Изпепелени

Партридж Сън

Партридж се събужда – над него се е надвесила някаква фигура.

Той се стряска и сяда.

– Какво става, по дяволите?

Той лежи на дивана в апартамента за медения месец. Завесите са дръпнати, с изключение на един малък процеп от няколко сантиметра, през който се процежда светлина. В него се е втренчил надвесеният над него Форстийд. Той е облечен във военната си униформа – стара униформа от дните на Праведната червена вълна. Около бицепса му е пристегната червена лента, на гърдите му проблясват медали, а на главата му има леко накривена фуражка.

– Какво, по дяволите, искаш? – пита Партридж.

– Това чакахме, Партридж. През всичките тези години. Време е – гласът му звучи почти носталгично.

– Време е за какво, Форстийд?

– Те идват за нас. Баща ти е мъртъв. Сега сме само ние. Само ние.

– Кой идва? Говориш безсмислици. Господи! Къде е Бекли? Къде е Айралийн?

– Исках да говорим насаме – отвръща Форстийд и бърка в джоба на тъмната си униформена куртка. – Имам още един малък запис за теб, Партридж – той изважда ръчния компютър и го дава на Партридж. – Натисни копчето.

– Не искам да гледам повече записи. Разбра ли ме?

Форстийд разкопчава куртката си, протяга ръка към кобура, пристегнат към гърдите му, и изважда малък пистолет, който отново прилича на вещ от времето преди. Държи пистолета, насочен към пода.

– Натисни копчето – спокойствието в гласа му е онова, което най-много плаши Партридж – той звучи безпристрастно и студено. Партридж преглъща сухо. Докосва бутона. Екранът остава тъмен, но се чуват гласове – леко приглушени, но все пак ясно различими:

– Трябва да те изкараме навън – няма съмнение, че това е гласът на Преша. – Ще те затворят и ще ти вземат бебето, щом се роди.

Партридж хвърля поглед на Форстийд, но Форстийд му е обърнал гръб. Преша не говори на Лайда, нали?

Те няма да вземат бебето – иска да каже Партридж. – Това е лудост. Откъде ù е хрумнало това на Преша? Пулсът му се ускорява.

– Искам да се върна при майките – казва Лайда. – Това място не може да бъде спасено.

Партридж почти се разсмива. Лайда не може да се върне при майките. Тя е тук, в безопасност. Но той знае, че по начало тя не искаше да идва тук.

– Чуй ме – казва Преша, – разполагаме със средствата да съборим Купола.

– Чуваш ли това? – промърморва Форстийд, обръща се отново към Партридж и започва сковано да почуква с пистолета върху крака си. – Наистина ли ще го направите? – пита Лайда. – Можете ли?

В гласа ù прозвучава надежда. Господи! Защо иска да събори Купола? Дали просто не ревнува заради сватбата? Дали не е повярвала на Преша, че ще ù вземат бебето? Да не е полудяла?

– Ако Партридж се обърне срещу нас – отвръща Преша, – може да ни се наложи да го направим.

Това е всичко. Звукът заглъхва. Партридж гледа втренчено черния, лъскав екран.

– Да се обърна срещу тях? – повтаря Партридж. Той се чувства напълно предаден. – Тя влиза тук, вижда сватбата и решава, че е схванала цялата ситуация?

Партридж е зашеметен, но после чува ритмичното почукване на пистолета на Форстийд в крака му. Форстийд си мисли, че Преша ще разруши Купола. Това чакахме, Партридж. През всичките тези години. Време е – той мисли, че несретниците идват за тях.

– Чуй ме, Форстийд. Те не могат да разрушат Купола. Няма начин.

– Нищо не разбираш. Това пътуване до Ирландия ù е позволило да осъществи контакт с хора, които са технологично много напреднали, които могат да ни считат за заплаха.

– Не, не – Партридж разтрива врата си. – Нещо не е наред. Извадил си този запис от контекста.

– Трябва да я спрем – отсича Форстийд. – Не можем да ù позволим да действа. Трябваше да взема мерки.

– Форстийд... Какво си направил? – Партридж се изправя.

– Въоръжавам нашата милиция в Купола.

– Даваш оръжия на хората, които се самоубиваха?

