Нощна сянка

4

Втурнах се към чина си тъкмо когато удари първият звънец. Откъм чина зад мен се разнесе неодобрителното цъкане на Брин.

— Разказвай!

— Беше интересно — отвърнах аз, докато сядах.

Господин Греъм се прокашля:

— Дами и господа, моля за минутка от скъпоценното ви време!

Изохках, когато усетих ноктите на Брин да се забиват в ръката ми.

— Какво има, Брин?

Очите й бяха приковани някъде напред. Врявата, която учениците вдигаха, утихна.

— Искрено съм ви задължен — разнесе се дрезгавият глас на господин Греъм. — Днес в „Маунтин Скул“ приветстваме нов ученик.

Обърнах се напред, потръпвайки от болка, убедена, че острите нокти на Брин не може да не са ми смъкнали парченце кожа. Изведнъж замръзнах на мястото си, доловила уханието на пролет и слънце.

„Не може да бъде!“

Оказа се, че може.

До бюрото на господин Греъм, видимо смутен, стоеше момчето, което бях спасила преди по-малко от двайсет и четири часа.

— Това е Шеймъс Доран — продължи учителят ни и се усмихна широко на младежа, който очевидно се чувстваше много неловко.

— Просто Шей. Казват ми Шей — тихо каза той.

— Добре дошъл, Шей — погледът на господин Греъм обходи стаята и аз изтръпнах, когато го видях да се спира върху празния чин вдясно от мен. — Защо не седнеш до госпожица Тор?

Брин настоятелно риташе задната част на стола ми.

— Престани! — сопнах се, наполовина обърната към нея. — Какво искаш да направя?

— Каквото и да е! — тихо отвърна тя, а тревогата в гласа й беше очевидна.

Бях раздвоена между вълнението и ужаса от това, че го виждам отново. Ала дори да не бях в състояние да въведа ред в бъркотията от чувства, които ме връхлетяха, с едно бях наясно — разпознаеше ли ме, последствията щяха да бъдат пагубни. Опитах да се прикрия с пуснатата си коса.

„Защо нямам качулка точно когато ми трябва!“

Шей бавно се запъти към чина си и когато стигна до мястото, което му бяха определили, улови погледа ми. Очите ни се срещнаха само за миг, преди той да се извърне, ала у мен нямаше никакво съмнение. Беше ме познал. Боях се, и то с основание, ала в страха ми се прокрадваше задоволство. За броените секунди, през които очите ни се срещнаха, успях да видя истинско изумление. До този момент за него бях само сън, ала ето че изведнъж се бях превърнала в реалност. Раницата се изплъзна от ръцете му и няколко химикалки се търкулнаха на пода между неговия и моя чин. Преглътнах напиращия в гърдите ми стон и закрих лицето си с ръка; струваше ми се, че вътрешностите ми горят. Брин отново изрита стола ми, толкова силно, че той се плъзна напред.

Изпаднах в паника и се хвърлих към вратата. Господин Греъм неволно отстъпи назад, когато се втурнах към него.

— Коремът! — прошепнах аз. — Боли ме!

Господин Греъм се изчерви и побърза да ми даде бележка, че мога да изляза.

Затичах се към момичешката тоалетна. За щастие, вътре нямаше никого и аз се свлякох на пода, треперейки. Изведнъж вратата изскърца.

— Кал! — прошепна Брин и коленичи до мен.

„Предизвиках съдбата и сега тя си отмъщава. Трябваше да оставя мечката да го убие.“ Ала само при мисълта, че нещо може да нарани новия ученик, усещах, че се задушавам.

— Не може да е тук! — изрекох на глас.

— Знам — Брин се приближи още малко и ме прегърна. — Явно не е кой да е. Имам предвид, в света на човеците. Защо иначе ще идва тук чак сега? Това никога не се случва.

— О, Господи, Брин! — ахнах аз и свалих ръце от лицето си. — Ами ако Пазителите са научили?

Тя поклати глава.

— Не. Не са научили. Когато нещо не е наред, господарите ни се разправят с него. Незабавно. Ти си в безопасност.

— Имаш право — изправих се и отидох до мивките. — Не знаят нищо.

Улових погледа й в огледалото.

— Но кой може да е той?

— Най-вероятно синът на някой банкер или сенатор, също като останалите човеци, които изпращат децата си в нашето училище — предположи Брин. — С нищо не ни засяга.

