Нощна сянка

28

Когато на следващата сутрин Шей влезе в класната стая, не изглеждаше на себе си. Още щом звънецът удари, дадох знак на Брин да си върви и се запътих към него.

— Здрасти, Кал — поздрави той. Под очите му имаше тъмни сенки, изглеждаше така, сякаш не бе мигнал цяла нощ. — Мога ли да те убедя да пропуснеш следващия час?

— Ако е за нещо важно — отвърнах, обзета от внезапен страх.

Отидохме заедно в една празна стая. Той седна, като придърпа стол и за мен, ала вместо да започне веднага, улови главата си в ръце.

— Какво се е случило? — попитах толкова тихо, че едва се чу.

— Нали помниш как ми каза, че майката на Рен била убита от Търсачи?

Аз кимнах.

— Корин Барош ли се е казвала?

— Да.

„Защо ли ме разпитва за това?“

Той стисна зъби за миг.

— Прегледах „Аналите на Халдис“ за годината след вашето раждане с Рен. Исках да видя дали пише нещо за нападението.

Погледнах го, донякъде подразнена, задето беше пренебрегнал молбата ми да не се занимава с „Аналите“, но и любопитна да науча какво е открил.

— Не е имало никакво нападение — тихо каза той. — Корин Ларош е била екзекутирана.

Изведнъж времето сякаш спря, а в стаята не остана и глътка въздух, за да кажа каквото и да било.

— Вярно е, Кала — продължи той все така приглушено. — Тя, както и неколцина от глутницата на Бейн, планирали бунт срещу Пазителите, а Търсачите им помагали. Пазителите разкрили заговора и тя била наказана.

Постепенно започнах да се съвземам, но цялата треперех.

— Убили са я, Кала. А след това заложили клопка на Търсачите, които идвали на помощ на бунтовниците. Когато Търсачите се появили, ги очаквал многоброен отряд, който едва не ги избил до крак.

— Но Рен… — нещо ме задави и не можах да изрека ужасяващата мисъл на глас.

— Излъгали са го — прошепна Шей; звучеше, сякаш всеки миг щеше да му прилошее. — От онова, което прочетох, май са излъгали всички Стражи, които не били част от заговора, а останалите елиминирали.

— Не може да е истина!

Той взе ръката ми в своята.

— Има още. След като разбрах истината за майката на Рен, се заех да потърся във „Войната на всички срещу всички“ информация за други бунтове. Така научих за историята ви. Истинската ви история.

Макар и притисната между топлите му пръсти, ръката ми беше леденостудена и безжизнена.

— Какво значи „истинската“ ни история?

— Успях да преведа някои пасажи от края на Deproelio, частта, в която се говори за последния голям сблъсък във Войната на магьосниците, онова, което ти нарече Опустошението.

— Знам всичко за него — намръщих се аз. — Било е ужасно, време на кръвопролитие и гибел, в което загиват много Стражи. Въпреки това Опустошението си остава важна победа за Пазителите и едва не слага край на Търсачите.

— Не, Кала. Не това се е случило в действителност — той улови и другата ми ръка и ме накара да го погледна в очите. — Опустошението не целяло да унищожи Търсачите. Целяло да потуши въстание на Стражите. Търсачите се опитали да им помогнат, но Пазителите предприели съкрушителна контраатака и изтребили наред както Стражи, така и Търсачи. Освен това създали ново оръжие, което им помогнало да обърнат войната в своя полза, нещо, наречено Отстъпника. Не съм сигурен какво представлява, но с негова помощ на въстанието окончателно бил сложен край. Всички Стражи и Търсачи, които успели да избягат, били принудени да се укрият.

Издърпах ръце от неговите и ги обвих около тялото си.

— Бунтът поставил началото на нова политика по отношение на Стражите — продължи Шей, без да сваля очи от лицето ми. — По-малочислени глутници, никакво превръщане на хора в Стражи, по-строги закони и по-жестоки наказания за нарушаването им, както и затягане на семейните връзки, за да се предотврати нов бунт. Пазителите вярвали, че Стражите няма да пожертват семействата си, дори и заради каузата.

