Изпепелени

Партридж Стаи

Слънце. Завесите са затоплени и осветени от него. Така се беше почувствал, когато беше видял писмата и след това самата Лайда – сякаш внезапно го беше изпълнила светлина, сякаш слънцето пламтеше в гърдите му.

Тя не беше спряла да го обича. Писмата бяха доказателството, но и тя самата му го беше казала.

– Въпреки че си мислех, че си ме изоставил, аз продължавах да те обичам. И винаги ще те обичам.

И ето че сега тя е с него, в тази кухня, в къщата, която Айралийн беше създала и за която разказваше на Партридж – сякаш е сън, макар вече да се е работело върху нея. Кога ли е започнало всичко това?

В една стъклена чиния лъщи масло. На плота проблясва тостер. Една жена е застанала пред мивката. Има тънък кръст и риза с щампи на цветя.

Той знае, че това е изображение на майка му. Иска му се да протегне ръка и да докосне рамото ù, но знае, че няма рамо. Няма и жена. Иска му се тя да се обърне и да го погледне. Но той няма майка.

Лайда протяга ръка към една чаша за мляко, по която има капки вода. Ръката ù се плъзва през нея.

Айралийн влиза в стаята.

– Харесва ли ти тук? – пита тя.

Не може ли да обича и двете? Любовта към Лайда е дълбока. Но беше започнал да се влюбва и в Айралийн. Тя е постоянна и истинска. Всички заедно вървят към кухнята, където майка му – бледото ù изображение край мивката – бърка в сапунената вода и измива една бяла чиния, докато си тананика. Тя е толкова истинска, че той не може да понесе да я гледа твърде дълго. Иска му се тя да вдигне поглед и да види, че той е там – да се държи с него като с нейния завърнал се у дома син.

Но дали му харесва тук? Може ли да отговори на този въпрос? Това е мираж. Не е истинско. Дали Айралийн разбира разликата? Не ù казва нито едно от тези неща. Вместо това отговаря:

– Наистина ми харесва тук.

Това донякъде е истина.

Защо има толкова много слънце? То нахлува през прозорците и изпълва стаята с такава ярка светлина, че е трудно да се различат подробностите . Може би те са недовършени.

– Как направи всичко това? – пита Партридж.

– Пърди и Хопс имат достъп до всички тези файлове. Те мислеха, че това може да те убеди. Има и още – добавя тя. – Още толкова много.

Лайда не помръдва. Тя стои под слънчевата светлина, хвърляна от фалшивия прозорец.

– Птици – промълвя тя. – В рехабилитационния център имаха птици, които прелитаха покрай фалшиви, осветени от слънце, прозорци като този.

– Нямахме много време! – гневно се тросва Айралийн.

– Птиците не ми харесваха – казва Лайда. – Те ми напомняха, че няма къде да отида.

Лайда беше казала на Партрдиж, че Арвин се е изпуснал, че писмата между тях не са били изпращани и тя е мислела, че той я е изоставил. Партридж ù обясни, че не са му позволявали да я вижда и че животът му е под контрола на Форстийд. След това тя му беше казала, че винаги ще го обича, а той бе отвърнал, че иска да е с нея.

– Разбирам – беше казала тя.

Но какво означава това разбирам? Какво искаше той? Дали това да му каже, че е сгрешила и не е трябвало да го пуска последния път? Дали това, че отсега нататък те винаги ще бъдат заедно?

– Партридж! – това е Преша, която го вика от коридора.

Той следва гласа ù и подминава една спалня с двуетажно детско легло.

Той спира и поглежда вътре. Там, на долното легло, спи брат му. Господи! Това е Седж преди подобренията и всичкото това кодиране. Той не е войник от Специалните сили. Той е просто хлапе, може би на шестнадесет или седемнадесет години. Спи, макар че слънцето грее през прозореца. Партридж иска да го събуди. Той иска да чуе гласа на брат си. Но знае, че работата е била свършена набързо. Вероятно това е всичко, което върши брат му – спи на долното легло, както някога като момче. Партридж опира глава на рамката на вратата.

– Седж, Седж. Братко мой – казва той.

И тогава чува Преша да го вика отново.

Той се отблъсква от вратата и с несигурна походка влиза в друга спалня. Вътре има легло от балдахин с розова кувертюра с къдрици, диван, плюшен жираф и дълго инкрустирано огледало върху вратата на гардероба. Преша се гледа втренчено в огледалото. Тя прибира косата си назад. Белегът с формата на полумесец около окото ù липсва върху огледалното изображение на лицето ù.

И тогава тя се отдръпва назад и вдига юмрука си с главата на куклата. Но в отражението него го няма. Тя вдига двете си ръце и ги сгъва, отваря и затваря дланите си отново и отново.

Поглежда към Партридж от огледалото:

– Защо някой би направил място като това?

Той не знае отговора.