„Как може да съм такава глупачка.“ Краката ми бяха омекнали. „Не мога да повярвам, че го спасих.“

— Сложи си малко. Пребледняла си като платно — Брин извади кутийка с руж и ми я подаде. — Никой не знае какво се е случило, освен нас тримата. А и на него сигурно му е трудно да повярва, че не си го е въобразил. Имам предвид, кой човек би го повярвал? Просто се преструвай, че нищо не се е случило.

— Окей.

Трябваше да преглътна ужаса, обзел ме, когато осъзнах, че всъщност искам да го видя. Припомних си допира на устните му върху ръката ми и потръпнах.

„Напрежението от наближаващия съюз си казва думата. Започвам да откачам!“

Реших да пропусна остатъка от часа, макар да знаех, че не е възможно вечно да се крия от Шей Доран. Като се имаше предвид, че в последния клас имаше по-малко от трийсет ученика, нямаше как да не го срещна в някой от другите часове.

Френски?

Не.

Биология за напреднали?

Не.

Органична химия?

Да.

Госпожица Форис каза на живия-по-моя-вина турист да се присъедини към двама от обикновените ученици. Усетил, че го наблюдавам, той се обърна и срещна погледа ми. Аз побързах да отклоня очи, макар че ми се искаше да продължа да го гледам. Вместо това се обърнах към Рен, който тъкмо подреждаше уредите и веществата, които щяха да ни трябват. Опитах се да насоча вниманието си към приготовленията за часа, ала с цялото си същество усещах любопитните погледи на новодошлия от другия край на лабораторията. Прехапах устни, за да не се усмихна. „Той също не може да откъсне очи от мен.“

Рен ми подаде една мензура.

— Е, помисли ли си?

— За какво? — попитах аз и като оставих мензурата на масата, посегнах към една стъкленица.

— За това, да излизаме заедно — отвърна той и обви ръка около кръста ми. — Или все още не си сигурна, че си в състояние да контролираш глутницата си?

Горещината ме връхлетя така мълниеносно, сякаш допирът му ме беше жигосал.

— Държа бутилка, пълна със солна киселина, Рен — казах, без да го поглеждам. — Не ме ядосвай. Знаеш, че не играеш по правилата.

Той се разсмя, ала свали ръката си. Когато приключих с измерването на опасната течност, поставих бутилката обратно на масата.

— Имам си други грижи — измърморих, като се ядосвах на себе си, задето ми се искаше отново да ме докосне.

— Жалко! — зъбите му се оголиха приятелски, отчасти предупредително.

— И защо? — облегнах се на масата аз.

— Защото щях да ти отправя единствена по рода си покана.

Той започна да пише в тетрадката си.

— Покана за какво? — надникнах над рамото му.

Както винаги, бележките му бяха съвършени, но на мен ми доставяше удоволствие да се преструвам, че се съмнявам в прилежността му. Потиснах желанието да издърпам химикалката от ръцете му и да го накарам да си я вземе насила, ако може.

По устните му заигра суха усмивка.

— Не мисля, че мога да ти окажа тази чест, ако имаш и най-малкото съмнение, че можем да общуваме миролюбиво.

Аз обаче не се оставих да ме провокира.

— Наистина ми е интересно, Рен. Какво искаше да ми предложиш?

В черните му очи, осеяни със сребърни пръски, припламна огън.

— Този петък Ефрон дава ВИП парти в един от клубовете си във Вейл. Дошъл е някакъв нов големец и както обикновено господарят ни се е заел да го „ухажва“. Смятаме да отидем. Ти също можеш да дойдеш. Вземи и глутницата си.

— Сериозно ли говориш? — зяпнах го аз.

— Нима бих те излъгал? — Той наклони глава на една страна и отвори широко очи, придавайки си престорено невинно изражение.

— И още как! — отвърнах аз и той избухна в смях.

Този път посегна към ръката ми, а аз не потръпнах, когато вплете пръсти в моите.

— Предложението ми си остава. Ти решаваш — с тези думи той отново се обърна към тетрадката и отдръпна ръката си от моята, оставяйки сърцето ми да бие лудешки.

— Кой клуб?

— „Едем“.

Стиснах зъби, за да не зяпна от изумление.

— Окей. Ще дойдем. Благодаря — опитах се да придам небрежно звучене на гласа си, макар че вече предвкусвах онова, което предстоеше.

Той дори не се опита да скрие усмивката си.

— Всички ще бъдете включени в списъка с гостите.

Прехапах устни.

