Нощна сянка

3

Когато на другата сутрин слязох на закуска, в кухнята се възцари тишина. Насочих се право към кафето, но майка ми се втурна към мен, сграбчи ръцете ми и ме обърна към себе си.

— О, миличка! Прекрасна си! — каза тя и ме целуна по двете бузи.

— Най-обикновена пола, мамо — отскубнах се аз. — Какво толкова!

Взех една чаша от шкафа и си налях кафе. Едва в последната секунда успях да отметна дългата си коса, преди русите кичури да се натопят в черната течност.

Опитвайки се да прикрие усмивката си, Ансел ми подхвърли едно енергийно блокче „Луна“.

— Предател! — казах безгласно, докато сядах на масата.

Не бях преглътнала и два залъка, когато усетих, че баща ми се е вторачил в мен.

— Какво? — обърнах се към него с уста, пълна със соев протеин.

Той се закашля и примига няколко пъти, след което хвърли бърз поглед към майка ми.

— Извинявай, Кала. Предполагам, че не очаквах да вземеш думите на майка си толкова присърце.

Майка ми го изгледа гневно. Той се размърда в стола и отвори вестника си, „Денвър Поуст“.

— Изглеждаш просто прелестно.

— Прелестно? — гласът ми скочи с няколко октави, а кафето в ръката ми потрепери.

Ансел се задави с бисквитата, която ядеше, и посегна към чашата с портокалов сок.

Баща ми вдигна вестника пред лицето си, а майка ми ме потупа по ръката. Позволих си да я изгледам сърдито, преди да потъна в приятната омая на кофеина.

Останалата част от закуската мина в неловко мълчание. Татко четеше, мъчейки се да не поглежда нито към мен, нито към майка ми, докато тя час по час ми хвърляше окуражителни погледи, на които аз отвръщах с леденостудено изражение. Ансел не ни обръщаше никакво внимание и щастливо дъвчеше бисквитата си. Най-сетне изпих и последните глътки кафе.

— Да тръгваме, Ан.

Ансел скочи от стола, взе си якето и тръгна към гаража.

— Късмет, Кал — обади се баща ми, докато вървях след брат си, но аз не му отговорих.

Обикновено с нетърпение очаквах да отида на училище, ала днес изпитвах единствено ужас.

— Стивън! — майка ми повиши глас тъкмо когато прекрачвах прага и аз побързах да затръшна вратата след себе си.

— Може ли аз да карам? — попита Ансел с надежда в гласа.

— Не — отсякох и се насочих към шофьорското място на нашия джип.

Ансел сграбчи таблото, когато колата излетя на улицата сред свистене на гуми. Мирис на изгоряла гума изпълни купето. Когато засякох третата поредна кола, той ми хвърли сърдит поглед, все още мъчейки се да закопчае колана си.

— Само защото ти се иска да убиеш някого, понеже трябва да носиш чорапогащник, не означава, че това трябва да съм аз.

— Не нося чорапогащник — процедих през стиснати зъби и рязко извих кормилото, за да изпреваря поредната кола.

Ансел повдигна вежди.

— Така ли? Това не е ли непристойно или нещо такова?

Той се ухили насреща ми, ала свирепият поглед, който му хвърлих, го накара да се свие в седалката. Докато стигнем паркинга на „Маунтин Скул“, лицето му беше станало бяло като платно.

— Мисля, че на връщане ще се прибера с Мейсън — заяви той, затръшвайки вратата след себе си.

Когато забелязах, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от стискане на кормилото, си поех дълбоко дъх.

„Това са просто дрехи, Кал. Не е като да са те накарали да си сложиш силикон или нещо такова.“

Неволно потръпнах — да се надяваме, че на майка ми няма да й хрумне подобно нещо.

Брин се присъедини към мен, докато пресичах паркинга. При вида ми очите й се разшириха и тя ме огледа от горе до долу.

— Какво се е случило?

— Финес — изръмжах аз, без да забавям крачка.

— Ъ? — гъстите й, червеникавокафяви къдрици подскачаха около лицето й, докато тя се опитваше да не изостава.

— Очевидно от една алфа се очаква повече от това да се бори срещу Търсачите — поясних аз. — Поне според Лумин и майка ми.

— Значи Наоми пак се опитва да те преобрази по свой вкус? Не й е за първи път.

— Този път е сериозна — отвърнах аз и оправих колана на полата си, мечтаейки си да бях обута с дънки. — Също както и Лумин.

— В такъв случай май нямаш голям избор — сви рамене Брин, докато минавахме покрай подобните на бунгала общежития, от които се изсипваха обикновените ученици, с все още премрежени от сън очи.

— Благодаря за доверието — казах аз, отказвайки да се занимавам повече с полата — така или иначе не знаех как се очаква да ми стои.