* * *

Чува се хор от гласове. Преша ги разпознава. Вижда, че и Партридж знае кои са. Той застива и тя бързо минава покрай него. Има чувството, че сърцето ù ще се пръсне. Тя тръгва по коридора и стига до гостната стая. И вътре, сякаш я очакват, стоят трима мъже – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Трима отделни мъже. Те разговарят и се шегуват. Хелмут приглажда косата си и разтрива колената си. Нервен е. Ел Капитан потупва Брадуел по гърба. Всички започват да се смеят.

Тя не може да различи думите им. Това са просто гласове – както се чуват през стените и вратите на дългите коридори. Освен това, изглежда, те не знаят, че тя стои пред тях.

– Брадуел – казва тя.

Лицето му е чисто. Няма белези. Кокалчетата на ръцете му не са ожулени. Той носи удобно сако. Няма огромни криле. По гърба му няма изобщо никакви птици.

– Как са направили това?

Партридж застава до нея. Той се навежда и поглежда лицата им.

– Господи – възкликва той. – Погледни ги.

Преша не може да ги погледне.

– Те са сбъркани – казва тя на Партридж. – Не приличат на себе си. Не и по този начин – без всякакво минало.

Тя може да види на пода малкото око на кръгъл предмет с големината на ябълка. Кълбо като онова, за което ù беше казала Лайда. Вероятно във всяка стая има кълбо, създаващо всяко от изображенията. Нищо от това не е истинско.

Тя побягва навън от стаята и надолу по коридора, но той изглежда малко по-различен. Има врата там, където тя е сигурна, че преди нямаше врата. Вратата е леко открехната. Тя вдига главата на своята кукла, облекчена, че още е с нея, и отваря широко вратата.

Вътре е дядо ù – с възглавници, подпъхнати зад гърба му. На коляното му лежи списание с кръстословици. Тя вижда, че той все още има само един крак и той е фалшив – лъскав и розов, с малък черен чорап и обувка накрая. Вентилатора, заседнал в гърлото му, го няма. На негово място има грапав белег във формата на кръст.

Той не е като Брадуел, Ел Капитан и Хелмут в гостната. Изглежда знае, че тя е тук. Но тогава той казва:

– Мога ли да Ви помогна? – сякаш тя е непозната.

– Това съм аз – отвръща тя.

– Здравей – казва дядо ù, но тонът му е смутен, сякаш никога преди това не я е виждал.

– Преша – припомня му тя. – Това съм аз, Преша.

Той затваря очи за секунда и силно ги стиска, сякаш името ù му причинява някаква болка. Когато отваря очи, се усмихва.

– Това е името на съпругата ми – накрая казва той. – Тя почина преди няколко години.

В този момент Преша се приближава до дядо си. Тя вдига ръка, за да докосне неговата, но се поколебава. Иска ù се да почувства топлината му. Ами ако това е просто трик, жесток трик?

Тя слага ръката си върху неговата... и усеща сухата му кожа и еластичността на болните му от артрит стави.

– Ти си истински – казва тя. – Но не ме познаваш.

Той ù се усмихва.

Очите ù парят от сълзите.

– Партридж! Лайда! – вика ги тя.

Лайда се появява на вратата.

– Той е истински – казва Преша. – Трябва да го измъкнем от тук. Трябва да е с нас.

Лайда е потресена от вида на стареца.

– Партридж! – крещи Преша. – Къде си?

Сега Преша протяга ръка и докосва всичко: стената, картините, дръжките на вратата, една ваза. Понякога нещата са истински, а понякога ръката ù преминава през тях, сякаш са въздух.

– Партридж! – продължава да крещи тя. – Партридж!

Няма отговор. Тя се затичва към кухнята, през която беше преминала набързо първия път.

Една жена стои пред мивката и мие чинии, а Партридж седи на кухненската маса.

– Ти си върнал обратно дядо ми.

– Само дето паметта му я няма – отвръща той.

– Но той е жив – казва тя. – Ти си го направил. Благодаря ти!

Той хвърля поглед на жената до мивката и пита Преша:

– Не знаеш ли коя е тя?

Преша се приближава до плота. Накланя се напред и вижда лицето на майка си, профила на деликатния ù нос и брадичката. Очите ù са благи. Изпъстрените ù с лунички ръце са голи. Сапунените балончета блестят върху повърхността на водата. В този момент тя вдига едно балонче върху дланта си и го духа, докато то не се издига и понася във въздуха, преди да се пукне.

Преша протяга ръка да я докосне.

– Не го прави – спира я Партридж. – Не я докосвай.

Айралийн влиза усмихната в стаята.

– Това си заслужава да се запази, нали? Дом, пълен с близки хора. Всички онези, които сте загубили, но усъвършенствани. Сега вече не можете да разрушите Купола. Не и когато това място съществува. Можеш да го наречеш дом, Преша.

– Мислиш ли, че ще искам да запазя това място? То не е истинско.

– Не, не – протестира Айралийн, кършейки ръце. – Можем да ги програмираме по-добре. Можем да ги направим интерактивни[50]. След време ще можете да разговаряте с тях. Вие не разбирате.

– Ти не разбираш. Те не са истински хора.

