Нощна сянка

33

Проправяхме си път в лабиринта от борове. Постепенно дърветата започнаха да оредяват и лунните лъчи все по-често проникваха между тях и образуваха стълбове от призрачна светлина, която пронизваше нощния мрак.

Шей тичаше толкова близо до мен, че козината му докосваше моята.

— Къде отиваме?

— Къде е Халдис? И книгата? — попитах аз.

Вълчият хор бе замлъкнал и в гората се бе възцарила злокобна тишина.

— Вкъщи — страхът в отговора на Шей беше очевиден. — Ще трябва да ги вземем, нали?

— Те са единствените улики, с които разполагаме — искаше ми се гората да се върне към живот и да ми вдъхне мъничко увереност с познатите си звуци, ала тишината оставаше все така оглушителна. — Освен това Пазителите също ги искат, така че трябва да ги държим възможно най-далеч от тях.

— И къде е това „възможно най-далеч“? Къде ще отидем?

— Не знам — целият ми свят се беше обърнал с главата надолу, нямах никакви отговори. — Където и да е, само не тук.

— Става. Тук и без това взе да става твърде напечено за мен.

Гризнах го закачливо, признателна за опита му да се пошегува. Дори и след преживения току-що ужас, той все пак се опитваше да ме ободри.

— Успяхме ли да се измъкнем? — попита той и прескочи дънера, изпречил се на пътя ни. — Вече не ги чувам да вият.

Моментното ми облекчение изчезна в мига, в който думите му ми напомниха, че нощта все още бе зловещо тиха, толкова тиха, че въпреки гъстата козина, ме побиваха ледени тръпки.

— Просто не спирай.

С крайчеца на окото си долових кратко, едва забележимо раздвижване. Без да съм сигурна какво съм видяла, препуснах още по-бързо към поляната пред нас, разпръсквайки пресния сняг след себе си.

— Кала! — тревожният вик на Шей отекна в съзнанието ми в същия миг, в който огромна фигура изскочи измежду дърветата и връхлетя върху мен.

Останала без дъх от неочаквания удар, аз се сгромолясах на земята. Двамата с нападателя ми се запремятахме в снега, докато накрая се озовах по гръб, притисната така, че не можех да помръдна. В следващия миг над себе си видях лицето на Рен.

Уплашена и напълно слисана от вида му, все още облечен в смокинг, с разхлабена вратовръзка и смачкана риза, аз също приех човешката си форма.

Забил пръсти в рамото ми, той продължаваше да ме притиска към земята. Накъсани, изпълнени със страх думи се отрониха от устата му.

— Изпратиха ме да те убия, Кала. Да те убия и да им доведа Шей. Защо трябва да те убия?

— Рен — моят глас също трепереше. — Нека ти обясня. Мога да обясня всичко.

Преди да успея да продължа, съвсем наблизо се разнесе гърлено ръмжене. Все още във вълчата си форма, Шей се прокрадваше към нас, приковал сиво-зелените си очи в лицето на Рен и оголил острите си като бръснач зъби. Рен го погледна, сбърчил вежди. Изведнъж очите му се разшириха, а лицето му пребледня. Потръпнах, очаквайки всеки момент Рен да се превърне във вълк и да се нахвърли върху Шей, ала той не го стори. Вместо това се изправи и се отдръпна от мен, местейки поглед от лицето ми към непознатия вълк и обратно.

— Превърнала си го в един от нас! — с мъка успя да изрече той и залитайки, сякаш внезапно бе ослепял, се блъсна в едно дърво.

Шей се сниши, готов за атака, и аз побързах да скоча на крака и да му препреча пътя.

— Не, Шей! Недей! Трябва да поговоря с Рен. Насаме.

Миг по-късно Шей прие човешката си форма и без да откъсва очи от Рен, отсече, оголил зъби:

— В никакъв случай!

— Всичко ще е наред. Само няколко минути, кълна ти се — настоях и махнах по посоката, в която трябваше да избяга. — Върви!

— Да не си полудяла? — изръмжа той и заострените му зъби проблеснаха на лунната светлина. — Той е един от тях!

— Не. Не е. Никога не би ме наранил — заявих и знаех, че наистина е така. — Бягай, аз ще те настигна.

Опита се да възрази, ала аз го прекъснах:

— Веднага, Шей! Останалите не може да са много далеч.

Поколеба се за миг, преди най-сетне да потъне между дърветата.

Препъвайки се в гъстия сняг, отидох до Рен. Очите му бяха затворени, ръцете му бяха ожулени до кръв от кората на дървото.

— Рен, моля те, погледни ме!

— Знаех си, че това искаш. Него.

Той бавно отвори очи и болката в тях накара сърцето ми да се свие.

— Онази миризма… той е бил с теб в пещерата. Той е вълкът единак.