— Какво има? — намръщи се Рен.

— Не съм съвсем сигурна за Ансел.

Рен сви рамене и като сграбчи ръба на масата, се приведе напред.

— Ако името му е в списъка, ще влезе.

Сложих ръце зад гърба си и преплетох пръсти, за да се сдържа да не протегна ръка и да докосна напрегнатите му мускули.

— Той е само на петнайсет — казах, извръщайки поглед от плавните линии на тялото му.

— Козет ще бъде там, а тя също е на петнайсет — той се приближи до мен. — Ще ти прости ли, ако не му позволиш да дойде?

— Най-вероятно — не. — Представих си възмутеното лице на Ансел, ако му кажех за партито и че той не е поканен.

— Името му ще бъде в списъка, но той си остава твой брат. Ти решаваш, Лили.

— Ще престанеш ли да ме наричаш така! — озъбих се аз.

— Никога.

— Ъ-ъ-ъ, здрасти! — разнесе се глас зад нас.

Рен сбърчи чело и аз се обърнах.

Новият ученик стоеше в края на масата.

„О, Господи!“

— Може ли да поговорим? — попита ме той.

— Защо? — отговорът ми беше остър като бръснач и много по-труден за изричане, отколкото би трябвало.

Искаше ми се да говоря с него, но беше невъзможно. И без да поглеждам към Рен, усещах учудването му от моята враждебност. Резкият ми тон го накара да се приближи и не бях сигурна дали това ме радва, или обижда. В крайна сметка, аз също бях алфа.

Шей премести поглед върху него и аз видях заплашителното изражение на Рен, отразено в очите на новия ученик. Никой човек не бе в състояние да издържи предупредителния поглед на един Страж, особено когато той е алфа. Почти ми стана жал за Шей.

— Забрави — промърмори той, като местеше нервно поглед между мен и Рен, който междувременно бе сложил ръка на кръста ми.

Инстинктите ми се бореха между желанието да махна пръстите на Рен от тялото си и облекчението, с което близостта му ме изпълваше. Наслаждавах се на нежния, но силен допир на ръцете му, ала се дразнех от собственическото му държание. Отправих му предизвикателен поглед, изпълнен с раздразнение. И тогава, тъкмо когато се обръщах към неканения ни гостенин, всичко ми се проясни. „Не така искам Шей да ме види.“

Шей тръсна глава, сякаш за да прогони внезапно обзелото го замайване. Звънецът удари и той побърза да се върне на мястото си.

— Странно хлапе — промърмори Рен и свали ръце от мен. — Нов е, нали?

— Предполагам. Беше с нас в първия час. Сложиха го на съседния чин, сигурно искаше да го упътя — опитах да си придам отегчен вид аз. — Предполагам, че още не е схванал какви са правилата — никакво смесване.

Рен отново се залови да подрежда пособията ни за часа по местата им.

— О, да, това правило.

— Само защото ти мразиш всякакви ограничения, не означава, че и всички са като теб. Ние, останалите, уважаваме желанията на Пазителите — гласът ми лепнеше от сладост.

Рен сви рамене.

„По дяволите, не бъди толкова арогантен!“

— Виж какво, вече умирам от глад. Ще се погрижиш ли? — кимнах аз по посока на останалите епруветки и стъкленици, които трябваше да бъдат прибрани по местата им.

— Няма проблем.

— Благодаря.

С тези думи грабнах чантата си и излязох от лабораторията.

Ние, Стражите, винаги обядвахме в дъното на столовата. Макар двете глутници да седяха на отделни маси, все пак се държахме близо един до друг. Децата на Пазителите се настаняваха в другия край на помещението — облечени в „Гучи“ и „Прада“, те съвсем не бяха във възторг от това, да се намират толкова близо до нас. Обикновените ученици пък седяха между вълците и децата на нашите господари. Понякога ми ставаше жал за тях. В своя свят те притежаваха огромна власт, ала не и тук. В „Маунтин Скул“ те бяха на дъното на хранителната верига и го знаеха.

Ансел и Мейсън вече се бяха разположили на обичайната ни маса и като си придърпах стол, се настаних до брат си.

— Е, какво искаше Рен? — попита Ансел, с пламнал от нетърпение поглед.

Заинтригуван, Мейсън се приведе напред, но не каза нищо.

— Да изчакаме останалите — отвърнах и извадих сандвича с пуешко от чантата си.