– Точно затова не можете да разрушите Купола, Преша – намесва се Партридж. – Той е пълен с истински хора. Те ще умрат там, навън. И знаеш ли кои ще бъдат убити първо? Ние. Ти, аз, Айралийн и Лайда. Лайда и нашето бебе. И още...

– Още?

– ... Бебета – довършва той. – Малки бебета в инкубатори. Какво ще стане с тях?

– Бебета в инкубатори? – тя си представя майките, които намират редици с бебета в топли пластмасови кутии. Майка Хестра и останалите майки ще ги вземат на ръце, ще ги привържат към телата си, свикнали да чувстват близостта на децата си, и ще се погрижат за тях.

– Партридж, ако има бебета, които се нуждаят от майки, мисля, че знаеш кой ще се погрижи за тях.

– Би ли се доверила на майките? На жените, които отрязаха кутрето ми?

– Нещата трябва да се променят – настоява Преша. – Зная това. Те трябва да се променят!

– Е, има и по-лошо. Има хора, които са замразени. Не можеш да си представиш... – Партридж се изправя, олюлява се и излиза през вратата на къщата към коридора отвън.

Преша тръгва и вика след него:

– Партридж, какво правиш? Партридж!

Той се е навел напред и се опитва да си поеме дъх, но когато тя стига до него, той се изправя, влиза в конферентната зала и спира до масата в средата на стаята.

Тя го следва и застава до масата. На нея има карта на зоната около Купола, но картата е жива. От всички страни нагоре по хълма вървят черни точки, които се приближават все повече и повече до Купола. Дали някои от тези точки не е Брадуел? Дали Ел Капитан и Хелмут са сред тях? У кого ли е бактерията?

– Оцелелите грешат – казва той.

– Те се приближават – отбелязва Бекли.

– Господи! – възкликва Партридж.

– Това ли е...? – Преша не е сигурна как да довърши изречението. Това ли е революцията?

– Това е онова, което си мислиш, че е – той слага ръка върху един тъмен, лъскав панел до една врата. Вратата се отваря. – Стаята на баща ми. Влез. Има още нещо, което искам да видиш.

Преша влиза в тъмната стая. Партридж включва осветлението. Подът е покрит с фотографии на Партридж и семейството му: празници, снимки от училището и ваканции, както и написани на ръка писма. Преша вижда едно, върху което ясно се чете „Баща ти“. Така ли е избрал да украси кабинета си Уилъкс?

Преша вижда снимка на майка си. Тя бързо коленичи и я взема. Майка ù седи до камина с новородено бебе на ръце – Партридж или брат му Седж. Преша знае единствено, че това не е тя като бебе.

Айралийн влиза и започва да събира листовете, сякаш смутена от бъркотията наоколо. Партридж отива до голямото бюро в средата на стаята.

– Тук има комуникационна система – обяснява Партридж. – Тя се свързва с други места по света, които са оцелели – той докосва бюрото и върху повърхността му светва екран, подобен на онзи върху махагоновата маса в конферентната зала, но върху него има карта на света. – Ако Куполът бъде унищожен, същото ще се случи и с шанса ти да намериш баща си – той посочва Япония и добавя:

– Сърцето му бие. Той е жив някъде там...

– Уийд ми каза, че ще ми кажеш всичко, за да ме накараш да спра нападението.

– А защо да не го направиш?

– Защо си мислиш, че мога?

– Нека ти разкажа какво е разбрал баща ми. Несретниците са висшата раса. Те са били подложени на многократните изпитания на ужасите, през които са преминали, и сега са по-калени. А чистите? Те са слаби, изнежени и пазени. Вече нямат истинска имунна система. Знаеш ли какво ще се случи, ако Куполът вече не съществува и чистите трябва да живеят там, отвън, да дишат пепел и да се борят с пясъчните създания, зверовете и групитата?

– Да – отвръща Преша. – Зная точно какво ще се случи. Забравил ли си, че така съм прекарала детството си?

– И искаш това да се случи отново?

Преша поклаща глава.

– Исках чистите да помогнат на оцелелите. Исках да изравним нещата с помощта на лекарството. Исках да изтрия всички белези и сраствания и да направя всички цели отново. Но вече не искам това. Брадуел беше прав. Никога не трябва да заличаваме миналото, дори когато го носим върху кожата си.

– Зная къде е бутонът, Партридж – Айралийн посочва към един малък метален квадрат, вграден в стената. – Това е, нали? Спаси ни, Партридж.

На отворената врата се чува почукване. Един мъжки глас казва:

– Брадуел чака. Готови ли сме?

– Готови сме – отвръща Партридж.

На едната стена светва екран и на него се появява лицето на Брадуел. Очите му са присвити. Вятърът шиба ризата и косата му. Той се обръща и поглежда настрани, разкривайки двойния белег върху едната страна на лицето си.

Айралийн ахва. Тя не е свикнала с пепелта и белезите.

Камерите, вградени в очите на Хейстингс, следят Ел Капитан и Хелмут, които изглеждат бледи и изтощени. Двете очи на Ел Капитан са посинени, а челюстта му е изкривена.

– Какво се е случило с тях? – пита Преша.