— Каква кауза, Шей? Защо толкова много Стражи са се разбунтували против Пазителите? — все още не можех да повярвам на онова, което чувах.

— Каузата на свободата — отвърна Шей. — Стражите се разбунтували, защото повече не искали да бъдат роби.

— Ние не сме роби — прошепнах и забих нокти в лицето си. — Ние сме верните войници на Пазителите. Служим им, а те ни осигуряват всичко, от което се нуждаем — образование, пари, дом. Всичко. Призванието ни е свято.

— Кога най-сетне ще прогледнеш, Кала! — озъби се Шей и закрачи напред-назад. — Това се нарича хегемония. Антонио Грамши14. Провери го. Управление, в което потиснатите подкрепят системата на потисничество и вярват в нея. Но в крайна сметка си остават роби. Също както ти и останалите Стражи.

— Не ти вярвам! — затворих очи, полюлявайки се на стола. — Не вярвам на нищо от това.

— Съжалявам — прошепна той. — Но и сама можеш да прочетеш какво се е случило с майката на Рен следващия път, когато дойдеш у нас. Що се отнася до останалото…

Разнесе се шумолене и когато отворих очи, видях, че Шей бе извадил шепа листа, откъснати от тетрадка.

— Знаех, че ще ти е трудно да ми повярваш, затова цяла нощ съм превеждал, за да можеш сама да го прочетеш.

Вдигнах ръка отбранително.

— Не мога да ги взема. Задръж си ги.

— Защо ми е да те лъжа за такова нещо? — В очите му припламна гняв и той отново побутна листата към мен. — Вече знаем, че майката на Рен е била екзекутирана от Пазителите. Това е истинската им същност, Кала.

Отворих уста, за да се разкрещя насреща му, ала вместо това избухнах в плач.

— Знам, че е вярно, Шей. Знам, че не ме лъжеш.

Той коленичи до мен и ме притегли в обятията си. Отчаяни хлипове разтърсваха цялото ми тяло, горещи сълзи мокреха бузите ми. Шей притисна главата ми до гърдите си и ме замилва по гърба.

— Всичко ще бъде наред, Кала — прошепна той и допря устни до косата ми. — Ще намеря начин да те отведа оттук. Обещавам ти.

Заровила лице в рамото му, захлипах отчаяно и той ме прегърна още по-силно.

— Какво става тук? — изплющя гласът на сестра Флин откъм двойната врата на стаята.

Кръвта се смрази във вените ми, когато я видях да оглежда обляното ми в сълзи лице и да спира поглед върху Шей, който го посрещна с ледено спокойствие и се изправи, заставайки пред мен, сякаш искаше да ме скрие с тялото си.

— Съжалявам, сестра Флин — прокашля се той. — С Кала се поскарахме. Оказа се, че ще ходи на Кървавата луна с някого, когото изобщо не харесвам, и аз не реагирах по най-добрия начин. Мисля, че й дължа извинение.

Примигах, смаяна от това, колко убедително лъже.

Сестра Флин разтвори устни в усмивка, която красноречиво говореше какво удоволствие й доставя нашето неудобство.

— А, да. Несподелената любов е нещо ужасно. Нищо чудно, че ненавиждаш Рение. Дори аз останах удивена, когато видях как целуна Кала преди няколко дни. Страстта на младите е толкова… възхитителна.

Кръвта се отдръпна от лицето ми, когато видях изражението, с което Шей попиваше всяка нейна дума, а Флин се усмихна още по-широко, когато една вена на врата му затуптя гневно.

Обзе ме страх.

„Не се променяй, Шей, моля те, не се променяй.“

Тя пристъпи към него и показалецът й проследи извивките на бузата му, на брадичката, на гърлото, а после цялата й ръка се плъзна по гърдите и корема му. Едва сдържах ахването си, когато я видях да пъха пръст в колана на дънките му и да го придърпва към себе си, така че между телата им не остана никакво място.