Влязохме в училището, без да говорим, и се отправихме към дългата редица шкафчета на горните класове. Училищната миризма, която ме посрещаше всяка сутрин, днес беше различна. Острият, металически мирис от шкафчетата, парливата миризма на лакирания под, която рязко контрастираше със свежия дъх на кедровите греди по тавана — всичко това си беше същото, ала мириса на страх, който обикновено лъхаше от човеците, го нямаше.

Вместо него надушвах любопитство и изненада, странна реакция на онези ученици, които живееха в общежитията и които местните Пазители и Стражи грижливо държаха настрани. Единствените ни общи занимания бяха учебните часове. Погледите, които ме следваха, докато си проправях път между тълпата от ученици, изобщо не ми харесваха.

— Всички ли ме гледат? — попитах, мъчейки се да не звуча притеснено.

— Аха. Общо взето, всички гледат теб.

— О, Господи! — простенах и още по-здраво стиснах чантата си.

— Но пък изглеждаш много секси — от бодрия й тон стомахът ми се преобърна.

— Моля те, никога вече не казвай подобно нещо. Никога!

„Защо й трябваше на Наоми да ми причинява това!“

Чувствах се като атракция в някой цирк.

— Извинявай — каза Брин, играейки си с пъстрите метални гривни, които звънтяха около ръката й.

Прибрах домашните си в шкафчето и тъкмо вадех учебниците, които щяха да ми трябват през първите два часа, когато глъчката в коридора внезапно отстъпи място на заинтригуван шепот, а Брин рязко се изпъна.

Знаех какво означава това. Той беше наблизо. Преметнах чантата си през рамо, затворих вратата на шкафчето и сърдейки се, че сърцето ми неволно се беше разтуптяло, се огледах за Рение Ларош.

Тълпата от ученици се раздели на две, за да направи място на водача на Бейн и неговата банда. Заобиколен от Сабин, Невил, Козет и Дакс, Рен се носеше през коридора, сякаш без да стъпва по пода. Движеше се така, сякаш училището му принадлежи. Очите му се стрелкаха във всички посоки — винаги нащрек, винаги хищник.

„Бас държа, че него никога не са го карали да се променя.“

Когато ме забеляза, по устните му заигра усмивка. Посрещнах предизвикателния му поглед, без да помръдвам, а Брин застана още по-близо до мен, така че усещах дъха й върху рамото си.

Всички в коридора замръзнаха по местата си и зашушукаха, вперили погледи в нас.

Движение вдясно от мен привлече вниманието ми. Мейсън, Ансел и Фей се отделиха от тълпата ученици и застанаха до Брин. Почувствах се малко по-сигурна.

„Вече не си единственият алфа, а?“

Очите на Рен се присвиха при вида на вълците на Найтшейд зад гърба ми и той се изсмя рязко.

— Няма ли да отпратиш войниците си, Лили?

Аз хвърлих поглед към неговите придружители, застанали край своя водач като стражи.

— Кой го казва!

Ниският му смях прозвуча почти като ръмжене.

— Махайте се — обърна се той към Сабин. — Искам да поговоря с Кала. Насаме.

Чернокосото момиче вдясно от него настръхна, ала въпреки това се отдалечи. Останалите трима вълци я последваха, макар че Дакс хвърли бърз поглед към своя водач, преди да потъне в тълпата.

Рен повдигна вежди и аз кимнах.

— Брин, ще се видим в час.

Чух шумоленето на къдриците й, когато кимна, и с крайчеца на окото си видях как Мейсън и Фей й шепнат нещо, докато се отдалечаваха. Аз зачаках, ала погледът на Рен си остана прикован някъде зад рамото ми. Обърнах се и видях, че Ансел още стои там.

— Ти също. Веднага.

Малкият ми брат кимна и изтича след останалите.

Рен се разсмя.

— Загрижени са, а?

— Няма значение — скръстих ръце пред гърдите си аз. — За какво е цялото това представление, Рен? Половината училище ни гледа.

Той сви рамене.

— Те винаги ни гледат. Страх ги е от нас. Както си му е редът.

Свих устни, но не казах нищо.

— Решила си да опиташ нещо ново, а? — рече той, докато погледът му се плъзгаше по тялото ми.

„Майната ти, Наоми!“

Кимнах неохотно и сведох очи, ала Рен ме улови за брадичката и повдигна лицето ми нагоре. Когато вдигнах поглед, видях, че се усмихва с най-съблазнителната си усмивка. Блъснах ръката му и усетих как в гърдите му се надига гърлено ръмжене.

— Полека, момиче!

— Дрехите ми нямат никакво значение — отдръпнах се аз, облягайки се на шкафчето. — Престани да си играеш с мен. Познаваш ме твърде добре.

— Така е — прошепна той. — И точно затова те харесвам.

Стиснах зъби, борейки се с парещото напрежение, с което ме изпълваше близостта му.

— Обаянието ти изобщо не ми действа — излъгах аз. — Стига си се превземал, Рен. Какво искаш?

Той се изсмя.

— Хайде де, Кал. Мислех, че сме приятели.