Ансел изръмжа нетърпеливо и аз му хвърлих предупредителен поглед. Разнесе се скърцане на стомана върху плочки и Брин седна до мен, а Фей се разположи до Мейсън.

Погледът ми обходи малката ми глутница, преди да се насочи към съседната маса, където се бяха настанили вълците на Рен. Сабин потрепваше по масата с дългите си, кървавочервени нокти и шепнеше нещо в ухото на Козет. По-малкото, русо момиче присви устни. Кожата му бе толкова светла, че сякаш прозираше, а неспокойните му движения навеждаха на мисълта, че може би наистина му се иска да е невидимо.

Дакс и Невил подхванаха игра на канадска борба. Дакс, облечен с фланелка на футболния отбор и широки дънки, би трябвало да превъзхожда Невил, който беше не само по-малък на години, но и доста по-слаб, ала в действителност не беше така и много скоро челото му се покри с пот. Невил, целият облечен в черно, бавно започна да накланя ръката му надолу. Рен, който беше седнал на ръба на масата, се смееше на лудориите на приятелите си, макар че час по час поглеждаше към нашата маса.

Аз преглътнах залък пуешко месо и бял хляб.

— Окей, слушайте.

Като един глутницата ми се приведе напред, всички, с изключение на Мейсън, който наклони стола си назад и като кръстоса ръце зад главата си, хвърли бърз поглед към масата на Рен и ми смигна. Аз се разсмях.

— Рен ни наблюдава. Дръжте се естествено. Вземете пример от Мейсън.

Другите трима измърмориха смутени извинения и се опитаха да заемат небрежни пози, къде успешно, къде — не чак толкова.

— Рен ми направи любопитно предложение — казах аз, дъвчейки бавно, макар че бях много гладна.

Брин навиваше спагети около вилицата си.

— Какво по-точно?

— Иска да започнем да излизаме заедно.

Усилията им да запазят присъствие на духа бяха направо смешни. Ансел разпиля царевичен чипс по цялата маса, Фей сви устни с неприкрито отвращение и хвърли невярващ поглед на Брин, която шумно си пое дъх. Само Мейсън си остана напълно невъзмутим. Той лениво протегна ръце и по лицето му се изписа доволно изражение. Глухото ми ръмжене накара глутницата да се съвземе.

Първа проговори Брин, снишавайки гласа си:

— Имаш предвид, че иска да започнете да се срещате?

Неприкритият скептицизъм в гласа й ме накара да потръпна.

— Не, не просто аз и той. Ние — при тези думи ръката ми описа кръг около масата. — Двете глутници. Според него Бейн и Найтшейд трябва да започнат сливането отсега. Преди съюза.

— Я стига! — Фей изглеждаше бясна. — Защо ни е да го правим по-рано, отколкото се налага?

И тя накъса на парченца салфетката, имала злощастието да се намира върху подноса й.

Мейсън се залюля на стола си:

— Може да се окаже интересно.

— Брин? — обърнах се аз към нея.

— Какви са подбудите му?

Тя хвърли бърз поглед към масата на Бейн и аз последвах примера й. Дакс изглеждаше оклюмал, а Невил придърпа качулката над очите си и като се облегна в стола си, затвори очи. Рен бе седнал до Сабин, която се бе привела към него и говореше забързано, а Козет клатеше глава в знак на съгласие.

— Същите като моите — тихо отвърнах аз. — Ефрон го тормози. Както Лумин тормози мен. Снощи доведе призраци у дома.

Приятелите ми настръхнаха при споменаването на злокобните телохранители.

— Рен смята, че ако отрано демонстрираме единомислие по отношение на съюза — продължих аз, — сещате се какво имам предвид, да изпълним желанията им, преди да са се превърнали в заповеди, Пазителите може и да ни оставят на мира.

— А ти какво мислиш? — попита Ансел, който най-сетне бе успял да събере разпиления чипс пред себе си.

— Мисля, че ще е добре да опитаме. Постепенно. Ако не се получи, ще се разделим и ще изчакаме до октомври.

Мейсън спря да се люлее и се наведе напред:

— Какво имаш предвид под „постепенно“?

— Този петък сме поканени на парти в клуб „Едем“.

— Майко мила! — Мейсън сръга с лакът Ансел, който се ухили до уши.

— Само че — продължих аз и погледите на всички се обърнаха към мен — не ми се ще вълците на Бейн да командват положението. В „Едем“ ще бъдем на тяхна територия. На територията на Ефрон.

