Изпепелени

Лайда Втора кожа

Лайда настройва кълбото така, че всекидневната да изглежда като част от къщата на някакво ранчо от предградията преди Детонациите. Никога не би споделила изпълнения с пепел свят с някого другиго освен с Партридж. Не го е виждала от скорошната им среща с Форстийд, когато тя му даде позволение да се ожени за Айралийн. Или пък самата тя го накара? Ако беше казала „не“, дали това в края на краищата щеше да има някакво значение за човек като Форстийд? Когато се връща назад към този момент, тя започва да мисли, че се е очаквало те да започнат да разглеждат стаята и тя да открие психологическата си оценка. Сега, когато мисли за това, той ù прилича на мълчалива заплаха за доживотна институционализация.

В момента за нея се грижи жена на име Чандри, която изсипва торба, пълна с кълба прежда и куки за плетене:

– И така, с какво искаш да започнем? Терлички? Бебешка шапчица? Одеялце?

– Мога ли да попитам кой те изпрати? – пита Лайда, опитвайки се гласът ù да прозвучи мило.

– О, това е мой дълг! Аз отговарям да те подготвя за появата на малкото ти бебче – тя потупва Лайда по коляното. – Освен това плетенето е успокояващо. Като плетеш, неприятностите ти изчезват – чурулика тя. – Имам приятели, които бяха наистина разстроени от скорошните събития, но не и аз. Не и с плетенето.

Тя има предвид речта на Партридж за истината или самоубийствата, или и двете.

– Скорошните събития? – Лайда се прави, че не разбира.

– Нали се сещаш, точно ти най-добре трябва да знаеш ... – казва Чандри.

Точно Лайда. Тя се чуди дали Чандри не я обвинява по някакъв начин. Чандри започва да плете, като подробно ù обяснява всяка стъпка от бързите си движения.

– Какво лошо има в това да си разстроен? – прекъсва я Лайда. – Понякога човек трябва да се чувства точно по този начин.

Това обърква Чандри, но тя продължава да плете. Не иска да опровергае собствените си аргументи за успокояващата сила на плетенето.

– Не и за мен – отвръща тя и продължава да обяснява на Лайда как да държи иглите. Дава ù малка плетка за упражняване, която Чандри е започнала за нея у дома. Изглежда, тя е забравила, че Лайда е научила как да плете в академията. Но Лайда не казва нищо на Чандри. Тя се преструва на ужасна ученичка. Не че има против това да повива бебето си в ръчно изработени одеяла. Просто не иска да бъде успокоявана от каквото и да е.

– Освен това, подарявам ти „Книга на бебето“. Можеш да започнеш да записваш в нея радостите, свързани с твоето бебе, започвайки докато е в утробата.

– Радостите.

– Да, радостите! Сладки истории. Нали се сещаш... Може би си умираш за ягодов млечен шейк? Можеш да запишеш това в дневника. Това са нещата, които твоето дете ще иска да знае един ден за времето, когато е било ембрион.

Лайда копнее за усещането на пепел върху кожата си. Липсва ù ловът в гората призори. Копнее за непознатия тътен от появата на пясъчно създание и треперещата земя под краката ù. Не казва нищо. Дали някога ще може да разкаже на детето си тези неща, ако го отгледа в Купола?

Телевизионният екран е тъмен. Тя гледа твърде много новини, които трескаво раздухват вълнението около годежа на Партридж и Айралийн, докато съобщават, че всичко друго е наред. Не споменават за сбиванията по улиците и самоубийствата. Вместо това показват снимки на Партридж и Айралийн, които скитат из градините на академията, държат се за ръце и се усмихват.

Чандри улавя погледа ù към телевизора.

– О, скъпа – казва тя. – Не ти трябва да виждаш какво дават по тази стара говореща кутия. Знаеш това.

И тя се усмихва на Лайда с дълбоко пресилено съчувствие. На Лайда ù се иска да я зашлеви. Тя не иска съчувствието ù. Сгъва малкото си плетиво, взема иглите и кълбото прежда и ги връща на Чандри.

– Не искам да правя това повече.

