Нощна сянка

7

Усещах вибрациите, долитащи от вътрешността на клуба, докато стоях на тротоара и се чудех дали да не повикам такси и да се прибера у дома.

— Ъ-ъ-ъ. Здрасти, Кала.

Шей Доран стоеше на входа и се усмихваше смутено. Студената нощ изведнъж ми се стори приятно топла. За миг ми се прииска да побягна.

„Пазителите искат да се грижиш за него. Не се паникьосвай.“

— Здрасти — поздравих аз и също се усмихнах. — Как си?

— Добре. Добре съм — отвърна той, подръпвайки нервно ревера на тясното сако, което носеше върху бялата си тениска. — Често ли идваш в „Едем“?

— Всъщност, не. Тази вечер ме поканиха с приятелите ми. Дойдохме най-вече по задължение.

Искаше ми се да съм си у дома, в леглото, вместо да стоя навън заедно с този необикновен човек.

От гърдите му се откъсна смях на облекчение.

— Аз също. Това не е по моята част. Боск мислеше, че ще се забавлявам, но аз не си падам по клубове.

— Така ли? А по какво си падаш?

— Ако питаш вуйчо ми, сигурно ще ти каже, че искам да стана член на „Грийнпийс“ — той се усмихна широко и въздъхна. — Предпочитам да съм навън. Обичам да се разхождам в планината. Но предполагам, че ти вече знаеш това.

Изведнъж по лицето му се изписа страх. Аз прокарах език по устните си, но не казах нищо и той побърза да продължи:

— Освен това обичам да чета. Философия, история, комикси.

— Комикси? — развеселих се, когато си представих Шей, заобиколен от произведенията на Платон, Аристотел, Августин и „Спайдърмен“.

— Да — оживи се той. — Любимият ми е „Сандман“, макар че това всъщност е поредица графични романи. Харесвам доста от нещата на „Дарк Хорс“ — „Хелбой“, осмия сезон на „Бъфи“…

Той млъкна изведнъж, забелязал моето недоумение.

— Нямаш представа за какво говоря, нали?

— Съжалявам — свих рамене. — Аз предпочитам романи.

— Става — той се ухили. — Кой е любимият ти роман?

Проследих с поглед едно такси, което мина покрай нас.

„Наистина трябва да си вървя.“

— А! Прекалено личен въпрос — той повдигна вежди. — Връзката между едно момиче и любимия й роман е нещо много сложно.

Таксито сви зад ъгъла. „Дотук бяхме с бягането.“

— Не — казах на глас. — Просто е странно да говорим за такива неща тук.

— Права си — той хвърли поглед към широкоплещестия охранител, който се въртеше край вратата. — Какво ще кажеш за чаша кафе?

За миг се почудих дали съм чула правилно. „Току-що ме поканиха на среща. Не мога да повярвам. Никой не ме кани на срещи. Това е забранено“. Усетих как лицето ми пламва. После изведнъж осъзнах, че той не знае за забраната.

— Поставил съм си цел да открия най-добрите места за нощно четене във Вейл. На две пресечки оттук има денонощно интернет кафе.

Аз кимнах.

— Знам го.

„Ако от мен се очаква да се грижа за него, значи не нарушавам правилата, нали така?“

Шей запристъпя от крак на крак в очакване на отговора ми.

Мисълта ми се върна за миг върху Рен и дансинга, преди да отвърна:

— „Хълмът Уотършип“.

— Моля?

— Любимата ми книга.

Той изсумтя:

— В нея не става ли дума за зайци?

— Става дума за оцеляване. Ще ти обясня всичко на чаша кафе.

С тези думи се отдалечих от клуба и той побърза да ме догони.

— Като оставим зайчетата настрана, не може да се отрече, че си оригинална.

— Моля? — попитах, без да го поглеждам и без да забавям крачка.

— Всички момичета, които познавам, биха казали „Гордост и предразсъдъци“. Или някой друг роман на Джейн Остин, в който се разказва за любов, възпрепятствана от класови различия, недоразумения и — винаги съпроводено от замечтана въздишка — женитба.

— Не съм типът, който чете Джейн Остин — тръгнах малко по-бавно, за да не му се налага да подтичва в опит да не изостане.

— Така си и мислех — долових усмивката в гласа му и усетих как крайчетата на устните ми неволно се извиват нагоре.

