Изпепелени

Преша Слаба

– Идваш навреме – казва пазачът, – но трябва да побързаме.

Отварят се поредица от врати. Пазачът я прекарва през всяка от тях и вратите се затварят с плъзгане зад гърба им. Тя стиска здраво ремъците на раницата си – вътре са мускалът и формулата. Вече е толкова близо. Всичко е лъскаво и полирано, въздухът мирише на някакъв странен химикал, смесен с нещо парливо и сладникаво.

– Откъде знаехте, че идвам?

– Видяхме те през очите на един мъртъв войник. Той ти постави проследяващо устройство.

Тя протяга ръка и напипва мястото, където беше усетила странното ощипване и беше забелязала драскотината. Наистина ли войникът ù е поставил проследяващо устройство?

– Наблюдавахме приближаването ти и предавахме грешна информация за местонахождението ти на Форстийд.

– Форстийд?

– Той ръководи военните операции.

– Значи не Партридж е наредил нападенията, а Форстийд?

Той кимва.

Преша е залята от облекчение. Тя е била права. Партридж никога не би направил това.

– Тук се нуждаем от теб – заявява пазачът. – Искаме да говориш с Партридж.

– Какво искате да му кажа?

– Кажи му, че трябва да направи това по трудния начин.

– Да направи кое?

– Да започне отначало.

– А той го прави по лесния начин, така ли?

– Няма лесен начин. Ще има кръв. Той трябва да остави кръвопролитията да се случат.

Мъжът я отвежда в една малка стая, пълна с дюзи, сякаш смятат да я пръскат до смърт.

– Има приготвени дрехи за теб. Преоблечи се бързо.

– Почакай. Кой сте вие?

– Ние сме Сигнус. Можем да те отведем при брат ти – той затваря вратата.

Сигнус? Като съзвездието ли? Лебедът. Всичко това е свързано с майка ù. Макар и само за миг, изпитва силното усещане, че майка ù е с нея.

Освен това е вече вътре. Това е той – Куполът. Тя е зашеметена. Докосва белите плочки, оставяйки следа от пепел.

Поглежда дюзите, очаквайки от тях да бликне вода или отровен газ.

Не се случва нищо.

Взема дрехите от лавицата – униформа на пазач, включително и кобур. Спомня си първия път, когато облече униформа на ОСР: колко ù харесваше пуха на топлата, уставна куртка, въпреки че се мразеше за това. Сега изпитва същите угризения. Не би трябвало да е толкова развълнувана, че е тук вътре. Брадуел щеше да е гневен. Ел Капитан щеше да фрасне пазача по главата, независимо дали той е тук да помага, или не – копелето се беше намърдало тук вътре. Това е краят. Но тя таи надежда. Ще я отведат при брат ù, който е невинен.

Преша иска да види мъжката и девическата академия със спортните полета, жилищните сгради със спретнати стаи и легла на два етажа, поляните, храната, фалшивото слънце и светлина и това, че не съществува студ, страдание и пълен мрак. Но вече я бяха предупредили. Ще има кръвопролития.

В ъгъла има малък леген с малък калъп сапун и кърпа. Искат от нея да се измие. Тя бързо се облича и нервно препасва кобура около кръста си. Няма да може да носи раницата. Ще бие твърде много на очи. Тя я отваря, бърка вътре и изважда кутията. Разкопчава закопчалката и проверява дали мускалът е непокътнат, дали формулата е на мястото си. Затваря кутията, пъхва я под ризата и тясната куртка, след което я намества над единия си хълбок. Дрехите са достатъчно тесни, за да я държат на място. Отива до легена, изтърква лицето и врата си, след което дълго гледа главата на куклата. В радостта си, че е вътре в Купола и е стигнала чак дотук, тя беше забравила за нея – за оцапаната с пепел кожа на главата на куклата, малките ù присвити устни и мигащите ù очи. Тя измива лицето ù, изтрива пластмасовите ù клепачи и след това главата на мястото, където кокалчетата на Преша се срастват с нея под повърхността. Избърсва я с кърпата и сега главата изглежда светла и чиста, с розови бузки. Дали може да бъде махната? Дали тук биха могли да я излекуват? Тя излиза от стаята и оставя след себе си празната раница.