– Това онези двамата ли са, които са сраснати заедно? – Айралийн изрича думата сраснати така, сякаш е нова за нея. Тя е ужасена и Преша си спомня онова, което Брадуел ù беше казал: как ще изглежда той в очите на чистите и че те ще са отвратени и ужасени.

– Ще ти обясня по-късно – отвръща Партридж.

Преша се чуди дали ще има по-късно...

– Кажи на Брадуел да отмени нападението – казва Партридж на Преша.

Дали той ще натисне бутона? Дали ще избие всички оцелели веднъж завинаги?

Преша плъзга ръка в джоба си и стисва върха на копието, което Лайда беше издялкала от ребрата на детското кошче.

– Брадуел! – казва Преша. – Можеш ли да ме чуеш?

– Да! – изкрещява в отговор той, за да надвика шума на вятъра. – Добре ли си?

– А ти? – пита тя.

Той кимва и хвърля поглед на Ел Капитан и Хелмут.

– Добре сме. Иска ми се да можех да те виждам.

– Кажи му, Преша – подканя я Партридж.

– Това гласът на Партридж ли е? – пита Брадуел.

– Аз съм – потвърждава Партридж.

– Какво трябва да ми кажеш? – пита Брадуел.

Преша знае, че трябва да каже на Брадуел да отмени нападението, но вместо това казва:

– Партридж може да убие всички ви. Може да натисне един бутон, проектиран от баща му, и да пусне газ по вятъра, който ще приспи всички ви завинаги.

Брадуел си поема дълбоко дъх.

– Ние сме невъоръжени – казва той. – Ел Капитан каза, че това е единственият начин да го направим. Да сме невъоръжени и всички заедно.

– Ако унищожите Купола, чистите ще умрат. Те не могат да живеят извън Купола. Повечето няма да оцелеят – намесва се Партридж. – Така че, струва ми се, сте доста добре въоръжени.

Заговаря Ел Капитан. Очите на Хейстингс бързо се фокусират върху него и лицето му запълва екрана.

– Би ли избрал да убиеш оцелелите, за да спасиш чистите?

– Не виждате ли колко са жертвите от всяка страна? – пита Партридж.

– Нима смяташ смъртта на несретниците за нещо по-незначително? – отвръща Брадуел.

– Никой от вас не може да разбере. Ще ставам баща. Бебето ми е на път. Нямате представа какво би било да се тревожа за отглеждането на дете там, отвън.

– Партридж – казва Брадуел, – ние сме били деца тук, отвън. Знаем какво означава това, а ти никога няма да го разбереш.

– Моето собствено дете! – натъртва Партридж. – Моето дете трябва да може да диша, расте и преуспее. Не би могло да го направи там, отвън.

– Твоето дете? – намесва се Айралийн, сякаш едва сега е разбрала колко много означава това дете за него.

Дали си мисли, че тя ще бъде майката на детето, или тя говори за Лайда?

– Бебето не е само твое – отсича Преша. – Всъщност в момента бебето изобщо не е твое.

– Те ще ме убият. Знаеш това. Ще бъда първият, който ще умре. Ще убият и Айралийн. Чисти или несретници – няма значение кой ще го направи. Ще ни убият. Знаеш какво представляваме – той притиска ръце върху стената. – Той е в мен. Той е вътре в мен. Моят баща. Не е просто във въздуха навсякъде около нас. Той е вътре в тялото ми. Кръвта му е моята кръв.

Преша наблюдава ръката му – тази с напълно израсналото кутре, която сега е опасно близо до командния бутон. Тя не може да нападне Партридж с копието. Той е бил кодиран за сила и бързина. Ще се справи с нея с лекота.

Тогава тя хвърля поглед на Айралийн. Тя е чиста – по-слабата раса, както е започнал да смята Уилъкс. В този момент Преша се протяга към китката ù, сграбчва я, завърта я и извива ръката ù нагоре между лопатките на раменете. Писмата и снимките, които тя е събрала в ръцете си, политат към пода и го осейват с лица, рождени дни, колела, коледни елхи и страници, страници от написани на ръка бележки. Кожата на Айралийн ù се струва тънка и хладна. Преша я блъсва с лице срещу стената, притиска другата ù ръка с хълбока си и опира върха на копието в гърлото ù.

– Отдръпни се от бутона – казва Преша – или ще я убия!

Партридж поглежда гневно Преша. Той стиска юмруци и застива напълно неподвижен.

– Хейстингс – казва Партридж, – хвани Брадуел!

Гласът на Партридж е тих и студен. Хвани Брадуел!– думите отекват с неприятно звънтене в главата на Преша, което не спира.

Хейстингс няма избор.

Той блъсва Брадуел на земята и слага здравия си крак върху гърдите му. Крилете на Брадуел се разперват под него. Хейстингс насочва едно от оръжията, вградени в ръцете му, към сърцето на Брадуел.

Появява се червена точка светлина.

Брадуел гледа Хейстингс в очите, но всъщност говори на Преша.

– Съжалявам – казва той.

Преша не може да диша. Тя знае за какво съжалява той: не за онова, което се е случило, а за онова, което предстои да се случи.

