Изпепелени

Преша Прелетни птици

Димът е станал по-разреден, но – както винаги – въздухът е пълен със сажди. Тя чува остро бръмчене и пукот близо до ботушите си. Специалните сили? Дали са снайперисти?

Започва да тича и прикляква зад един варел с гориво.

От близката уличка отеква стон.

Тя се премества от другия край на варела и вижда една фигура, която накуцва в уличката, опирайки се с ръка върху каменната стена. Фигурата надава нов стон. Преша притиска гръб към варела и си спомня, че с такъв варел беше започнало всичко. Беше видяла как един непознат е нападнат от групи и беше отвлякла вниманието им, като бе хвърлила обувката си по един варел. Този непознат се беше оказал нейният полубрат, Партридж, и това не бе просто съвпадение. Двамата бяха подмамени един към друг и използвани. Тя не съжаляваше за тази среща въпреки всичко, през което бяха преминали, въпреки онова, което бяха загубили. Сега, когато гледа назад, всичко това ù се струва неизбежно.

Когато фигурата се доближава до края на тъмната уличка, тя спира. Дали не се страхува от светлината? Движи се като несретник – походката ù е неравна заради тежестта на нещо чуждо, сраснато с тялото ù – нещо, което понякога може да е и друго тяло. Дали е някой оцелял?

Тя поглежда зад гърба си и претърсва развалините около една паднала сграда за следи от Специалните сили, които най-вероятно са стреляли по нея.

Може би снайперистът беше чул стоновете и сега лежи в очакване да се появи групи или звяр. Кой ли ще я нападне – фигурата в уличката или Специалните сили, скрити някъде там? Или може би и двете?

Каквото и да има в уличката, то повдига глава, сякаш уловило миризмата ù. Рязко се завърта към нея и се навежда напред към светлината. Тя се скрива отново зад варела. Иска ù се ножът ù да беше у нея.

Тогава чува странен шум – тъжно и скръбно цвъртене. Тя отново поглежда предпазливо и цялата фигура се появява на светлината. Изобщо не е звяр, групи или пък оцелял.

Това е войник, но той не е чист, не. Дребен е и млад и ù напомня за разговора с мъжа, който каза, че тези войници са като по-малки братя на онези, които са идвали преди. Той не е добре охранен и подвижен. Мускулатурата му е напомпана, но мускулите са огромни и корави – изглеждат почти калцирали – и го правят вдървен. А най-странното е, че войникът има изгаряния по лицето си. Тя си спомня, че веднъж, неотдавна, тя беше видяла снежен човек в града – той беше разкривен и покрит с боклуците от улицата. Приличаше на несретник. Този войник е от Специалните сили, но също така е и несретник. Как е възможно това? Освен това, защо биха направили войник някого, който не е чист? Защо да правят войник, обременен с деформациите на врага?

Той издава звуци, които са тихи и почти мелодични. Вдига ръце във въздуха и тя очаква да види металните оръжия, сраснати с ръцете му.

Но сега вижда, че едната му ръка е окървавен чукан. Оръжието в другата му ръка го няма – изтръгнато е от нея. Дали някой е свалил оръжията му, докато е бил още жив? Той чурулика към нея: Помогни ми. Помогни ми. Протяга напред остатъка от ръката си и тръгва, олюлявайки се към нея. Тя сграбчва раницата си. Трябва да запази преди всичко нея.

Но точно преди войникът да падне, отнякъде се разнася невидим изстрел. Уцелва го право в гърдите и той се строполява тежко на земята на сантиметри от нея. Войникът лежи там, от тялото му се лее кръв и се смесва с тъмните дъждовни локви. Тялото му потрепва два пъти.

Тя се приближава до него, все още прикривайки се. Поглежда в очите му. Иска да му даде успокоение.

– Няма да боли още дълго.

С последно, огромно усилие той се вкопчва в плътта на горната част на ръката ù, ощипвайки кожата ù. Издава странния цвъртящ звук още няколко пъти, след това хватката му се отпуска. Ръката му пада надолу. Мъртъв е.

Тя знае, че най-вероятно оцелелите са свалили оръжията му и че по някакъв начин той се е освободил от тях и е избягал, но те са го проследили и току-що го бяха застреляли – вероятно с неговата собствена пушка. Ще се приближат веднага, щом се уверят, че е мъртъв.

Затова тя се затичва по уличката към една неравна купчина тухли и се скрива отново.

Както очаква, мигове по-късно над него се появяват оцелелите – те вземат някакви подобни на ножове оръжия, скрити в ботушите му, и нещо остро като бръснач от раменете му. Работят бързо и тихо. Вече са експерти в това.

Тя разтрива мястото, където той беше ощипал ръката ù, и вижда, че якето ù е леко срязано, има и малко кръв.

Отново вдига поглед. Оцелелите са изчезнали, оставяйки трупа след себе си.

Преша не може да се сдържи да не погледне какво е останало от него. Тялото е отпуснато на едната си страна. Тя може да види обсипаното с метал лице на момчето. Горната част на ръката му е покрита с малко козина, сякаш е бил наполовина звяр, а гърбицата върху рамото му изобщо не е гърбица. Било е някакъв вид животно, живеещо под кожата му. Защо под кожата?

Това не е чист. Това е несретник. Но не като който и да е от несретниците, които някога е виждала. Той е бил подобрен и въпреки подобренията, сякаш той е бил създаден да бъде несретник. Защо някой би направил това? Защо? Преша си спомня ужасните същества в Ирландия – биещото сърце в мъглата, оголените в нощта зъби, съшитата кожа и слепите, блуждаещи очи. Колко ли такива войници са вече мъртви? И колко ли са все още там, отвън?

Тя се изправя и започва да тича. Дъждът започва да я шиба. Тя се прегърбва и продължава да тича. Напряга ръцете и краката си, които тежко трополят по земята. Дъхът ù започва да изгаря дробовете ù.

Опитва се да открие най-късия път към Купола. Скоро започва да разпознава улиците около себе си, въздуха и миризмата.

Това са улиците, по които тичаше като малко момиче. Накрая тя се озовава пред разрушените останки на някогашната бръснарница. Някога дядо ù разказваше за прелетните птици. За това, че знаят къде е домът им и че винаги се връщат там. Ето тя е тук.

У дома.