Изпепелени

Преша Майките

Майките се появяват от гората една по една. Един храст се превръща в тяло. От тънките клони на едно дърво скача жена. Тъмно е и е трудно телата им, оживели с неспокойните движения на техните деца, да бъдат различени. Една от майките казва:

– Отведете я в лагера. Охранявайте я внимателно. Ще изпратим вест на Нашата добра майка за появяването ù.

Преша не е сигурна каква може да е реакцията на Нашата добра майка на това, че тя е станала тяхна пленничка.

Две майки се приближават до нея – едната носи вълнена шапка, а косата на другата е бяла.

Преша се надява те да не конфискуват раницата ù. Това е от най-голямо значение.

Онази с бялата коса издърпва острието от дървото, оставяйки нова цепнатина в палтото на Преша, и напъхва стрелата обратно в малката торба, прикачена с ремък върху рамото ù.

– Оттук – посочва ù тя. – Сложи си ръцете на главата.

Преша върви между двете майки. Сега може да види децата им – едното е върху рамото на майка си, а другото – свито върху гърдите на своята.

– Вие сте запазили тази гора неопожарена – прошепва Преша.

Те кимват и я повеждат покрай един малък, скрит навес. Преша зърва вътре странни съоръжения – катапулти[36] на колела може би – и кошници, които са пълни с неща, които приличат на ръчни гранати.

– Направих няколко от тези от паяците роботи, изпратени от Купола.

– И ние продължихме твоята работа – казва белокосата жена. – Ние сме първата отбранителна линия. Премахваме новите войници на Специалните сили, когато те излязат за пръв път и се спуснат тук, все още дезориентирани. – Майката спира до един голям варел, пълен с наскоро полирани оръжия. – Изваждаме от тях оръжията им и ги почистваме. Запасите ни се увеличават.

Преша си спомня момчето от Специалните сили – то не беше чист, а несретник:

– Някои от тях не са ли млади?

– Те изпращат момчетата си да умрат. Ние изпълняваме желанието им – жената с бялата коса поглежда Преша с присвити очи. – Защо си тук?

Преша не иска да им каже. Майките са непостоянни – спокойни, а после смъртоносни и способни на почти всичко.

– Търсех някого – отвръща тя.

– Кого? – пита белокосата майка, а Преша се чуди дали жената с вълнената шапка изобщо може да говори. Дали не е няма?

– Децата, които бяха пречистени в Купола, и по-специално едно от тях, наречено Уилда.

Майката с вълнената шапка издава цъкащ звук с езика си, сякаш Преша е казала нещо грешно и тя иска да я укори.

– Спри да търсиш. Това е загуба на време – казва белокосата майка.

– Защото са мъртви или защото са скрити някъде?

– По-добре е някои въпроси да останат без отговор – отвръща майката. – Освен това, лъжеш.

– Не лъжа.

– Не казваш цялата истина, което е лъжа.

Майката с вълнената шапка отново цъква с език.

Тази с бялата коса се протяга и откъсва едно от малкото останали листа на клона над главата ù.

– Това е сезонът на смъртта – казва тя. – Не сме сигурни, че ще има друга пролет.

– Какво искаш да кажеш? – пита Преша. – Земята е изтърпяла толкова много. Разбира се, че ще има пролет – тя си спомня за Брадуел, който каза: Ако не се видим никога повече...

– След като отведоха Лайда, ние решихме, че никога няма да отстъпим. Някои казват, че просто искаме да умрем. Ние не искаме смърт. Ние сме вече мъртви.

– Отвели са Лайда? Тя щеше да ходи в Купола заедно с Партридж. Не е била отведена. Тя отиде по собствено ...

– Беше отведена! – отсича белокосата майка.

– Мммхмм – гърлено мърка майката с вълнената шапка.

Преша не е сигурна в какво да вярва. Понякога майките разказват истории, в които самите те искат да вярват. Преша не може да ги обвинява. Но точно сега ù се искаше да може да ги разбере.

– Какво се случи? Кажи ми.

Майката с вълнената шапка поклаща глава и поглежда ядосано другата майка.

– Не може да ти се вярва – казва майката с бялата коса.

– Но аз трябва да зная. Лайда е моя приятелка. Тя ми е като сестра. Разбирате ли?

Майките бяха изградили живота си около идеята за сестринството. Двете майки се споглеждат.

– Не – отсича майката с бялата коса. – Няма да ти кажем нищо.

Те вярват през гората, все по-навътре и по-навътре, докато не става почти напълно тъмно. Стигат до малък лагер от навеси. Майките отвеждат Преша до една от миниатюрните палатки.

– Сега можеш да свалиш ръцете си – казва белокосата майка.

Преша разтрива ръцете си, които са изтръпнали от липсата на кръвообращение. Майката с вълнената шапка вижда главата на куклата, протяга ръце и я обхваща в бледите си груби длани.

Майката с бялата коса кимва и казва:

– Сякаш е една от нас.

Другата майка отново издава мъркащ звук.

– Една от вас? Защо казвате това? – пита Преша.

Тя изобщо не е като майките. Тя не е жена, която е била изоставена, и никога няма да бъде. Тя има Брадуел – тук, сега и отвъд. Майките я плашат. Винаги са я плашили. Скритата им сила е изпълнена с нещо порочно. Така са останали живи.

– Това е просто кукла.

– Тя е част от теб, нали? – пита белокосата майка. – Тя те определя изцяло и от друга страна, изобщо не те определя – като майчинството. Ти ще бъдеш една от нас. Това е въпрос на време.

Преша притиска главата на куклата към гърдите си и поклаща глава, но не знае какво да каже. Не иска да бъде част от това племе от жени. Иска да приключи с това и да изгради своя живот с Брадуел. Ако не се видим никога повече... – дори мисълта за това я плаши.

– Ние ще останем на пост – казва майката с бялата коса. – Не се опитвай да си тръгнеш или следващия път, когато стреляме, ще се целим в сърцето ти.