Изпепелени

Партридж Влакът

Бекли поглежда към цифровия знак, който показва кои влакове пристигат на платформата.

– Следващият не е нашият – той е експрес. Ще изчакаме този след него.

Партридж и Лайда следват Бекли до края на платформата, която ще ги отведе до предния вагон.

Лайда хваща Партридж за ръката. Двамата гледат напред към тунела. Очите на Партридж претърсват мрака, сякаш очаква да открие там някакъв отговор. Самоубийствата изглеждат нереални. Струва му се невероятно, че това може да се случва и въпреки това в него неусетно започва да се загнездва чувство за вина. Той е виновен. Отговорността е негова. Той стиска ръката на Лайда и тя стиска неговата в отговор. Поне не е сам.

Точно тогава един мъж в дебел, черен пуловер с цип тръгва към релсата. Ципът е отворен и отдолу се вижда незагащен бял потник. Бекли се обръща леко към Лайда и Партридж и им дава знак да спрат и те го правят.

– Гарата е затворена – ще трябва да слезете от платформата и да се качите нагоре – предупреждава го Бекли.

Мъжът го поглежда безизразно.

– Няма къде да отида – отвръща той.

– Защо сте тук долу? – пита Бекли. – Затворено е, сър.

– Знаеш защо съм тук.

Партридж пуска Лайда, протяга се и слага ръка върху рамото на Бекли. Дали мъжът е тук, за да скочи под влака? Бекли поглежда към Партридж, сякаш го пита дали той не иска сам да се справи със ситуацията. Партридж си казва, че един лидер би поел контрола в подобна ситуация. Той кимва на Бекли.

Партридж пристъпва към мъжа, но поглежда назад към Лайда, преди да каже каквото и да било. Какво трябва да каже? Той вдига ръка, почти сякаш иска да благослови мъжа.

– Да, имаше неприятности, но всичко ще е наред. Нещата ще се оправят – уверява го Партридж. Нужно е време.

Мъжът едва сега осъзнава, че това е Партридж Уилъкс. Лицето му се разкривява, сякаш изпитва физическа болка.

– Аз имам време – отвръща мъжът. – Време, което другите нямат – той поглежда към релсата. – Знаех го през цялото време. Знаех го и не направих нищо.

– Партридж – прошепва Лайда.

Дали иска да го предупреди? Страхува ли се от мъжа? Дали ако Партридж се приближи твърде много, той няма да се опита да го повлече със себе си?

– Трябвало е да продължаваш да живееш. Всички ние трябваше да го правим – Партридж успокоява мъжа и се приближава до него, докато Бекли и Лайда стоят отзад. – Трябваше да оцелеем.

– Сестра ми вече се самоуби – почти гордо казва мъжът. – Глътна хапчета, преди някой да успее да я спре.

– Трябва да бъдеш смел – продължава Партридж, опитвайки се да запази спокойствие. – Няма да е лесно, но трябва да се държиш.

Партридж чува зад гърба си далечното бучене на еднорелсовия влак. Мъжът също ги чува. Той рязко вдига глава и поглежда към тунела, след това обратно към Партридж.

– Не. Смел съм с това, което правя сега. Смелост е да се сложи край на една лъжа – казва той и на ъгълчетата на устните му заиграва ужасяваща усмивка. – Досега съм бил страхливец.

– Не говори така. Виж, можем да ти помогнем – казва Партридж и с облекчение вижда, че мъжът отстъпва една крачка назад, точно когато влакът се появява и се приближава бързо към тях.

– Разбира се, ще ми помогнете – казва мъжът и, без да каже и дума повече, се хвърля на пътя на влака, а черният му пуловер се развява и нагъва като горяща хартия.

– Не! – крещи Партридж срещу стремително движещия се еднорелсов влак и чува звънтенето на адреналина[18] в ушите си, последвано от отвратителния тъп звук, слагащ край на още едно човешко същество.

В този момент ярките, бели и добре поддържани прозорци на влака профучават във въздуха.

Партридж пада на колене.

Спирачките се включват със закъснял стържещ звук и влакът спира в тунела.

Лайда се втурва към Партридж.

– Ти се опита да го спасиш. Наистина се опита. Направи всичко, което можа – тя сграбчва ръката му, след това плъзва своята към врата му и го прегръща.

Бекли крещи в радиостанцията си: Мъж скочи под еднорелсовия влак. Предполага се, че е мъртъв.

* * *

Всичко това не е истинско.

Нито виковете, които чуват над главите си, докато тичат по страничните улички.

Нито сбиванията в алеите.

Нито колективният вой на линейките.

Нито следващият асансьор, който ги отвежда във вътрешността на жилищната сграда на Лайда. Нито коридорът с червения му килим. Нито пък вратата към апартамента на Лайда или Бекли и този нов пазач, който стои до вратата.

Нито диванът, където сяда Партридж, или стъклената маса, от която Лайда взема кълбото.

Нито пък самото кълбо.

Той каза истината. Хората се самоубиват. Не успя да попречи на мъжа да се хвърли под влака. Партридж е виждал много хора да умират – брат си, майка си. Споменът за смъртта им оживява пред очите му – ярък и кървав. А смъртта на баща му? Той е виновен за нея. Не беше смърт, а убийство.

– Твърде много – промълвя Партридж. – Станаха твърде много.

– Да – съгласява се Лайда, – твърде много.

Дали някога ще види Гласингс? Партридж се нуждае от Гласингс, а не обратното. Нуждае се от план. Нуждае се от някого, който да му каже какво да прави. Дали Гласингс не е просто заместител на собствения му баща? Дали Партридж наистина не е просто едно изгубено хлапе, едно сираче? Къде е Гласингс? Партридж не може да го спаси. Не може да спаси никого.

– Нужно им е време да осъзнаят онова, което им казах, нали? – пита той.

– Да – отвръща тя.

– Ще спрат да се самоубиват. Това са само няколко души, които вече са страдали ...

– Няма да вземеш назад думите си. Въпреки това стори онова, което е правилно – тя му се усмихва, но усмивката ù изглежда крехка, сякаш вече изпитва известно съмнение. След това добавя:

– Има изненада, забрави ли?

Почти е забравил за това.

Тя взема кълбото и започва да си играе с настройките. Той си спомня първия път, когато го видя. Айралийн го държеше в шепите си като ябълка. Тя искаше Партридж да е щастлив. Това беше всичко.

В този момент в стаята става тъмно. Небето е облачно, почти като коприна.

Но после той осъзнава, че това не е мрак и облаци, и коприна.

Това е пепел.

Стените изглеждат почернели. Диванът, на който седи, внезапно изглежда овъглен. Прозорците изглеждат така, сякаш по тях са удряли с юмруци – вдлъбнати и напукани, но не счупени.

Това е светът извън Купола.

Ето го и Фридъл, който лети в пълния със сажди въздух.

Лайда се свива в скута му. Обвива ръце около врата му и отпуска глава върху гърдите му. Той я притиска по-близо.

– Спомняш ли си това? – казва тя.

– Как го направи? Как...

– Трябваше да си го върна.

Стаята става студена. В края на краищата е зима. Вятърът повдига пепелта и праха и ги завърта около тях. И тогава най-сетне нещо изглежда истинско.