Изпепелени

Преша Свят

Преша и Лайда тичат по улиците на Купола към оперативния център. Копията са затъкнати в коланите им. Преша беше взела едно, което е малко и остро, дълго само шест инча и лесно за криене. Лайда носи бронята си. Всички наоколо са толкова паникьосани, замаяни и гневни, че дори не я забелязват. Витрината на един магазин е счупена и хората на улицата се бият за фенерчета и батерии. Друга група е блокирала един официален камион на Купола и плячкосва от него противогази, одеяла и бутилирана вода. Преша си спомня историите, които дядо ù ù беше разказвал за времето точно след Детонациите – сбиванията в търговските центрове и супермаркетите. Плакатите за годежа на Айралийн и Партридж, залепени на витрините на магазините, са обезобразени: лицата им са задраскани и над главите им с дебели букви пише: УМРЕТЕ, заедно с нарисувани примки и черепи.

– Той е жертвата – казва Лайда. – Партридж е жертвата.

– Какво искаш да кажеш?

– Изкупителната жертва. Те ще го обвинят за всичко.

Преша е уплашена. Тези хора искат кръв. Този поглед в очите им ù е познат. Тя си го спомня от оцелелите, които излизаха на улиците по време на мъртвешките гуляи. Хората не могат да търпят безкрайно дълго и в един момент някой трябва да плати за това.

Двете с Лайда пресичат улицата, за да избегнат чистите, които се карат, облечени в своите палта и костюми и обути в мокасините си с тънки подметки.

Те се насочват към един облак от дим. Той се носи на талази от тълпата пред църквата, намираща се пред тях, спуска се върху им и те няма къде да отидат.

– Започва да мирише като у дома – казва Лайда. – Не само на дим, но и на отчаяние.

Закриват устите и носовете си с ръкавите си и продължават напред.

Когато подминават църквата, Преша вижда, че тълпата изгаря едно чучело – костюм, напълнен с парцали, чието лице вече пращи от огъня.

– Пар-тридж! Пар-тридж! Пар-тридж! – крещят хората.

Преша едва успява да диша. Тя беше загубила вяра в брат си, но чак да изгарят негово чучело ...

Поглежда Лайда, която е покрусена от случващото се. Преша я изблъсква далеч от тълпата.

– Просто си дръж главата наведена – напомня ù тя. – Продължавай да вървиш.

Лайда леко се препъва, но двете продължават по пътя си.

Когато стигат до крайния ъгъл, Преша се сблъсква с един охранител. Той я хваща за ръката.

– Къде отиваш, по дяволите?

Наблизо стои една жена. Тя вижда главата на куклата преди охранителя и изпищява.

– Те са вече тук! – крещи тя. – Несретник! – жената започва да крещи по-силно. – Несретник!

Охранителят вижда главата на куклата и отстъпва назад, опипвайки за пушката, преметната на гърба му.

– Спри! – изкрещява той през сгъстяващия се дим. – Спри веднага!

Но те продължават да тичат с всички сили. Чистите около тях също тичат и крещят. Отеква изстрел. Дали идваше от пазача, който стреля по тях през дима, или от някого другиго?

Лайда издърпва Преша в една сграда и двете притичват през едно широко и просторно фоайе с огледални стени и красиви златни первази.

– Насам! – изкрещява един друг охранител.

Те се втурват към единствения асансьор и влизат вътре.

– Той ви очаква – охранителят натиска един бутон.

– Коя от двете? – пита Лайда.

Охранителят свива рамене, сякаш в действителност не знае кои са те. В този момент Преша вижда, че той е млад – по-млад от нея самата.

– Мислите ли, че трябва да остана? – тихо ги пита той. – Тревожа се за сестрите си. Дали да си тръгна? Нещата не вървят на добре, нали?

– Ти да не си роднина на сестрите Флин? – пита Лайда. – Ходил ли си в мъжката академия?

– Ария и Сузет – потвърждава той. – Родителите ми ги няма вече. Не изкараха много след... – той снивашва глас – речта. Направиха го, както трябва. Беше наистина добре планирано. Нямаше кръв и бяха нагласили така нещата, че да ги намери прислужницата, а не ние. Бяха добри родители – момчето потреперва.

– Разбира се, че са били добри родители – казва Преша. – Сигурна съм, че много са те обичали. Биха се гордели с теб и с това как се грижиш за сестрите си.

Преша знае какво винаги е искала да чуе от майка си и баща си: Обичаме те. Гордеем се с теб. Тя живее с представата, че те са се грижили за нея толкова дълго време... Не би могла да си представи как би понесла това, ако те биха се самоубили.

Лайда се протяга и сграбчва момчето за ръкава.

– Трябва да тръгваш. Сега е времето, когато хората трябва да говорят за любов. Може да не е останало много време.