Шей крачеше до мен по пустия тротоар, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.

— Знаеш ли — прокашля се той, — предполага се, че в Колорадо гризлитата отдавна са изчезнали.

Без да вдигам поглед, аз се загърнах още по-плътно в якето си. „В тази планина нищо не е такова, каквото се предполага. Естествените закони не действат тук.“

— Обичам да се катеря в планината. Всъщност съм доста добър — продължи Шей. — Преди да се преместим във Вейл, прочетох всичко за местността. Пише, че може да се срещнат пуми, но не и мечки гризли.

— Може би са започнали да се връщат по тези земи — свих рамене аз. — В наши дни природозащитниците отбелязват забележителен напредък.

— Не, не мисля. Бъдещ член на „Грийнпийс“, нали помниш? Наясно съм, че ме смяташ за идиот, но не е така. Доста ме бива, когато става въпрос за катерене в планината. Там, където бях, не би трябвало да има гризли — той помълча за миг, преди да се хвърли с главата напред. — Нито пък върколаци.

Прехапах език и усетих как в гърлото ми потича кръв.

— Това ли си мислиш, че съм?

„Интересува се от мен само защото смята, че съм някаква прищявка на природата.“

— Чакай да помисля — невероятно силно момиче, което може да се превръща във вълк, а в училище се движи с приятели, които са не само страшни, но и се държат точно като глутница. Или може би греша?

— Зависи какво разбираш под „върколак“ — погледнах го аз.

Той прокара пръсти през бездруго разрошената си коса.

— Според мен, ти трябва да ми кажеш. Правилата на света, който аз познавам, очевидно не действат тук. Напоследък не мога да бъда сигурен в абсолютно нищо.

Той рязко спря и когато се обърнах към него, дъхът ми секна при вида на отчаянието, изписано по лицето му.

— Сигурно е само, че би трябвало да съм мъртъв — той потрепери. — Но не съм. Благодарение на теб.

Той направи крачка към мен, като ме гледаше изпитателно.

— Искам да знам коя си.

Усещах страха му, ала под него долавях друг, изкусителен мирис. Детелини, дъжд, огрени от слънцето поля. Приведох се към него, поглъщайки с поглед формата на устните му и пламъка в сиво-зелените му очи. Не ме гледаше така, сякаш бях чудовище. В очите му се четяха страх и желание. Зачудих се какво ли се чете в моите очи.

„А аз започвам да си мисля, че онова, което наистина има значение, е кой си ти.“

Не можах да устоя на изкушението и докоснах един кичур, който падаше над очите му. Шей улови ръката ми и прокара пръсти по дланта ми, сякаш се боеше, че не съм от плът и кръв.

— Толкова приличаш на обикновено момиче!

Очите му обходиха лицето и раменете ми и се спряха за миг върху корсета ми, въпреки че той се опита да го скрие.

„От това нещо май наистина има ефект.“

Представих си къде би могъл да сложи ръцете си, ала после изръмжах предупредително и се отдръпнах.

Той ме изгледа слисано.

— Ето, виждаш ли! Кучешките ти зъби се заострят, когато си ядосана. Не може да не си върколак. — И той разтри очи, под които, както забелязах изведнъж, имаше тъмни сенки. — Или аз полудявам.

Усетих, че ме изпълва съчувствие. „Искам да ме опознаеш, Шей. Наистина да ме опознаеш.“

— Не полудяваш — нарочно говорех тихо.

— Значи наистина си върколак? — прошепна той.

— Страж — поправих го аз и се огледах, ужасена, че някой може да ни чуе.

— Какво е това?

— Трябва да знам дали си разказал за случилото се в планината на някого. На вуйчо ти или на някой от неговите приятели, може би Ефрон? — трескаво попитах аз.

Шей поклати глава.

— Нали ти казах — мислех, че полудявам. Боях се да го спомена пред когото и да било. Твърде много необясними неща се случват, откакто се преместих тук. — Той пъхна ръце в джобовете си и продължи: — А и не би трябвало да се изкачвам чак дотам. Имах си причини, ала не исках вуйчо ми да узнае.

Облекчение се разля по тялото ми.

— Добре, Шей. Да се уговорим така… — Поколебах се за миг, тъй като напълно осъзнавах, че не бива да му казвам нищо и че единственият правилен ход бе да си тръгна още сега… само че не исках; исках да имам нещо, което да е само мое.

