Нощна сянка

35

Намирах се някъде по средата между съзнанието и безсъзнанието. От време на време мимолетни проблясъци и откъслечни звуци прорязваха мъглата, която задушаваше сетивата ми. Движех се, но не по собствена воля. Крайниците ми бяха напълно вцепенени. Крака, ръце, цялото ми тяло бе натежало; не изпитвах болка, ала не можех и да се движа.

Не бях сигурна дали ме влачат, или носят. Смътно усещах, че някой ме вдига, че тялото ми се предава от ръце на ръце, но не знаех дали е истина, или бълнувам. Беше ми топло и ми се спеше, клепачите ми тежаха, сякаш бяха от олово.

— Чух, че сме хванали алфа.

Гласове. Грубата реч на непознати. На врагове. Думи, в които нямаше смисъл.

— Синът на Корин? Какво облекчение за Монроу!

— Не, момиче е.

— Жалко. Няма да я задържим, нали?

— Не съм сигурен. Мисля, че Монроу претегля възможностите.

Някой ме улови за ръката и до слуха ми достигна приятелски глас.

— Всичко ще е наред, Кала. Кълна се, че няма да допусна да те наранят.

— Шей, ела тук — нареди рязък, но странно познат глас. — Помолих те да не разговаряш с нея.

— Не разбирам защо сте толкова тесногръди.

— Скоро ще се убедиш, че съм достатъчно толерантен, но все още не си заслужил доверието ми.

— Това ли се очаква от мен?

— Няма да ти навреди.

Постепенно сетивата ми започнаха да се пробуждат, непознати гледки и миризми се завихриха около мен. Установих, че лежа по гръб, в гърдите ми пулсираше тъпа болка. Очите ми се мъчеха да свикнат с мътната светлина. Изведнъж нещо хладно с остри ръбове пристегна лявата ми китка. Неочакваната тежест събори ръката ми върху тялото и аз отново затворих очи, потръпвайки от пронизваща болка в ребрата.

— Итън, стой близо до Конър, в случай че тя се събуди — каза Монроу.

— Защо й причинявате това? — обади се Шей. — Не е необходимо. Тя не ви е враг. Вече не.

— Ама, разбира се, хлапе — изсмя се Итън ледено. — Както кажеш.

— Подай ми другия, Итън — каза Конър и същият студен допир притисна и дясната ми ръка до тялото. — Това би трябвало да е достатъчно.

— Каза, че няма да й се случи нищо лошо — изръмжа Шей. — Обеща ми.

— И ще удържа на обещанието си — увери го Монроу. — Виждаш, че не сме я наранили.

— На мен ми изглежда добре — добави Итън. — Ти как мислиш, Конър?

— Мисля, че е сладка — отвърна Конър.

До ушите ми достигна ръмжене и звук от боричкане.

— По-полека, хлапе! Добре, че се наведе, Конър. Мисля, че това е същото ляво кроше, което ми разби носа миналия път — каза Итън. — Държиш ли го, Монроу?

— Никъде няма да ходи — изсумтя Монроу. — Стига си се дърпал. Конър не искаше да каже нищо лошо, Шей. Няма за какво да му се нахвърляш.

— Пусни ме!

— Кавгаджия, а? — подхвърли Конър. — Падаш си по момичето, така ли? Интересно…

— Ако я докоснете, кълна се…

— Я по-спокойно — каза Конър. — Само се шегувах.

Насилих се да отворя очи, ала всичко беше прекалено размазано. Гърлото ми беше пресъхнало, но се опитах да преглътна, да кажа нещо.

— Имахме споразумение, Шей — твърдо каза Монроу. — Не може да останеш тук.

— Но…

— Ще я видиш отново. Имаш думата ми.

— Кога?

— Това зависи само от теб.

— Не те разбирам.

— Скоро ще разбереш. Сега обаче е време да вървим. Днес е Денят, в който започва истинският ти живот.

Светлината угасна и в стаята се възцари мрак. Разнесе се протяжно скърцане на ръждясали панти, последвано от тъпо изщракване. Гласовете бавно се отдалечиха.

Разтворих устни и от гърлото ми излезе дрезгав шепот.

— Шей?

Тишина. Бях съвсем сама в мрака.

„Може би всичко е било само сън.“

Обзе ме ярост и изкрещях на сенките, които изпълваха стаята, ала в тях нямаше никой. Нямаше враг, с когото да се боря, единствено страхът от неизвестното. Започнах да треперя.

„Ти си алфа, Кала. Стегни се.“

Струваше ми се, че непрогледната тъмнина прониква през кожата ми и се влива във вените ми.

„Как може да съм алфа, след като изоставих глутницата си?“

Когато сълзите рукнаха, изпитах облекчение, че съм сама. Поне никой нямаше да стане свидетел на срама, който се стичаше по бузите ми. Горещи струйки опариха устните ми, горчиви като решенията, които бях взела, и избора, довел ме дотук — до това място, което не познавах и което ми се струваше като края на абсолютно всичко.

„Къде ме отведе опитът ми да избягам? Право в ръцете на единствените врагове, които познавах. Към собствената ми смърт.“

За първи път, откакто се помнех, бях наистина сама. Огледах празната стая, търсейки нещо, което да ми вдъхне поне зрънце надежда.

Бях рискувала всичко, за да спася Шей. Оставяйки тишината да успокои треперещото ми тяло, затворих очи и видях лицето му пред себе си. Припомних си свободата, която ме изпълваше, когато бях в обятията му, възможностите за друг живот, различен от всичко, което си бях представяла до този миг. Зачудих се дали пленничеството ми беше сложило край на всичко това… дали бе погубило и последния шанс мечтата ми някога да стане действителност.

Отчаянието заплашваше да ме завлече в мрачните си глъбини, ала аз не му позволих, вкопчвайки се в една-единствена мъждукаща надежда. Шей ме обича. Би рискувал всичко, за да ме открие и да ме освободи.

„Защото нали това е любовта? Трябва да е това!“