Нощна сянка

26

Не можах да изкача и половината от стълбите, отвеждащи до входа на имението „Роуан“, преди да ме скове непреодолим ужас и през останалата част от пътя Шей трябваше да ме дърпа след себе си.

— Размислих! — противях се, докато краката ми се влачеха по каменните стъпала.

— Твърде късно — отвърна Шей и като стисна зъби, продължи да ме тегли нагоре.

— Не трябваше да те превръщам в Страж! Сега изобщо нямаше да си в състояние да ме помръднеш.

— Е, и така не ми е особено лесно — с усилие изрече той, борейки се да ме помести напред. — Освен това си ми длъжница. Миналата седмица ме изостави в бара, а според мен Рен прекара остатъка от вечерта, планирайки точния ред, в който да ми натроши костите.

— Нищо чудно.

— Именно. Имаш късмет, че изобщо съм тук, за да те разведа из имението, както си му е редът.

— Вечно ще съм ти благодарна за това невероятно предложение. Сигурна съм, че е прекрасно място — казах, като се опитвах да се отскубна. — А сега ме пусни.

— Хайде де, Кала, нали се съгласи да го направим! Нима наистина ще ме принудиш да те пренеса през прага?

Погледнах към двукрилата абаносова врата.

— Може би.

— В такъв случай ще те метна през рамо, като някой пещерен човек — ухили се той. — Няма да е красива гледка.

— Ще ти хареса, нали? — присвих очи.

— Защо не провериш?

Отскубнах се от ръцете му и изкачих стълбите на бегом. Шей извади масивен месингов ключ и се зае да отключи, а аз се огледах.

Внушителното имение се очертаваше на фона на небето, боядисано в потискащ белезникав цвят. Сградата се разпростираше върху огромно пространство. Високи старовремски прозорци гледаха от трите й етажа; фронтоните бяха пълни с каменни създания — змии, свити на кълбо, коне, изправени на задните си крака, грифони с отворена паст и ревящи химери. Крилати гаргойли бяха наклякали по ръба на покрива, сякаш се готвеха да скочат.

— Е, идваш ли? — повика ме Шей и отвори вратата.

Откъснах очи от статуите, поех си дълбоко дъх и прекрачих прага на потъналото в мрак имение. Озовах се в огромна зала, която ме накара да ахна. Цялото помещение беше опасано от балкони, на отсрещната стена две мраморни стълбища водеха в противоположни посоки, а от тавана висеше пищен кристален полилей. Светлината от многобройните прозорци се отразяваше в него и образуваше хиляди миниатюрни дъги по каменния под. Макар в залата да нямаше никакви мебели, тя беше украсена с най-различни произведения на изкуството, от изящни порцеланови вази, които ми стигаха до кръста, до внушителни доспехи, стиснали в металните си ръкавици остри алебарди и тежки боздугани.

— Точно както ти казах — приближи се Шей до мен. — Разточително.

Гласът му отекна като в пещера. Аз кимнах.

— Библиотеката е право напред, на втория етаж — продължи той. — Стълбите отвеждат в двете крила на къщата. Веднага ли ще се захващаме за работа, или искаш първо да те разведа?

— Искам да се уверя, че не се излагаме на опасност с присъствието си — измърморих аз.

— Значи обиколката — той ме поведе към дясното стълбище. — Аз живея в източното крило.

Последвах го, като непрекъснато хвърлях погледи през рамо. Злокобна тишина тегнеше навсякъде, стъпките ни върху каменния под отекваха зловещо.

— Как се свиква с подобно нещо? — попитах и едва тогава си дадох сметка, че шептя.

— Така и не съм свикнал — сви рамене той. — Доста е странно да съм все сам.

— Направо не мога да повярвам колко е тихо!

— Понякога надувам музика в стаята си и отварям вратите, така че тя да изпълни коридорите. Помага мъничко.

Свихме зад един ъгъл и поехме по дълъг коридор, по чиито стени на равни интервали висяха портрети в естествен размер. Хвърлих поглед към един от тях и се заковах на място. Мъж с разкривено в агония лице беше провесен с главата надолу над черна бездна, заобиколен от мъчители, чиито черти не се виждаха. Обърнах се към картината на отсрещната стена и видях, че изобразява същата сцена, само че жертвата беше жена.

— Не може ли да вървим малко по-бързо? — измърморих аз.

— Извинявай. Трябваше да те предупредя за картините. Боск винаги е имал влечение към страховитото, когато се отнася до изкуство.

— Да не повярваш — отвърнах и продължих да вървя, без да откъсвам поглед от пода. — Какво точно изобразяват?