— Не се тревожи, хубавото ми момче. Все още има нещо, което можеш да направиш в нашия град.

Шей не трепна, а тя се обърна към мен, без да го пуска.

— Лоуган ще научи за това, Кала. Дама с твоето положение трябва да проявява повече благоразумие.

С тези думи тя най-сетне пусна Шей и излезе от стаята. Шей рязко изпусна сдържания досега дъх.

— Не е просто училищна сестра, нали?

— Не — поклатих глава аз. — Но не съм сигурна каква е. Веднъж Сабин каза, че се грижела за защитата против магии, но не знам какво точно имаше предвид.

Приближих се до него и видях как той настръхна.

— Не си ми казала, че те е целунал.

— И на него не съм казала, че ти ме целуна — въздъхнах аз. — Какво очакваш да ти отговоря? Или искаш да се скараме, както току-що излъга сестра Флин?

— Не — тихичко се засмя той. — Може би някой друг път.

— Както кажеш.

Шей ме погледна разтревожено, но нежно.

— Какво искаш да направим?

— Нямам представа. Но не съм в състояние да изоставя глутницата си.

— Но и тук не можеш да останеш — възрази той.

— Шей, кои са Търсачите?

Никога през живота си не бях имала толкова въпроси.

— Не знам — той прекоси стаята, ритайки всички столове, изпречили се на пътя му. — Ясно е, че са били съюзници на Стражите в бунта им срещу Пазителите и че са помагали на майката на Рен. И двата пъти са платили скъпо за това, но все още не съм разбрал кои са те и какво искат. Но не мисля, че са ви врагове, Кал. Те са врагове на Пазителите, не на вас.

Аз потреперих.

— Точно в този момент не мисля, че това има значение. Аз убих един от тях. Враговете на Пазителите винаги са били и мои врагове. Може би вече е прекалено късно.

Шей стовари юмрука си върху една маса и я направи на трески.

— Никога не е прекалено късно! В книгата не може да няма отговори! Трябва да разбера последната част. В нея като че ли се говори за някаква промяна. Според мен там се крие ключът към всичко.

Зад раменете му зърнах сянката на вълчата му форма, която го обгръщаше като плащ.

— Няма да се отказваме — уверих го и сложих ръка на гърдите му; усетих как вълчият му мирис се смесва с потта му. — Дишай дълбоко, Шей. Отблъсни вълка от себе си. Малко те дели от това, да се промениш.

— Не знам как да го спра — изръмжа той.

— Просто дишай — отвърнах и положих глава на шията му, докато сърцата ни постепенно не се успокоиха. — Днес и утре. Ще дойда у вас и ще продължим да търсим.

Той ме погали по гърба.

„Защо не може винаги да е така? Само ние двамата, без нищо, което да нарушава спокойствието.“

— А след това? Ами съюзът? — въпросът му накара сърцето ми да се свие от болка.

— Не знам.

Струваше ми се, че вече не знам абсолютно нищо.

Влязох в лабораторията по органична химия със стиснати зъби, ядосана и настървена, обзета от отчаяното желание да контролирам поне нещо в живота си. Онова, което бях научила за Пазителите, променяше всичко, което изпитвах по отношение на мястото си в света. Ужасяващото знание за участта на Корин Ларош, за това, колко жестоко сме били излъгани, правеше непоносима даже мисълта да прекарам часовете преди съюза насаме с Рен.

„Как бих могла да скрия истината от него?“

Не вярвах, че съм достатъчно силна.

— Днес ще имаме преговор — каза той и кимна към записките пред себе си. — Госпожица Форис или е великодушно настроена, или не иска да изпотрошиш и останалото оборудване в някой пристъп на ярост.

Рен се усмихна широко и аз се запитах дали ще мога да направя онова, което бях намислила. После обаче си спомних зъбите му около шията ми.

— Рен, ще се наложи да отменим срещата ни утре вечер.

— Защо?