– Гади ли ти се? Да не би да искаш ягодов млечен шейк? – усмихва се тя.

– Отивам в спалнята си.

– Да! – възкликва Чандри. – Трябва малко да си починеш и да полегнеш.

Лайда взема кълбото, отива в спалнята си, затваря вратата и го настройва на сипещата се пепел. Ляга на леглото и се втренчва в тавана.

Не можеше да му каже да не се преструва на годежа. Глупавите фотосесии можеха наистина да спасят нечии животи. Но въпреки това, тя се чувства крехка, сякаш е направена от фино стъкло и може да се счупи. Спомня си, че се чувстваше по този начин, когато беше студентка в академията, но не и извън Купола – не и сред майките, докато ловуваше в гората. Дали цялата ù сила щеше да се подкопае? Дали не е обречена да бъде човекът, който беше някога в Купола? Дали Куполът не определя каква ще бъде в мига, в който стъпи в него?

Когато чува Чандри да говори с пазача и вратата на апартамента да се затваря отново, Лайда започва да обикаля стаята си, търсейки нещо. Какво? В началото искаше да се занимава с изкуство – не нещо така сладникаво като старата ù птица, направена от тел. Не. Иска да направи нещо здраво, което ще остане.

Като отваря килера, открива телени закачалки. Изважда ги и ги пуска на пода, който изглежда набразден и покрит със сажди.

Тя си спомня идиотските рогозки за сядане, които плетяха от цветни ленти, когато беше заключена в медицинския център. Спомня си как плетеше отново и отново своята в изолатора. Сяда сред закачалките и ги развива, така че да ги разглоби. Изправя всяка от тях и след това започва да плете.

Какво плете? Не е сигурна. Просто плете и плете, докато металът не образува голям правоъгълник. Това не я успокоява, което е добре. Кара я да се чувства жизнена и ù дава усещането, че контролира нещата. Все още вижда Партридж в стаята на баща му със снимките на изгубеното му семейство, разхвърляни наоколо му. Тя все още го обича – независимо дали е убиец, или не. Но след като вижда психологическата си оценка, желанието ù да се измъкне навън нараства. Иска да е там, навън, в света – както и да изглежда той, независимо колко див и необуздан е той. Дори ако всичко се оправи, Айралийн изчезне и Лайда може да заеме мястото ù – както беше обещал Партридж, тя не може да остане тук и да бъде неговата щастлива съпруга, която носи перли, плете терлички и пише в бебешкия дневник. В онази нощ, когато двамата с Партридж лежаха заедно под палтото му на леглото с месинговата рамка в къщата без покрив, където над главите им беше само сивото небе, той поиска тя да дойде с него. Тя отказа. Този път обаче тя ще го убеди той да дойде с нея. Този път ще останат заедно. Бебето ще ги сплоти, нали? Така правят бебетата. Създават семейства.

Баща му е видял края. Дали е видял как накрая ще има твърде малко възможности за осигуряване на прехраната? Хората ще трупат запаси, които ще пазят, а после ще започнат да крадат, да се бият и да убиват за онова, което е останало. Всички те са животни. Тя не иска да е животно в клетка.

Тя продължава да дърпа телта и да стяга плетката, докато накрая пръстите ù не стават твърде вдървени, за да продължава. Вдига онова, което е изработила – то прилича на плетен щит: красив, здрав, но също така гъвкав. Тя се изправя и отива до огледалото, което е потъмняло от отразената пепел. Може да види неясното си отражение. Притиска преплетения метал върху тялото си. Коремът ù ще се издуе, но металът поддава. Може да бъде оформен около корема ù, колкото и да е голям.

И тогава разбира какво е направила.

Броня.

Втора кожа от метал.

Ако някой попита, ще каже, че е произведение на изкуството. Но за нея то ще е също и нещо за защита и контрол. Това е тя – не някоя, която плете терлички, за да си успокоява нервите. Може да се чувства малко разстроена, но освен това е и силна. Не може да разчита само на Партридж. Трябва да може да се защитава. Това е нейната защита.

Тя скрива бронята в дъното на килера си зад пухкавите рокли за бременни.