— Не знам. Мислех, че са портрети на някакви светци, но под картините няма обяснения, пък и мъченията не съответстват на никои от мъченията, изстрадани от християнските светци, които знам.

— Значи просто му харесва да гледа картини, на които са изобразени страдащи хора?

— Може би. Голяма част от изкуството, така или иначе, е посветена на страданието и смъртта. Картините на Боск не са много по-различни от онова, което виси по музеите.

— Предполагам, че си прав.

Той зави надясно и аз го последвах в един страничен коридор. На следващия ъгъл едва не се сблъсках с някакъв мъж. Красив мъж с ципести крила. Аз извиках от изненада и като приех вълчата си форма, оголих зъби насреща му.

— Какво има, Кал? — намръщи се Шей, без да забелязва опасността, която дебнеше само на метър-два.

Прокраднах се покрай него, без да изпускам от поглед крилатото същество, което държеше в едната си ръка копие, насочено право към нас. Напълно неподвижен, инкубът всеки момент щеше да ни нападне.

— Това е статуя! — разсмя се Шей. — Ръмжиш на една най-обикновена статуя.

Приближих се още малко и подуших мраморните крака на инкуба. Шей още се заливаше от смях, когато си възвърнах човешката форма и го изгледах свирепо.

— Можеше да ме предупредиш, че в къщата има статуи на инкуби.

— Навсякъде има статуи. Май не е възможно да минеш и двайсет метра, без да се натъкнеш на някоя. Даже и в градината е пълно с тях.

— Всичките ли са като тази?

— Голяма част — отвърна той. — Някои са на жени, но всичките имат крила и оръжия като тази. Други изобразяват животни… по-скоро митически същества, не истински животни.

Аз потръпнах.

— Но защо се уплаши толкова? — попита той. — Мислех, че се тревожиш да не би в къщата да се навъртат призраци.

— Призраците не са единствените същества, от които се боя — промърморих аз.

— Да не искаш да кажеш, че тази статуя изобразява истинско създание?

Той се пресегна и докосна върха на крилото й.

— Да.

— По дяволите! — той рязко отдръпна ръката си.

— Е, къде всъщност отиваме? — попитах, тъй като нямах търпение да се махна от статуята.

— Мислех да ти покажа стаята си — усмихна се той смутено. — В края на този коридор е.

Поведе ме напред и спря пред последната врата вдясно.

— Е? — повдигнах вежди, когато той не отвори вратата.

— Опитвам се да си спомня кога за последен път разтребвах.

— Нима хората на Боск не го правят вместо теб? — смушках го и се ухилих.

Шей поклати глава.

— Искаха, но не се съгласих. Не ми е приятно, когато непознати ровят из нещата ми.

— Особено когато под възглавницата си държиш забранена книга.

— Това също — усмихна се той и отвори вратата.

В стаята му цареше нещо средно между ред и безпорядък. Леглото беше отрупано с книги, а на един дървен стол висяха няколко захвърлени пуловера. Книгата на Пазителите лежеше отворена върху старинно писалище, а до него, обвит в приглушено сияние, почиваше Халдис. От друга страна, подът се виждаше и никъде нямаше заплашително високи купчини с дрехи, което беше повече, отколкото можеше да се каже за моята стая.

Шей се огледа.

— Не е чак толкова зле.

— В сравнение с моята е направо подредена — уверих го аз.

— Добре, че не си някоя домакиня, вманиачена на тема чистота.

Разсмях се и той се приближи, прокарвайки ръка през косата си:

— Е…?

Атмосферата изведнъж натежа от напрежение. Твърде добре си давах сметка, че двамата с Шей сме напълно сами… в неговата стая.

„Стегни се, Кала. Не можеш ли да озаптиш хормоните си поне за пет минути?“

Обзета от внезапно неудобство, аз се огледах наоколо, в отчаян опит да разсея напрежението. Колкото и да ми се искаше Шей да ме докосне, битката с Рен ме бе направила далеч по-малко склонна да поемам нови рискове. Погледът ми попадна върху голям пътнически сандък, полускрит от чифт дънки.

— Какво е това? — приближих се аз.

— А, нищо — отвърна Шей и ме последва. — Просто разни неща, които съм събрал през годините.

Подсмихнах се дяволито.

— Не ти вярвам.

— Хей! — подвикна той, но не беше достатъчно бърз и преди да успее да ми попречи, коленичих пред сандъка и надигнах тежкия капак.

— Тук има само комикси! — избухнах в смях.

— Е, да — наведе се той и оправи поразместените купчинки. — Но са само хубави комикси, а някои от тях са много редки.

Запрелиствах ги, но докато посягах към поредната купчинка, ръката ми докосна нещо меко. Понамръщих се и като отместих комиксите, зарових пръсти в пухкавата материя. Когато извадих ръка от сандъка, в нея имаше тънко вълнено одеяло.

