Нощна сянка

31

— Така. Това беше последното — заяви Брин и ме завъртя, за да ме огледа от всички страни.

— Защо има толкова много копчета? — попитах, като се чудех дали изобщо ще успея да се измъкна от роклята след това.

— Служат за украса, Кала. Майка ти ги обожава — обясни Брин и размаха четчица за гримиране насреща ми. — Сигурна ли си, че не искаш грим? Мога да оправя поне очите ти. Да ги накарам наистина да изпъкнат.

— Не. Никакъв грим — отсякох аз. Защо, за Бога, би ми се искало очите ми да „изпъкнат“, та това звучеше направо гротескно! — Съгласих се да те оставя да ми направиш прическа, но няма да нося грим.

Гадеше ми се и много повече се притеснявах за стомаха, отколкото за очите си.

— Ще я развалиш! — скара ми се Брин и ме плесна през ръката, когато се опитах да докосна грижливо оформените си къдрици, които тя бе вдигнала с помощта на фиби. — Никакво пипане. Сигурна ли си за очите?

Усмихнах й се. Самата Брин изглеждаше поразяващо. Къдриците, които стигаха до брадичката й, бяха сресани както обикновено, ала бронзовите им оттенъци рязко контрастираха с мастиления цвят на роклята в стил ампир, която нежно обгръщаше тялото й, изтъкана сякаш не от плат, а от нощното небе. Не беше честно. Брин и останалите от новата глутница щяха да отидат на съюза, обвити в деликатна прелест, досущ жрици на някоя тъмна богиня, а аз изглеждах като сватбена торта и бях сигурна, че вината за това е само на майка ми.

— Нито очите, нито устните, нищо — посочих към дългата до земята рокля. — Това е предостатъчно. Още нещо, и току-виж, си станала свидетел на спонтанно самозапалване.

— Добре тогава — отстъпи тя и прибра козметичните си принадлежности в кутия с размерите на сандъче за инструменти.

В този миг се разнесе тихо почукване, последвано от приглушения, разтревожен глас на Ансел:

— Готови ли сте? Мейсън вече се обади два пъти. Останалите си мислят, че сме се обърнали в някоя канавка.

— Имаш ли планове за величествена поява или нещо такова? — попитах Брин.

— Не. Нека влезе.

— Добре, Ансел — повиших глас. — Готови сме.

Вратата се отвори и Ансел пристъпи в стаята. Брин се завъртя на високите си токчета и го дари с ослепителна усмивка. Брат ми се закова на място, пребледня, после почервеня като домат, после отново пребледня. Отвори уста, ала от гърлото му излезе единствено задавено гъргорене и той се задоволи само да въздъхне.

Брин прекоси стаята и взе ръцете му в своите.

— Благодаря.

Целуна го по бузата и тъкмо се обръщаше към мен, когато Ансел я сграбчи и я целуна толкова страстно, че тя едва не се разтопи в обятията му. Извърнах поглед, сърдита на себе си заради завистта, която ме жегваше всеки път, щом ги видех заедно. „Те се откриха един друг и са щастливи. Ами ако аз също съм намерила щастието си, но съм принудена да се откажа от него?“

След неловка пауза, през която упорито се взирах в обувките си, Брин прошепна:

— Ще продължим този разговор по-късно.

— Това не го чух — заявих аз. — Обръщам се.

Ансел се ухили насреща ми, целият изпоцапан с червило.

— Трябва да се измиеш — разсмях се.

— А, да. Между другото, изглеждаш страхотно — подхвърли той, докато отиваше към банята.

Брин отвори чантичката си и затърси червилото си. Беше пламнала и така сияеше от щастие, че ми се прииска да я ударя. Силно се съмнявах, че аз ще сияя от щастие по време на церемонията.

Ансел се върна почти веднага, подрънквайки с ключовете за колата.

— Време е за парти!

Десетки двойки се носеха във вихъра на танца от другата страна на френските прозорци, които отделяха балната зала от терасата. Домакин на Кървавата луна беше Ефрон Бейн и затова балът се провеждаше в един от петзвездните му хотели в покрайнините на Вейл, пищен комплекс, построен в непосредствена близост до гората. В далечния край на балната зала камерен оркестър свиреше валс след валс. Тъмни сатенени завеси, огромни прозорци с прекрасни витражи и стотици канделабри създаваха атмосфера съвсем в стил Хелоуин. Полупрозрачна хартиена сфера, боядисана в червено, обвиваше масивния полилей и придаваше ален оттенък на светлината. Истинска кървава луна.