По тялото ми пробяга тръпка на вълнение, когато прошепнах:

— Ако обещаеш да не казваш на Боск, нито на когото и да било — в училище, вкъщи, в някой онлайн форум, където се събират почитатели на „Дарк Хорс“, — ще ти разкажа. Ще ти обясня защо всичко във Вейл изглежда толкова необикновено.

Той кимна с малко повече ентусиазъм, отколкото ми се искаше, и аз се запитах дали не бях на път да извърша най-голямата грешка в живота си.

— Да отидем в кафенето. Ще ти разкажа всичко, когато ми купиш чаша еспресо.

И тогава, тъкмо когато се канех да отвърна на усмивката му, ги видях. Двама мъже на отсрещния тротоар, малко по-назад от нас. Бяха се облегнали на една сграда и нервно подръпваха от цигарите си. Намръщих се. Въпреки че сега говореха помежду си, бях напълно сигурна, че допреди миг са ни наблюдавали.

— Да вървим.

Пресякох улицата и минах на отсрещния тротоар. Шей вървеше до мен, без да си дава сметка, че изведнъж бях застанала нащрек. Хвърлих поглед през рамо — двамата мъже ни следваха. Подуших въздуха, ала вървяхме срещу вятъра и нямаше как да разбера дали са хора… или нещо друго. Свих юмруци, докато мислено си представях района около „Едем“, после наклоних глава на една страна и се заслушах — никак не ми бе трудно да доловя дрезгавия им шепот.

— Не може да сме сигурни, без да сме видели врата му — тъкмо казваше единият.

— Да не искаш да го помолим да си свали яката, та да погледнем, а? — отвърна другият. — Отговаря на описанието и току-що излезе от клуба на магьосника. Предлагам първо да го спипаме, а после да задаваме въпроси.

— Не е сам.

— Да не те е страх? Сигурно някое леко момиче, което нашият хубавец е забърсал в клуба. Зашеметяваме я, грабваме момчето и изчезваме.

Аз се протегнах лениво и като обвих ръка около раменете на Шей, го притеглих към себе си. Усмивка, едновременно любопитна и закачлива, заигра по устните ми и той отново хвърли поглед към тесния ми корсет. Усетих как вътрешностите ми пламват и едва не залитнах, по бузите ми плъзна червенина. В този миг нисък звук, долетял зад гърба ми, ме върна на земята. Поклатих глава и предупредително забих нокти в рамото на Шей колкото за да отвлека вниманието му, толкова и за да си възвърна самообладанието.

— Имаме проблем. Онези зад нас ни следят.

Нарочно не казах, че следят него. Все още не бях сигурна точно какво знаеше Шей за връзката си с нашия свят.

— Какво? — Той откъсна поглед от деколтето ми и понечи да погледне назад.

— Недей! — изсъсках аз. — Продължавай да вървиш и гледай напред.

Когато го притиснах до тялото си, усетих как пулсът му се ускорява, моето сърце също заби лудешки. Погледът ми намери устните му и се плъзна по тях.

„Престани! Престани! Престани!“ Имах чувството, че кръвта ми кипи.

— Когато стигнем следващата пресечка, искам да побегнеш. Върни се обратно в клуба и кажи на охраната. Те ще изпратят помощ — прошепнах аз в ухото му.

— Няма да те оставя сама!

— Напротив — усмихнах се аз, така че острите ми кучешки зъби отразиха светлината на уличната лампа. — Мога да се погрижа за себе си, но не и ако трябва да мисля и за теб.

— Имам телефон. Да се обадя ли в полицията?

— В никакъв случай!

— Няма да те оставя, освен ако не ми обещаеш нещо — каза той и за миг ми се прииска да го плесна през рамото, като непослушно пале.

„Защо не се бои от мен?“

— Какво? — сърцето ми биеше ускорено както от неговата близост, така и от мисълта, че всеки миг можеха да ни нападнат.

— Да се срещнем утре. В планината. Знаеш къде.

— Идеята не е… — започнах аз, ала не успях да довърша.

— Обещай ми или оставам тук.

Почти бяхме стигнали до ъгъла.

— Не и утре! В неделя сутринта.

— Неделя? — повтори Шей и хвана ръката ми.