Брин се доближи до мен и изгледа останалите, оголила зъби.

— Кал е права. Не можем да позволим на Рен да контролира сливането.

— Няма да го допусна — уверих ги аз. — Ще го накарам да се поизпоти. Бездруго винаги е бил прекалено самоуверен.

Приятелите ми се разсмяха и кимнаха одобрително.

— Ще искам от вас да правите като мен и да се държите добре — продължих аз. — Дори и ако онова, което върша, ви се стори… шокиращо.

Мейсън забарабани с пръсти по масата. Ансел наклони глава на една страна. Брин просто кимна. Погледнах към Фей, която отхапа от ябълката си, преди да проговори.

— Ти си алфата, Кал — рече тя най-сетне с пълна уста. — Но държа да отбележа, че не мога да понасям Сабин. Ужасна кучка е.

— Може пък да се окаже свястна, ако я опознаеш по-добре — обади се Ансел и миг по-късно се сви под унищожителния поглед на Фей.

— Значи сте съгласни? — изправих се в стола си аз и зачаках.

И четиримата кимнаха. Мейсън — нетърпеливо, Фей — последна.

— Отлично. Сега ще пусна бомбата — заявих аз и се обърнах към масата на Бейн. — Хей, Рен!

Той прекъсна разговора си със Сабин, чието лице се разкриви от гняв. Рен повдигна учудено вежди, ала бързо се овладя и си придаде равнодушно, но въпреки това любезно изражение.

— Да?

— Защо не съберем двете маси?

Чух как Фей изруга под носа си. Усмивката ми стана още по-широка, когато видях Рен да се сепва за миг.

— Отлична идея — отвърна той и като хвърли поглед на Дакс, кимна по посока на нашата маса.

Широкоплещестият Дакс се приближи, сграбчи масата ни с една ръка и я издърпа до масата на Бейн сред ужасяващо стържене на метал върху плочки. Из цялата столова учениците се заобръщаха по посока на дразнещия шум. По лицата на Пазителите се изписа изумление и до нас достигна заинтригуван шепот.

„Чудесно! Нека Лумин и Ефрон час по-скоро да научат за случилото се.“

Междувременно Мейсън беше станал и беше придърпал стола си до този на Невил, който изглеждаше учуден, ала въпреки това се усмихна и се поотдръпна, за да му направи място. Мейсън кимна на Ансел да последва примера му. Брат ми щастливо се присъедини към тях и Невил му подаде ръка.

Хмм. Не бях очаквала двете глутници да се слеят толкова лесно.

Сабин рязко се отдръпна, когато Фей придърпа стола си до събраните маси. Фей я изгледа предизвикателно и сложи стола си възможно най-далеч от нея.

„Май няма да е чак толкова лесно.“

— Кала? — Брин чакаше, застанала до мен.

— Фей се нуждае от морална подкрепа. А може би и от малко обуздаване. Иди да седнеш при нея — казах аз, без да откъсвам поглед от Рен.

Той се наведе към Дакс. Видях устните му да помръдват, но не можах да чуя думите му. Дакс се напрегна. Рен сложи ръка на рамото му, ала Дакс я отблъсна и се изправи на крака.

Едрият вълк мина покрай мен, вдигна стола, на който седях допреди малко, и го занесе при Брин и Фей. Аз кимнах и те, макар и неохотно, му направиха място. Рен посочи стола до себе си и многозначително повдигна вежди.

Взех си обяда и отидох да седна на празното място. Сабин се намръщи, а Козет ми се усмихна неловко.

— Здравейте, момичета — поздравих аз.

Сабин изсумтя и още по-здраво обви ръце около тялото си.

— Здрасти, Кала — измърмори Козет, като местеше смутен поглед между мен и Сабин и си играеше с едно кюфте в чинията си със спагети.

— Интересен ход, Лили — подхвърли Рен и отпи от бутилката си с вода.

Аз отхапах залък от сандвича си с пуешко и свих рамене.

— Реших, че може да ни спести нежелани сцени на насилие в „Едем“. Сигурна съм, че на Ефрон никак няма да му хареса, ако по средата на партито му се наложи да разтървава група освирепели тийнейджъри.

Рен се разсмя и наклони стола си назад, ала Сабин ме изгледа злобно.

— Значи и вие ще дойдете? — попита тя и така силно заби нокти в ръцете си, че върху дланите й зейнаха кървави драскотини.

— Разбира се! Нямаме търпение — гласът ми лепнеше от сладост.