До една от стените имаше богато украсена маса, върху която огромен котел, пълен със сух лед, разпръскваше бели облаци над всевъзможните предястия и десерти. Пазители, Стражи и обикновени хора се носеха по дансинга, облечени в най-хубавите си дрехи. Гледани през матовите врати, те приличаха на огромен рояк от лъскави дрънкулки.

— Не може да се мери с „Едем“, но става — смигна ми Брин. — Жалко, че не можем да се присъединим.

— Вече ви се извиних, задето закъснях — измърморих аз.

— Не мога да повярвам, че в нощта на съюза си помагала на Шей с уроците му — прошепна Брин и ме дръпна настрани от Ансел. — Двамата трябва страшно да обичате училището. Искаш ли да ме осветлиш по въпроса? Да ми дадеш някоя идея, която да използвам с Ансел?

— Вече му обясних, че само си въобразявате! Той не ти ли разказа?

— Реших, че може би, ако аз те попитам, отговорът ти няма да е същият. Нали се сещаш, ако си поговорим по момичешки. Ако искаш да споделиш нещо, преди да отидеш пред олтара, сега е моментът.

— Престани!

Само при споменаването на Шей ме обземаше неистово желание да побегна. Съюзът означаваше да го изгубя, а за мен това бе все едно да изгубя всичко. Изобщо не бях в настроение за шеги.

— Най-добре да отида да видя дали е време — обади се Ансел и се извърна от френските прозорци. — Я, ето го и Рен.

Брин побърза да го последва.

— И аз ще дойда с теб.

Като се опитвах да не обръщам внимание на внезапното присвиване в стомаха ми, отидох да посрещна Рен. Смокингът прилягаше добре на стройното му тяло; тъмното сако и панталоните контрастираха със сивата му риза и вратовръзка. Същите цветове имаше и козината му, когато приемеше вълчата си форма.

— Роклята ти сама по себе си е цял ритуал, Лили. Колко време ти отне, докато се облечеш?

— Твърде много — отвърнах и по навик посегнах да уловя плитката си; когато я нямаше, се чувствах някак беззащитна. — Добре ли си? Тревожех се за теб.

— Добре съм — изсмя се той остро. — Макар че с хлапето никога няма да станем първи приятели, Дакс ми каза какво е направил, за да задържи Лоуган настрани. Много благородно от негова страна. Задължен съм му. Явно е по-наблюдателен, отколкото предполагах.

Кимнах в знак на съгласие и потрих ръце, за да не затреперя.

„Синът на жетвата, Потомъкът.“

Разтревоженото лице на Шей се появи пред очите ми: „Става дума за мен.“

Нежният допир на Рен ме изтръгна от мислите ми.

— Знам, че изобщо не е в твой стил, но изглеждаш изумително — каза той. — Стига да можеш да ходиш с всичкия този плат по себе си.

— Благодаря — отвърнах и докоснах вратовръзката му. — Ти също изглеждаш чудесно.

Той бръкна в джоба си.

— Имам нещо за теб.

— Моля?

Думите му ме хванаха напълно неподготвена. Защо ми е донесъл подарък? Трябваше ли и аз да му подаря нещо?

Едва забележима руменина покри бузите му и притеснението му накара сърцето ми да забие учестено.

— Просто… — започна той, но после спря и отстъпи назад, само за да се приближи отново миг по-късно.

Нежният му поглед срещна моя и аз се сепнах, съзирайки уязвимостта в очите му, нещо съвсем необичайно за него. Думите на Ансел изведнъж отекнаха в съзнанието ми: „Рен не е чак толкова самоуверен, за колкото се представя… особено що се отнася до теб.“

Рен извади ръка от джоба си, стиснал нещо в шепа, и ме накара да обърна дланта си нагоре. Усетих нещо хладно и видях как Рен рязко дръпва пръстите си, сякаш току-що бе поставил заредена бомба в ръката ми. Погледнах надолу и рязко си поех дъх.