– Не! – изкрещява тя, като продължава да държи здраво Айралийн. – Не!

В този момент Брадуел започва да се съпротивлява. Той се надига рязко, рита Хейстингс и се бори да се изправи от земята. Крилете му бият в пръстта и изпълват въздуха с още прах и пепел.

Екранът потъмнява. Лицето на Брадуел изчезва в тъмния облак.

– Спри да се съпротивляваш! – нарежда Хейстингс. – Спри веднага!

– Направи нещо! – изкрещява Преша на Партридж.

Но Партридж не разбира, нали? Брадуел ще се бори до смърт. Той ще се бори, знаейки, че ще умре.

Екранът угасва.

Хейстингс е затворил очи.

И тогава се разнася изстрел.

Само един.

Неколцина от оцелелите започват да крещят.

След това настъпва тишина.

После се чува протяжен и силен вик.

Той е последван от още един вик – също толкова протяжен и силен, който е ехо на първия.

Преша изпуска копието. Тя пуска Айралийн, която остава напълно неподвижна, с тяло, облегнато на стената.

– Той е мъртъв – прошепва Преша.

* * *

Хейстингс стои сковано, с оръжия, насочени към тълпата. Той е войник и не отстъпва от позицията си.

Ел Капитан коленичи до Брадуел. Той е ужасен от всичката тази кръв, появила се толкова внезапно и бързо и разстилаща се върху гърдите на Брадуел. Хелмут се държи за врата на Ел Капитан. Той стиска ризата му с костеливите си юмруци.

– Брадуел – задъхано казва Ел Капитан.

Той трябваше да провери сърцето му. Но кръвта е напоила ризата на Брадуел. От сърцето му не може да е останало много.

Ръцете на Ел Капитан треперят толкова силно, че той едва успява да хване ризата на Брадуел. Но когато накрая сполучва, я разкъсва широко.

Поривите на вятъра се усилват.

Във въздуха се издигат малки парченца окървавена хартия.

Ел Капитан сяда на земята, а вятърът събира парчетата и ги запраща над сухата пръст.

Ботушът на Хейстингс стъпва върху едно от тях. Краищата му са оцветени в червено.

Ел Капитан вдига друго от парчетата.

Ние сме тук, мои братя и сестри,

за да сложим край на разделението,

за да бъдем признати за човешки същества,

за да живеем в мир. Всеки от нас притежава силата

да бъде великодушен.

Накрая няма кръст. Само случайни капки от кръвта на Брадуел.

Оцелелите започват да събират листчетата. Те се събират около Брадуел.

Тялото му лежи върху постелята на крилете му с черни пера. Белите листчета хартия, изпръскани с кръв, продължават да се издигат над гърдите му като безкрайна панделка, носена от вятъра.

Ръцете му са широко разперени, дланите – разтворени и върху едната от тях се появява Фридъл. Почти изгубен сред носещите се и въртящите се листчета хартия, Фридъл разперва механичните си криле и полетява, насочвайки се към Купола.

* * *

Преша не може да диша. Тя не може да заплаче. Брадуел е мъртъв. Той знаеше, че ще умре – Ако не се видим никога повече.... Тя трябваше да остане с него. Не трябваше да тръгва. Той го знаеше и не ù го каза, не ù каза цялата истина. Той каза ако... Ако, ако, ако... Тя си мислеше, че това е само началото.

Все още може да си спомни целувката му. Дали винаги ще си я спомня? Дали тя не се е запечатала върху устните ù? Затова ù беше обещал, че ще бъдат заедно тук, сега и отвъд – в случай, че има рай... Или ако има нещо друго, което ги очаква в бъдещето.

Тя притиска юмрука до сърцето си. Те все още са неразривно свързани. Няма по-добра църква от гората. В крайна сметка, сватбата е между двама души – онова, което си обещават, докато шепнат.

Тя не е сигурна защо, но сега изпитва страх. Той сковава гърдите ù. Шокът, идващ заедно с мъката, на нея ù е познат – тя знае какво означава да скърбиш. Но онова, което изпитва, е ужас: него вече го няма. Осъзнаването, че светът все още съществува, а той – не. Точно това я плашеше най-много и ето че то се случи.

Тя поглежда към пода, осеян със снимките от щастливото детство на Партридж.

Партридж се приближава до нея.

– Аз го убих – промълвя той.

– Не ме докосвай. Не ме поглеждай.

Партридж е като някакво привидение.

– Не си убил никого – уверява го Айралийн. – Не си. Не си го убил. Хейстингс го направи.

– Млъкни! – изкрещява Преша. – Млъкни!

Айралийн се плъзва по стената и сяда на пода. Тя гледа безизразно.

– Преша – започва Партридж, – направих това, което трябваше. Кълна се. Не знаех, че Хейстингс ще го убие.

– Хейстингс беше програмиран да убие всеки, който се съпротивлява. Брадуел го знаеше. Затова се съпротивляваше.

– Аз дадох заповедта – казва Партридж толкова дрезгаво, че гласът му едва се чува. – Можех да спра Хейстингс. Можех да сторя нещо.