— Обещавам — прошепнах аз и стиснах пръстите му за миг, след което го бутнах напред. — А сега изчезвай!

Той се усмихна широко, преди да се втурне зад ъгъла. Зад гърба ми се разнесе шум от бързи стъпки. Обърнах се и разперих ръце, препречвайки пътя на двамата мъже.

— Махни се от пътя ни! — изръмжа единият и понечи да ме блъсне настрани.

Само че аз бях по-бърза — юмрукът ми се заби в стомаха му и изкара въздуха от дробовете му. Мъжът се преви от болка, а аз най-сетне долових миризмата му. Не беше човешка. Търсачи!

Топлината в тялото ми отстъпи място на вцепеняващ студ. Не можех да повярвам, че съм допуснала да се приближат толкова много. Невниманието можеше да ми струва живота. Шей се оказа още по-опасен, отколкото се боях.

Другият мъж се нахвърли върху мен. Аз се метнах настрани и като се претърколих, приех вълчата си форма. Низ от ругатни се посипаха от гърлото на мъжа.

— Сложили са Стражи, които да го пазят, Стю!

Първият мъж вече се бе съвзел от удара ми и сега приклекна, пъхнал ръка под дългото си кожено яке. Устните му се извиха от отвращение.

— Да те видим колко струваш, торба с бълхи!

Нещо проблесна в ръката му и аз улових движението на китката му тъкмо навреме, за да се дръпна. Камата иззвънтя върху тротоара до мен. Оголих зъби и се нахвърлих отгоре му. Челюстите ми се сключиха около гръкляна му и прекъснаха писъка му. Устата ми се изпълни с кръв, почувствах вкуса на разтопена мед. Вдигнах муцуна едва когато усетих как сърцето му спира да бие.

Другият Търсач се взираше в мен с разкривено от ужас лице. Сниших се и тръгнах към него. Той направи грешката да побегне. Настигнах го с един скок и впих зъби в ахилесовото му сухожилие. Той се свлече на земята, пищейки от болка, и като се претърколи по гръб, вдигна ръка. Изскимтях, когато металният бокс се заби в рамото ми. Ударът бе достатъчно силен, за да ми причини болка и да ме разяри, но не и да ме спре и аз връхлетях отгоре му и го притиснах до земята, приковала поглед във вената, която пулсираше на врата му.

— Спри!

Внезапният глас, изпълнил съзнанието ми, ме накара да се вцепеня. Двама от глутницата на Бейн се приближаваха към нас с големи скокове.

— Ефрон го иска жив, ако все още е възможно.

— Възможно е — отвърнах и като приех човешката си форма, стоварих юмрук в челюстта на слисания Търсач; очите му се замъглиха и главата му увисна.

Двамата от глутницата на Бейн също си върнаха човешката форма и аз разпознах охранителя на „Едем“.

— Впечатляващо! — промърмори той.

Аз свих рамене и неволно се намръщих, усетила пронизваща болка. Охранителят пристъпи към мен.

— Ранена ли си?

— Нищо сериозно — уверих го аз, макар че болката от удара с бокса се оказа по-силна, отколкото очаквах.

Охранителят се намръщи.

— С голи ръце ли те удари, или с оръжие?

— С оръжие — отвърнах и хвърлих поглед към ръката на Търсача, който продължаваше да лежи в безсъзнание. — Тъпо, не остро.

— Ефрон трябва да те погледне. Търсачите омагьосват оръжията си. Може да се окаже по-сериозно, отколкото предполагаш.

Другият Страж се наведе и вдигна отпуснатото тяло на Търсача. Охранителят кимна.

— Да вървим. През задния вход. Съобщи на когото трябва, нека се погрижат за другото тяло. Аз ще доведа наследника на Бейн. Ефрон иска и той да го види.

Последвах двамата мъже по безлюдните улици на Вейл, докато не стигнахме тясната уличка, която минаваше зад нощния клуб на Ефрон. Гърмящата музика и горещината, които долитаха отвътре, накараха рамото ми да запулсира от болка. Прекосихме няколко мрачни коридора, докато не се озовахме пред врата, която ми беше позната. Намирахме се пред кабинета на Ефрон.

— Изчакай тук — нареди охранителят и като открехна вратата, надникна вътре.

Миг по-късно отново се обърна към мен.

— Ефрон иска да влезеш.