Сплетох пръсти, за да скрия треперенето им.

— Няма да мога да вечерям с теб и после да отидем заедно на бала. Няма да имаме достатъчно време.

Той ме погледна изпитателно.

— Какво искаш да кажеш? Разполагаме с предостатъчно време.

— Брин е много въодушевена от подготовката. Страшно се е запалила покрай всички приготовления. Майка ми също… нали я знаеш — въздъхнах уморено. — Просто ми се струва, че ще отнеме твърде много от времето, което бихме могли да прекараме на бала заедно с другите.

Рен сграбчи тетрадката пред себе си и започна да я къса лист по лист.

— Значи просто искаш да отидем на съюза заедно с останалите?

Трябваше да положа огромно усилие, за да остана спокойна, докато се мъчех да измисля някакво основателно извинение.

— Не може ли да се срещнем там? Ти живееш от другата страна на планината и изобщо не ти е на път да минеш да ме вземеш от вкъщи, а от мен и без това се очаква след училище да поработя в библиотеката с Шей.

Устните на Рен станаха опасно тънки.

— Ще се срещаш с него точно преди съюза? Вместо да отидеш на вечеря с мен?

Опитах да си придам кисело изражение.

— Съжалявам, но Лоуган каза да се погрижа хлапето да е доволно, а пък отказът ми да отида с него на бала никак не му хареса. Помислих си, че ако прекарам малко време с него преди бала, ще успея да поуспокоя обстановката.

Рен пребледня, а очите му припламнаха, сякаш някой бе запалил в тях леденостуден, сребърен огън.

— Поканил те е да отидеш с него на Кървавата луна? — процеди Рен толкова тихо, че едва го чух.

Осъзнах огромната си грешка едва когато беше твърде късно. Преди да успея да кажа каквото и да било, Рен се отдалечи и само след секунда се разнесе силен трясък, последван от писъците на обикновените ученици.

Когато се обърнах, видях, че столът на Шей беше запратен надалеч, а Рен бе притиснал Шей до масата и му говореше нещо на сантиметри от лицето му. Двамата ученици, с които Шей си партнираше в час по химия, се бяха свили в другия край на масата и единственото им желание като че ли беше да останат незабелязани. Въпреки очевидния си ужас, те не можеха да откъснат очи от Шей, изумени от силата му, усетили звяра, който дремеше у него. Те знаеха и ако незабавно не предприемех нещо, не след дълго останалите също щяха да узнаят.

Вцепенена от ужас, госпожица Форис стоеше пред бюрото си, закрила уста с ръка. Очите й сякаш щяха да изскочат от орбитите си, докато гледаше как лабораторията й се превръща в боксов ринг. Неколцина от обикновените ученици изхвърчаха навън. Пазителите си размениха разтревожени погледи и зашушукаха.

Втурнах се към масата на Шей и занемях, когато видях колко малко делеше Рен от това, да изгуби контрол. Тъмносивата му вълча форма го обвиваше като аура, кучешките му зъби бяха заострени. Забил пръсти в ръцете, които го притискаха към масата, Шей изглеждаше вбесен, но не и уплашен. Собственият му вълчи облик също кръжеше над него и аз затаих дъх, като се надявах, че Рен е заслепен от гняв и няма да забележи. Беше въпрос на броени секунди, преди и двамата да се превърнат във вълци, всеки — впил зъби в гърлото на другия.

— Рен! Недей! — хвърлих се напред и обвих ръце около гърдите му.

Трябваше да повикам на помощ цялата си сила, за да го откопча от Шей, който, видял се свободен, побърза да се изправи, стиснал юмруци пред себе си. Устните му се извиха заплашително и аз видях острите му кучешки зъби. Рязко си поех дъх и отчаяно заклатих глава. Ако сега изгубеше контрол и се превърнеше във вълк, с нас беше свършено.

— Не мърдай! — изсъсках. — Трябва да се успокоиш!

Мускулите му потръпнаха, една вена на врата му затуптя, ала той успя да се пребори с яростта и остана на мястото си.