– Ти ни докара дотук – казва Преша. – Докара всички ни до този миг. Направи нещо по-лошо от това, че не спря Хейстингс.

– Нямаше да натисна бутона – прошепва Партридж. – Нямаше да го направя. Нямаше.

– Не – намесва се Айралийн. – Нямаше да го направиш. Зная, че нямаше да го направиш. – След това с надежда в гласа тя добавя:

– Може би това ги е спряло. Може би сега те ще се върнат обратно.

– Фридъл – казва Преша. – Не го ли видя? Той носи бактерията. Тя идва и действа бързо.

Някой започва да блъска по вратата. Чуват силния настоятелен глас на Бекли:

– Хората на улиците се бунтуват. Искат кръв.

– Те идват за нас – промълвя Айралийн.

– Тук ще ни открият – казва Партридж.– Зная, че ще го направят.

Сцената е все още на екрана. Очите на Хейстингс са широко отворени. Той оглежда тълпата от хора. Ел Капитан крещи:

– Ще продължим да вървим. Той искаше това. Продължаваме напред. Заедно!

Лицето му е набраздено от черна пепел. Той избърсва окървавените си ръце в ризата си.

И тогава Хейстингс се обръща. Той се отправя към Купола и застава в една редица с други двама войника.

– Куполът ще бъде разрушен и когато това стане, аз ще изляза и ще се прибера у дома – казва Преша.

Тя отива до вратата, отваря я и влиза в конферентната зала. Бекли е застанал до дядото на Преша, който седи в едно от кожените кресла. До него е Лайда.

– Ще дойдеш с нас – казва Преша на дядо си. – Ще се погрижим да си в безопасност.

Той е уплашен, но кимва. Някога той беше непознатият, който я взе със себе си. Сега тя ще бъде тази, която ще се погрижи за него.

* * *

Партридж гледа втренчено Лайда, все още изненадан, че тя е тук – толкова близо до него и все пак толкова далечна. Нещата между тях се бяха променили. През какво ли беше преминала? Той си спомня, че Преша е казала на Лайда, че ще ù вземат бебето. Дали тя е повярвала на това? Дали то е истина? Той вече не знае кое е истина. Може би никога не го е знаел. Преша ще каже на Лайда какво е станало в другата стая. Ще ù каже, че той е могъл да спаси Брадуел и се е провалил. Приятелят му е мъртъв. Партридж се беше поколебал. Защо? От гняв, яд или защото наистина си мислеше, че постъпва правилно, опитвайки се да спаси хората си? Дали дълбоко в себе си той не мисли по този начин за чистите – като за своите хора? Може би никога няма да разбере истината за себе си. Може би така са започнали нещата и за баща му – една постъпка, която не е можел да промени никога повече, след което му се е наложило да реши що за човек е. Партридж иска да е добър. Винаги е искал да бъде добър, нали? Точно в този момент той трябва да реши как всички те да се опитат да оцелеят.

– Можеше да избягаш. Вероятно трябваше да го сториш. Защо остана? – Партридж пита Бекли.

– Ние сме приятели. Приятелите остават.

Партридж не беше осъзнавал, че е очаквал това, но сега, когато го чува, се чувства щастлив. Той сграбчва Бекли, прегръща го и го потупва по гърба.

– Благодаря ти – казва той.

– Трябва да тръгваме веднага – подканя ги Бекли. – Те ще ви открият тук. Не можете да се заключите. Ако останете в стаята на баща ти, те просто ще ви изчакат да излезете.

Партридж поглежда Преша. Той знае, че не заслужава да тръгне с тях. Той поклаща глава.

– Те просто, така или иначе, ще ни разкъсат там, отвън – казва той.

– Трябва да тръгваме веднага – настоява Бекли.

– Елате с нас – предлага Преша. – Можем да намерим начин да ви измъкнем от Купола и после да ви намерим скривалище отвън.

Бекли и Лайда помагат на дядото на Преша. Те тръгват към вратата. Преша ги следва.

– Хайде, Партридж. Вземи Айралийн. Единственият ù шанс е да се измъкне навън. Трябва да останем заедно.

Той вижда, че ù е трудно да изрече тези думи. Знае как вероятно изглежда в очите ù. Мрази се за това. Мрази и двата свята – и този, вътре в Купола, и онзи, отвън.

Айралийн и Партридж излизат в коридора и тръгват след останалите към асансьора. Лайда и Бекли подкрепват накуцващия дядо на Преша.

В този момент Айралийн спира. Тя поглежда вратата на къщата, която беше създала – все още е леко открехната. От нея се процежда светлина.

Тя хваща ръката на Партридж и я стиска здраво.

– Спомняш ли си – казва тя, – че все още ми дължиш услуга?

– Айралийн... – меко казва Партридж.

– Ти ми даде обещание – казва тя. – Ще удържиш ли на него?

– Моля те... – започва той.

– Не си ли мъж, който държи на думата си? – прекъсва го Айралийн. Той знае какво иска тя и въпреки че не иска Айралийн да го изрече на глас, тя го прави. – Построих дом за нас.