При тези думи той отвори вратата колкото да мина и излезе навън, затваряйки я след себе си.

Ефрон Бейн стоеше в средата на стаята и говореше по мобилния си телефон. Лоуган се бе надвесил над припадналия Търсач, а по устните му играеше жестока усмивка. Другият Бейн, онзи, който бе донесъл нападателя ми в клуба, стоеше до дивана, а в един кожен стол с висока облегалка седеше Лумин и отпиваше от чаша с шери. Дъбовата врата се отвори и на прага се появи охранителят, следван от Рен.

— Чух, че си заловила Търсач — каза той и се приближи до мен.

Кимнах и инстинктивно прокарах език по зъбите си. Все още усещах кръвта на убития в устата си.

— Изпуснал съм, жалко — в погледа на Рен се четеше тревога. — Ранена ли си?

— Само малко понатъртена. Нищо особено.

— А, Рение. Благодаря ти, че дойде толкова бързо — Ефрон прибра телефона в джоба си. — Вече можем да започваме.

— Къде е Шей? — попитах, понеже не го виждах никъде.

— Боск го откара у дома му. Срещата с вашите нападатели, мисля, че той ги нарече „крадци“, доста поразтърси горкото момче. Най-доброто, което можехме да сторим, бе да се погрижим да е на сигурно място в леглото си.

— Разбира се — съгласих се аз привидно, опитвайки се да не показвам объркването си.

Значи Пазителите бяха решили да държат Шей в неведение. Изобщо не можех да разбера какво е мястото му във всичко това. Искаше ми се да го видя, за да се уверя с очите си, че е добре.

Ефрон се приближи до мен и трябваше да положа голямо усилие да запазя самообладание.

— Разбрах, че Търсачът е използвал оръжие срещу теб.

Аз кимнах и той присви очи.

— Къде си ранена?

— В рамото.

— Свали си якето.

Преглътнах страха си и се подчиних, оставяйки коженото яке да се смъкне от раменете ми. Движението ми причини остра болка, която прониза мускулите ми и се плъзна по гръбнака. Ефрон стисна ръката ми и аз изохках, когато раната отново запулсира. Усетих как до мен Рен настръхна и от гърдите му се откъсна глухо ръмжене.

Ефрон му хвърли бърз поглед и се подсмихна презрително, после отново насочи вниманието си към мен. Когато видя моравата синина върху рамото ми, той изруга и даде знак на Лумин да се приближи. Тя се изправи и дойде при нас, свивайки устни при вида на раната ми. Ефрон кимна.

— Заклинанията им стават все по-добри. Това няма да зарасне от само себе си.

Лумин улови брадичката ми между тънките си пръсти.

— Нуждаеш се от кръвта на глутницата. Къде е Брин?

— Може да вземе от моята кръв — обади се Рен, преди да успея да кажа каквото и да било.

Очите на Лумин се разшириха.

— Я виж ти! Какъв кавалер! — усмихна се тя на Ефрон. — Изглежда, между младите вече се е зародила привързаност, скъпи мой. Много обнадеждаващо. Но се надявам — продължи тя, като се обърна към Рен и облиза устни, — че не си… злоупотребил с моето момиче.

— Разбира се, че не съм, господарке — отвърна Рен, а в очите му припламна огън.

Лоуган най-сетне се отдели от припадналия Търсач и се приближи до баща си.

— Какво става? — повдигна вежди той, като местеше поглед между мен и Рен.

— Твоят алфа току-що предложи да изцели Кала, като й даде от кръвта си — в гласа на Ефрон се долавяше ледена насмешка.

— А, винаги съм искал да видя как става — подсмихна се подигравателно Лоуган. — Вие, Стражите, имате толкова необикновено умение. Почти ви завиждам за него.

Усетих как се разтрепервам от унижение. Рен му хвърли кръвнишки поглед, но не каза нищо.

— Наистина ли е необходимо? — попитах аз, без да откъсвам поглед от персийския килим под краката си, ала още преди да довърша, знаех отговора.

От болката ръцете ми бяха започнали да треперят, повдигаше ми се, сякаш раната бе пълна с отрова, която се процеждаше от рамото в стомаха ми.