Пазачът ù подава пистолет като неговия. Тя го пъхва в кобура и повдига главата на куклата.

– Ами това? – пита тя.

Но той вече се е подготвил. Изважда едно руло бинт и извръща поглед от главата на куклата.

– Ето.

Тя повдига ръката си и мъжът започва да увива бинта около главата на куклата, която очевидно го притеснява. Той я покрива толкова плътно, че за момент Преша си представя, че куклата не може да диша. Знае, че това е смешно. Той защипва превръзката, за да не може да мърда.

– Ако някой попита, кажи им, че си имала злополука.

Тя кимва, но ù става зле. Това не беше злополука и то е основната причина тя да е тук. Беше ù причинено нарочно. Всичките загубени хора, убийства и цялата тази смърт – всичко това беше направено нарочно. Брадуел би казал: Виж колко бързо са прикрили истината.

Пазачът я оглежда внимателно и след това докосва лицето си отстрани, на същото място, където се намира нейното изгаряне във формата на полумесец.

– Покрий това – казва ù той. – Дръпни си малко косата напред – след това ù подава една шапка. – И дръж това върху главата си.

Това е предателство. Всичко това. Призлява ù от него.

Той я повежда по коридора. Тя чува далечен грохот и си спомня за пясъчните създания, които заобикаляха „Лудия Джон-Джон“. Тя усеща същите вибрации през подметките на ботушите си. Уплашена е и не знае какво да очаква.

Но скоро те стигат до един тунел и до тях спира влак. Той е лъскава, красива машина – толкова блестяща, че тя може да види собственото си отражение в нея. Сега Преша е пазач.

Вратите се отварят. Те влизат вътре. Вагонът е празен.

– Днес всички са пред телевизорите си – обяснява пазачът.

– Защо е така?

Той я поглежда и след това извръща очи.

– Заради сватбата. Партридж се жени.

– Той се жени?

– Аха.

Тя си спомня за Лайда и бебето. Дали Партридж и Лайда се женят, защото това е задължително в Купола, когато някой забременее? Иска ù се да попита, но не знае дали тази бременност е обществено достояние. Мисли си за своята сватба в гората. Истинска, но нереална. Лична и тайна. Това е единственият начин, по който нещо такова може да съществува в нейния покрит от пепел, пуст роден свят. Но любовта вътре в Купола трябва да е различна. Тук влюбването може да е събитие, което обявяваш, без да се страхуваш, че онзи, когото обичаш, може да умре от ужасна смърт, че да обичаш означава да приемеш предстоящата му и неизбежна загуба.

Тя се чувства малко замаяна. Хваща се за лъскавата ръкохватка на вагона, която е толкова чиста, че скърца, когато ръката ù се плъзва по нея.

„Това е сватбеният ден на моя брат“ – казва си тя и въпреки всичко, се чувства щастлива, може би дори обнадеждена.

Но в същото време вагонът на влака ù напомня за онзи затрупан вагон, до който майките бяха прокопали тунел, за изкривения му под и избитите прозорци. Тук се носи мирисът на парфюм, останал от шампоаните, одеколоните и лаковете за коса на чистите – благоуханието, което тя си спомня от детството си в бръснарницата с малките ù шишенца тонизиращи препарати и гелове. Преди всичко, тук липсва вонята на гнило, смърт, дим и изгоряло. Това я кара да се чувства замаяна и въпреки това ù се иска да заплаче.

Тя се изправя и казва:

– На сватбената церемония ли ме водиш?

Пазачът поглежда часовника си.

– На приема. Мястото ще бъде пълно с охранители. Сигурността ще е засилена. Там ще изглеждаш на място.

– Сигурен ли си? – тя повдига бинтования си юмрук.

– Нали се спомняш, че говорихме, че си се наранила? Просто така казвай.