Преша задържа вратата на асансьора отворена.

– Побързайте – извиква им тя и останалите се обръщат и поглеждат назад.

– Не мога – поклаща глава той.

Айралийн пуска ръката му и тръгва към вратата, изпълнена със златиста светлина. Той стиска писмата на Лайда в ръката си.

– Не го прави, Партридж – казва Преша.

– Там вътре няма нищо истинско. Само празнота – добавя Лайда.

– Мога да те измъкна от тук – умолява го Бекли. – Айралийн, кажи му да дойде с нас!

– Една минута – обръща се Партридж към Айралийн.

Тя кимва. Той минава през коридора и отива до Лайда. Бръква в джоба си, изважда вързопа с писмата си и ги подава на Лайда.

– Ето, вземи ги. Те са твои.

Лайда взема вързопчето и притиска писмата до гърдите си.

– Аз не мога да остана. А ти не можеш да си тръгнеш ли? – казва тя на Партридж.

– Човек никога не знае какво ще се случи. Един ден...

– Знаеш, че ще съм там, отвън, ако дойдеш да ме потърсиш...

– И двама ви – казва той. Майката и детето. – Това тук е като кораб. Мисля, че ако той потъне, аз трябва да съм на него.

Той се връща при Айралийн, хваща я за ръка и им махва за последен път. Двамата с Айралийн влизат в обляната със светлина стая и той затваря вратата зад гърба им.

* * *

Група оцелели стои на пост до тялото на Брадуел, докато Ел Капитан и Хелмут повеждат останалите. Кръгът става все по-тесен, докато накрая между Ел Капитан и войниците от Специалните сили – сред които е и Хейстингс – остават само десет ярда. Ел Капитан надава вик и оцелелите около него спират. Заповедта му е предадена на останалите по цялата окръжност и скоро всички оцелели застиват на местата си. Хейстингс поглежда Ел Капитан. Дали е загубил контакт с онези вътре? Какво става тук?

Никой не помръдва. Никой не говори. Всички стоят там под поривите на вятъра, докато листчетата на Брадуел все още се въртят в изпълнения с пепел въздух.

И тогава то се случва.

Чува се ниско и дълбоко скърцане, напомнящо на звуците на плаващ в морето огромен кораб.

Разнася се пукот и после по едната страна Купола се появява пукнатина, подобна на пукнатина в леда на замръзнало езеро. Тя се стрелва нагоре по повърхността и от нея тръгват още цепнатини.

После една част от Купола потрепва, накланя се и пада.

* * *

Нашата добра майка се изкачва нагоре по склона, защитавана от всички страни от други майки. Кръстът от рамката на прозорец в гърдите ù прави стойката ù скована. Тя държи главата си високо изправена. Когато вижда как цепнатините плъзват по бялата повърхност на Купола, тя прошепва на бебешката уста, която е част от ръката ù:

– Да отидем да намерим татко, скъпо мое! – след което стиска по-здраво копието. – Да отидем да намерим твоя татко.

* * *

Светлините премигват и след това избледняват. Арвин чака. Той сдържа дъха си, затваря очи и когато го прави, вижда лицата на родителите си. Беше следвал заповедите, за да може да оцелее. Беше направил така, че да е ценен и незаменим. Но сега той е най-сетне свободен. Генераторът избръмчава и се събужда за живот. Светлините над главата му стават по-ярки и той чува жуженето при запечатването на лабораторията. Няма да излезе навън, докато не разполага с лекарството.

* * *

Когато светлините премигват, жуженето на машините замира във всяка от камерите в двете посоки на коридорите. Настъпва мъртвешка тишина. Пийкинс работи в тази камера и се опитва да спаси едно семейство – четири сковани бебета, чиито кожи постепенно губят бледосинкавия си оттенък. Той започва да рови в джоба си за фенерче. Изважда го и осветява бебетата пред себе си – семейство Уилъкс. Клепачите на едно от тях потрепват. Очите му се отварят. То е малкото момиченце. Майката на Партридж. Може би тя ще бъде единствената, която ще оцелее.

* * *

Кълбата осветяват всяка от стаите. Айралийн е подбрала музиката – същата песен, на която танцуваха по време на пикника, което сякаш се беше случило толкова отдавна. Тя се носи от невидимите високоговорители. Двамата стоят прегърнати във всекидневната и по-скоро се поклащат, отколкото танцуват. В коридора вече се разнасят гласове и тропот на стъпки.

– Слънчевата светлина не е топла – прошепва Партридж. – Тя не е истинска.

– Какво изобщо е реалността? – пита Айралийн.

– Те идват за нас.

– Нека дойдат.

– Айралийн – казва той.

Обхваща лицето ù с длани и докосва страните ù с палците си.

На вратата се чува тропот. Нечие тежко тяло се блъска в нея отново и отново.

* * *

Докато успеят да стигнат до улицата, вече могат да виждат небето през зейналата дупка. През нея вътре нахлува въртяща се пепел.

– Вече се случва – казва Преша.