— За съжаление по всичко личи, че Търсачите са използвали уединението си, за да усъвършенстват своите умения. Изглежда, са открили начин да отслабят най-силното ни оръжие — при тези думи Ефрон се усмихна. — Имам предвид теб и твоята глутница, Кала.

Рен нави единия си ръкав:

— Не се тревожи, Кал.

„Но аз не искам да им доставям удоволствието да се позабавляват за наша сметка.“ Само че колкото и да се мъчех, нищо друго не ми идваше наум.

Преди да успея да се възпротивя, Рен вдигна ръка и я допря до устните си. Когато я отдръпна, по кожата му се стичаха алени струйки. Аз обърнах гръб на тримата Пазители, поех си дълбоко дъх и докоснах с устни снежнобялата кожа, върху която сега зееше рана. Усетих кръвта му върху езика си, беше топла и сладка като мед, с далечен мирис на дим. Искряща топлина се разля по вените ми, туптящата болка в рамото отслабна и не след дълго напълно изчезна.

Рен сложи другата си ръка на тила ми и допирът ме върна в стаята. С пламнали бузи, аз се обърнах към Лумин и тя кимна одобрително, когато видя, че от раната ми няма и следа.

— Прекрасно — каза тя. — Такава съвършена двойка. Надминали сме себе си.

Ефрон сложи ръка върху рамото на Лоуган:

— Ще получиш прекрасно наследство, момчето ми.

Лоуган се усмихна на баща си и ни огледа оценяващо.

В този миг охранителят се появи до Рен и му подаде аптечка за първа помощ.

— Благодаря — каза Рен и отвори със зъби една лепенка.

— Така, за това вече се погрижихме — заяви Ефрон и отиде до дивана, където лежеше все още безчувственото тяло на Търсача. — Лумин, ще ми окажеш ли честта?

Лумин вече бе направила няколко крачки, когато Лоуган я изпревари.

— Може ли аз? — помоли той.

Господарката ми примига учудено, но после се усмихна.

— Разбира се — съгласи се тя и даде знак на Лоуган да се приближи до припадналия мъж.

Ефрон щракна с пръсти и двамата Стражи от глутницата му застанаха от двете страни на Търсача.

Лоуган положи ръце върху слепоочията му и поде заклинание, чиито думи не разбирах.

Клепачите на Търсача потрепнаха, той отвори очи, пое си задавено дъх и рязко седна. Лоуган се усмихна и направи крачка назад. Мъжът обходи стаята с обезумял поглед.

— Къде съм?

— Според мен въпросите трябва да задаваме ние, приятелю — пристъпи напред Ефрон и Търсачът се сви от страх; двамата мъже край дивана изръмжаха и той изскимтя като животно в клетка.

— Стой далеч от мен!

— Така ли се държиш с домакина си? — Ефрон продължи да се приближава бавно. — В крайна сметка, ти си у дома ми. Навлязъл си във владенията ми.

— Те не ти принадлежат, магьоснико! — изплю се Търсачът, чийто страх очевидно бе отстъпил място на ярост. — Къде е момчето?

— Това не те засяга.

— Той не знае кой е в действителност, нали? Не знае, че вие отвлякохте Тристан и Сара, нито какво смятате да правите? — Мъжът отчаяно местеше поглед, докато най-сетне ме забеляза. — Значи твоята кучка уби Стюарт?

Рен изръмжа и се хвърли напред, приемайки по средата на скока формата на тъмносив вълк. Долепен до пода, той заплашително тръгна към дивана.

— Не — нареди Ефрон и Рен се подчини, без да откъсва заплашителен поглед от Търсача.

Ефрон се усмихна студено.

— Много скоро ще копнееш и ти да бе умрял от зъбите на някой Страж. Но мисля, че можем да намерим начин да се разправим с теб. Съжалявам, Рение — махна с ръка той. — Знам, че ти се иска да вкусиш плътта на нашия приятел, и ти обещавам, че един ден ще имаш възможност да отмъстиш за майка си.

Рен прие човешката си форма и се върна до мен с помрачняло лице. Лумин прекоси стаята, усмихвайки се на пленника.

— Не се боя от теб, вещице — изсъска той и направи неприличен жест.

— Колко просташко — Лумин потропа с пръсти по облегалката на дивана. — Май трябва да те научим как да се държиш.

Тя вдигна ръка и описа сложна фигура във въздуха. Когато свърши, пред нея пламтеше огнен символ. Той се сви, пулсирайки, и се взриви, оставяйки на свое място зловещите очертания на един призрак.