– Само на нашата милиция – на физически годните мъже. Трябва да защитим онова, което е наше. Войниците от Специалните сили, които сега са отвън, са жалки. Бяха създадени прекалено набързо – партидата е лоша. Вече нямаме никого там, отвън, който да ни защитава. Не и наистина. Трябваше да отворя складовете.

– Това е лудост. Нека да говоря с Преша и Лайда. Мога да оправя нещата с тях. Просто е станало объркване.

– Не можеш да говориш с Преша и Лайда – казва Форстийд.

– Защо не? – пита Партридж, почувствал заплаха в гласа му.

– Те изчезнаха.

– Какво? Да не се шегуваш с мен? – Партридж отива до завесите и ги разтваря широко.

Пред него се разкрива улицата. Вижда долу забързани хора, които тичат във всички посоки. Паника. Дали носят оръжия? Това е катастрофа.

– Къде са изчезнали?

– Ако знаехме къде са – отвръща Форстийд, – щеше да можеш да говориш с тях.

Партридж се обръща към Форстийд:

– Излезли ли са от Купола?

– Нямаме доказателство, че някой се е измъкнал. Мисля, че те са някъде тук.

– Това е Купол, по дяволите! Не може да е толкова трудно да бъдат открити!

Форстийд вдига пистолета и леко го поглажда.

– Нали знаеш какво можем да очакваме...

Партридж си поема дълбоко дъх. Той си представя как в Купола проникват зверове, групита, майките, ОСР... Вижда в съзнанието си чистите – бледи, зашеметени и напълно неподготвени да се разхождат наоколо, облечени в своите жилетки и мокасини. Ще бъдат пребити до смърт. Куполът ще бъде плячкосан. Специалните сили само ще направят нещата по-кървави. По-низшата раса са чистите. Несретниците ще донесат със себе си болести – такива, от които те са оцелели, но към които чистите няма да имат имунитет. Ако херметичността на Купола бъде нарушена, самият въздух ще ги задуши. Хаос. Кръвопролития. Огромен брой жертви.

– Ако сестра ми казва, че разполага с такива средства, значи това е истината.

– Имаме независимо потвърждение – казва Форстийд. – Заловихме предателя, който ги е отвел до въздушния кораб. От него получихме достатъчно данни, че те разполагат с някакъв агент – бойно химическо вещество.

– Какъв предател?

– Войник от Специалните сили, който е преминал на тяхна страна.

Не и Хейстингс. Не и Силас Хейстингс. Моли се да не е той.

– Кой?

– Някой, който се оказва, че вече добре познаваш. Хейстингс.

Партридж стиска силно завесите.

– Нали не сте го измъчвали, за да получите...

– Не. Той се опита да се съпротивлява, но не можеше да направи кой знае какво. Програмиран е да ни даде информацията. Кодиране на поведението – тъжно обяснява Форстийд. – За съжаление майка ти блокира твоето кодиране.

Партридж ù е благодарен за това. Той все още може да взема свои собствени решения – за добро или за зло.

– Мога ли да говоря с него?

Форстийд се приближава до Партридж и пристъпва под лъчите на фалшивото слънце, които струят през прозореца. Партридж вижда, че лицето му е покрито с пот. Форстийд вдига пистолета и го пъха в меката плът под челюстта на Партридж.

– Ще бъдем готови – казва той. – Ако открием сестра ти, тя ще бъде екзекутирана. А ти, Партридж – по-добре направи онова, което е правилно, за да я примамиш. Защото знаеш ли какво ще се случи при една революция? – Форстийд натиска пистолета по-надълбоко. – Несретниците ще отрежат първо твоята глава, но не и ако ги изпреваря преди това. Разбираш ли какво казвам?

Партридж кимва, но той също разбира какво ще се случи, ако Преша събори Купола. Баща му беше направил тестове. Имунната система на чистите не може да се справи с външния свят. Те ще измират на цели тълпи. Ще има още смърт и още кръв, с която ще бъдат изцапани ръцете на всички.

И тогава, като удар в стомаха, той си спомня за своето бебе. Дали детето му ще бъде достатъчно силно, за да оцелее, ако Куполът бъде разрушен? Само защото детето беше заченато навън, това не означава, че то ще бъде по-силно или с по-голям имунитет.

– Имаш ли план? – пита Форстийд.

– Трябва да отведа при нея дядо ù. Трябва да го направя.

Може ли да се довери на Арвин и да изпрати съобщение на Сигнус? Дали те са ù помогнали да се измъкне?

