Нощна сянка

15

Намръщих се, когато видях лъскавия черен джип „Чероки“, паркиран пред нас. Защо ли колата на Рен все още бе тук? Когато се приближих до входната врата, до ушите ми достигнаха нежните звуци на пиано, които изпълваха всекидневната. Рен се бе разположил зад кухненската маса, но стана, когато ме видя да влизам.

— Какво правиш тук? — въпросът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках; Рен никога досега не бе идвал у нас.

— Поговорих си с брат ти — отвърна той и хвърли поглед към стълбите. — А след това почаках да се прибереш. Родителите ти казаха, че нямат нищо против.

— Защо? — подпрях се на един стол. — Имам предвид, защо ме чакаш?

— Исках да говоря с теб.

— За какво?

Той отново погледна към стълбите.

— Може ли да се качим в твоята стая?

Изведнъж ми се зави свят и прехапах устни.

— Предполагам. Може да е малко разхвърляно — в съзнанието ми изникна образът на купчините дрехи, които щеше да ни се наложи да заобикаляме. — Нека първо да попитам мама и татко, става ли?

— Разбира се.

Разкърших рамене, докато излизах от стаята, в опит да отпусна мускулите си, които изведнъж се бяха напрегнали. Когато се озовах в коридора, до слуха ми достигнаха тревожни гласове, които ме накараха да се закова на място.

— Момчето е почти мъж и има телосложение на истински воин — тъкмо казваше баща ми. — Няма за какво да се притесняваме. А и Кала винаги е била добър боец; тя няма да се даде току-така.

— Може би — отвърна майка ми. — Но защо е тази промяна? Никой от тях няма да го очаква. Изпитанието е твърде сурово. Те са прекалено млади.

— Само няколко години по-млади, отколкото бяхме ние с теб, Наоми. Целият смисъл на изпитанието е да провери способността им да се бият като двойка — думите на баща ми бяха съпроводени от звън на стъкло, явно си бе налял питие. — Ще бъде лов като всеки друг.

— Не, няма! — гласът на майка ми потрепери. — Тя никога не е убивала…

При думата „убивала“ чантата се изплъзна от ръцете ми и шумно тупна на пода. Гласовете от другата страна на вратата заглъхнаха.

„Чудесно! Вече няма смисъл да се крия.“ Изритах чантата към кухнята и прекрачих прага на всекидневната.

При появата ми родителите ми видимо се сепнаха.

— Здравей, Кала — майка ми проговори първа, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Не те чухме да се прибираш.

Баща ми се облегна в кожения си стол. Очите му бяха затворени, ала знаех, че е буден. Нотите на Шопен ромоляха около мен като бавен ручей, осветяван единствено от лунните лъчи.

— Здрасти — поздравих аз, сключила ръце зад гърба си. — Двамата с Рен ще се качим в стаята ми за малко.

— Звучи чудесно, скъпа — отвърна майка ми. — Не мислиш ли, че на Кала ще й хареса, Стивън?

— Да, сигурно — едва забележима усмивка изви устните на баща ми, нещо, което се случваше много рядко. — Рен е чудесен млад мъж… по нищо не прилича на Емил. Това беше много приятна изненада.

Примигах насреща му, без да мога да повярвам на ушите си. Баща ми продължи да се усмихва.

— Повярвай ми, Кала. Животът ти ще бъде много по-хубав, отколкото ако трябваше да се омъжиш за бащата на Рен.

— Ъ-ъ-ъ, окей — понечих да се върна в кухнята, като мислех колко ми се иска да знаех за какво говореха, преди да се появя.

— Кала! — спря ме ласкавият глас на майка ми. — Няма нищо лошо в това Рение да ти дойде на гости, но не забравяй, че си дама. Не позволявай някой погрешен избор да ти донесе срам.

— Разбира се — отвърнах, без да вдигам поглед от пода; мислех си за целувката с Шей и за това колко повече исках от него.

Когато се върнах в кухнята, видях, че по устните на Рен играе лукава усмивка.

„Ако е чул думите на майка ми, ще я убия!“

— Да вървим — махнах му аз и тръгнах по стълбите. — За какво говорихте с Ансел?

— Мейсън ми се обади, докато карах брат ти у дома. Искаше да се увери, че няма да му хрумне да се разправя с Лоуган или нещо такова.

Заковах се пред вратата на стаята си.

— Защо се е обадил на теб?

Заболя ме — Мейсън наистина ми нямаше доверие.

— Недей да заемаш отбранителна позиция, Лили — тихо се засмя Рен. — Мейсън предположи, че понеже си му сестра, хлапето може и да не се вслуша в предупреждението ти. Освен това, сега аз съм алфа-вълкът на глутницата. По правило първо трябва да се обръщат към мен. Дори преди да са се обърнали към теб.

— Сигурно си прав.

Жегна ме недоволство. С Рен до себе си вече нямах пълна власт над глутницата си. Мъжете винаги имаха по-голямо влияние от жените. Новата глутница щеше да се управлява от Рен. Моята работа щеше да е да му помагам и да се грижа останалите да му се подчиняват.

— Не става въпрос за теб, Кала — каза Рен. — Такива са правилата.

Кимнах и отворих вратата.

— О, не! — оказа се много по-лошо, отколкото очаквах.

Той подсвирна:

— Ако толкова мразиш дрехите, защо притежаваш такива купища? Чак подът не се вижда.

— Само минутка!

Награбих колкото можах повече дрехи и ги хвърлих в гардероба.

— Не се хаби заради мен — подхвърли Рен.

Когато поразчистих леглото, той се опъна върху него, облегнат на няколко възглавници, и ме повика с пръст.

— Ела тук.

Стори ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите.

— Няма да те ухапя, Лили — засмя се той; кучешките му зъби не бяха заострени.

