Нощна сянка

27

Ято подплашени гълъби изпърха покрай високите прозорци и внезапният плясък на криле и сенките, които те хвърлиха през оцветените стъкла, ме накараха да подскоча и да съборя стола си.

Шей се протегна, като се прозяваше.

— Кала, трябва да престанеш да се стряскаш и от най-малкия шум.

— Просто съм предпазлива — отвърнах и вдигнах стола, като се надявах, че пулсът ми скоро ще се успокои.

— Няма за какво да се притесняваш — увери ме той и прелисти няколко страници. — Бих казал, че предложението ми да дойдем в библиотеката е гениално, стига да бяхме намерили поне нещо полезно.

Прегледах съдържанието на „Знаци и символи в човешката история“.

— Започвам да се отчайвам. Нито един от кръстовете, за които намерих нещо, не прилича на татуировката ти.

Двамата с Шей хвърлихме поглед към купчините книги, натрупани върху масата.

„Нищо. Не открихме абсолютно нищо. Пълен провал.“

Сърдита и изтощена, облегнах глава на ръцете си.

— Май се върнахме там, откъдето започнахме — Шей шумно затвори дебелата книга, която четеше.

— И откъде започнахме? — погледнах го аз.

— От книгата, която превеждахме.

Той отмести досегашното си четиво и придърпа „Войната на всички против всички“ пред себе си.

— Сигурно си прав — казах и се протегнах, за да раздвижа схванатия си врат. — Но може би няма да е зле, ако прескочиш напред.

— Какво? — той вече се бе заел да прелиства страниците.

— Вместо началото, прочети края. Нали каза, че жената в пещерата изпяла последните редове от книгата, а след това казала: „Тук почива Халдис.“ Може би трябва да прочетем именно края, а не началото на книгата. Пък и нали той бил най-кратък, така тъкмо ще свършим по-бързо.

— Идеята не е лоша — съгласи се той и отвори на последните страници, а аз отново се заех да разглеждам гравюри на най-различни средновековни кръстове.

Изведнъж Шей се закашля и аз вдигнах очи, той обаче беше приковал поглед в книгата.

— Исках да те попитам нещо.

Неестествената нотка в гласа му ме накара да се свъся.

— Да?

— Напоследък всички говорят за някаква Кървава луна — той взе един латински речник и го запрелиства разсеяно. — Май е само след няколко дни.

— Аха.

„Недей, Шей. Не го прави. Моля те. Моля те.“

— За какво точно става дума? — облегна се той назад.

— А — въздъхнах аз облекчено. — Ами, чакай да видим. Всъщност се нарича Балът на Кървавата луна, но всички му казват просто Кървавата луна. Доста необикновено събитие, нещо като парти за Хелоуин, съпроводено с бални танци. Родителите на обикновените ученици също идват, преди да отведат децата си вкъщи за есенната ваканция. Винаги има камерен оркестър и колкото искаш пиене и никой не трябва да доказва, че е пълнолетен. Голяма смехория, но обикновено е забавно. Ако си свързан с училището, било като ученик, или като родител, автоматично си поканен. Родителите обикновено се наливат с алкохол, говорят за инвестиции и пишат чекове на училището. Учениците също се наливат с алкохол и се издокарват с дрехи, които обличат за първи и последен път на бала.

— Защо се нарича Кървавата луна?

Свих пръсти, досущ нокти на граблива птица.

— Защото се състои в нощта на първото пълнолуние след Ечемичената луна. Тогава луната се нарича кървава луна.

Той отиде до прозореца и се загледа в падащите листа.

— Но защо кръв?

— Защото пълната луна дава най-добрата светлина за ловуване по това време на годината — само при мисълта за лов, усетих как мускулите ми потръпват нетърпеливо. — Това е времето на Големия лов. Кървавата луна се нарича още и Ловджийска луна. Тази година се пада на трийсет и първи октомври, малко по-късно от обикновено.

Шей се обърна към мен.

— Не е ли по-лесно да го наречете просто бала на Хелоуин? Или господарите ви имат нещо против сладкишите?

За миг си представих как Шей обикаля от врата на врата и се зачудих какъв ли костюм би облякъл.

— Не, това е Сауин, забрави ли? Хелоуин не е истинският празник. Пазителите много държат на старовремските обичаи и традиции. Затова и се нарича Балът на Кървавата луна. Винаги се е наричал така.

При самото споменаване на думата „традиции“ стомахът ми се сви.

— И всички ходят на него? Не само хората? — в гласа на Шей се промъкна нервна нотка.

Кимнах и го изгледах изпитателно, обзета от подозрение при тази промяна в тона му.

— Партито си струва, така че — да, всички ходят. Кървавата луна и абитуриентският бал са единствените случаи, в които всички в „Маунтин Скул“ празнуват заедно. Според мен съществуват единствено за да могат обикновените ученици поне тогава да се почувстват като в нормално училище.

Шей потропа с пръсти по масата, после, явно събрал най-сетне смелост, изстреля на един дъх:

— Знам, че е в последния момент, но се надявам, че ще ме извиниш — все пак съм мъж и не се сещам за такива неща навреме. Искаш ли да отидеш с мен?

Имах чувството, че сърцето ми слезе чак в петите. Точно от това се страхувах най-много.

— Кала? — повика ме той, но аз нямах сили да го погледна. — Няма ли да ми отговориш?

