Изпепелени

Лайда Приказка

Лайда и Партридж от дни не са се хранили или спали добре, откакто онзи мъж се хвърли пред влака. Броят на самоубийствата нараства. Партридж настоя за среща с Форстийд, защото иска да получи по-ясна информация, повече статистически данни и план как да сложи край на това, което вече очевидно се превръща в епидемия.

Намират се в кабинета на Форстийд, който е отрупан с предмети от миналото на света и Купола.

– Никога преди не съм идвал тук – прошепва Партридж.

Разбира се, Лайда също не е била тук. Помощникът на Форстийд им предлага да седнат, докато чакат, но те предпочитат да се разхождат в стаята и да я разглеждат. На стените има поставени в рамка плакати за вербуване за Праведната червена вълна: млади мъже със здрави стиснати челюсти стоят рамо до рамо на фона на обвит в пожари град и надписи ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ СЕГА! ПРЕДИ ДА Е ТВЪРДЕ КЪСНО... Сред тях има и поставена в рамка дипляна по случай откриването на Музея на Праведната червена вълна. Лайда прочита набързо текста и в нея нахлуват неясни спомени от собственото ù детство.

Вътре в музея живи актьори правят възстановки на размирните времена, когато по нашите улици се скитаха престъпници с опасни идеи, когато феминизмът не окуражаваше женствеността, когато медиите редовно саботираха огромните реформаторски усилия на правителството, когато самото правителство не разполагаше напълно с възможността да защити добрите, трудолюбиви граждани от вредните, опасни граждани и още много други неща.

Присъединете се към нас на моравата за историческите възстановки с пълен съраунд звук!

Приветствайте войниците на Праведната червена вълна, докато те разгромяват протестиращите и други вредни елементи!

Подгответе се да изпитате страхопочитание пред нашата разрастваща се система от затвори, нашите рехабилитационни центрове, нашите лудници за болните..

Доведете Вашите ученици, за да се възползват от тази възможност да попълнят образованието си!

Семействата могат да прекарат приятно времето си тук заедно и да се почувстват още по-сплотени от мрачното ни близко минало и изпълненото ни с надежди блестящо бъдеще. Можете да пазарувате в нашия патриотичен магазин за сувенири на Праведната червена вълна. Входът за деца под 12 години е безплатен.

Лайда е смразена.

Партридж застава до нея.

– Като дете съм ходил там, а ти?

Тя поклаща глава:

– Баща ми не ми позволи. Мисля, че имаше своя представа за Праведната червена вълна. Може би затова вече не е сред нас.

Лайда отива при един стъклен шкаф, в който се пазят издания в кожена подвързия на Академичен наръчник за момичета, Академичен наръчник за момчета и Новия рай: Как да подготвите своето сърце, съзнание и душа – книга, давана на всяко домакинство в Купола. Тя дава подробни насоки за завръщането към живота навън, както и изброява чертите на характера, които трябва да бъдат култивирани и ценени – лоялност, отдаденост и чистота на сърцето. Лайда си спомня копието на своето семейство, сложено на видно място върху полицата над камината, така че всеки гост да може да я види.

В друга витрина са поставени стари униформи и изрезки от вестници за плановете за строежа на Купола. На една от тях има снимка на бащата на Партридж по време на церемонията за прерязването на лентата.

– Чудя се дали Форстийд някога се е женил? – пита Лайда. – Имал ли е семейство, или те просто не са успели да влязат в Купола?

– Не зная – отвръща Партридж. – Тогава не го познавах.

– Лудниците, битките и затворите му липсват – казва Лайда. – Липсва му потисничеството над масите.

– Не е наред с главата – добавя Партридж.

Лайда отива до бюрото на Форстийд и се обляга върху него. Има купчина пълномощни за подобрения с подписите на родителите върху тях – сякаш са имали някакъв избор. Тогава тя забелязва папка с нейното име върху етикета. Внезапно всичко придобива по-лично измерение и я кара да застане нащрек. Тя леко повдига корицата ù. Това е нейната психологическа оценка от рехабилитационния център.

– Какво? – прошепва тя.

Партридж е в другия край на стаята, погълнат от вестник със статии за баща му. Лайда бързо взема папката.

Причина за преместването: счита се, че Лайда Мерц е пострадала от емоционална травма поради събитие, в което тя е участвала, свързано с кражба и изчезването на съвипускника ù, Партридж Уилъкс …

Под Източници на информация има списък на онези, които са били разпитвани и са давали показания – учителите ù, госпожица Пърл и господин Гласингс, няколко от съвипускниците ù, майка ù и педиатърът ù. Има резюмета на показанията им и след това списък на психологическите тестове – всички от тях отказани. Защо? Защото щеше да ги премине. Тя не беше луда.

