Нощна сянка

10

Вече се бе стъмнило, когато най-сетне бутнах входната врата. Умиротворяващи ноти, изсвирени на пиано, изпълваха къщата — традиционният съпровод на вечерите, когато родителите ми не трябваше да патрулират. Обгърнати от мелодиите на Шопен, те се наслаждаваха на спокойствието, майка ми — с чаша вино в ръка, баща ми — като отпиваше от любимото си уиски. Тази вечер баща ми щеше да седи в кожения си стол, докато майка ми бродеше из горите край Халдис.

Бавно се заизкачвах по стълбите, чувствайки се като парцал. Единственото, което исках, бе да си взема гореща вана, да заспя и никога вече да не се събудя.

Когато стигнах най-горното стъпало, откъм стаята на Ансел се разнесе странно трополене. Поспрях пред вратата и тъкмо се канех да почукам, когато тя се отвори.

— Здрасти, Кала!

На прага, силно зачервена, стоеше Брин. Погледна ме за миг и побърза да извърне очи; мускулите по лицето й играеха.

— Още ли си тук?

Мисълта ми бързо направи сметката — бях я оставила, седнала на кухненската маса, преди близо дванайсет часа.

Погледът й обходи празния коридор.

— Ъ-ъ-ъ. Да. Бях… помагах на Ансел да си напише домашното — пръстите й потропваха по бедрото, а очите й все така ме избягваха.

— Аха. Сигурно доста е изостанал?

Ъгълчетата на устните й потрепнаха в усмивка.

— О, не бих казала.

— Благодаря за помощта, Брин! — обади се Ансел от вътрешността на стаята.

— До утре, Кал — сбогува се Брин и хукна надолу по стълбите. Проследих бързото й отдалечаване с присвити очи, преди да вляза в стаята на Ансел. Той се бе изтегнал върху леглото си и небрежно прелистваше антология с английска поезия.

— Как мина патрулът? — попита, давайки си вид, че чете.

— Добре — приседнах в края на леглото. — Как мина твоят ден?

— Прекрасно — измърка той.

— И защо? — попитах аз и подпрях брадичката си с ръка. Ансел се изпъна и бутна книгата настрани толкова рязко, че тя се търкулна от леглото.

— Това не е ли домашното ти? — махнах към падналата антология, но той не ми обърна внимание.

— Трябва да поговорим — заяви брат ми и се изпъна още повече.

— Така ли? — изтегнах се и аз върху леглото. — За какво?

Той продължаваше да ме гледа настойчиво.

— За мен и Брин.

— Да? — повдигнах вежди и се заиграх с покривката на леглото. По лицето на брат ми се изписа раздразнение.

— Имам предвид за мен и Брин.

„О, Господи.“ Очаквах го от известно време. „Горкият Ансел.“

— Чух те и първия път. Какво за вас двамата?

— Стига, Кал. Не се прави, че не разбираш.

— Очевидно не разбирам.

Всъщност беше ми съвсем ясно какво се опитва да ми каже Ансел, но въпреки това се надявах, че греша… заради доброто на всички ни.

Гъста червенина изби по врата му и плъзна нагоре. Той се прокашля.

— Имам предвид… не си ли забелязала как аз…?

Той поклати глава и заби юмрук във възглавницата си с такава сила, че тя се пръсна по шевовете и във въздуха се разлетяха гъши пера. Надигнах се и го погледнах.

— Кажи ми какво става.

Той раздвижи устни, сякаш репетираше наум някаква реч, после си пое рязко дъх и се хвърли с главата напред.

— Искам да бъда с нея. След като новата глутница се сформира. Искам Брин да ми бъде партньор.

— Ансел!

Оказа се по-лошо, отколкото очаквах.

— Виж, Кал. Обичам Брин. Безусловно. От цялото си сърце. Всичко онова, за което четеш по книгите и виждаш във филмите. Тя е единственото, което искам на този свят. Но трябваше да се убедя, че имам шанс. Затова днес й казах какво чувствам.

Думите, които знаех, че трябва да изрека, отекваха в ума ми, ала един въпрос ги заглуши:

— Какво ти отговори тя?

Лицето му грейна.

— Позволи ми да я целуна. Мисля, че й хареса.

Простенах, но усетих и зрънце облекчение. Може би все пак не беше толкова сериозно, колкото си бях помислила.

— За Бога, Ан, говорим за Брин! Знаеш, че тя би опитала от всичко.

И като махнах към вратата, добавих:

— Нали видя как изхвърча оттук, щом се прибрах. Извинявай, миличък, но според мен сега Брин умира от срам.

— Не. Притеснява се, че може да се ядосаш. Всъщност, бои се да не й отгризеш ухото.

— Виж — опитах отново, като се надявах, че няма да приеме разочарованието твърде тежко. — Знам, че си падаш по Брин, откакто се помниш, но не искам да храниш празни надежди.

— Стига де, Кала! Вече не съм дете. Това е сериозно.

— Много си самоуверен — подхвърлих, разтревожена от широката му усмивка.

— Ами ако ти кажа, че тя ме остави да я целувам в продължение на четири часа? — подхвърли той, полупритворил сивите си очи, и аз замалко не паднах от леглото.

— Какво?!

— И не само се целувахме — продължи той и по лицето му се изписа лукаво изражение.

— Ансел! — зяпнах насреща му, осъзнавайки колко бях подценила ситуацията.

Той заподскача върху леглото със светнало от щастие лице.

Аз се изтърколих по корем, сграбчих най-близката възглавница и забих зъби в копринената калъфка.

— Хайде де, Кала. Не можеш ли да се радваш заради нас? Ние се обичаме — при всяка дума Ансел ме мушкаше с пръст в ребрата.