– Злополука – напомня му тя. – Ти ми каза да казвам, че е било злополука.

– Все същото е.

– Само защото нито едното от двете не е истина.

– Какво? – поглежда я пазачът.

– Не беше злополука. И не съм просто наранена.

– Да не навлизаме в това.

– Това?

– Разбираш какво имам предвид.

Тя усеща как в гърдите ù пламва гняв.

– Детонациите ни обезобразиха – казва тя. – Осакатиха ни и получихме сраствания. Промениха ни на най-първично ниво. Дори бебетата, родени след Детонациите, са с мутации[42]. За това ли не искаш да говориш?

– Аз съм един от добрите – отбранително казва пазачът.

– Това помага ли ти да спиш през нощта?

– През нощта не спя – той се навежда към прозореца и лицето му се отразява в тъмното стъкло. Влакът забавя ход. – Пристигнахме – той я поглежда. – Готова ли си?

Тя няма представа какво предстои да се случи, още по-малко дали е готова за него.

– Не съм свикнала да имам някакъв избор – отвръща Преша.

Вратите се отварят.

– Оттук нататък ще вървим рамо до рамо. Разбра ли ме?

– Разбрах – потвърждава тя. – Как се казваш?

– Вендлер Прескот – отвръща той. – Приятелите ме наричат Вен.

Това е човекът, който е на нейна страна. Вен. Рамо до рамо.

– Да тръгваме.

Преша минава с Вен през още няколко празни коридора. Двамата кимат, когато срещнат някой случаен пазач. Тя чува далечна музика и гръмки гласове. Стигат до една двойна врата. Вен спира и хвърля поглед към Преша. Тя кимва.

Той отваря вратите и те се озовават в огромна, красива стая, изпълнена с маси, застлани с дълги покривки, мъже и жени, облечени във вечерни рокли и смокинги. Наоколо бързо сноват сервитьори с малки торти върху подноси. Някои от жените сякаш носят натруфени перуки с много къдрици най-отгоре. Косата на мъжете е лъскава и пригладена назад.

Кожата на всички е съвършена.

Децата се пъхат под масите и вземат чиниите с торти, които възрастните са зарязали. Подът е покрит с копринени цветни венчелистчета.

Никой не подвива крака под неравната тежест на друг човек, който е част от него. В телата им няма сраснати животни, стъкло, метал или пластмаса. Няма ампутации, дълбоки яркочервени белези и възлести следи от изгаряния.

Няма дебел слой сажди.

Всичко е чисто и лъскаво.

И музиката е прекрасна. Тя никога не е чувала подобна музика – толкова величествена, оглушителна и красива. Тя вдига поглед към високия, въздушен таван. Под сводовете му има хванати в капан балони.

Това наистина е сватба, а не двама души, които си шепнат в гората. Независимо от това колко се обичат те двамата с Брадуел, това тук изглежда истинско по начин, по който тяхната сватба никога няма да бъде.

Вен сграбчва ръката ù и Преша си спомня, че би трябвало да е незабележима, а не да зяпа с отворена уста всичко наоколо.

Те вървят покрай една от стените, далеч от тълпата.

Двойките на дансинга се държат за ръце, полюляват се и се въртят. Най-удивителното е това, че всичко изглежда по-добре, отколкото някога си го е представяла. А тя си мислеше, че си е изградила твърде високи очаквания, които действителността никога не би могла да покрие.

Подминават една торта на няколко етажа, поддържани от колони, подобно на катедрала. Кристалът на полилеите над главите им блещука. Тя си спомня трапезарията на фермерската къща и как след пожара полилеят, който се беше разбил върху масата, приличаше на паднала кралица. Къде е доказателството, че тези хора са били управлявани от толкова ужасен човек като Уилъкс? Иска ù се Брадуел да види това. Сватба! Те все още съществуват. Чистите могат толкова дълбоко да вярват в любовта, че да си позволят да я празнуват открито. Възможно ли е тя и Брадуел някога да се отърват дотолкова от измъчеността си, че да празнуват любовта? Разбира се, сватбите в Купола вероятно са чести, но на Преша това ù изглежда като храбър акт на надежда.