Обърнах Рен към себе си, все така притискайки го до тялото си. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите, ниско, заплашително ръмжене клокочеше в гърлото му.

— Моля те, Рен. Лоуган, не забравяй Лоуган.

Придърпах го още по-близо до себе си и положих глава на гърдите му. Той изръмжа още веднъж и престана да се съпротивлява. Дишането му се успокои, сърцето му заби по-бавно.

— Пусни ме, Лили.

По обръщението разбрах, че гневът му най-сетне е стихнал, и го пуснах. Толкова силно го бях сграбчила, че сега всяка фибра на мускулите ме болеше.

Рен сведе поглед към мен и в тъмните му очи прочетох примирение. Почти незабележима усмивка извиваше крайчеца на устните му. Без да поглежда към Шей, той излезе от класната стая и аз си поех дълбоко дъх.

— Какъв мил човек — подхвърли Шей.

Изведнъж усетих, че ме изпълва гняв към Шей. Той беше виновен за всичко. Преди да му спася живота, светът имаше смисъл и ролята ми в него беше ясна, а сега всичко се разпадаше.

Плесницата изплющя като камшик. Очите на Шей се разшириха и той изумено докосна следата, която пръстите ми оставиха върху бузата му. Без да кажа нито дума, аз се завъртях и последвах Рен навън.

Не го открих нито по коридорите, нито в общата стая, нито в столовата. Явно си бе тръгнал от училище. Разтревожена и огорчена, аз се запътих към шкафчето си с неясната надежда, че може да се появи за обяд. Когато стигнах, видях, че под вратичката на шкафчето ми е пъхнат лист хартия. Разгънах го и прехапах устни. Рен трябва да е бил истински вбесен, докато е писал — толкова силно беше натискал, че едва не бе съдрал хартията.

„Кала. Днес и утре няма да съм в училище. Ще се видим на съюза.“

Седнах на пода и кръстосах крака под себе си, облягайки се на студената стомана. Останах така, докато звънецът не оповести края на часа. Тогава, без да си давам труда да вадя обяда си от шкафчето, бавно се запътих към столовата.

Около десетина минути след като бяхме седнали на масата, Ансел изведнъж се намръщи:

— Хей, къде са Рен и Шей?

Толкова дълбоко се бях замислила, че дори не бях забелязала, че и двамата ги няма. Останалите от глутницата се размърдаха неспокойно, обезпокоени от отсъствието на своя алфа и на човешкото момче, което напоследък се бе превърнало в наш постоянен спътник. Огледах се из столовата — Шей го нямаше и сред обикновените ученици. Пазителите се бяха скупчили около една маса и си говореха, доближили глави, Лоуган обаче не беше с тях. Младите Пазители се държаха странно още от деня, в който Ефрон и Лоуган бяха отишли в Халдис, и всеки път, щом минех покрай тях, усещах острият мирис на тревога да витае около тях.

След като не открих Шей в столовата, се обърнах към останалите от глутницата на Рен. Очаквах, че Рен се е обадил на Дакс и му е разказал за случилото се в лабораторията, ала по лицето на Дакс се четеше същото недоумение, както и по лицата на другите.

— Имаше малък проблем — тихо казах. — Тази сутрин двамата се скараха.

— За какво? — свъси се Ансел.

Смущението ме заля като гореща вълна.

В този миг в другия край на масата някой подсвирна тихичко.

— По дяволите! — приведе се напред Мейсън. — Значи най-сетне се случи, а?

Дакс го погледна и през смях посегна към джоба си.

— Е, крайно време беше. Дължа ти десетачка — издържа повече, отколкото очаквах.

— Я почакай — ухили се Мейсън и ме погледна. — Шей изгуби ли някой пръст? Или ръка?

Поклатих глава.

— Дължиш ми двайсетачка, Дакс — заяви Мейсън и протегна ръка към Дакс, който се намръщи. — Вашият алфа притежава повече самоконтрол, отколкото ти подозираше.