— Рен, те искат да го убием! — произнесох на един дъх. — Пазителите искат да го принесат в жертва. Него трябва да убием!

Не отговори веднага и аз знаех, че част от него наистина искаше да убие Шей. Всичките му инстинкти на алфа го тласкаха към това — да премахне натрапника и да ме покори насила, особено сега, когато и Шей беше Страж. Ала друга част, по-силната (или поне така се надявах) не може да не си даваше сметка, че да убием Шей, би било грешно.

— Не е възможно — проговори той най-сетне и поклати глава. — Няма начин, не и след всичко, което поискаха от нас. Та ние се грижехме за него! Това би било извратено.

— Но е вярно — казах аз и по тялото ми се разля вълна на облекчение. — Шей наистина беше с мен в пещерата и уби паяка.

Но паякът ме ухапа и аз трябваше да го превърна в Страж. Без кръвта на глутницата щях да загина. Нямахме друг избор.

Не ми се мислеше колко много ще го заболи сега, когато най-сетне разбра колко отдавна имах тайни от него. Колко много ми харесваше, когато Шей тичаше до мен във вълчия си облик. Сега всички тези тайни и лъжи се надигнаха от мрака на неизвестното, кръжейки като лешояди около нас.

— Кала, за какво, по дяволите, говориш? Защо изобщо си ходила с него в пещерата? — сопна се Рен. — В това няма никакъв смисъл. Защо им е на Пазителите да ни карат да го убиваме?

— Шей не е обикновено човешко момче. Той е изключителен — видях как Рен потръпна при тази дума, но трябваше да продължа. — Той е Потомъкът, някой, когото Пазителите виждат като заплаха. Има пророчество, от което те се боят, и то се отнася за него.

— Какво пророчество? Кала, ако нашите господари казват, че той представлява заплаха, защо му помагаш? — изрева той. — Ние изпълняваме заповедите на Пазителите. Ние пазим свещените места.

— Не е вярно. Или поне не би трябвало. Лъгали са ни — стиснах го още по-силно. — Четох „Войната на всички срещу всички“, Рен. Шей я откри в библиотеката на вуйчо си и ние я прочетохме.

Очите на Рен се разшириха от страх и любопитство.

— Чела си книгата на Пазителите?

— Лъгали са ни, всички нас. Изобщо не са онова, за което се представят, а ние не сме верните им войници. Ние сме техните роби. В миналото имало Стражи, които са се опитали да им се противопоставят. Нашите предшественици поискали да поемат по друг път, въстанали срещу тях и Пазителите ги убили. Всичко е там, цялата история, която ни е забранено да знаем.

Гневни сълзи се стичаха по бузите ми, но продължих:

— Не мога да живея така. Ненавиждам онова, което ни причиняват. Онова, което Ефрон причинява на Сабин. Онова, което може да се случи с Мейсън, с Ансел, с Брин… с всекиго от нас или с всички ни. Не искам да се подчинявам, Рен. Аз съм алфа.

В следващия миг се притиснах до него и хълцайки, заудрях с юмруци по гърдите му.

— Кала — дрезгаво прошепна той. — Ако всичко това е заради случилото се в планината, съжалявам. Нямах намерение да те нараня. Не искам да господствам над теб. Ти си ми равна и аз уважавам силата ти. Винаги е било така.

Рен помълча за миг и си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Аз не съм баща ми.

„Засега.“

Не можех да избягам от страха си от Емил и думите на майка ми.

„Възможно ли бе Рен наистина да е различен от него?“

— Сега това няма значение. Вече нищо няма значение. Тръгвам си. Трябва да помогна на Шей да се махне оттук. Няма да допусна да умре.

— Защо? — изсъска Рен. — Какво у него струва толкова, че си готова да погубиш живота си?

— Той е Потомъкът — прошепнах. — Може би единственият, който е в състояние да ни спаси. Всички нас. Ами ако един ден животът ни принадлежи само на нас и на никой друг? Ако повече не трябва да слугуваме на Пазителите?

Рен обви ръце около мен и ме притисна до себе си.

— Как да ти повярвам! Как да повярвам на всичко това! Какво друго ни остава? Нали затова сме на този свят.

— Това не означава, че е правилно. Знаеш, че никога не бих изоставила глутницата, ако имах избор — тихо казах аз. — Ала това е единственият начин да им помогна.

Очите му срещнаха моите, напрегнати и пълни с несигурност.

— Нямаме много време — продължих. — Как успя да изпревариш другите?

Той хвърли поглед натам, откъдето беше дошъл.

— Настана голяма бъркотия, когато открихме тялото на Флин, но аз надуших дирята ти и поех по нея. Останалите още се прегрупират. Глутницата на баща ми. Възрастните Бейн.