Форстийд присвива очи. Очите му се превръщат във влажни цепнатини.

– Мога ли да ти се доверя? – пита той.

– Ти вече сам го каза. Баща ми е мъртъв. Сега останахме само ние, Форстийд. Ти и аз.

Форстийд се усмихва с единия край на устата си и сваля оръжието. Очите му се впиват настойчиво в лицето на Партридж.

– Точно така. Ти и аз.

Форстийд приглажда с няколко резки и бързи движения униформата си на Праведната червена вълна. Възможно е с нетърпение да очаква това, изпитвайки носталгия по добрите ù стари времена. Той набързо отдава чест на Партридж и след това се отправя към вратата, като продължава да държи пистолета в ръка.

– Вземи стареца – казва той, без да се обръща назад.

След това излиза през вратата и тръгва по коридора.

Вратата е все още отворена. Партридж се опитва да изтрие с ръка неприятното чувство от пистолета, опрян под брадичката му.

Появява се Бекли.

– Дойде доклад. Обявено е критично положение. Има записано съобщение от Форстийд. Той казва, че несретниците ще се разбунтуват. Казва, че моментът е настъпил. Вярно ли е?

Партридж изучава известно време лицето на Бекли.

– Зная какво мислиш за мен.

– Така ли?

– Мислиш, че здравата съм се оплел. Мислиш, че нямам представа какво върша. Мислиш, че накрая ще затъна. Ако трябва да заложиш дали ще изплувам, или ще затъна, ти ще заложиш на това, че ще затъна.

– Това метафори ли са? Не разбирам от метафори.

– Зарежи глупостите. Мислиш, че затъвам, нали?

– Партридж, нямаме време...

– Дори не мога да кажа дали аз потъвам, или водата се издига навсякъде около мен – той оглежда стаята с невиждащ поглед, сякаш е ослепял.

– Партридж, какво да направя? Дай ми заповед.

Точно така. Партридж би трябвало да е шефът. Въпреки че няма власт, Бекли е на негова страна, нали?

– Трябва да ме отведеш до Пийкинс – до камерите.

– Трябва да побързаме. Отвън положението започва да става хаотично.

– Айралийн ще дойде с нас. И никой не трябва да ни види.

– Ще измисля как да стане.

– Гласингс. Искам той да е в безопасност. Трябва да говоря и с него.

Бекли поклаща глава и поглежда през прозореца навън, сякаш се опитва да прецени какво е времето – все едно то би могло да се промени. Около очите му има сенки от безсъние.

– Бекли. Какво има?

– Гласингс.

– Какво за него?

Бекли поглежда Партридж.

– Той умря през нощта.

– Какво искаш да кажеш? Форстийд замесен ли е? Той ли го направи?

– Тромб в сърцето. Хората на Форстийд тъкмо идваха да го разпитват за Лайда и Преша, но той вече беше мъртъв.

Партридж се пита дали Гласингс по някакъв начин не е усещал, че ще го разпитват отново и сам не е пожелал да умре, защото не би могъл да издържи още един разпит...

– Трябваше да отида да го видя. Отидох в Архива за лични загуби, за да видя кутията на брат си. Тя беше празна. Можех да съм при него. Може би можеше да...

– Него го няма вече, Партридж. Сега трябва да съсредоточиш вниманието си върху живите.

Партридж има чувството, че е загубил баща си. Сирак, който е осиротял отново.

– Но аз трябва да го видя. Имам нужда от Гласингс. Не мога да се справя сам...

– Трябва да се довериш и на други хора.

Партридж вижда един мъж, който тича по диагонал на улицата с пушка, метната на рамото му. Милицията. Той вдига поглед и вижда отражението си.

Аз не съм като баща си – иска му се да каже на неясното си отражение. – Не съм като него. Но тогава вижда отново треперещата ръка на онази чиновничка. Да, брат му е навсякъде. Майка му е навсякъде. Но също и баща му.

– Аз съм син на Уилъкс – казва той. – Научил съм нещичко за това дали трябва да вярвам на другите хора.

Бекли се приближава и го сграбчва за ръцете.

– Вземи Айралийн. Трябва да тръгваме! Веднага!

Партридж бързо отива по коридора до спалнята. Чувства се като робот. Не може да приеме, че Гласингс е мъртъв. Слага ръка върху студената дръжка на вратата. Отваря я. Мисли за живота и смъртта и за тънката линия, която ги разделя. Врата, която понякога е затворена, а понякога – отворена.