— Не мога — прошепнах и го погледнах крадешком.

Недружелюбна усмивка изви устните му и той се облегна на масата.

— Защо не?

— Ще ходя с Рен. Ще отидем на бала заедно, но само за час-два. Балът ще се състои в същата нощ, за която е насрочен и съюзът — обясних, без да откъсвам очи от страницата пред себе си. — Просто се откажи.

— Не мога да приема този съюз сериозно, Кал — сопна се той. — Ти и твоят вълчи принц, свързани завинаги, само защото някой друг е решил, че трябва да стане така. Това са пълни глупости и ти го знаеш. А Рен дори не осъзнава какъв късметлия е, тъй като е прекалено зает да сваля всички момичета в училище.

— Не е вярно. И ще престанеш ли най-сетне да се заяждаш с него? — изправих се и го изгледах кръвнишки. — Почти всеки ден си с нас, а той винаги се държи добре, въпреки щуротиите ти в „Бърнаут“ и влажните погледи, които непрекъснато ми хвърляш!

— Влажни погледи?! — не повярва на ушите си той и като скочи на крака, бутна стола си настрани и се зае да тъпче книги в раницата си.

— Шей! — обвих ръце около кръста си; отново започваше да ми се повдига.

— Е, поне вече знам какво наистина мислиш за мен! — яростно дръпна ципа на раницата, а гласът му потрепера.

Изправих се и сложих ръка върху неговата.

— Моля те, недей. Не е вярно, че… — нещо ме задави и замълчах, знаейки, че не мога да довърша започнатото изречение.

— Кое не е вярно?

Той ме притегли към себе си и пръстите му помилваха лицето ми. От допира кожата ми пламна и аз рязко се дръпнах, поклащайки глава.

— Моля те, недей. Не бива.

Изругах, когато усетих нещо топло да се стича по бузите ми. Не знаех какво ми става — доскоро никога не плачех, а ето че сега непрекъснато трябваше да се боря с напиращите в очите ми сълзи.

— Кала — когато вдигнах поглед, видях, че Шей ме гледа ужасено. — Господи, наистина съжалявам. Изобщо не трябваше да си отварям устата.

Между нас се възцари неловко мълчание и ние отново се заловихме за работа. Шей си сложи слушалки и пусна музиката толкова силно, че дори аз чувах писъка на китарите.

Небето зад прозорците бе станало катраненочерно, когато той рязко издърпа слушалките от ушите си. Погледнах го въпросително.

— Съюзът ще бъде сключен в нощта на Сауин, нали? Нощта на бала?

— Стига вече, Шей — разтърках слепоочията си. — Не ми се говори за това.

— Не, не става въпрос за теб, а за датата.

— Да, съюзът ще се състои в нощта на Сауин — намръщих се аз. — Трийсет и първи октомври.

Той сбърчи вежди.

— А защо точно тогава?

— Ами това е един от осемте сабати13 през годината… дни на мощ за Пазителите. Сауин е един от най-важните сабати.

Шей потупа страницата пред себе си.

— Когато завесата между световете е най-тънка. Помня, че спомена нещо такова.

Кимнах и той погледна към записките си, а лицето му придоби разтревожено изражение.

— Какво?

— Странно… Има някакъв ритуал, свързан с Потомъка, който трябва да бъде изпълнен в нощта на Сауин. Не съм съвсем сигурен какво представлява, но като че ли цялата глава е посветена на него. Има една дума, която не знам как точно да преведа; означава „дар“ или нещо такова. Но контекстът е много странен.

— Дар? — повторих аз.

— Или нещо подобно — отвърна той и се зарови в речника. — Каквото и да означава, Потомъкът има нещо общо с твоя празник.

— Това не е „моят“ празник, Шей, просто денят, който Пазителите са избрали за съюза. Значи в книгата им пише, че ти също ще присъстваш, така ли?

— Точно това е въпросът. Онова, което се описва в книгата, не ми прилича на никакъв съюз. Но не знам какво е. Доста се говори за мрак и за два свята. Потомъкът също се споменава няколко пъти, както и някакво събиране, което е свързано с този „дар“, но ми е трудно да разбера за какво точно става дума.

— И сега какво?

— Може би трябва да спреш да търсиш информация за татуировката ми и да прочетеш повечко за Сауин. Да видиш какви други ритуали може да се състоят по време на така дългоочаквания ти съюз.

— Миналата седмица Рен спомена нещо интересно за Сауин — сетих се аз.

Шей ме погледна.

— Не знаех, че вече споделяме информацията си с Рен.

— Не и за нашия… проект. Просто се опитвах да науча повече за сабата — обясних аз. Имах чувството, че отивам на церемонията със завързани очи и това не ми харесваше. — Както и да е, той каза, че било опасно време. Че светът на духовете бил непредсказуем, защото ставал по-силен, когато завесата изтънее.

— И откъде Рен знае всичко това? — изсумтя Шей.

— Престани, Шей! — срязах го. — Майка му е била убита именно на Сауин. Нападение на Търсачи. Ето откъде знае.

— О! Съжалявам. Значи майката на Рен е убита от Търсачи?

— Да.

— На колко години е бил?

— Станало е на първия му рожден ден.

— Гадна работа. Но обяснява доста неща.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — рязко се изправи той и отиде да донесе още книги. — Да се връщаме към работата си.