Шей се прокашля.

— Майка ми го е изплела за мен.

— Спомням си — отвърнах и прокарах пръсти по нежната тъкан. — Единственото, което ти е останало от нея.

Той дръпна одеялото от ръцете ми.

— Какво има? — попитах, притеснена, че може да съм го засегнала.

— Не знам — промърмори Шей. — Много странно…

— Кое?

— Одеялото. Сякаш… струва ми се, че мирише различно. Но дори не съм го поднесъл към лицето си.

— А — кимнах аз. — Не одеялото мирише различно. Ти си се променил и обонянието ти е много по-силно.

Той сбърчи чело и като поднесе одеялото към носа си, вдиша дълбоко. Миг по-късно побързах на скоча на крака, видяла как той затваря очи и полита назад.

— Шей? — улових го за ръката. — Какво има?

— Аз… — отвърна със задавен глас. — Аз… спомням си… видях лицето й. Спомням си смеха й.

— О, Шей! — прошепнах и го привлякох към себе си.

Той отвори очи, пълни със спомени.

— Не може да бъде.

— Напротив. Обонянието и паметта са тясно свързани. Явно вълчите ти сетива са пробудили заспалите ти спомени.

Шей продължи да се мръщи.

— Може би.

— Онова, което видя… струваше ли ти се истинско? — настоях аз. — Познато?

— Ужасно познато.

— Значи наистина е майка ти.

Той изви одеялото, което все още стискаше.

— Я чакай малко… Не, не е възможно!

— Шей?

Сграбчи ме за ръката и ме затегли след себе си.

— Какво става? — попитах, докато тичешком се връщахме обратно към входната зала.

Без да отговаря, той спря пред високата дървена врата, която водеше в библиотеката, и извади от джоба си нещо, което приличаше на швейцарско джобно ножче. Няколко секунди по-късно ключалката изщрака и вратата се отвори.

Все така безмълвно, той пристъпи вътре. Последвах го колебливо, като се оглеждах на всички страни. Това несъмнено беше най-просторната стая, която бях виждала, с изключение на физкултурния салон в училище. Библиотеката продължаваше и на третия етаж; в три от стените бяха вградени етажерки, които се простираха от пода до тавана. Вити стълби от ковано желязо водеха до балконите, които опасваха горните рафтове. Никога досега не бях виждала толкова книги. Нищо чудно, че Шей умираше от желание да се промъкне вътре. Красива и ужасяваща, библиотеката изглеждаше прекалено съвършена, за да е безопасна, като месоядно растение, което използва ярките си цветове, за да примамва насекоми.

— Невероятно! — ахнах аз.

Шей обаче се взираше в четвъртата стена. Тя бе единствената, която не бе покрита с книги. Високи прозорци с прекрасен стъклопис обрамчваха огромна камина, в която двама възрастни мъже спокойно можеха да застанат прави. Проследих погледа на Шей и видях, че цялото му внимание е погълнато от портрета, който висеше над нея.

За разлика от гротескните картини, които украсяваха стените на имението, този портрет изглеждаше далеч по-традиционен, макар че израженията на хората, нарисувани на него, бяха почти болезнено сериозни. Върху един стол бе седнала жена, облечена в проста бяла рокля. Шоколадово кестенявата й коса бе разпиляна по едното й рамо, светлозелените й очи изглеждаха пълни със сълзи. Зад нея, положил ръце на раменете й, стоеше мъж със сурово лице, пропито със същата печал като нейното и обрамчено от вълниста, златистокестенява коса.

Въпреки че не познавах тези хора, в гърлото ми сякаш заседна буца. Никога досега не бях виждала по-скръбни лица. Приближих се до Шей.

— Защо не ми е казал? — прошепна той.

— Кой не ти е казал какво?

Той най-сетне откъсна очи от портрета.

— Вуйчо ми. Това е майка ми… и баща ми, предполагам.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Сигурен ли си?

— Ако си убедена, че миризмата на одеялото е отключила истински спомен — отвърна той. — Точно нея видях, когато го помирисах.

— Но нали Боск не ти разрешава да имаш никакви техни снимки?

— Именно. Защо тогава ще държи техен портрет в библиотеката си? И защо не иска аз да го видя?

— Може би се бои, че лицата на родителите ти ще пробудят някой спомен. Спомняш ли си нещо? Сега, след като видя картината?

Шей вдигна очи към портрета.

— Не.

Посегнах към ръката му.

— Добре ли си?

— Не съм сигурен — отвърна и погали дланта ми с палец. — Би било чудесно, ако поне нещо в живота ми имаше смисъл.