Защо изобщо Лайда би искала да остане с майките? Това тук е раят. Преша се чувства опиянена от музиката, сладостния чист въздух и децата, които пищят щастливо.

Брадуел, виждаш ли? – казва си тя. – Не всички от тях са лоши. Тук има красота. Има невинност и радост.

Тя се чувства доволна, че се е оказала права.

И тогава вижда Партридж. Поздравява го група мъже на неговата възраст. Те вдигнат чаши за тост в негова чест. Дали това е шампанско? Преша поема дъх, за да го извика, но спира навреме. Тя е охранител, а не негова сестра.

Един от приятелите му почуква с вилица върху чашата си. Присъединяват се и други. Вен спира и изчаква. Навсякъде наоколо им се чува звънтенето на чаши. Партридж сякаш търси някого. Може би Лайда? Къде е тя?

– Какво става? – Преша пита Вен.

– Трябва да се целунат. Такава е традицията.

Традиция да се целунат? Преша мисли за традициите, с които тя е израснала. Спомня си за мъртвешките гуляи.

Сред тълпата от жени се появява дълга бяла, бухнала, дантелена рокля – тя е на етажи като подобната на катедрала торта. Преша е изненадана, че Лайда би избрала толкова натруфена и огромна рокля, но след това вижда лицето на булката.

Тя не е Лайда.

Това е жена, която Преша не е виждала никога преди.

Звънтенето става все по-силно и пронизително.

Сигурно има някаква грешка.

Но тогава Партридж хваща жената за ръка, придърпва я към себе си и я целува. Целувката е кратка, въпреки това е целувка. Хората спират да чукат чашите си и внезапно избухват в аплодисменти. Преша сякаш спира да диша.

Партридж и тази жена, тази непозната, махат на останалите, след което започват усмихнати да си шепнат един на друг.

Преша дръпва Вен за куртката.

– Какво се случи? Коя е тя?

– Айралийн – отвръща Вен. – Уилъкс я е избрал за сина си.

– Но... Лайда… и...

Вен поклаща глава и тя разбира, че не само бременността на Лайда е пазена в тайна, но и самата тя.

– Искам да говоря с Партридж. Искам да говоря с него веднага! – Преша е бясна.

Какво, по дяволите, прави той? Лайда е бременна. Това е неговото дете и той – въпреки това – прави онова, което баща му е казал да прави?!

– Опитвам се да те приближа до него. Тогава може би вие двамата ще можете да си намерите някое тихо място...

– Не искам да търся тихо място – казва Преша и тръгва към тълпата.

Чува Вен да ù казва да изчака, но продължава да върви. Заобикаля масите, минава напряко през дансинга и се отправя директно към Партридж.

Булката е дръпната настрани от някакви други гости. Партридж говори с един по-възрастен мъж със слабо мургаво лице. Как човек може да хване тен на място, където няма слънце?

Преша спира пред тях.

На Партридж са му необходими няколко секунди, за да я забележи, но когато я вижда, лицето му светва.

– Преша! – казва той, сякаш това е радостна изненада.

И по някаква причина именно тази негова радост я вбесява най-много. Той подава напитката си на един мъж наблизо, навежда се напред с отворени ръце, готов да я прегърне, и преди дори да успее да се замисли, тя вдига ръка, за да му зашлеви шамар, но някой хваща ръката ù.

Мургавият мъж я държи здраво и я придърпва към себе си.

– Кой, по дяволите, си ти? – виква му Преша. – Пусни ме!

– Аз съм Форстийд. Радвам се да се запознаем, Преша.

– Откъде знаеш коя съм?

– Не е много трудно човек да разпознае толкова известна несретница като теб. Да не мислиш, че тези бинтове могат да ме заблудят?

– По-полека, Форстийд – предупреждава го Партридж, мъжът охлабва хватката си и я пуска. – Как стигна дотук? Да отидем някъде да поговорим.