Върху дланта ми почиваше изящен пръстен. Гладък, овален сапфир проблясваше в мрака; инкрустиран бе в нежна сребърна халка, върху която бе изваяна изкусна плетеница. Взирах се безмълвно в пръстена. Ръката ми започна да трепери.

Рен все така не смееше да се приближи.

— Халката е от бяло злато — тихо каза той. — Напомня ми на косата ти.

Най-сетне откъснах очи от пръстена и срещнах питащия поглед на Рен. Устните ми се разтвориха, ала в гърлото ми сякаш бе заседнала буца и не можах да изрека нито дума от онова, което исках да кажа. Усетих, че треперя.

В тъмносивите очи на Рен припламна разочарование.

— Не е нужно да го носиш, ако не ти харесва. Просто си помислих, че трябва да ти дам нещо преди съюза. Баща ми казва, че пръстените не са част от ритуала, но искам да знаеш, че…

Изведнъж млъкна и поклати глава, а в гърдите му се надигна глухо ръмжене.

— Няма значение — отсече той и посегна към ръката ми, сякаш се канеше да си вземе пръстена обратно, ала аз сключих пръсти около него и го притиснах към гърдите си.

Той примига, сепнат от внезапния ми порив да защитя подаръка му.

— Много е красив — най-сетне бях успяла да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми, но дори аз едва познах гласа си, толкова бе дрезгав и несигурен. — Благодаря ти.

„Наистина го е грижа за мен. За нас.“

Изведнъж се зачудих дали ще мога да издържа онова, което ми предстоеше.

Очите ми започнаха да парят и сведох поглед. Бавно разтворих ръка и си сложих пръстена.

— Съжалявам, че нямам нищо за теб.

Рен се приближи до мен и като улови ръката ми, докосна пръстена.

— Напротив, имаш.

В този миг Брин се появи на терасата, придружавана от Дакс.

— Време е — каза Дакс.

Рен кимна и като докосна челото ми с устни, го последва надолу по стълбите.

— Готова ли си? — попита Брин, ала сияйната й усмивка не можеше да скрие страха в гласа й.

— Не съм сигурна, че това е правилният въпрос — отвърнах и погледнах пръстена на ръката си.

„Тук ми е мястото. Винаги съм знаела пътя, който ме очаква. Ето че дойде моментът да поема по него.“

— Искам да знаеш, че съм до теб — Брин взе ръката ми в своята. — Никой от глутницата няма да допусне да ти се случи нещо лошо.

— Вие нямате право да вземате участие — напомних й, оставяйки я да ме поведе по стълбите, отвеждащи в гората.

— Да не мислиш, че ще са в състояние да ни спрат, ако видим, че си в опасност? — смушка ме тя с лакът и аз се усмихнах.

— Благодаря.

— Освен това изглеждаш прекрасно — добави тя.

— Приличам на торта — възразих аз.

— Да, но на красива торта.

Смехът ни изпълни студения нощен въздух с малки бели облачета. Брин ме поведе по пътека, която не познавах, все по-навътре и навътре в тъмната гора. Тънка пелена от сняг проблясваше под краката ни, сякаш земята бе застлана с диамантено покривало. Не след дълго звуците на бала останаха далеч зад нас. Наслаждавах се на недокоснатия сняг и умиротворяващото спокойствие, което той разстилаше навсякъде, макар да знаех, че много скоро щях да го опръскам с нечия кръв. Вдигнах очи към луната и за кой ли път се замислих за лова и за все още неизвестната ни жертва.

Кървава луна. Ловджийска луна.

„Тази нощ е нощ за убиване.“

Оставих лунната светлина да се влее в мен, сякаш се надявах, че по някакъв начин ще пробуди жаждата ми за лов, ала ловният ми инстинкт бе погребан под пластове вцепеняващ страх.

— Колко още остава? — попитах, ала преди Брин да успее да отговори, в далечината пред нас заблещукаха факли.

Ярки пламъци проблясваха между високите борови дървета, които обграждаха поляната пред нас като решетки на огромна клетка.

— Аз трябва да отида първа — каза Брин и ме прегърна, оставяйки ме извън кръга на факлите. — Наоми каза, че ще разбереш, когато настъпи моментът да дойдеш. Всичко ще е наред. Ти си страховита, не го забравяй!

— Точно така — отвърнах, макар че се чувствах повече като пудинг, отколкото като воин.