Рен се напрегна и аз се вледених.

— Ами вълците на Найтшейд?

— Задържани са за разпит.

Краката ми омекнаха и ако Рен не ме беше задържал, щях да падна. Ужасяващи образи изпълниха съзнанието ми. Глутницата ми. Брат ми. Призраци. Стомахът ми се преобърна и за миг ми се стори, че ще повърна.

Ръцете на Рен ме подкрепяха, докато се опитвах да намеря силата, която сякаш се бе отцедила от тялото ми до последната капчица.

— Какво знаят те, Кала? — прошепна той.

— Нищо — отвърнах. — Никой от тях не знае кой е Шей, нито какво сме открили. Не исках да ги излагам на опасност… — Тръснах глава в напразен опит да прогоня зловещите образи. — Ако им се случи нещо, вината ще е само моя. Трябва да им помогнеш. Ти си единственият, който може да го стори.

— Не. Ако си в беда, ще имаш нужда от помощта ми. Ще дойда с теб — стисна зъби той. — Дори ако това означава да защитавам и Шей.

— Не можеш да тръгнеш с мен — възразих. — Трябва да се върнеш. Отвлечи им вниманието, за да ни спечелиш малко време. Умолявам те, Рен.

Той рязко си пое дъх и ме изгледа продължително. Издържах погледа му, опитвайки се да звуча непоколебимо:

— Трябва да го направиш. Кажи им, че сме се били и че си ме ранил тежко, но съм избягала, а Шей не е бил с мен. Кажи им, че съм искала да ви подмамя в грешната посока. Него искат да заловят, не мен, и ще те последват, ако ги поведеш другаде.

Думите ми бяха също толкова трудни за изричане, колкото бе трудно и на Рен да ги чуе.

В очите му, все още тъжни, се промъкна примирение.

— А ти къде ще отидеш?

— Не знам — отвърнах, неспособна да скрия страха в гласа си.

— Не го прави — прошепна едва чуто. — Върни се с мен. Ще поговорим с Лоуган, сигурно има някакво обяснение. Пазителите се нуждаят от нас, ние сме двамата алфи. Всичко ще се оправи. Няма да те наранят. Аз няма да го допусна.

— Това, че съм алфа, няма да ги спре. Рен, чуй ме. Не става въпрос само за Шей. Трябва да знаеш истината. Не Търсачи са убили майка ти, били са Пазителите.

Той се взря изумено в мен.

— Открихме архивите им в имението „Роуан“, историята на глутниците във Вейл — продължих аз. — Майка ти се е съюзила с Търсачите, за да оглави бунт на Стражите, и Пазителите я екзекутирали.

— Не е възможно! — промълви той.

— Но е вярно. Прочетох го със собствените си очи. Майка ти е била убита от Пазители. Наистина съжалявам.

— Не. Не е вярно — затвори очи, поклащайки глава. — Не може да бъде.

— Помогни ми. Моля те.

Някъде в далечината се разнесе вълчи вой, после още един. Аз потреперих.

— Трябва да се махна. Какво ще направиш?

Той отвори очи и нежно ме докосна по бузата.

— Ще направя, каквото поискаш.

— Дължа ти живота си — казах и целунах дланта му. — Кажи им, че сме се борили, но че Шей не е бил с мен. Сега миризмата му не е човешка и те няма да могат да го проследят, докато е във вълчи облик.

— Кажи ми, че ще се върнеш за останалите. За мен — в очите му заблестяха сълзи. — Не искам да те загубя.

Не бях в състояние да говоря. Сълзи изпълниха и моите очи и отстъпих назад, ала той ме улови в обятията си.

— Обичаш ли го? — попита Рен и ме погледна така, сякаш искаше да проникне в най-дълбоките кътчета на сърцето ми.

— Не ми задавай този въпрос — отвърнах и лъжата опари устните ми, още топли от признанието ми пред Шей. — Не става въпрос за любов, а за оцеляване.

— Не, Кала — задавено промълви той. — Става въпрос единствено за любов.

В следващия миг той ме целуваше. Устните му нежно докоснаха моите, ръцете му се плъзнаха по тялото ми, сякаш ме молеха да остана. С цялото си същество усещах — Рен не вярваше, че някога отново ще ме целуне. Част от мен си даваше сметка колко много си подхождаме, сякаш бяхме създадени един за друг, и искаше да остане с него, ала друга част копнееше да се махне, да побегне през гората в търсене на неизвестна съдба. Трудно ми бе да потисна риданието си, когато Рен ме пусна и си тръгна.

С един последен поглед тъмносивият вълк потъна между дърветата, а аз се втурнах по дирята на Шей. Някъде зад мен самотен вой се издигна към луната, пълен с болка и непреодолима загуба.