Стомахът ми се преобърна и аз неволно отстъпих назад. Ръката ми потърси Рен и пръстите ни се сключиха.

Търсачът панически се дръпна и падна на земята.

— О, Господи!

— Той не приема обаждания точно сега — усмихна се Лумин подигравателно и направи бързо движение с китката.

Призракът се плъзна напред и тялото му се уви около Търсача като черен покров. Пленникът изпищя и крайниците му затрепериха конвулсивно, когато отвратителното същество го погълна.

— Така, нека поговорим за твоите приятелчета в Денвър.

Ефрон се прокашля:

— Лоуган, защо не предложиш на нашите верни Стражи да потърсят приятелите си? Вече направиха предостатъчно за нас. — По устните му се плъзна усмивка и той се обърна към нас: — За което сме ви много благодарни.

Рен кимна и ме дръпна към вратата. Лоуган я отключи и я отвори пред нас.

— Забавлявайте се — каза той. — В някой от следващите дни трябва да поговорим за новата глутница.

От вътрешността на стаята долетя писък. Ако музиката не беше толкова силна, агонизиращият вопъл на Търсача щеше да се чуе из целия клуб. Лоуган ни смигна и затвори вратата.

Без да поглеждаме назад, двамата с Рен побързахме да отидем на втория етаж. Когато се качихме по стълбите, аз се огледах за останалите от глутницата и ги видях да танцуват сред тълпата поклащащи се тела. Хванати за ръце, Ансел и Брин се въртяха с главозамайваща бързина. Невил и Мейсън бяха започнали нещо като състезание, насърчавани от Козет и Сабин. Дакс беше доближил устни до ухото на Фей и аз я видях да се усмихва на думите му. Понечих да отида при тях, ала Рен ме задържа.

— Добре ли си?

— Да.

Усетих леко докосване по рамото си, там, където доскоро личеше синината от оръжието на Търсача. Пръстите на Рен описваха бавни кръгове върху кожата ми. Имах чувството, че нежният му допир се разлива по цялото ми тяло. Затворих очи и опитах да успокоя лудешкия ритъм на сърцето си. „Защо става така винаги когато Рен ме докосне?“

— Сигурна ли си, че си добре, Лили? — подразни ме той.

Омразното име изтръгна дрезгав смях от гърдите ми.

— Сигурна съм. Нали ти се погрижи за това.

Той ме привлече към себе си.

— Този път ще танцуваш ли с мен, или отново ще избягаш?

Воинският ми инстинкт се обади.

— Ако ми дадеш няколко секунди да си поема дъх, може би няма да е необходимо да бягам.

Рен свали ръце от раменете ми.

— Защо ме мразиш, Кала?

Аз поклатих глава.

— Какви ги дрънкаш?

— Никога не съм срещал друго момиче, на което компанията ми да е толкова неприятна.

Той отвърна поглед от мен и стисна зъби.

— Може би точно там е проблемът.

Рен потръпна, сякаш го бях зашлевила, и аз съжалих за резкия си тон.

— Не те мразя. Просто се опитвам да спазвам правилата.

— Виж, разбирам, че положението не е идеално — отвърна той. — Но си мислех, че може би нещата между нас…

Думите му заглъхнаха като мъгла, отвяна от неочакван порив на вятъра. Той пристъпи от крак на крак и продължи много по-решително:

— Права си. Ще те оставя на мира. Все още смятам, че глутниците ни трябва да прекарват повече време заедно. Особено след като Лоуган ще застане начело след съюза. Той е непредсказуем. Трябва да бъдем силни. А и по всичко личи, че те нямат нищо против — при тези думи Рен махна към дансинга.

Кимнах мълчаливо, тъй като не знаех какво да кажа. Очите му срещнаха моите и аз неволно направих крачка назад, смаяна от ледения им поглед.

— Повече няма да ти досаждам — довърши Рен. — Ще решим как да действаме, когато дойде време за съюза.

Стомахът ми се сви и аз сведох поглед. Не исках Рен да се откаже толкова лесно от мен.

— Рен! — вдигнах очи и потърсих неговите, ала той вече ми бе обърнал гръб.

Протегнах ръка, но преди да успея да го докосна, той се изгуби сред тълпата.