Айралийн спи кротко, светлите ù къдрици покриват копринената възглавница.

Той се приближава до нея, сяда на леглото и внимателно разтърсва рамото ù.

– Айралийн – прошепва той. – Айралийн, събуди се. Айралийн.

Тя отваря очи и се обръща по гръб.

– Сънувах – казва тя. – Все още не съм свикнала с това колко реални са сънищата ми, Партридж. Беше толкова истинско.

– Хубав ли беше сънят този път?

Тя кимва.

Той потрива кокалчетата си едно в друго.

– Страхувам се, Айралийн. Форстийд е казал на хората, че скоро ще има бунт.

Тя сяда изправена и слага ръка върху гърба му.

– Ще се оправим, Партридж. Каквото и да се случи.

– Не – възразява той. – Ако те дойдат тук, ще умрат хора, Айралийн. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя обвива ръце около гърдите му и прошепва:

– В съня ми ние бяхме щастливи. Имахме къща и завеси на цветя. Ти беше построил къщата, Партридж. Тя беше в полето и вятърът люлееше тревата. Мисля, че това е бъдещето.

– Не мисля, че сънищата функционират по този начин, Айралийн.

– Беше толкова истинско. Беше по-хубаво от кълбото. Вървяхме от стая в стая и надничахме навън през прозорците. Какво би казал, ако наистина създам такова място?

Той харесва звука от гласа на Айралийн. Затваря очи и си представя къщата.

– Лалета – казва тя. – На завесите бяха пришити лалета. Бяха хиляди. Можех да докосна шевовете с върховете на пръстите си и след това, когато погледнах навън през следващия прозорец, там имаше поле от лалета, които люлееха тежките си главички под вятъра.

– Не е било просто някакво кълбо?

– Не, беше истинско. Мислиш ли, че не зная за дома, който Лайда е създала за теб – онзи мрачен, покрит с пепел свят от кълбото. Тя не е единствената, която може да създаде дом за теб, Партридж.

– Кой ти каза за това?

– Зная разни неща... Повече, отколкото предполагаш.

– Не исках да прозвучи така. Просто аз... Какъв е този дом, за който говориш, че ще направиш за нас?

– Ами ако могат да създадат дом за нас, където всички да бъдем заедно? Всички ние. Дори и онези, които си загубил, Партридж.

Свят с майка му и Седж? Не и с баща му, не и с него.

– Гласингс е умрял тази нощ – едва успява да прошепне думите.

– Гласингс също може да е там – казва Айралийн, сякаш не се страхува от смъртта и може би наистина е така.

– Това е мястото, което наричат рай, Айралийн.

– Но какво ще кажеш, ако то може да е тук, в Купола?

– Това не е възможно. Ти продължаваш да сънуваш.

– Можем да бъдем щастливи там. Това е бъдещето, в което можем да отидем един ден, ако искаме. Ела да полегнеш – казва тя. – Легни до мен, за да посънуваме малко.

Тя има замечтан вид. Очите ù са толкова кристално чисти и красиви.

Той не може да сънува, дори и за малко. Трябва да върне дядото на Преша към живота. Трябва да открие Преша и Лайда – това е жената, с която трябва да върви към бъдещето.

– Не.

Вече изгуби твърде много време.

– Не можеш да останеш тук сама. Вече не е безопасно. Ела с мен.

– Къде другаде бих искала да бъда?

– Ще те оставя да се приготвиш – казва той.

Тя обещава да побърза.

Той отива до вратата, затваря я тихо и тръгва по коридора, надявайки се, че Бекли е намерил начин да ги измъкне от тук, без да ги видят.

Когато влиза във всекидневната на апартамента, вижда носилка, покрита с бели чаршафи. В това няма логика, но после се сеща за Гласингс – тази носилка не може да е за него. Той е мъртъв...

Вратата на апартамента се отваря. Бекли говори с някого в коридора, благодари му с приглушен глас. Затваря вратата, с две висящи на закачалки престилки в ръце, обръща се и се озовава лице в лице срещу Партридж, който го пита:

– Какво не е наред? Кой е болен?

– Не болен – отвръща Бекли. – Мъртъв.

– Кой?

– Засега си ти – казва Бекли.