Приближих се бавно и спрях до него.

— Рен, ти знаеше ли за Мейсън и Нев?

Той кимна.

— Откога?

— Мисля, че от около шест месеца — сви рамене той.

— И останалите от глутницата ти го приемат?

— Горе-долу — в гласа му се промъкна смутена нотка.

— Какво означава това?

Той въздъхна.

— Сабин няма нищо против. Винаги е била много привързана към Нев. А Козет, общо взето, оставя Сабин да мисли вместо нея, така че и тя няма нищо против.

— Значи остава Дакс — казах аз.

Вместо отговор, Рен се обърна на една страна и посегна към ръката ми.

— Дакс не го приема, нали? — настоях, оставяйки го да ме притегли на леглото; сърцето ми заби учестено.

— Дакс смята, че поемаме твърде голям риск, ако позволим на Нев и Мейсън да останат заедно — обясни Рен, докато придърпваше тялото ми до своето. — Според него това е слабост. Заплаха за глутницата.

— Жалко — не можех да се начудя на невъзмутимия му тон.

„Как може да е толкова спокоен?“

Стомахът ми се сви.

„Няма защо да се учудвам — сигурно го е правил безброй пъти.“

— Няма значение — продължи той и усетих как мускулите на гърдите му се напрегнаха. — Дакс знае, че аз командвам и че Нев има одобрението ми. Двамата с Мейсън имат право да бъдат заедно, щом го искат.

— Значи сме на едно и също мнение — казах, прикривайки съмненията си; въпреки уверенията му, имах чувството, че Дакс не е останал никак доволен от нарежданията му.

— Отлично — лицето на Рен придоби решително изражение. — Значи няма да имаме проблем.

— Е, за какво искаше да говорим? — попитах; той ме притискаше толкова близо до себе си, че започвах да се чудя дали изобщо някога ще мога да се отпусна.

— Исках да се уверя, че си добре — чертите му се смекчиха и той понижи глас. — Толкова много неща се случиха напоследък; на никого от нас не му беше лесно. — Замълча за миг, а когато продължи, гласът му бе още по-тих: — Но за алфите е различно.

— Така е.

Дъхът ми спря, когато той плъзна пръсти по ключицата ми, а след това ги прокара през косата, разпиляна по раменете ми.

— Мога да бъда до теб, ако ми позволиш.

Той се наведе над мен.

— Какво правиш? — понечих да се отдръпна, ала ръката му се премести върху извивката на шията ми и ме спря.

— Нека те целуна, Кала — прошепна той толкова близо до мен, че усетих топлия му дъх върху устните си. — Не знаеш откога искам да го направя. Няма нужда никой да научава.

Отворих уста, за да си поема дъх, и в този миг почувствах устните му върху моите, меки като кадифе. Затворих очи и в гърдите ми сякаш запърхаха хиляди пеперуди. Уханието му ме обгръщаше — кожа, сандалово дърво и огньове, накладени през есента. Устните му се отдръпнаха от моите само за да се спуснат по шията ми.

Кръвта ми кипеше, цялата треперех.

„Нима това наистина се случва?“

Не можех да спра да мисля за Шей на поляната. За това как го помолих да ме целуне. Наелектризиращия допир на устните му върху моите.

„Ала мястото ми е тук.“

Опитах се да прогоня спомена за Шей.

Рен погали коляното ми, пръстите му се плъзнаха по бедрото ми.

— Почакай! — сграбчих го за ръката, когато понечи да повдигне края на роклята ми.

Той не освободи ръката си от моята, ала продължи да целува вдлъбнатината между шията и рамото ми.

— Защо не прескочим чакането? — прошепна във врата ми.

— Моля те, Рен — сърцето ми биеше толкова учестено, че с мъка си поемах дъх. — Прекалено бързаш. Трябва да изчакаме съюза.

Той изръмжа тихо и се обърна на една страна.

— Много скоро ще се убедиш, че отлагането на удоволствието не е нищо особено.

Взех ръката му в своята.

— Съжалявам. Не че не искам…

Не можах да довърша, осъзнала внезапно, че не знам какво всъщност искам.

— Мога да ти помогна с това — посегна към мен и аз скочих от леглото.

— Говоря сериозно, Рен.

— Добре — той бавно се изправи. — Това е непозната територия за теб. Глупава забрана. Надявам се, че Пазителите не са те превърнали в монахиня или нещо такова.

Грабнах най-близката книга от нощното шкафче и я запратих по него.

— Махай се от стаята ми!

Той я улови във въздуха и я постави върху леглото.

— По-спокойно, Лили. Шегата не струваше. Не исках да те обидя.

Продължавах да треперя от унижение.

— Нямаш представа какво е!

— Знам, знам. Наистина съжалявам — той се доближи до мен и улови лицето ми в двете си ръце. — Сигурен съм, че не ти е било никак забавно. Ти заслужаваш нещо по-добро.

Кимнах и той се приведе над мен и докосна устните ми със своите.

— Нека ти покажа колко приятно може да бъде. Довери ми се.

— Съжалявам, че се ядосах така — прошепнах аз.

— Няма нищо. Ти командваш. Няма да те притискам.

— Наистина, не ти се сърдя, просто съм ужасно уморена — приседнах на леглото. — Денят не беше лек.

— Така е — съгласи се той.

— Не можем ли да отложим всичко това. Вече…

— Нали ти казах — усмихна се той с усилие. — Ти командваш. Ще изчакам, докато си готова. До утре.

Целуна ме по челото и излезе от стаята, а аз се отпуснах върху възглавницата. Изобщо нямах чувството, че командвам каквото и да било, най-малко пък него. Целувките му още пареха устните ми, ала когато затворех очи, виждах единствено Шей.