— А и доколкото съм чувала, в деня на сватбата на булката й е позволено да се държи като примадона, така че, ако искаш, спокойно можеш да накараш Рен да почака малко повечко; няма да му се отрази зле.

— Добре. Ще се видим след малко.

— Обичам те, Кал — целуна ме по бузата и се отправи към запалените факли.

Гледах я как се отдалечава, опитвайки се да успокоя дишането си. Боях се, че тялото ми ще откаже да ме слуша. Струваше ми се, че едвам пазя равновесие, като жребче, което току-що е проходило.

„Кала, много добре знаеш, че трябва да го направиш. Затова си създадена. Това е истинската ти същност.“

Защо тогава искам единствено да избягам? Не трябваше ли нещо по-силно от мен да ме привлече към онова, което ми бе предопределено?

Покрих лицето си с ръце, борейки се да запазя спокойствие. Откъм поляната пред мен се разнесе думкане на барабани, призоваващо духовете на церемонията. Като придържах полите си с ръце, аз се приближих към поляната, за да погледна скришом какво ме очаква.

Миризмата ме накара да се закова на място и да се огледам разтревожено. Не беше възможно. Само че този мирис не можеше да бъде сбъркан — мирис на пролетен дъжд и растения, огрени от слънцето.

„Шей!“

За миг си представих церемонията. Чух Ефрон да казва: „Ако някой възразява срещу този съюз, нека говори сега или замълчи навеки“ и видях Шей да изскача от сенките, за да ме изтръгне от ръцете на Рен.

„Започвам да се побърквам.“

Опитах се да прогоня миризмата, да пропъдя измамливото видение. Не можеше да е истина. Не само че в церемонията не се питаше дали някой възразява срещу съюза, но и бях сигурна, че Шей няма да се появи, за да ме спаси. Нямаше начин.

Ала когато отново си поех дъх, миризмата все още беше там и ми нашепваше да забравя за поляната и да потърся между сенките на дърветата. Поколебах се, разкъсвана между принудата да отида на церемонията и отчаяното желание да разбера откъде идва миризмата, ако изобщо беше истинска. Не знаех колко дълго още можех да отлагам появата си на поляната.

Изведнъж между високите борове се надигна нов звук. Гласът на Сабин, мелодичен и печален, изпълни нощта. Миг по-късно към него се присъедини и гласът на Невил и двамата запяха песен за битка и жертвоприношение, поредното напомняне, че това е церемония на дълга и че в нея няма място за романтика.

Песента на воина. Значи имах още малко време. Обръщайки гръб на факлите, аз се запрокрадвах в мрака. Колкото повече се отдалечавах от поляната, толкова по-силна ставаше миризмата.

Внезапно пред себе си видях огромен дъб, който изпъкваше рязко сред тъмните борове. Вече не бях сама.

Гърлото ми се сви при вида на фигурата, коленичила в основата на дървото. Шей беше с вързани очи и ръце, главата му беше клюмнала върху гърдите.

Изведнъж той вдигна глава, дишайки с усилие.

— Кала? Кала, ти ли си?

Буцата, заседнала в гърлото ми, изчезна.

„Той също познава миризмата ми.“

Втурнах се напред, като едва не се препънах в дългата рокля, и коленичих до него.

— Шей, какво правиш тук? — ахнах и като свалих превръзката от очите му, взех лицето му в ръцете си. — Какво се е случило?

Стори ми се, че и последната капка кръв се отдръпна от лицето му.

— Тя ме доведе. Мисля, че вече знам защо. Не мога да повярвам.

— Какво не можеш да повярваш? Кой ти причини това?

— Думата в пророчеството — гласът му трепереше. — Онази, която толкова ме затрудни.

— Имаш предвид „дар“ ли? Какво общо има това?

„Защо, за Бога, е седнал да ми говори за книгата, когато е захвърлен насред гората, с вързани ръце и очи?“

При звука на думата „дар“ той потрепери.

— Да — лицето му позеленя и аз се уплаших да не повърне. — Само че не означава „дар“, Кала.

— Какво тогава? — попитах, докато дърпах въжетата, с които бяха вързани китките му. Едва не ми прилоша, като видях колко жестоко се бяха впили в кожата му.

— Означава „жертвоприношение“.