— Прекрасно те разбирам — стиснах пръстите му; и двамата бяхме обърнали твърде много камъни, под които като насекоми се гърчеха твърде много грозни тайни. — А сега какво?

— Сега ще направим онова, заради което дойдохме.

— Проучване?

— Проучване.

Погледнах към безкрайните лавици.

— Някаква идея откъде да започнем? Освен ако вуйчо ти няма каталог на книгите си?

— Е, това не би било кой знае какво предизвикателство, нали така? — засмя се той.

— Ами тогава най-добре да се захващаме за работа — казах, опитвайки се да не обръщам внимание на дяволития му поглед.

По устните му се плъзна хитра усмивка.

— Има още нещо.

— Какво?

— Една от етажерките се заключва.

— Звучи обещаващо. Отварял ли си я досега?

Той се изчерви и разтърка тила си.

— Колкото и да ме е срам да си го призная, чувствах се малко гузен, задето съм дошъл в библиотеката без разрешение. Реших, че като не поглеждам там… поне донякъде ще изкупя вината си. Един вид кармичен компромис.

— Ти си странно момче — измърморих.

— Точно затова ме харесваш — ухили се той и прекоси стаята.

Покритата с дърворезба махагонова етажерка се намираше в един от ъглите на външната стена, близо до висок часовник, който тихичко тиктакаше. Шей лесно се справи с ключалката и отвори вратичката. Вътре имаше шест полици, върху които бяха подредени подвързани с черна кожа томове. Шей взе една книга от най-горния ред.

— Написана е на ръка. Като дневник.

— Има ли заглавие?

Той отгърна на първата страница.

— „Анали на Халдис“.

Името ми звучеше познато. Изведнъж ме обзе подозрение, че не това бяха книгите, от които се нуждаем.

— Има и дати — продължи Шей. — От 1900 до 1905 г.

Посегнах към един от долните рафтове.

— Тази е от 1945 до 1950 г.

Зачетох се и онова, което видях, потвърди подозренията ми. Това бяха родословни томове. Историята на всички глутници на Стражите.

— Не разбирам — намръщи се Шей. — Пълно е с имена, почти като родословно дърво. За някои от тях има и бележки.

— Оттук няма да научим много — затворих своята книга и я поставих на мястото й. — Трябва да потърсим сред останалите книги.

Шей ме погледна изненадано.

— Какви ги говориш?

— Тези книги не са за онзи Халдис, който ние търсим.

— А за какво са?

— Това са архивите на Пазителите за нашите глутници.

— Наистина ли? — повдигна вежди той.

Кимнах и като взех книгата от ръцете му, я върнах на мястото й.

— Най-добре затвори етажерката и я заключи.

— Не искаш ли да ги прочетеш? Това е твоята история.

— Тази история я знам — отвърнах. — Освен това, от нея само можем да се изпокараме.

— Защо?

— Защото в нея пише не само какво се е случвало с глутниците — обясних аз. — Преди всичко тя описва как са били сформирани различните глутници, кои са били господарите им и как Пазителите са избирали партньори за Стражите.

— Партньори? — Шей неволно погледна към най-долния рафт. — Искаш да кажеш, че в един от тези томове пише как е било решено да се омъжиш за Рен?

— Да. Както и всички вълци преди мен. Освен всичко друго, това е и нашето родословно дърво.

Шей продължаваше да се взира в книгите, пръстите му потръпваха.

— Остави, Шей.

— Но…

— Нищо не можем да направим, а ти само ще се ядосаш. Затвори етажерката.

Той измърмори нещо под носа си, но затвори вратичката и я заключи.

— Да имаш други заповеди, о, велики алфа?

— Не ставай гаден! — срязах го и махнах към останалите книги, които изпълваха библиотеката. — Имаме достатъчно работа и без да е нужно да превръщаш проучването ни в сапунена опера.

— Сапунена опера?

Той ме погледа в продължение на един миг, след което се спусна към мен и обви ръце около тялото ми.

— Шей? — казах, когато усетих, че трепери.

Отне ми няколко секунди, докато разбера, че се смее. Усмивка изви ъгълчетата на устните ми и не след дълго аз също се разсмях. Сълзи потекоха по бузите ми, коремът ме заболя, ала смехът ми ставаше все по-бурен и по-бурен. Накрая и двама се проснахме на пода, един до друг, а гръмкият ни смях изпълни огромното помещение.

Преди да срещна Шей, никога не се бях смяла така, толкова необуздано и щастливо, разтърсвана не от гняв, а от веселие. Ала дори носена на вълните на ликуващото безгрижие, не можех да не се зачудя дали съюзът означаваше, че той ще си отиде, а заедно с него — и възможността някога отново да изпитам същото.