Оставих възглавницата и се изправих с юмруци на кръста.

— При нас нещата не стават така. Не ме е грижа как е по книгите и във филмите. Ние не живеем като хората, Ансел, и ти го знаеш!

— Знам, знам — той избягваше яростния ми поглед. — Но татко каза, че Пазителите са склонни да одобрят някои връзки по препоръката на своите алфи. И понеже вече знаеш за нас с Брин, нищо не ти пречи да им го кажеш.

— Да — отвърнах. — Но не мога да обещая нищо. Единствено Пазителите решават дали една връзка може да бъде сключена или не. Те имат последната дума.

— Според татко Лумин се е вслушала в абсолютно всичките му препоръки.

В очите на Ансел се четеше такава надежда, че сърцето ми се сви.

— Знам. Но не тя ще бъде господарка на новата глутница. Не помниш ли? Тази сутрин ти казах, че начело ще застане Лоуган. — Нещо ме преряза, ала продължих: — Ако той нареди Брин и Мейсън да се съберат, ще бъда безсилна да сторя каквото и да било.

Очаквах яростни протести и възмущение от страна на брат си, ала вместо това той се разсмя. Намръщих се, докато го гледах как се превива от смях на леглото.

— О, да, това ще си струва да бъде видяно!

— Ъ-ъ-ъ… какво ти става, Ан? Говорех сериозно!

— Да бе, да!

Мълчанието ми най-сетне го накара да спре да се смее.

— Ама ти наистина ли не знаеш? — зяпна той изумен.

— Какво да знам? — попитах, чувствайки, че нещо ми убягва.

Ансел взе единствената оцеляла възглавница и я стисна между юмруците си.

— Мейсън е гей.

— Шегуваш се! Мейсън? Гей?

Брат ми въздъхна.

— Знаеш ли какъв е проблемът на алфите? Толкова сте погълнати от мисълта за новата глутница, че не забелязвате това, което се случва под носа ви!

— Мейсън? — повторих аз, смутена от учудването в гласа си.

— Двамата с Нев излизат заедно вече цяла година — продължи брат ми и се изтегна по корем.

— Нев? Кой е Нев? — намръщих се аз.

Ансел ме погледна, но не каза нищо. Отне ми няколко секунди, докато проумея какво ми казва.

— Имаш предвид Невил? На Рен?

— Не, не на Рен. На Мейсън — ухили се Ансел. — И предпочита да го наричат Нев.

— От една година?

— Да, срещнали се в група за подкрепа на Стражи, които са се разкрили. Както знаеш, никой не може да има връзка, която не е одобрена от Пазителите. Независимо дали с мъж или жена.

Разсмях се сухо.

— Значи искаш да ми кажеш, че Мейсън и Невил, ъ-ъ-ъ, Нев, ходят на сбирки на Анонимните Гей-Стражи?

Брат ми сви рамене и аз отново приседнах на леглото.

— Виж ти!

Бях изумена не толкова от това, че Мейсън е гей, а че бе успял да го прикрие толкова добре. Разбира се, в нашия случай бе въпрос на живот и смърт, но от мисълта, че ми няма достатъчно доверие, за да сподели нещо толкова важно, ме заболя.

Ансел се изтегна до мен, отпуснал глава върху сгънатите си ръце.

— Естествено, всичко е много тайно. Заради Пазителите. Те не са особено толерантни към „алтернативния начин на живот“ — думите му бяха придружени от звук на отвращение.

Зарових глава в ръцете си:

— Не, не са.

Мейсън и Невил? Трудно ми беше да си го представя. Мейсън беше общителен и забавен, но Нев изглеждаше толкова, ами… затворен и мълчалив.

— Което си е чиста проба ирония, като се има предвид Лоуган подметна Ансел, вземайки последния брой на списание „Ролинг стоун“ от нощното шкафче.

— Лоуган?!

Сложих ръка върху разгърнатото списание, принуждавайки Ансел да вдигне поглед.

— Да, Лоуган. Поне според Мейсън. Само че за него, пък и за който и да било Пазител, не е такъв проблем, както за нас. Имам предвид, че Лоуган ще си вземе някоя жена трофей, за да си осигури наследници, а за другите си нужди може да използва колкото си иска инкуби — в очите на брат ми припламнаха злоради искри.

— Ансел! — извиках. Поне нямаше да се притеснявам, че Лоуган има навиците на баща си.

— Стига де, Кал! Може и да съм по-малкият ти брат, но не е като да не знам нищо. — Той ме замери с възглавницата и добави: — Всъщност, по всичко личи, че май знам доста повече от теб.

Тонът му изведнъж се промени и в него се прокраднаха обнадеждени нотки:

— Надявам се, че това е добре дошло за нас. Имам предвид онова, което ти казах за Лоуган. Вярно, че си остава Пазител, но може би ще е различен.

— Аха.

Погледнах го и видях, че е прехапал долната си устна; изглеждаше замислен, ала въпреки това изпълнен с надежда.

— Трябва да рискувам, Кала. Обичам я. Винаги съм я обичал.

Ледена тръпка пробяга по гърба ми.

— Разбирам, Ансел. Но докато не получим официално нареждане от Пазителите, вие двамата трябва да държите връзката си в тайна. Бъдете предпазливи.

— Благодаря, Кал! — Той ме прегърна и усетих пулса му, когато сложи глава на рамото ми.

Затворих очи. Разбира се, че щях да помогна на брат си и Брин, ала усещах и още нещо, с което никак не се гордеех. Като алфа бях в състояние да помогна на приятелите си да получат онова, което искат, но на този свят нямаше никой, който би могъл да стори същото за мен.