— Приятели сме — натъртих аз и нарочно не продължих веднага. — До трийсет и първи октомври. После всичко се променя. Такива са правилата, а ти се държиш като разгонен самец. Просто ми кажи какво си си наумил.

Затаих дъх, питайки се дали не бях прекалила. Гневен отговор обаче не последва, а за частица от секундата лицето му придоби нежно изражение.

— Пазителите здравата са ни стегнали — каза той. — Лично на мен ми омръзна да следят всяко мое движение. Чудех се дали не искаш да направим нещо по въпроса.

Очаквах някаква шега, ала такава не последва.

— К-к-какво по-точно? — успях да попитам най-сетне.

Той направи колеблива крачка към мен.

— Какъв им е проблемът, та са толкова строги? — прошепна и се приведе към мен.

Беше ми трудно да дишам.

„Всичко е под контрол. Всичко е под контрол.“

— Съюзът. Новата глутница — отговорих.

Вече беше толкова близо, че можех да видя сребърните пръски в тъмносивите му очи.

Той кимна и се ухили още по-широко.

— И от кого зависи дали съюзът ще успее или ще се провали?

Сърцето ми биеше все по-лудешки.

— От нас!

— Точно така! — Той се изправи и аз отново можех да дишам. — Мислех си, че можем да направим нещо по този въпрос.

— Като например?

Видях как вратът и раменете му се напрегнаха и ме полазиха тръпки.

„Разтревожен е. Какво е в състояние да разтревожи Рен?“

— Можем да прекарваме повече време заедно. Да привлечем предаността на глутницата на своя, а не на тяхна страна — каза той. — Да убедим приятелите си да престанат да се мразят. Това може да накара Пазителите да се успокоят и да поохлабят каишката.

Задъвках долната си устна, обмисляйки думите му.

— Искаш да започнем да се подготвяме за съюза още отсега?

Той кимна.

— Да го направим постепенно. Така ще имат време да се приспособят, вместо да им се стовари като изневиделица през октомври. Мислех си, че можем да излизаме заедно.

— Да излизаме? Заедно? — прехапах устни, за да не избухна в смях.

— Не може да ни навреди — отвърна той тихо.

Напиращият в гърдите ми смях замря, когато осъзнах, че говори напълно сериозно.

„Освен ако преди това не си разкъсат гърлата.“

— Рисковано е.

— Да не искаш да кажеш, че не можеш да контролираш вълците си?

— Разбира се, че не искам да кажа нищо такова! — озъбих се аз. — Ще направят каквото им кажа.

— Значи не би трябвало да е проблем. Или греша?

Въздъхнах.

— Пазителите и с теб ли се захванаха?

Рен откъсна поглед от очите ми.

— Ефрон изрази известно притеснение относно моите… навици. Безпокои се да нямаш опасения по отношение на верността ми.

Рен предъвка последната дума, сякаш беше особено жилаво месо, и аз се превих от смях. За миг лицето му придоби наранено изражение.

— Така ти се пада, Ромео! — при тези думи насочих пръсти към гърдите му, сякаш държах пистолет. — Ако не беше син на Емил, кожата ти отдавна да виси над камината на бащата на някое момиче, чието сърце си разбил.

По устните на Рен пробяга коварна усмивка.

— Не си далеч от истината — съгласи се той и сложи ръка върху шкафчето, точно над рамото ми. — През последния месец Ефрон ни посещава всяка седмица.

По устните му все още играеше усмивка, ала очите му бяха разтревожени.

Уплашена, аз го сграбчих за ризата и го придърпах по-близо до себе си:

— Всяка седмица?

Той кимна и прокара пръсти през косата си с цвят на кафе.

— Не се учудвай, ако го видиш да се появява с пушка на съюза.

Усмихнах се, ала дъхът ми изведнъж спря, когато той се приведе към мен и устните му докоснаха ухото ми. Побързах да се отдръпна — Пазителите държаха изключително много на непорочността, дори и ако Рен не я вземаше на сериозно.

— Според мен се тревожат, че следващото поколение може да се разбунтува. Но аз никога няма да те изоставя пред олтара, Лили.

Ударих го в корема и моментално съжалих. Стомахът му беше като от желязо и аз побързах да отдръпна ръката си, като я разтърквах.

Пръстите му се сключиха около китката ми. По устните му все така играеше усмивка.

— Добро кроше.

— Благодаря, че забеляза — опитах се да изтръгна ръката си, ала хватката му беше прекалено здрава.

— Е, какво мислиш?

— За това, да излизаме заедно?

Не бях в състояние да срещна очите му. Беше прекалено близо. Усещах топлината на тялото му и от това ми ставаше горещо.

— Да.

Лицето му беше на сантиметри от моето. Миришеше на кожени дрехи и сандалово дърво.

— Може и да се получи — отвърнах, убедена, че всеки миг ще се разтопя върху вратичката на шкафчето. — Ще си помисля.

— Много добре — Рен се отдръпна и пусна ръката ми. — Доскоро, Лили.

Той се отдалечи с лека стъпка и смеейки се, потъна в тълпата.