Екипът, който я беше разпитвал след довеждането ù в рехабилитационния център, описва Лайда при разпита ù:

Госпожица Мерц беше неспокойна и нервна. Лесно се разсейваше от картината на прозореца и често разтриваше с ръце колената си. Осъзнаваше, че главата ù е обръсната и я покриваше с ръце. Не поддържаше контакт с очи. Неохотно отговаряше на въпросите. Откри, че е болезнено да говори за баща си и неговата смърт. Не искаше да обсъжда трудностите, свързани с това, че е била отглеждана от самотна майка. Разказа съвсем накратко за живота си в академията, като каза, че той е бил „хубав“ и че е била, „общо взето, щастлива“.

Тя наистина беше, общо взето, щастлива, но само защото не знаеше какво е щастие. Не го разбираше, защото никога не беше имала свободата да взема свои собствени решения и да избира сама живота си. Свободата и щастието са взаимно свързани – едното не може да съществува без другото.

Тя се вижда в мислите си – онова уплашено и тихо момиче в рехабилитационния център, което беше смутено и засрамено. Никога отново не би искала да се чувства по този начин.

Лайда прочита някои от дългите медицински наименования на нейната диагноза и нито едно от тях не ù се вижда вярно.

Следват заключенията.

Краткосрочна прогноза: Смятаме, че госпожица Мерц е заплаха за себе си и за околните заради склонното ù към самозаблуда мислене, упоритото ù неподчинение и незачитане на правилата и законите, новата ù история на криминална дейност и дълбокото ù ниво на отричане.

Тя разтърсва глава. Не, не е вярно. Изобщо не е.

Дългосрочна прогноза: Смятаме, че госпожица Мерц най-вероятно никога няма да може да се върне към нормалното общество. Перспективите ù да открие партньор – в светлината на психологическите ù недостатъци – са малки. Не считаме, че тя някога ще се възстанови до такова ниво, че да бъде пълноценен член на общността. Предложението ни – което подлежи на преразглеждане – е тя да бъде счетена за негодна за партньорство. Силно препоръчваме да бъде направено така, че тя да няма възможност да създава потомство, тъй като виждаме възможност психологическата ù слабост да произлиза генетично от страната на баща ù.

Окончателно заключение: Доживотно институционализиране.

Лайда оставя папката и се отдръпва от бюрото. Тя отново се чувства в капан, както се чувстваше в рехабилитационния център. Спомня си сенките на фалшиви птици, които се стрелкаха през квадрата светлина, който уж трябваше да напомня на пациентите за слънцето. Иска ù се да повика Партридж, да му покаже папката, но не може да го стори. Вътре в нея е стаен някакъв стар срам. Професионалистите са мислели тези неща за нея – негодна за партньорство, да не ù се дава възможност да създава потомство... Иска да скрие това от Партридж. Защо да му показва това заключение, което я лишаваше от бъдеще? Защо то се намира на бюрото на Форстийд?

– Госпожица Мерц най-вероятно никога няма да може да се върне към нормалното общество – прошепва тя и се пита дали това не е най-вярното нещо, което някога беше чела.

Можеше ли изобщо да оцелее тук, сега – дори с Партридж до себе си, след като беше бродила навън сред пустошта?

Тя отива при Партридж. Дали тук се нуждае от него по начин, по който се нуждаеше от него там, отвън? Беше свикнала да бъде толкова безстрашна, самоуверена и силна. Липсват ù копията. Липсват ù майките, миризмата на гората и начинът, по който пепелта се въртеше във въздуха.

– Партридж – повиква го тя.

Той се обръща и я поглежда, лицето му е едновременно разтревожено и уморено.

– Какво има?

И тогава вратата се отваря и слабият и мургав Форстийд влиза с широка крачка в стаята.

– Сядайте! Чувствайте се удобно!

– Това няма как да стане – отвръща Партридж. – Нуждаем се от последния брой на самоубийствата. Продължават ли да нарастват?

Форстийд сяда зад бюрото. Поглежда папката, сякаш знае, че не е на съвсем същото място, на което я е оставил. Хвърля поглед към Лайда.

Тя извръща очи и сяда на един от кожените столове.

– Статистиката само се влошава – казва Форстийд. – И всичките ни съоръжения са претоварени, докато се опитваме да се погрижим за онези, които не са успели да завършат започнатото.

Той почти се засмива.

– Ще направя всичко, което мога, за да помогна в тази ситуация – уверява го Партридж. – Като се изключи, че нямам намерение да се отрека от думите си, както знаеш. Това не мога да направя.

– Разбира се, че не – отвръща Форстийд. – Вредата вече е нанесена, нали?

Партридж поглежда надолу към ръцете си. Измъчва го чувство за вина. Лайда се опита да му каже, че не е имало начин да знае , че хората ще започнат да се самоубиват, и че вината не е негова. Но нищо не му помага.

Форстийд почуква с кокалчета върху бюрото.

– Мисля, че има някои неща, които можем да направим.

Партридж сяда и се навежда напред.

– Какъв е планът?

