и когато отново проговори, гласът му бе задавен и глух — … отстъпвам. Знаеш какво изпитвам към теб. То никога няма да се промени.

Извърнах очи от него, опитвайки се да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

— Вярно е, че за всички ни ще бъде по-безопасно, ако се държиш на разстояние от мен и Рен. Особено докато все още свикваш с вълчите си инстинкти. Колкото до останалото…

Сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах собствения си глас. Когато се обърнах, видях, че Шей е застанал зад мен и ме наблюдава с поглед, топъл като първите пролетни лъчи.

— Принадлежа на Рен — продължих аз. Мразех това, което казвах, единственото ми желание бе Шей да ме целуне и да ме накара да забравя всичко друго. — Не мога да направя нищо, за да го променя.

— Принадлежиш единствено на себе си — тихо каза той. — И аз съм готов да чакам, докато го осъзнаеш.

Разтърсена от думите му, извадих листа, който ми беше дал сутринта. Не исках да мисля за това, колко малко време ни остава.

— Е, успя ли да разбереш нещо от всичко това? — наведе се той над рамото ми.

— Нищо, което вече да не знаем — отвърнах и му подадох листа.

— Какво мислиш, че означава „синът на жетвата“ — намръщи се той на собствените си записки.

— Означава, че ни чака още работа — плъзнах стола си назад.

— Чакай малко — каза той и ми бутна една книга в ръцете. — Искам да ти покажа нещо.

Отворих я и прочетох заглавието, написано на ръка. „Аналите на Халдис“. Годините, написани отдолу, бяха първите пет години от живота ми.

— Майката на Рен? — прошепнах едва чуто.

Той кимна и аз мълчаливо запрелиствах страниците. Изчака ме да прочета текста, без да каже нито дума, макар да се размърда на мястото си, когато ме видя да затварям книгата и да избърсвам сълзите, които се стичаха по лицето ми.

— Родителите ми са били там — казах аз. — Пазителите са насъскали вълците на Найтшейд срещу Търсачите. Но те не са знаели… никой не е знаел какво в действителност се е случило с Корин. Пазителите са оставили на един призрак да се разправи с нея.

— Кала — той протегна ръка към мен.

— Ще се оправя — поклатих глава и се запътих към спираловидното стълбище, което водеше до балкона. — Чака ни работа.

Върнах се двайсетина минути по-късно, натоварена с цяла камара книги. Избрах си най-дебелата и като се усмихнах на Шей, се зачетох.

Седяхме един до друг, потънали в мълчание. Единствено дращенето на химикалките ни и отгръщането на страниците нарушаваше тишината, докато мракът зад прозорците бавно се сгъстяваше. Големият часовник в ъгъла отброи изтичането на още един час.

Изведнъж един абзац за сабатите привлече вниманието ми.

— Я виж ти! — възкликнах и го прочетох още веднъж.

Шей разтърка очи и се прозя.

— Откри ли нещо?

— Може би — отвърнах и прегледах следващата страница от „Великите обреди“. — Кога си роден?

— На първи август — отвърна Шей, без да вдига поглед от книгата, която четеше.

Плеснах с ръце и той подскочи.

— Какво?

Изправих се и се завъртях тържествуващо.

— Става въпрос за теб. Ти си синът на жетвата. Взаимозаменяеми са: „Потомъкът“ и „синът на жетвата“ се отнасят за един и същи човек.

— Какви ги говориш? Та аз съм роден посред лято. Не би ли трябвало синът на жетвата да е роден през есента, когато се прибира реколтата?

— Не! — ухилих се още по-широко. — Всичко изчетено досега си казва думата. Докато четях за Сауин, реших да науча повече и за останалите сабати. Първи август е Първата жетва във вещерското Колело на живота. Ти си синът на жетвата. Най-сетне открихме нещо.

Шей примига няколко пъти и сведе поглед към смачкания лист, който си бяхме подавали целия следобед.

— Значи всичко това се отнася за мен? Пасажът… онова, което се очаква да се случи в нощта на Сауин.

Усмивката ми се стопи при вида на тревогата, изписана по лицето му.

— Така изглежда.

— Сауин — промърмори той. — Това е тази нощ, нали?

— Аха — прехапах устни. — Но нищо няма да ти се случи тази вечер. Няма начин. Вниманието на всички Пазители ще е насочено изцяло към съюза, а той няма нищо общо с Потомъка. Ритуалът, който ще се състои тази вечер, засяга единствено новата глутница.

— Е, в пророчеството се споменава единствено денят, но не и годината. Пък и пророчествата обикновено се отнасят до бъдещето, нали?

— Значи мислиш, че се отнася до нещо, което ще се случи след много години?

Той кимна, ала в очите му още се четеше тревога.

— Е, все е някакъв напредък — каза и погледна часовника си. — Не спомена ли, че Брин ще дойде у вас в пет и половина, за да ти помогне да се приготвиш за голямата вечер?

— Да, защо?

— Защото вече минава шест — обърна той часовника си към мен.

— Ще ме убие! — сепнах се аз и трескаво започнах да прибирам записките си в чантата. — Няма да имаме време да останем на Кървавата луна.

— Мислех, че ще се приготвяш за съюза? — намръщи се той.

— Така е. Но церемонията ще се състои близо до мястото, където се провежда балът. Всички участници се събират на Кървавата луна, за да пийнат и да потанцуват час-два. Трябва да вдигнат наздравица в наша чест или нещо такова. После обаче ние си тръгваме, докато обикновените хора са прекалено погълнати от бала.

— Разбирам — промърмори Шей.

Не исках да го оставям, ала нямах друг избор. Този път никакъв смях не можеше да притъпи болката ми.

Закопчах якето си и той кимна.

— Късмет, Кала.

Усмивката не бе в състояние да скрие тъгата в очите му.