– Никъде няма да ходя.

Страните му са станали тъмночервени, сякаш тя наистина го беше зашлевила. Той потрива ръце.

– Трябва да поговорим.

Тогава тя забелязва, че всичките му пръсти са си на мястото. Протяга ръце и хваща неговите, чудейки се за момент дали не си спомня погрешно кое кутре му беше отрязала Нашата добра майка. Но и двете му ръце са с всичките си пръсти. И двете му кутрета са идеално оформени.

– Как? Защо? – тя едва успява да говори.

Той отдръпва ръцете си и оглежда огромната зала. В този момент тя вижда, че той започва да разбира как изглежда всичко това от нейна гледна точка.

– Мога да обясня – започва той. – Правя само онова, което трябва. Просто... Просто не...

– Гади ми се от теб – гласът ù е толкова задавен от гняв, че се чува като шепот.

– Трябва да я заключим – настоява Форстийд. – За бога, тя е заразена! Как, по дяволите, е влязла тук? – Форстийд оглежда препълнената банкетна зала.

– Те продължават да ни избиват там, отвън. А теб дори не те е грижа! Погледни се!

Сякаш усетила напрежението, булката бързо се приближава.

– Какво става?

– Всичко е наред, Айралийн – успокоява я Партридж. – Просто ни дай една минута. – Той се обръща към Преша. – Трябваше да се оженя за Айралийн. Нямаш представа какво се случва тук.

Айралийн поглежда Партридж, наранена от неговия коментар.

– Искам да зная коя е тази? – настоява тя.

– Аз съм Преша. Къде е Лайда?

– Лайда не можа да дойде – отвръща Айралийн. – Защо изобщо би искала да дойде?

– Майната ти! – сопва се Преша на Айралийн, чието лице веднага се сковава. – На теб също, Партридж. Ти си по-лош от баща си. Знаеш ли това? Той поне имаше истинска амбиция.

– Остави ме да я изведа навън – прошепва Форстийд.

Един млад мъж на възрастта на Партридж си пробива път през струпалата се тълпа.

– Това ли е Преша? – пита той.

– Не сега, Арвин – казва му Партридж.

– Искам да говоря с теб – казва Арвин на Преша. – Мога да помогна...

– Просто всички изчакайте... – вдига ръце Партридж.

– Искам да видя Лайда – казва Преша. – Къде е тя?

Партридж се обръща и извиква:

– Бекли!

Появява се един мъж в смокинг. Той е висок и широкоплещест, с късо подстригана коса.

– Отведи Преша в апартамента на Лайда – той поглежда Преша. – Вярвам на Бекли. В добри ръце си.

– Добри ръце ли? Кой, по дяволите, си ти, Партридж?

– Аз съм си все същият. Довери ми се.

Преша поклаща глава.

– Ще те намеря при Лайда. Тогава ще говорим. Мога да ти обясня, Преша. Мога.

Айралийн обвива ръката си около неговата.

– Бекли трябва да вдигне тоста – напомня му тя.

Бекли повдига вежди.

– Просто тръгвай – казва му Партридж.

Бекли се готви да тръгне с Преша, но Айралийн го спира:

– Чакайте! Бекли трябваше да произнесе тоста.

Преша прави още няколко крачки, но после внезапно се обръща. Тя не може да се сдържи. Бясна е.

– Застъпих се за теб – казва Преша с треперещ глас. – Но те през цялото време са били прави. Ти си слаб.

– Не казвай това – сега Партридж се втурва към нея и казва с тих глас:

– Дядо ти, Преша. Открих го, ще го върна обратно.

– За какво говориш?

Тълпата го притиска. Айралийн го държи за ръката.

– Недей да правиш сцени.

– Не, не. Ние в никакъв случай не бихме искали да правим сцени, нали? – казва Преша.

– Мога да обясня – повтаря той, но тя вижда, че не е сигурен.

Всъщност очите му са широко отворени и тя е сигурна, че той е ужасен.