– Трябва да им предложиш някаква част от истината, Партридж. Трябва да ги накараш да се чувстват така, сякаш някаква част от онова, което им е обещано, ще се случи – нещо, което им е познато. И ще бъде най-добре, ако това е нещо, което може да ги разсее и да им даде дребен повод да празнуват – Форстийд взема папката, съдържаща психологическата оценка на Лайда, и започва да потропва с нея върху бюрото си.

– Пърди и Хопс имат страхотно предложение. Поискаха от мен да ти предложа да обмислиш...

– Пърди и Хопс? Те не трябваше ли да преработват историята, която да позволи двамата с Лайда да бъдем заедно?

– Както разбираш, всичко това е спряно за момента – Форстийд поглежда Лайда. – Сега не е моментът.

Лайда се изчервява от срам. Тя е неомъжена майка и е срам за семейството и училището си. Бързо си напомня, че се гордее с това коя е и с това колко силна е станала, но чувството за срам не се вслушва в логиката. Откъде идва то? Защо е толкова неконтролируемо и се появи така внезапно? Изглежда, че Форстийд знае точно какво да каже, за да го предизвика.

– Всичко е наред – казва Лайда, опитвайки се гласът ù да звучи уверено. – Не бързаме. Първият приоритет сега е да спасим много животи.

Форстийд почти не ù обръща внимание:

– Нещата са сериозни, Партридж. Пърди и Хопс искаха от мен да те попитам дали няма да се съгласиш малко да обърнеш посоката. Една обществена личност, която се придържа повече към онова, което е обещано на хората, ще ни е от голяма полза. Що се касае до романтичната страна...

Изглежда, Партридж знае точно какво предлага Форстийд.

– Не – прекъсва го той.

– Какво не? – пита Лайда. Тя има усещането, че той не я включва в разговора. – Той все още не те е попитал каквото и да било.

– Зная какво ще поиска и отговорът е не.

– Партридж – казва Лайда, – хората се самоубиват. Те умират. Децата намират родителите си в пълни с кръв вани. Ако можеш да направиш нещо, без да се отказваш от истината, трябва да го сториш. Длъжен си.

Тя хваща ръката му.

– Лайда – отвръща Партридж, – не знаеш ли какво ще предложи той?

– Не, не зная.

– На хората им е разказвана приказка – обяснява Форстийд. – Те искат да видят щастливия ù край. Искат нещо, което да изглежда така, сякаш нещата ще станат пак такива, каквито са били – дори и да не е така.

– Щастлива приказка ли? – пита Лайда. – Щастлив край?

– Пърди и Хопс ми казаха да те питам. Идеята не беше моя – оправдава се Форстийд, докато потропва с пръсти върху папката. – Но тя не е лоша, като се има предвид, че нямаме никакви други. Защо да не им осигурим една сватба? Онази, която им е била обещана.

Лайда поглежда към Партридж. Тя пуска ръката му. Сплита пръсти и свежда поглед към тях.

– Айралийн – тя иска да е сигурна, че е разбрала правилно.

– Айралийн – кимва Форстийд.

– Сватба. Партридж и Айралийн – казва тя почти шепнешком.

Притиска ръка към челото си. Кожата ù е студена и влажна.

– Можем да пуснем комюнике в рамките на един час – бързо заговаря Форстийд. – Смятаме, че ако не друго, то това поне ще ги разсее и ще преустанови нарастващата епидемия от смъртни случаи. Трябва да направим нещо – тогава той си поема дълбоко дъх и въздъхва. – Нима искаш собственото ти дете да бъде родено в един свят, в който има толкова несигурност, насилие и смърт?

На Лайда никак не ù харесва това, че Форстийд дори си позволява да спомене детето ù. Тя внезапно изпитва нужда да го защити.

– Тук не става дума за моето дете – казва тя.

– Е, тогава помисли за децата на другите – приканва я Форстийд. – Онези, които ще израснат без единия от родителите си – като теб самата, след като загуби баща си толкова малка.

Тя знае, че Форстийд се опитва да я манипулира и го мрази за това, но баща ù ù липсва и тя иска тези безсмислени смъртни случаи да спрат. Той ù се усмихва нелепо.

– Това е просто една приказка – казва Лайда. – Те искат своята приказка с щастлив край. Това може да е временен брак, докато нещата се стабилизират отново, нали?

– Точно така – потвърждава Форстийд.

Тогава защо усеща в себе си такава дълбока тъга?

– Не е нужно да правим това – казва ù Партридж. – Наистина не е нужно.

– Хората скачат от покривите. В спалните се разнасят изстрели – тя поглежда Партридж.

Няма какво друго да се направи. Той си поема дъх, но не казва нищо. Тя се обръща отново към Форстийд.

– Направи го – казва му тя. – Кажи им, каквото искат, и се погрижи това да свърши работа.

Настъпва тишина и тогава Лайда прошепва на Партридж:

– По ръцете ти няма да има повече кръв. Никога повече.