— Забрави — отсече Дакс. — Казах само, че аз бих постъпил така на негово място, не съм твърдял, че Рен ще го стори. Облогът си беше за десетачка.

И той извади смачкана банкнота от джоба на дънките си.

Фей прокара пръсти през късо подстриганата му коса.

— Жалко, бях сигурна, че ще спечелиш.

— Какво става? — попита Ансел, като ги гледаше с недоумение.

Дакс изпука кокалчетата на ръцете си.

— Рен е дал урок на онова хлапе. Шей точи лиги по Кала, откакто е дошъл.

Ансел ми хвърли разтревожен поглед.

— Какво стана?

— Рен откри, че Шей ме покани на Кървавата луна, и не прие новината много добре — понижих глас. — Нахвърли се върху Шей в часа по химия и трябваше да ги разтървавам.

Дакс и Фей избухнаха в смях. Козет пребледня и приближи стола си до Сабин, която я прегърна през раменете.

— Шей те е поканил на бала? — прошепна Брин. — Ти какво му отговори?

— Отказала му е, разбира се! — сопна се Сабин и ни изгледа свирепо. — Какво упорито, глупаво момче. Кала, как се стигна дотам? Нали те предупредих! Да не си продължила да му даваш напразни надежди?

— Сабин, ти също беше там, когато Лоуган ми нареди да прекарвам повече време с Шей! Изобщо не съм искала това да се случва. Той ме покани и аз му обясних, че ще ходя с Рен.

Сабин продължи да ме гледа с неприязън и Козет побърза да последва примера й. Отпуснах се безсилно в стола си.

Ансел бавно въртеше ябълката в ръцете си, вперил невиждащ поглед в нея. Фей и Дакс бяха престанали да се смеят и сега обсъждаха условията на облога му с Мейсън.

— Продължавам да твърдя, че му дължиш още десет долара — каза Невил, като си играеше с перце за китара. — Определено намекна, че Шей ще изгуби някой крайник, когато Рен му се нахвърли.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — каза Мейсън и го прегърна през раменете.

— Престанете! — озъби се Дакс насреща им. — Обзаложихме се на десетачка.

— Ами ако ги затворим някъде, където Кала няма да може да се намеси — обади се Фей и прокара пръсти по бицепса на Дакс. — Дали и тогава Шей ще се отърве така леко? Може пък толкова да ти хареса да го видиш облян в кръв, че на драго сърце ще дадеш още десет долара на Мейсън.

— Чуваш ли се изобщо? — избухнах и толкова силно стоварих юмрука си върху масата, че едва не я преобърнах. — Не разбираш ли колко е сериозно положението? Рен нападна Шей посред час, а после се запиля кой знае къде. Може здравата да загази пред Лоуган заради това.

— Да — разнесе се кадифен глас зад гърба ми. — Наистина може да загази.

Усмивката на Лоуган ме проряза като нож, когато се обърнах към него.

— Кала — поздрави той и кимна на някого да се приближи.

Отчаяно се вкопчих в облегалките на стола, когато видях Шей да пристъпва напред.

— Сериозно се обезпокоих, когато чух за станалото тази сутрин — каза Лоуган. — Както сигурно се досещате, много бързо научих какво се е случило, тъй като вуйчото на Шей е близък приятел на баща ми.

Кимнах и така стиснах облегалките, че дървото изскърца.

— Според Шей вината е изцяло негова. Бил те обидил по начин, който е принудил Рен да защити честта ти. — Лоуган наклони въпросително глава към мен. — Сестра Флин пък ми разказа за някакъв спор между вас с Шей, който може би също е допринесъл за този… неприятен инцидент.

Опитът на Шей да поеме цялата вина върху себе си ме хвана неподготвена, но все пак успях да прикрия изненадата си и да кимна утвърдително.

— Да, точно това се случи.

— Разбирам — каза Логан и погледна очаквателно към Шей, който се прокашля неловко.