Преша си мисли за Брадуел. Тя не може да стори нищо. Любов – за това става дума. Тя винаги ще го обича. Дали ще могат да прекарат още време заедно?

Асансьорът се разтърсва и спира. Преша никога няма да свикне с тези асансьори. Вратите се отварят и двете с Лайда излизат навън.

– Насам! – извиква ги поредният охранител от коридора.

– Съжалявам за родителите ти – обръща се Преша към момчето в асансьора.

– Никой никога не ми е казвал нещо такова – очите му се напълват със сълзи. – Вече никой не говори за тях. Сякаш са изчезнали.

– Не са изчезнали – успокоява го Преша.

Охранителят навежда глава и вратите на асансьора се затварят. Преша знае, че вероятно няма да го види никога повече. Има такова усещане за всичко, което се случва в момента – че то се случва едновременно за пръв и последен път.

Лайда тича надолу по коридора. Преша я следва. След като подминават поредица от врати, Лайда се мушва в един коридор и обляга гръб на стената.

– Какво правиш? – пита Преша.

Лайда я прегръща.

– Просто се нуждая от миг почивка. Ти продължавай.

– Сигурна ли си?

Лайда кимва.

Преша продължава нататък по коридора. Пред нея се отваря една врата. В коридора излиза Партридж. Преша си спомня първия път, когато го беше срещнала: как, когато шалът му се беше развил, бе разбрала, че той е чистият, за когото беше чувала; чистият с късата коса и идеалната кожа, който беше напуснал Купола. Той протяга ръка. Дали за да се здрависа? Такава ли ще бъде срещата им – формална?

– Спасих живота ти, още преди да зная кой си – казва тя и не поема протегната ръка.

Партридж пъхва ръцете си в джобовете.

– Така е – съгласява се той. – Групитата щяха да ме очистят.

– Всъщност това нямаше да стане, нали? Тогава ни събраха заедно, както го правят и сега.

– Може би това е истина.

– Имам чувството, че този път ще бъде различно.

– Сега сме загазили много повече – казва Партридж. – Повече от това няма накъде.

– Какво си направил тук, Партридж? В кого си се превърнал?

– Ами ти? Ти се обърна срещу мен. Ти ме предаде.

– Не, ти предаде нас – възразява Преша.

– Трябва да отмениш нападението – студено казва Партридж. – Ще намерим Брадуел и Ел Капитан и ще установим връзка с тях. Пратеникът е Хейстингс. Всичко ще дойде на мястото си. Ще водим диалог, истински диалог за пръв път в историята на Купола.

– И при този диалог ти ще им кажеш какво да правят ли? Това диалог ли е?

Партридж поглежда надолу по коридора и по промененото изражение на лицето му Преша разбира, че Лайда се е появила. В този миг той изрича името ù:

– Лайда. Лайда Мерц.

Партридж тръгва към нея и после започва да тича. Лайда стои напълно неподвижна. Преша не знае дали тя ще го приеме, или не. Наистина ли го обича, или просто трябва да разбере дали той изобщо я е обичал някога – истински и предано?

В последната секунда той забавя крачка. Лайда казва нещо, което Преша не може да чуе, и той ù казва нещо в отговор. Протяга ръка и докосва бузата ù с опакото на пръстите си. Тогава тя го прегръща и му прошепва нещо.

Преша чува шум зад гърба си и се обръща. Зад нея стои жена. Тя гледа втренчено Партридж и Лайда, поема си бързо дъх и го изпуска на пресекулки.

– Айралийн – казва Преша, разпознавайки в нея булката от сватбата.

Айралийн кимва.

– Имам нещо, което ще промени мнението ти – Айралийн поглежда надолу по коридора и Преша проследява погледа ù към Партридж, който в момента е обхванал лицето на Лайда с двете си ръце и я засипва с порой от думи. – Това беше сватбен подарък.

– Айралийн – отново се обръща към нея Преша, – добре ли си?

Айралийн се хваща за рамката на вратата.

– Това е раят – казва тя и се усмихва на Преша, докато по бузите ù се стичат сълзи. – Накарах ги да направят рая. Тук. Точно тук. Защото това е най-безопасното място на света. Ела – добавя тя, – нека ти покажа рая.

Когато излиза в коридора, глезенът ù се изкривява и тя се олюлява за момент върху високите си токчета.

– Ела с мен – прошепва тя толкова тихо, че Преша едва я чува. – Искам да ти покажа защо трябва да им кажеш да спрат. Това ще промени всичко. То ще оправи всичко. Ще видиш.

Айралийн прави няколко крачки по коридора. Сега и Партридж, и Лайда я забелязват. Те вдигат погледи и се държат за ръце, докато Айралийн отваря една врата и внезапно е озарена от ярка светлина – сякаш е отворила врата към стая, в която се намира самото слънце.

– Преша – казва тя, – ти си от семейството. Семейството е свято. Какво е домът без семейство?