— Както и да е!

Тя извади пила за нокти и се зае да си оправя маникюра.

Рен остави предните крака на стола си да тупнат шумно върху пода.

— Престани, Сабин. Веднага.

Сабин изпусна пилата и хвърли умолителен поглед към Козет. По-малкото момиче прехапа устни, но вдигна пилата и й я подаде.

Откъм другата маса се разнесе шумен смях. Фей се усмихваше широко, без да изпуска от поглед Дакс, който жестикулираше оживено.

— Ето нещо, което не може да се види всеки ден — казах аз. — За Фей усмихването е най-страшният от седемте смъртни гряха.

Рен се приведе към мен:

— Дакс е много забавен. Страшно го бива да разказва истории. Глутницата ти ще го хареса.

— Май си прав.

Мейсън, Невил и Ансел бяха потънали в оживен разговор (от онова, което достигаше до мен, разбрах, че обсъждат откъде — Монреал, Остин или Минеаполис — идват най-добрите инди групи) и изобщо не обръщаха внимание на останалите. Облегнах се в стола си, доволна от постигнатото.

„Наистина беше лесно.“

Залъкът, който бях отхапала, заседна в гърлото ми, когато Рен сложи ръка върху крака ми и я плъзна нагоре по бедрото ми. Закашлях се и издърпах бутилката с вода от другата му ръка. Отпих няколко големи глътки и свалих ръката му от крака си.

— Да ме убиеш ли се опитваш? — успях да кажа най-накрая. — Дръж си ръцете далеч от мен.

Той отвори уста, за да отговори, ала изведнъж се изпъна, загледан в нещо зад гърба ми.

Обърнах се и видях Шей да стои насред столовата, вперил поглед в нашите маси. По лицето му се четеше смесица от любопитство и страх.

— Май си права, Лили — каза Рен. — Някой трябва да го упъти. Струва ми се, че иска да дойде при нас.

Шей направи несигурна крачка към нас. Беше приковал очи в мен и изглеждаше като хипнотизиран. Аз потръпнах и натъпках остатъка от сандвича си в хартиения плик.

Сабин се изкикоти.

— Я виж ти! И това ако не е поглед на някой, който здравата е хлътнал! Май новият си е паднал по Кала. Не е ли мило? Горкият жалък човек!

Вече започвах да я разпознавам, тази смесица от страх и удоволствие, която ме обземаше всеки път, щом се замислех за новия ученик и за това, какво ли си мисли той за мен.

Усетих как в гърдите на Рен се надига ръмжене.

— Май трябва да му обясня за нас… и къде му е мястото в това училище.

Той понечи да се изправи. Не можех да допусна да стори нещо на Шей.

— Недей, Рен. Моля те. Той е просто човек. Не е наясно как стоят нещата — с тези думи аз го сграбчих за ръката и го дръпнах да седне. — Дай му малко време. Сигурна съм, че бързо ще разбере. Те всички разбират.

— Това ли искаш? — понижи глас той. — Да го оставя на мира?

— Не бива да се забъркваме с хората. Ако се скараш с него, ще привлечеш ненужно внимание.

Той се освободи от хватката ми и преплете пръсти в моите.

Тялото ми се напрегна, ала не направих опит да се отдръпна.

„Окей, може да се държим за ръце. В това няма нищо лошо. Не може да има нищо лошо.“

Ала сърцето ми биеше така, сякаш бях пробягала цял маратон. Дразнех се, че ми е толкова трудно да се контролирам, когато той беше наблизо… и че ми се налагаше да го правя.

Останалите от глутницата, усетили внезапното настръхване на двамата алфи, прекъснаха разговорите си и се обърнаха към непознатия. От гърдите им се откъсна гърлено ръмжене и аз усетих, че по гърба ми пробягват тръпки. Защитната им реакция беше първото общо действие на младите вълци на Найтшейд и Бейн.

„Ние наистина сме една глутница!“

Попаднал под прицела на враждебните погледи на десетима Стражи, Шей се разтрепери. Очите му обходиха столовата и се спряха върху партньорите му от часа по органична химия. С един последен, изпълнен със съжаление поглед към мен, той отиде да седне при тях.

Рен избухна в зъл смях.

— Май беше права, Лили. Вече започва да разбира.

Аз се усмихнах едва-едва и смачках хартиения плик в ръцете си, опитвайки се да прогоня разочарованието, обзело ме в мига, в който Шей се отдалечи.