— Кала, наистина съжалявам, задето си изпуснах нервите тази сутрин. Прекалих и не мога да виня Рен, задето ми се нахвърли, когато научи за случилото се. Надявам се, че ще можеш да ми простиш.

Лоуган се усмихна и се обърна към мен.

— Благодаря ти — казах, като едва-едва погледнах към Шей. — Всичко е наред.

Младият ни господар огледа останалите от глутницата.

— Разприте между приятели са неприятно нещо и е най-добре да бъдат забравяни възможно най-бързо. Толкова ми беше драго да видя колко бързо приехте Шей сред вас. Нека не разваляме всичко. Сигурен съм, че както Рен, така и всички вие, ще успеете да простите на Шей.

Останалите промърмориха нещо в знак на съгласие и обичайната ледена усмивка на Лоуган заигра по устните му.

— Прекрасно. Ще ви оставя да се сдобрите тогава.

И като позадържа погледа си върху Мейсън, той се отдалечи.

— Искаш ли да седнеш? — обърнах се към Шей.

— Не днес — отвърна той. — Може би някой друг ден, надявам се.

Той сложи длани върху масата и се приведе напред.

— Наясно съм, че моментът не е особено подходящ, но искам да знаете, че съжалявам. Давам си сметка, че като предизвиках Рен по този начин, поставих всички в неловко положение. Вие сте ми приятели и последното, което искам, е да излагам приятелството ни на опасност. Ако нямате нищо против, утре отново ще седна при вас.

Останалите не казаха нищо и аз кимнах отсечено.

— Благодаря — каза Шей и се отдалечи, а аз опрях чело в масата.

— Много свястна постъпка. Може пък и да не е такъв досаден хлапак, за какъвто го имах — обади се Дакс, който междувременно бе започнал игра на канадска борба с Фей. — Стига да си знае мястото, нямам нищо против да се движи с нас.

Фей стисна зъби.

— Въпреки това, още ми се иска да ги видя как се бият.

Невил и Мейсън се бяха обърнали настрани и си шепнеха нещо.

Сабин присви очи и впери поглед в мен.

— Държи се така, сякаш добре разбира какви са отношенията ни с Лоуган. Много по-добре, отколкото би трябвало.

Отворих уста, за да й възразя, ала нервният отговор на Ансел ме изпревари.

— Не мисля, че е особено учудващо, при положение че всеки ден обядва с нас. Не може да не е забелязал как се държим. Шей не е глупав.

Каза всичко това, без да поглежда Сабин, и неловко сви рамене, в опит да изглежда нехаен. Ноктите му потънаха в кората на ябълката.

Изгледах го замислено и се обърнах към Дакс. Спомних си поражението в погледа на Рен, преди да си тръгне.

— Тревожа се за Рен. Оставил ми е бележка, че днес и утре няма да идва. Нямам представа къде може да е отишъл.

Дакс ме погледна и Фей начаса се възползва от разсейването му, за да събори ръката му на масата.

Дакс невъзмутимо разтри лакътя си и продължи да гледа към мен.

— Ще тръгна след него, че току-виж, изтребил всички елени в нашата част на планината. Не се тревожи. Лесно кипва, но обикновено бързо му минава.

И като хвърли кос поглед към Фей, добави:

— Искаш ли да ми помогнеш да го намерим, в случай че още не му е минало и реши да си го изкара на мен?

— Да не предлагаш да избягаме от следобедните часове? — Тя раздвижи пръсти, досущ нокти на граблива птица. — Защо не? Ще ми се отрази добре да потичам в планината.

— Искам да намерим Рен, но не бива да бягате от час — възразих аз. — Пазителите не го одобряват, а вече си имаме достатъчно неприятности.

Фей стовари юмрук върху масата.

— Майната му! Аз казвам да тръгнем още сега.

Дакс ме погледна недружелюбно и се обърна към нея широко усмихнат.

— Да вървим — сграбчи я за ръката, ала тя се измъкна и го смушка с лакът, след което избухна в смях и изтича навън.

Дакс изръмжа игриво и се втурна след нея.