– Пепел – промълвява Лайда.

Бекли носи немощния дядо на Преша на гърба си.

– Май няма да забравя този момент – казва Бекли.

Дядото на Преша повдига ръката си във въздуха и хваща в дланта си леките парченца пепел. Той поглежда Преша с изненадано изражение на лицето и казва:

– Моето момиче.

Преша започва да плаче.

– Да – казва тя. – Аз съм тук.

Майка ù е мъртва. Брадуел го няма вече. А Партридж беше избрал какъв да бъде собственият му край. Но тя си беше върнала един човек обратно.

На улиците има други хора. Някои крещят и плачат. Те притискат децата си към гърдите. Други стискат здраво ценните си вещи: златни свещници, кутии с лични спомени или оръжията си. Всъщност те стискат земните си притежания толкова здраво, че отдалече изглежда така, сякаш са се сраснали с тях, подобно на оцелелите, които толкова ги ужасяват.

Някои започват да тичат. Накъде ли? Няма къде да отидат.

Електрическата мрежа е повредена. Светлините премигват и угасват. Еднорелсовият влак спира със скърцане. Бекли ги повежда към едно скрито стълбище покрай тайните асансьори, които сега са спрели като всичко останало.

Стигат до приземния етаж на Купола и тръгват през празното поле на академията, покрай спалните помещения, тъмните прозорци на класните стаи. Минават дори и през едно футболно игрище – фалшивата му трева е нашарена с бели линии, покрай баскетболно игрище, оградено с метална мрежа. Някога ù бяха разказвали, че баща ù е бил плеймейкър[51]. Нейният истински баща – тя вероятно никога няма да чуе гласа му... Той е някъде там, отвън.

Накрая стигат до полетата със соя, които са зелени и разлистени. Редовете им следват кривината на Купола. Продължават да вървят.

Преша усеща как от някакво невидимо място повява вятър.

Лайда изважда копието си. Сега саждите са по-гъсти и вятърът ги върти.

– Вали сняг – казва тя.

Близо до земята, в полетата от соя, върху растенията със зелени листа и жълти шушулки, е паднало едно триъгълно парче от Купола. Пръстта е осеяна със строшени парчета, които хрущят под ботушите им. Те се отправят към дупката и края на Купола. Преша поглежда навън към покрития с пепел свят – нейния дом. Нагоре по хълма упорито се изкачват оцелелите, които идват да вземат онова, което е тяхно.

Тя се втурва към тях и започва да оглежда лицата, за да открие Брадуел, знаейки, че той няма да е сред тях.

Но там са Ел Капитан и Хелмут – с измъчени, набраздени от сажди лица. Когато Ел Капитан вижда Преша, той спира и пада на колене. В юмрука си стиска парче хартия. Той го вдига над главата си като някакво малко бяло знаме.

Няма победа. Всеки път е нова загуба.

Така се предаде той.

Така се предаде тя.

Сърцето ù казва: Стига, стига, стига. Предавам се.

И тя очаква сърцето ù да спре да бие.

Изгубила е твърде много.

И тя знае, че там, отвън, ще открие тялото на Брадуел. Това, че той е мъртъв, ще я смазва отново и отново. Колко удари ще може да поеме?

Но сърцето в гърдите ù бие и продължава да бие.

Туптенето му я връща към живота.

Собственото ù сърце няма да се предаде.

И това не е краят.

Това е само едно друго начало.

Тя спира и поглежда назад през рамото си. През черния сняг към нея вървят Бекли, който носи на гърба си дядо ù, оцелял въпреки всичко, и Лайда с бебето вътре в нея, защитено под направената от ръцете ù броня. Тя се обръща отново към Ел Капитан. Краката му се олюляват под тежестта на Хелмут върху гърба му. Приближава се до Преша. Прегръща я. Когато бяха сред мъглата, заобиколени от съществата, и очакваха да ги убият, Ел Капитан и беше казал: Ако ти беше човекът, който стоеше там с мен, аз винаги бих останал – винаги. Това е обещанието, на което тя иска да вярва: Остани с мен. Остани.

Сега това е семейството ù.

Тя, Ел Капитан и Хелмут се обръщат и поглеждат към чистите, които се насочват към полетата, а зелените листа на соята шумолят около глезените им. Те са бледи, с широко отворени очи и се движат като боязливи привидения към счупения край на техния свят.

Някъде Партридж и Айралийн седят на масата във фалшивата кухня, осветена от ярката фалшива слънчева светлина, докато акумулаторите в кълбата бавно се изтощават. Тя се надява, че ако ги нападнат, двамата поне ще се съпротивляват. Иска ù се да ù остане поне това последно късче вяра в него.

Но за себе си тя е избрала тази истина – уродливо красива и красиво уродлива. Този свят.

– Какво ще правим сега? – прошепва Ел Капитан.

– Какво сега? – казва Хелмут.

– Стига толкова кръв – отвръща Преша.

Сърцето ù не спира да бие отново и отново. Всеки удар е като Детонация в гърдите ù и всеки следващ миг оттук нататък е нов свят.

Край